Л. С. Хилтън
Домина (27)

26.

Инсталацията пристигна на следващата сутрин. Съгласно договорката ни, Йована беше копирала записа и беше осигурила три портативни телевизора „Юность“, на които можеше да бъде показвано „инсценираното“ убийство, прекъсвано от кадри в близък план на Баленски в прозрачните му гащи. Никой от нас не смяташе, че трябва да ги гледа. Струваше ми се проява на лош вкус да запазя дрехите, макар че за миг съжалих за една особено красива пола от „Фенди“ — в цвят на облак от сатен дюшез, в стил от петдесетте години. За пътуването си избрах морскосин кашмирен пуловер с панталон от сив туид от „Шанел“, балеринки от „Ферагамо“ и огромното, абсурдно разкроено копринено палто в черничев цвят от „Дрис ван Нотен“, което мадам Полхазан беше избрала да намятам над коктейлните си рокли.

Позвъних на иконома, дейност, за която ранното ми образование не ме беше подготвило, и му казах да съобщи на господин Йермолов, че си тръгвам. Помолих за кола до гарата в Ница, връщах се отново по пътя, който бях изминала преди месеци.

Намерих Йермолов в кабинета му. Бях привикнала с тези извиващи се ръце, но сега, застанала на вратата, ги видях, сякаш за първи път, да се преплитат над бюрото пред него и те отново ме смутиха. Може би, защото ми напомняха за самата мен. Спокойствието беше нещо, което вече не притежавах.

— Е, време е да тръгвам.

Той не се опита да ме спре. Попита ме дали имам нужда от самолета, за да се върна във Венеция.

— За да можеш да ме разбиеш в Алпите? Благодаря, но ще взема влака.

— Не си много мила.

— Ти също. Затова се разбираме толкова добре.

— Може ли да ти се обадя? — Той го каза само от учтивост. Нашата странна, очарователна интимност беше приключила, и двамата го знаехме.

— Няма нужда. Прощай, Павел. — Досега не го бях наричала с името му.

— Прощай. Желая ти късмет.

 

 

Настаних се в купето на влака за Милано и подредих документите си върху масичката. Джудит, Елизабет и последният паспорт, който бях купила в Амстердам, с който пребивавах във Франция, Англия и Сърбия, и сега, ако граничарите не ги мързеше да си размърдат задниците да ме проверят, отново в Италия. Катрин Оливия Гейбъл.

Гледах познатите табели, докато преминавахме границата с Италия. Това пътуване ми се струваше правилно, тъй като в много отношения беше първо за мен. Някога исках толкова много неща. Пари — да, и свобода, и независимост, но също така и красиви вещи, красиви гледки, за да докажа на Рупърт, че не може да се отнася с мен като с прост плебей, а на себе си, че всичките ми усилия са си стрували. Несъмнено, онова пътуване не включваше ясен план.

Наречете ме сантиментална, но човек никога не забравя първия си труп. Бях оставила Джеймс бавно да омеква в спалнята на Отел дю Кап, Камерън — под моста в Рим, Диан — на друго едно легло, в друг град, Рено — е, поне все още се сещах за него, а след това Жулиен, изненадата, проблеснала в очите му, която може би Баленски бе видял в моите. Маша и Баленски, и Монкада, и Едуар Гиш… Ти нямаш вина, Джудит. Запалиха лампите по вагоните, един стюард буташе непохватно по пътеката количка с малко звънче и напитки.

 

 

През пролетта на 1606 г. Караваджо извършил убийство. Следващите четири години от живота му, последните, прекарал повече или по-малко в бягство. Жертвата, Рануцо от Терни, е бил убит на тенис корт заради една точка в играта, хазартен дълг, отмъщение за обида при самозащита — всички говорели, но никой не знаел истинската причина. Караваджо пернал с меча си, аксесоар на болезнения му стремеж да бъде възприеман като джентълмен, противника си по члена, някои казват, като жест на презрение, който не се получил, защото прерязал феморалната артерия. Други твърдели, че убийството е в резултат на характера на Караваджо, неговата необузданост го подтиквала съзнателно да търси възможност да рискува собствения си живот. Ако е искал тръпка, получил я, напускайки града с награда, обявена за собствената му глава.

