Л. С. Хилтън
Домина (22)

21.

Докато автобусът бръмчеше, пресичайки Европа, Тимъти спеше или гледаше втренчено. Аз се взирах безцелно. Някъде след границата със Словения той глухо ме попита защо отиваме в Белград.

— Преди всичко, защото това е последното място, където ще ни търсят — отговорих бавно. Обясних, че щях да предам съобщение за един човек на име Ражнатович, че ако мога да го открия и да го накарам да се съгласи, това ще убеди хората, убили Гиш, че сме сериозни. — И ще създадем малко изкуство! — добавих бодро. Знаех, че звуча съвсем малоумно, но ужасът от смъртта на Гиш бе предизвикал нещо като будна кома у Тимъти, пасивно примирение и той просто слушаше и изпълняваше.

Казах му, че няма да се наложи да прави нещо особено, но все пак неговият ред ще дойде по-късно, след като открия Ражнатович.

— Просто ме слушай — предупредих го аз, но не бях сигурна, че наистина го е схванал.

 

 

За осемнайсетчасовото пътуване до Белград може да се каже само, че беше тясно, неудобно, мръсно и хипнотично изтощително, както можеше да се очаква. Когато стигнахме до Белия град, паркирах Тимъти в хотел „Квадрат девет“ и му казах да замъкне задника си във фитнеса. Може би ендорфините щяха да го ободрят. С Йована трябваше да се срещнем чак в десет вечерта, така че реших да разгледам града. Тънкото палто, което бях взела още от Венеция, не спираше ледения вятър, фучащ откъм Дунав, но нямаше начин да облека отвратителното английско яке. Дълго палто от норка изглеждаше по-подходящо за центъра на Белград. Никога преди не бях идвала толкова далеч на изток и почувствах разликата, макар че отначало не можех да разбера в какво се състоеше. Много от сградите бяха стандартни за град от осемнайсети или деветнайсети век — солидни, примесени с апартаменти с балкони от трийсетте години. Намерих модно кафене „Кофеин“ на заобиколен с дървета площад и изпих едно макиато, докато търсех адреса на галерията на Казбич в пътеводителя. Менюто беше отпечатано на кафява хартия и предлагаше домашен балкански хляб и малки бурканчета с плодов конфитюр, покрити с дантела. Типични бради, памучни ризи и MacBooks; все едно се намирах в Шордич. Вървях към квартала с крепостта над реката, провирах се край жени с тъмни като орех лица в подобия на балкански носии, които продаваха бродирани покривки и дантели, и неправдоподобно едри мъже, предлагащи военни сувенири. Но за столица в началото на вечерта улиците бяха зловещо тихи. Освен продавачите, пред всяка врата, на всеки ъгъл имаше хора, които просто… стояха със странно робско търпение, вятърът се заплиташе в гъстите сиви коси или забрадки, сякаш те отдавна очакваха нещо, но бяха забравили какво. Срещу сградата на Казбич имаше елегантна модерна галерия, показваща ретуширани снимки от началото на двайсети век на подобни на джуджета деца с алени панделки, украсили черни къдрици. По средата на пътя шперплатови табла скриваха зейнала яма, а когато погледнах нагоре, ъгълът на един скучен сив офис блок беше отчетливо надупчен със следи от куршуми. На автобусната спирка под него имаше плакат за най-новите епизоди на риалитито на Ким Кардашиян, сякаш тези хора не бяха страдали достатъчно.

За разлика от собствениците на „Кофеин“, Казбич очевидно разбираше, че родният му град все още не може да си позволи чувството на ирония. Неговата галерия беше успокояващо луксозна и старомодна; витрина с решетка от тъмно дърво, две изящни икони бяха изложени върху проста драперия от черно кадифе — византийски разпятия, рамкирани в сребърна мрежа, от двете страни на голямо монохромно платно на голо тяло на културист с масивни бедра, обхванали мраморна колона. Надникнах през вратата и видях четири подобни платна в тежки позлатени рамки, между които бяха разпръснати още икони; те поне изглеждаха истински. Беше почти осем, галерията беше затворена, но аз отстъпих назад към ямата с хоросан и направих няколко снимки на експозицията с телефона си. Йована щеше да има нужда от вдъхновение за поръчката си.

Бърлогата, където работеха Йована и нейният екип, беше известна като най-голямата сграда в Европа, окупирана от художници. Двайсететажна кула от кафяв бетон, постройката беше още по-смущаваща заради аматьорския си вид. Някога тя е била архитектурната гордост на сръбска държавна служба и тропическият стенопис на гигантски тукани и орангутани в някогашното лоби не можеше да прогони фантомите на бюрократи с потъмнели зъби в съветски костюми, на бежова пластмаса и долнопробно кафе, на безрадостна, задушаваща изкуственост, фалшив щаб на фалшива държава, чиято единствена валута е жестокостта. Както би казала Елена, побиха ме тръпки. Помещенията на групата бяха на десетия етаж; Йована ме беше предупредила, че асансьорите не работят и ние започнахме да се изкачваме.