Първата картина от изгнанието му била на една курва, момиче на име Лена, като изпаднала в екстаз Магдалена, в цветовете на смъртта — червено, бяло, черно. По-голямата част от платното е в тъмнина. Отметната назад глава, абсурдно съблазнителните устни са разтворени, една сълза пълзи под притворения й клепач — единственият намек за покаяние. Картината се вписва толкова красиво в разказа за живота на Караваджо, че много зрители са били готови да пренебрегнат факта, че той очевидно не я е нарисувал. Изпълнението е ужасно, сенките по лицето са нескопосани, превръщат носа на Лена в зурла, която става все по-отвратителна, колкото по-дълго я гледаш. Хората искат толкова много да видят някаква история, нещо, което има смисъл, цялата стремителна, отчаяна ярост на техниката на Караваджо, концентрирана в сантиментален разказ за покаяние, че пренебрегват нейната лъже патетична немощ.

Това, което Караваджо е нарисувал, докато войските на папата са прочиствали римската провинция, преследвайки го, е втора версия на Вечеря в Емаус. Това е безрадостно, повехнало пресъздаване. Ханджията и съпругата му са смачкани от годините. Христос също е на възраст, толкова е уморен, че едва може да вдигне ръка над масата за благославяне. Останки от гранясало месо, няколко изсъхнали, ронещи се хляба. Картината е потопена в здрач и в сенките не играят чудеса. Единствената връзка с картината на Лена е страничното осветление на фигурите. Всичко останало е тъмнина. Ако изобщо може да се разбере нещо от картините за състоянието на художника след престъплението му, то това не е скръб, чувствена като кутия с шоколадови бонбони. Всеки около тази мрачна маса изглежда съсипан от умора. Като се замислих, и аз се чувствах така.

 

 

Преди да изкача наполовина стълбите към апартамента, разбрах, че там ме чака някой. Миризмата беше издайническа. Тя се спусна надолу да ме посрещне, вонящ мехур над влажния венециански въздух, който бях пуснала от улицата. Предполагам, че бих могла да обърна гръб още тогава, но потиснах инстинкта си да избягам. Част от мен знаеше, че вече е твърде късно и освен това ми беше любопитно. И все пак, докато влачех чантата си през миазмите на последните стъпала, очите ми пареха от непокорни сълзи. Това беше мястото, което в най-голяма степен чувствах като свой дом.

Когато запалих осветлението, видях стола, видях и картината. Копие на Медуза, закачено над леглото, като че ли винаги е било там. Впечатляващо. Картините на Караваджо са жестоки към другите произведения на изкуството, винаги са като най-красивото момиче в стаята. Само една може да направи невидими пълна стая с шедьоври. Той ме чакаше в кадифеното кресло, обърнато с извития си гръб към вратата, опрял лактите на тъмното си ленено сако на облегалките, загледан в картината.

— Здравей, страннико — казах аз повече заради себе си, отколкото заради него.

Алвин не изгледаше особено добре. Шест седмици в гардероба могат да направят това с човека. Бях го обвила в три слоя, което беше предотвратило червеите, но влагата винаги си оставаше проблем в този град.

Който и да го беше облякъл, първо го беше измил; вонящите торби за боклук лежаха във ваната, млечен път от черна пластмаса, примесена с бели пипала на мека гнила плът. Меките му тъкани се бяха разпаднали на мулч, панкреасът се беше самоунищожил, образувайки синьо-зелени мехури върху остатъците от плът, вкопчени упорито за останалите хрущяли. Като дишах плитко през устата си, заобиколих, за да застана с лице към него. Метан и сероводород. Не бях делила напразно апартамента в Лондон със студенти по медицина. Главата, с ужасната увиснала завеса на разпадналия се яркочервен език, беше закачена върху една от закачалките ми, жиците й бяха разкъсали тъканта на жакета, преметнат над подобието на рамене. Останалата част от него беше струпана прилежно в една локва на седалката, ожулените му мокасини бяха поставени там, където би трябвало да достигнат краката му. На ревера му беше забодена картичка с една от безопасните игли, използвани от химическото чистене. Заставих се да се пресегна и да докосна лигавата кост и двамата застинахме за миг, гледайки в лицето на смъртта. Когато се наведох, за да откопчея картичката, закачалката падна и Алвин заедно с нея, главата без очи отскочи от стола, тупна на пода и се изтърколи до леглото. Почувствах вибрациите от падането й като сирена и когато най-сетне престанаха, стаята беше тиха, толкова тиха, че мислех, че мога да чуя прахта от моето отсъствие да се върти леко около себе си.

 

 

Познах картичката. Някога имах същата в Комо, където мислех, че много успешно съм изиграла полицията за изчезването на Камерън Фицпатрик. Пишеше Ispettore Romero da Silva, Guardia di Finanza. От другата страна с химикалка беше написан телефонен номер и ситно съобщение с хубави главни букви.

„Трябва да ми се обадите.“

Казбич ме беше продал. Казбич знаеше за Фицпатрик. Казбич неволно беше дал на Елена шантавия й план за изнудване. И имаше само един човек, на когото Казбич можеше да намекне, че трябва да се обърне внимание на смъртта на Фицпатрик. Да Силва. Казбич беше работил с Монкада, когото двамата — Рено Клере и Да Силва — преследваха във връзка с фалшификати на мафията. Но каква беше връзката между Казбич и Да Силва? Казбич беше в Белград; очевидно Да Силва беше авторът на живата картина, която ме посрещна у дома, но защо ще закачи Медуза? Предсмъртна молба на Казбич, отмъщение от гроба, който Йермолов му беше отредил?

Трябва да ми се обадите.

Бях чакала този момент толкова дълго. Прекрачих над Алвин и надникнах към площада. Нямаше строени редици полицаи с щитове. Да Силва щеше да ми позволи да се появя тихо.

 

 

Изкъпах се в моята красива баня може би за последен път. Докато търках ноктите си, пръстите ми се усукваха над китките ми, гърчейки се като змиорки, и трябваше да ги разделя и да притисна длани срещу главата си, за да ги успокоя. Тук щяха да ми сложат белезниците. Не след дълго. Облякох се, без да поглеждам Алвин, чисто памучно бельо, дънки, тениска и суитчър. Взех дебелото пухено яке, което бях купила, за да ме предпазва от венецианската мъгла. Мислех, че няма да ми позволят да задържа чантата, но пъхнах няколко неща в нея — четката за зъби, дезодорант, хидратантен крем. Една книга — дали ще ми бъде позволено? Вдигнах мократа си коса в кок и се погледнах в огледалото. Здравей, Джудит. Вече съм готова. Излизайки на площадката, набрах номера и чух звъненето на мобилния телефон долу на кампото, преди Да Силва да вдигне.

 

 

Той чакаше в подножието на стълбите. По-висок, отколкото си го спомнях, все още същата стегната фигура е широки рамене. Не беше в униформа и беше сам. Първия път, когато се запознахме, ми идеше да го прегърна просто от облекчение, че гейзерът на напрежението вътре в мен се беше успокоил. Сега примирението ми беше съвсем различно. Докоснах го по рамото.

— Sono pronta. Готова съм.

Той се обърна и очите му кротко ме огледаха от маратонките до мокрите кичури коса. Вдигнах ръка, за да ги махна от лицето си, но ръката ми спря по средата, приканващо. Старите навици.

— Казах, че съм готова.

— Мислех, че може би искате да отидем на по-тихо място. Да поговорим на спокойствие.

— Няма ли да ме арестувате? — попитах глупаво.

— Не.

— Но — ръката ми нервно посочи нагоре, към апартамента. Бях оставила лампите включени. Алвин чакаше зад щорите.

— Както казах, мисля, че трябва да поговорите с някого. С мен. — Тъмното му сако се разтвори. Мисля, че зърнах кобур на бедрото му, но би могло и да е сянка. Кимнах.

— Лодката ни чака. Моля, елате насам — добави той любезно.