Поне Тимъти изглеждаше доста по-бодър, но състоянието на сградата очевидно го накара да се начумери, въпреки че лозунгите по стените ни уверяваха, че пънкът не е мъртъв. В края на стълбите преди всеки етаж ние прекосявахме обширен, нисък, покрит с графити коридор. Защо анархията винаги е еднотипна? Тишината беше още по-потискаща заради слабия, приглушен вой на електропулсации от някой от най-горните етажи. Внезапно зад нас се чуха звуци от боричкане, обърнахме се и между очуканите бетонни стени видяхме тълпа от фигури с качулки, които тичаха приведени. Безмълвно ускорихме темпото си; момчетата зад нас забързаха. Избутах часовника си по-нагоре под ръкава на якето си, докато вече задъхани, завивахме по следващото стълбище, усещайки, че ни настигат.

— Колко ли са? — изсъска Тимъти.

— Много. Тичай.

Спринтирахме до следващата площадка и се втурнахме през още един опикан под. Дали имаха ножове? Коридорът свършваше пред огромна двойна стоманена врата, заключена с катинар, омазана яростно с червен спрей.

— Мамка му! — Обърнахме се задъхани.

— Може би ще можем да ги заобиколим от двете страни. Колкото можеш по-бързо и след това бягай надолу!

Те бяха на петдесет метра, двайсетина, с покрити, диви лица.

— Изчакай, докато дойдат съвсем наблизо. Готов ли си?

И тогава една странична врата се отвори и взрив от хип-хоп отекна от тавана. Децата намалиха темпото, свалиха качулките си и ухилени, се забутаха пред студиото. Една жена в неоново яке бомбър подаде глава и им махна да влизат. Клас по танци. Те бяха закъснели за часа си по танци. Един от тях ни поздрави с вдигнат палец и изпълни лунната походка зад приятелите си. Вратата отново се затвори, прекъсвайки музиката. Исусе!

Тимъти се беше свил на две, дишайки тежко, с глава между коленете си.

— Не издържам на това.

— Знам. Но това е наш проблем. Те бяха просто деца.

— Искам да кажа, че не издържам повече.

Клекнах и обърнах лицето му към мен.

— Виж, всичко е наред. Те нямаше да ни ограбят. Ние просто сме параноични.

— Наистина ли? Защо ли е така?

Наистина нямах сили за още ободряващи напътствия.

— Не се прави на задник. Тук сме по определена причина. Просто се стегни. Можеш да го направиш.

Той кимна нещастно.

— Хайде тогава.

Поведох го обратно по пътя, по който бяхме дошли, като търсех следващото стълбище, но бях потресена. Не от децата, което беше просто глупост, а от чувството на покровителство, което изведнъж изпитах към него, от желанието да го прегърна и да му кажа, че всичко ще бъде наред.

Изчакахме за миг да дойдем на себе си, преди да почукам на вратата на помещението. В прозорчето на друга метална врата се появи весело лице, покрито с множество пиърсинги.

— Здравейте. Имаме среща с Йована. Аз съм Елизабет. — Хвърлих предупредително поглед към Тимъти, напомняйки му да си мълчи.

— Разбира се. Влизайте. Искате ли чай? Имаме мента, или теменужки?

— От теменужки би било чудесно, благодаря, хмм…?

— Владо.

Вътре в студиото беше по-студено, отколкото на ветровития булевард. Разпознах осеяното с жици пространство от интернет страницата, разделено със завеси на кабинки. Около двайсет души се мотаеха наоколо, повечето облечени в камуфлажни униформи и в стил метъл като Владо, няколко се бяха съсредоточили върху платна, подпрени на стените, други просто пушеха и разговаряха, по-голямата част се бяха събрали около група лаптопи на голямата централна маса. Бонбоненорозовите расти на Йована грееха по средата.

— Елизабет! Страхотно се радвам да те видя отново! — Английският й имаше комичен акцент, но беше перфектен. Допрях бузата си до индиговата спирала от букви на кирилица, татуирана около лявото й око.

— Това е Тимъти. Той е стажант при мен. От Париж е. Защо не помогнеш на Владо за чая, Тимъти?

Той гледаше неразбиращо, така че го повторих на френски и той се отдалечи.