По пътя, докато заобикаляхме Арсенала, Да Силва ми предложи цигара, но аз поклатих глава. Не гледах към Венеция, само към коленете си, свити под брадичката ми, увивах и стисках ръцете си. Лодкарят ми помогна да сляза пред портите на военноморските офиси, охранявани от двата огромни бели лъва, отдаде чест на Да Силва, когато той стъпи след мен на кея, опрял твърдо ръка на гърба ми. Бях минавала оттук стотици пъти; Арсеналът беше втората зала за експонатите по време на Биеналето, макар че сега в тъмното приличаше на крепост, каквато в действителност винаги е бил.

— На английски ли предпочитате да говорите или на италиански?

Седяхме в малък, ярко осветен офис с прозорец, който гледаше към канала. Минахме покрай няколко униформени във фоайето, но Да Силва все още беше сам. На масата имаше две пълни чаши еспресо, пластмасови чаши и бутилка с вода, нямаше записващо устройство. Помислих, че сигурно е вградено в стените, или може би има от онези двупосочни огледала? Не че ми пукаше особено.

— Може би ще е по-добре на английски. — Бях прекалено изтощена, за да спазвам италианската граматика. Кафето опари гърлото ми, налях си половин чаша вода и я изпих на един дъх.

— Много добре. — Гласът му все още беше спокоен, увещаващ. — Откъде искате да започнете?

Свих крака с колене под брадичката си, клекнала върху стола. Той търпеливо ме изчакваше.

— Беше заради маслото — започнах аз. Не разпознавах звука на собствения си глас. — Налях бадемово масло във ваната.

Беше заради бадемовото масло. Тя миришеше на бадеми. Моята сестра.

 

 

Роди се, когато бях на дванайсет. Майка ми я нарече Катрин, на Катрин Хепбърн. След като тя се появи, имахме ново жилище, имах си своя спалня за първи път, а болницата изпрати майка ми вкъщи с една торба вещи — еднократни памперси и лигавници, мостри от бебешко мляко, шампоан за деликатната й главичка и бадемовото масло за втриване в гънките на ръчичките и крачетата й след къпане. Мислех, че бебетата са дебели, но Катрин не беше, в началото. Тя беше просто малка торба от кожа и кости, като маймунка, кожата на малкото й кръгло коремче беше толкова тънка и опъната, че се виждаха пулсиращите й вени. Обичах пухкавите й жабешки ръчички, начина, по който кичурчета от косата й докосваха устата ми. Тя ми беше сестра и аз щях да се грижа за нея, щях да я водя в парка и да й плета венци от маргаритки, щях да й подаря малък сервиз за чай, като този от приказките за Мили-Моли-Манди, с истински порцеланови чашки и малки шарени чинийки. Майка ми ми показа как да й сменям памперсите и да й разтривам гръбчето, след като си изпие млякото. Тя лежеше между нас на дивана, докато си пиехме чая и с огромните си очи и търсещи пръстчета ни караше да се смеем.

За известно време майка ми беше добре. Тя водеше Катрин в клиниката с автобуса и я возеше с количката из магазините, свлекла се настрани в малкия розов анорак, купен от семейните надбавки. Знаех как се правят бебетата, но никога не попитах кой беше бащата на Катрин. Майка ми не говореше за моя баща и това нямаше никакво значение. Бяхме ние трите и всеки ден бързах от училище към къщи, за да я видя. Когато не беше много студено, я водех на люлките в горната част на площадката за игра и я поставях внимателно в скута си, докато й пеех детските песнички, които можех да си спомня. Тя се смееше, когато пеех „Джак и Джил“, пускайки люлката да полети надолу по хълма.

А после майка ми се влоши. Отново започна да ходи в кръчмата и когато Катрин се събуждаше нощем, тя не беше там, за да й даде шишето с мляко. Нямах нищо против. Аз можех да го правя. Смесвах формулата внимателно, съгласно отбелязаното на шишето, след което го поставях в купа с вряща вода от каната, за да го стопля, капвах няколко капки от вътрешната страна на китката си, както бях видяла да прави майка ми, точно като медицинска сестра, и когато тя го изпиваше и отново се сгушваше уютно, сънлива, я люлеех на рамото си и вдигах пердето в кухнята да й покажа звездите и светлините на града, и я завивах с одеялото в леглото си, свита домен като запетая.

Отново започнах да се притеснявам за майка си. Тя не ставаше сутрин, миришеше, кожата й беше мазна, калъфката на възглавницата беше омазана от грима й. Стоях до леглото й в училищната си униформа, държейки Катрин; винаги изпусках училищния автобус, защото не исках да тръгна, преди да съм сигурна, че тя е будна, за да се погрижи за нея. Започнах да отскачам до дома по обяд само за да проверя, промъквах се тихо в апартамента, за да видя дали мога да чуя телевизията или радиото, да проверя дали количката е от вътрешната страна на вратата, или майка ми е станала и е извела Катрин на свеж въздух. После изобщо спрях да ходя на училище, защото майка ми почти не се прибираше у дома, а аз не исках да оставям сестра си, поне докато от училището не се обадиха и майка ми ми се накара за кръшкането. Трябваше да отида в кабинета на директора и да обясня защо бях бягала от училище, но не смеех да кажа истината от страх да не вземат Катрин в дом.

— Ти си умно момиче, Джудит — каза ми директорът, — не пропилявай възможностите си. Би могла да отидеш в университет. — Беше озадачен. Гледах към пода, когато ме попита защо съм отсъствала, дъвчех косата си и се опитвах да изглеждам като всички други момичета от моя клас, които постоянно бягаха. Казах, че не знам, но съжалявам, сър, и той поклати глава и каза да не си го позволявам отново. Така че трябваше да започна да ходя на училище, за да не изпратят социалните и да отведат Катрин.

Сестра ми трябва да е била на около пет месеца, когато това се случи, защото майка ми беше започнала да й дава бебешка храна от стъклени бурканчета. Понякога намачквах на каша един банан и го давах с лъжичка в беззъбата й уста, обирайки остатъците около устните й. Тя можеше да сяда и не искаше да яде, ако не държеше лъжичката си, но непрекъснато я изпускаше и се удряше с нея, така че я хранехме с часове.

В онзи ден, когато отворих вратата, апартаментът миришеше на сладки бадеми. Беше зима, вече се стъмваше, но осветлението не беше запалено. Майка ми беше на дивана, до нея имаше празна бутилка от бяло вино и полупразна бутилка джин. Трябва да е започнала веднага след като съм тръгнала за училище. Катрин не беше в креватчето си в стаята на майка ми, нито в моето легло. Единствената ивица светлина идваше изпод вратата на банята. Не исках да влизам там. Направих чаша чай и я поставих на пода до майка ми, дръпнах пердетата на кухнята. Исках майка да се събуди, но тя не се събуждаше. И така аз трябваше да отида в банята.

В началото помислих, че е добре, защото тя беше топла, но когато я извадих от ваната, разбрах, че това се дължеше на водата. Тя беше хлъзгава, все още хладка. Лицето й беше сиво. Майка ми беше оставила жълтата хавлия с качулка до ваната, затова я увих в нея. Главата й клюмна в извивката на врата ми, сякаш спеше. Стоях до дивана, после седнах в краката й, защото моите трепереха.

— Мамо — повтарях аз, отново и отново. — Мамо?

Мисля, че тя разбра, преди да отвори очи. Имаше един дълъг миг, когато лицето й се пробуди, но тя не поглеждаше това, което беше направила. Когато седна, тя вече протягаше ръце за бебето си, сваляйки хавлията, защото знаеше.

— Аз я намерих — прошепнах.

Мама отново я уви с хавлията, изправи се, взе палтото и обувките си.