— И така, Йована. Три неща. Първо, ще можем ли да приемем вашето предложение да останем за няколко дни — от утре? Искам да получа някаква представа за работата ви сега, когато имам тази възможност, а и опитът ще бъде от полза за Тимъти. Ще участваме със средства, разбира се.

— Разбира се, няма проблем. Не е точно пет звезди обаче — добави колебливо Йована.

— За нас ще бъде чест, благодаря. Второ — трябва да ми направиш един дизайн — доста спешно. За утре, надявам се. Просто направи проект на лаптопа си, трябва ми само екранна снимка. Има шанс за поръчка от клиент тук, в Белград — обясних важно.

— Фантастично!

Имаше какво да се желае по отношение на течащата вода в студиото. Но естествено Wi-Fi връзката беше перфектна. След няколко минути Йована местеше по екрана си снимките, които бях направила на витрината на Казбич.

— И после трябва да добавиш нещо такова. — Показах й изображение на венецианска икона, което бях свалила от интернет в хотела.

— Няма проблем.

— Все пак, преди да започнеш — благодаря ти. — Спрях да поема глътка горещ цветен чай от предложената ми чаша, украсена с херцогинята на Кеймбридж. — Третото нещо е доста голямо. Инсталация за друг клиент, в Швейцария. Донякъде е тематично свързано с вашите порнокадри на изнасилвания.

— Екстра.

— Но все пак е доста по-смекчена?

— Защо?

— Това, което ми разказа, е доста крайно.

Йована ме изгледа преценяващо.

— Фондация „Прада“ скоро ще покаже „Джоди, Джоди, Джоди“^[1] на Кинхолц в Милано. Виждала ли си го?

Бях го виждала на снимки. Искаше ми се да не бях. Насилието над деца не ми допадаше естетически.

— Той го е създал някъде през 1994 г. Ако искаш да си в крак, трябва да бъдеш краен. Просто бизнес.

Кога отвращението стана мярка за художествена стойност? Наистина вече никой не се отвращаваше от гледката на лайна, използвани тампони или пластмасови гениталии — какво друго бихте очаквали да видите в една галерия? Оттук следва, че ако всичко, което може да предложи творецът, е отвращение, тогава, веднага след като то става предвидимо, трябва да премине по-нататък.

— Но това наистина е противно — възразих аз.

— Точно така — отвърна спокойно Йована. — Така че искаш ли да го използваш?

— Предполагам. Би ли го направила?

— Винаги.

 

 

Бях отново в галерията на Казбич в единайсет часа на следващия ден с първата част от работата на Йована, запазена в телефона ми. Дрехите ми вече имаха износен вид, но не можех да мисля за това — бях намъкнала черно кашмирено поло, надеждните ми панталони от „Миу Миу“ и бях опънала косата си на висок кок, просто и сериозно.

— Мога ли да ви помогна? — Момичето зад бюрото изглеждаше изненадано от посещението и бързо напъха списанието и пепелника в бюрото си. Носеше черен филцов сукман над ретро риза от седемдесетте години с кашмирени фигурки и остра яка. Достатъчно убедително, но чантата в краката й беше от винил и евтина кожа. Не беше белградска принцеса, която си играе на куратор, по-скоро студентка на непълно работно време.

— Надявам се да можете — отговорих предпазливо. Почти очаквах Казбич да се появи като Носферато зад някоя врата. Подадох й една от моите визитки от „Джентилески“. — Името ми е Елизабет Тиърлинк. Разполагам с творба, която може да представлява интерес за един от редовните ви клиенти.

Кликнах върху монтажа на Йована и й го подадох. Момичето хвърли бегъл поглед, но очите й бяха далеч по-фокусирани върху трите стотачки в евро, които бях пъхнала между телефона и калъфчето му.

— Надявам се, че ще успеете да се свържете с него от мое име. Ще остана в града само един ден, но мисля, че той ще бъде сериозно заинтересован. — Сложих решително телефона и парите обратно в чантата си и оставих мълчанието между нас да продължи.

— Бихте ли ми дали името на клиента?

— Деян Ражнатович — отговорих невинно аз.

Чертите й се изкривиха от престорен шок.

— Аз-аз не знам кого имате предвид.

Извадих цигарите си от чантата.

— Хайде, всичко е наред. Знаете. Това е окей. Доктор Казбич беше в галерията ми във Венеция. Знам, че той работи и за господин Йермолов също така. Наистина. — Предложих й пакета, в който случайно имаше още две стотачки. Средната заплата в Сърбия беше малко под четиристотин евро на месец. Извадих една цигара, запалих я и й подадох пакета. Тя взе една, прибра пакета в бюрото си и извади пепелника. Изчаках да дръпне няколко пъти, след което добавих, че се бях опитала да се свържа с доктор Казбич, но не бях успяла и тъй като бях в Белград на посещение при художниците в Хаос Collective, реших да се отбия.