— Ще потърся помощ — каза тя и излезе. Телефонът й беше в джоба на палтото. Мислех, че е отишла да се обади на Бърза помощ, но тя не се върна часове наред. Мислех, че е важно да не помръдвам. Притисках Катрин до себе си, галейки я по гърба през хавлията. Мислех, че е много важно да държа главата й нагоре, така че седях неподвижна, цялата изтръпнала. Ходеше ми се до тоалетната, но знаех, че не трябва да помръдвам. Можех да видя как светват лампите в по-горните апартаменти отсреща, отблясъците от телевизорите, хората, които спускаха пердетата. Държах главата на Катрин съвсем неподвижна и за малко бях убедена, че биенето на собственото ми сърце беше споделено.

Мама беше изтрезняла, когато се върна. Сигурно беше повърнала, беше измила лицето си. Беше пазарувала, което ме обърка, носеше чанта от спа центъра с наденички и портокалов сок и една консерва с боб, заплашващи да разкъсат найлоновата торбичка. Тя говореше с някого в коридора: Ще сложа чайника, и чух гласа на Манди, съседка от улицата, която понякога правеше косата на майка ми, танцувайки под звуците на „Радио 1“ с ръкавици за еднократна употреба, „Клариол“ и бутилка вино.

— Защо седиш в тъмното, Джуди? Добре ли си? — Майка ми звучеше небрежно и изненадано. Аз не можех да помръдна. Опитах се, но краката ми бяха все още изтръпнали и когато се опитах да се изправя, държейки здраво Катрин, залитнах. Майка загрижено оглеждаше банята. Водата сигурно вече беше изстинала, но все още миришеше на бадеми.

— Джуди? Къде си?

Тя светна лампата в хола и аз й протегнах кърпата.

— Мамо?

Тогава майка ми изпищя. Но в момента, преди да го направи, тя ме погледна и аз видях очите й. Мисля, че аз много приличам на нея. Съобразителна съм. Тя не беше довела Манди за помощ. Тя бе довела свидетел.

После Манди влезе в стаята и също закрещя и изведнъж сивият полумрак, прикрил мъртвото лице на сестра ми, беше разбит от светлина и шум, сирената и мъжете в дебели якета, някой правеше чай и някъде Манди все още плачеше.

— Нека да я вдигнем.

— Хайде, миличка.

— Тя се е подмокрила.

— Хайде сега. Бавно, така.

— Това е от шока — повтаряше гласът на Манди, — от шока.

Но ръцете на майка ми ме обгърнаха и когато започнах да се давя и да се боря, защото ми взеха Катрин, за да поставят тялото й на носилката, тя ме притискаше по-силно от всякога, собственото й тяло се тресеше, но ръцете й бяха сплетени зад гърба ми, така че не можех да говоря, лицето ми — здраво притиснато към корема й, носил сестра ми, и тя повтаряше:

— Ти нямаш вина, Джудит. Ти нямаш вина.

 

 

Казах, че не мога да си спомня какво се е случило. Социалният работник и полицайката, и психологът, всички ме питаха дали майка ми е била излязла, когато съм се върнала от училище, и аз казах да. Бях на дванайсет години, това дори не беше незаконно. И съм къпала сестра си? Аз казах да. Бях сложила прекалено много масло във водата, може би съм се подхлъзнала. Казах, че не мога да си спомня нищо след това. Бях гледала достатъчно от сапунките на майка ми, за да знам какво е травма. Мозъкът ти блокира неща, които ще те убият, ако си ги спомниш. Знаех защо майка ми го беше направила. Тя щеше да отиде в затвора, а аз щях да попадна в дом. И сред всички въпроси, съседите, излезли навън в деня на погребението, картичките и букетите, понякога мислех, че може би в края на краищата наистина съм го направила. Не бях влизала в банята, бях твърде уплашена.

— Тя няма вина — повтаряше майка ми и всички казваха колко е смела и я питаха как се справя. От Съвета ни преместиха в друго жилище, в друг комплекс. Казаха, че вече не се нуждаем от допълнителната спалня и аз трябваше да сменя училището си. Но това беше отпечатано в „Ехо“ и нечий братовчед бил от старото ми училище и след една седмица всички знаеха. Момчетата започнаха да правят кръстен знак, когато минавах покрай тях в коридора, сякаш бях вампир.

Психотерапевтът ме попита дали съм я ревнувала. Сестричката ми, с влажните й очи като цветя.