— Вие познавате Хаос? — грейна лицето й.

— Разбира се. — Йована и компания бяха доста известни в Сърбия, истински рок звезди. — Току-що идвам от тяхното ателие. Те правят доста луди партита там.

— Предполагам, че бих могла да погледна…

— Разбира се, че би могла — насърчих я заговорнически.

— Може ли да видя, ъ-ъ, творбата отново?

Повдигнах вежда и й подадох телефона в калъфа.

— Естествено.

Тя седна зад бюрото си и започна да се прави, че проверява базата данни на галерията.

— Ще имат някаква проява този уикенд — подхвърлих небрежно. — Таен концерт. Ще пее Владимир Ачич.

— Наистина ли?

— Наистина. Няма да успея да присъствам, но съм сигурна, че мога да уредя вие да отидете. Просто ми трябва вашето име…

Присвитите й очи се плъзнаха оценяващо по мен. Дали не бях прекалила? Престорих се на разсеяна и оставих чантата си на бюрото до нея разтворена така, че тя да може да види етикета.

— Тези са доста добри. Вие самата художник ли сте?

— Да, такава съм. Занимавам се предимно със скулптура.

Бинго.

— Наистина ли? Тогава определено трябва да се запознаете с Йована. — Усмихнах й се, надявах се, по сестрински. Не бях практикувала много този начин.

— Така… ъ-ъ, да, имаме някой си господин Ражнатович.

— Може ли да му се обадите? Не забравяйте да запишете името си, за да го дам на Йована.

 

 

Асистентката се обади на няколко телефона — въпреки че говореше на сръбски, можех да видя, че е нервна — и след петнайсет минути имах уговорена среща с Деян. Тръгвайки си от галерията, мислех, че ще дам името й на Йована; никога не се знае, може да се окаже талантлива, въпреки че имах чувството, че Владимир може да отмени концерта си.

Тимъти не беше особено въодушевен от новата ни квартира, което според мен показваше определена липса на въображение от негова страна. Поне вече беше насочил цупенето си към мърлявите дунапренени матраци и спални чували, които сега представляваха нашата спалня, което го отвличаше от скръбта му по Едуар, макар че се опитах да го убедя, че документирането на дейностите в ателието би било вдъхновяващо за портфолиото му за училището по мода.

По-непосредствена грижа ми беше как да си направя тоалета с помощта на единствения кран със студена вода в някогашната офис кухня. Кипнах чайника и се измих с гъба, гримирах се, колкото е възможно, с помощта на огледалото на пудриерата. Бельото от „Ерес“ от фина черна мрежа и единственият елегантен тоалет в чантата ми — тъмносива рокля от индийска коприна от „Ланвен“ с дълбоко плисе на гърба, която бях дала да изгладят в хотела, преди да тръгнем, ми вършеха добра работа, имах чувството, че нещо липсва. Носех в ръце сандалите си от перфорирана кожа от „Алая“, докато слизах боса по стълбите девет етажа, избърсах стъпалата си с мокри кърпички върху плочките от изкуствен мрамор във фоайето, преди да обуя не особено елегантно черните си чорапи без жартиери. Деян беше почти на петдесет години, от поколение, което би реагирало на чорапи.

Ресторантът, който Деян беше посочил на сътрудничката на Казбич, се намираше под стените на старата крепост. Някогашните кейове и складове бяха превърнати в редица от модерни ресторанти и барове с изглед към река Дунав. Точно преди осем часа се присъединих към рояка момичета, полюшващи се непохватно върху високите си токчета по широките павета на кея. Политическата изолация на Сърбия може да е прецакала икономиката им, но е направила чудеса в областта на евгениката. Повечето от момичетата имаха фигури на модели, високи около сто и осемдесет сантиметра, с безкрайно дълги бедра като на състезателни коне, показващи се с лепнати минирокли или миниатюрни поли, несъответстващи на лошото време. Те бяха естествено красиви, поне под пластовете грим и изкуствени мигли, но това, което ми направи най-силно впечатление, бяха косите им. В тази страна се живееше трудно и всичко, което би могло да се направи за една прическа, стоически се понасяше. Изрусени, изсушени, тупирани, зализани, навити, напръскани и лакирани. Студената война може отдавна да беше свършила, но що се отнасяше до прическите на тези момичета, Берлинската стена все още си беше непокътната. Дръзки, прекрасни: в надпреварата за щастие те нямаше да се дадат на небрежни екстеншъни.

Но все пак очевидно имах среща с най-популярната личност в града тази нощ. Когато казах името Ражнатович на оберкелнера в перуанския суши ресторант, за минута помислих, че ще се задави. Нарече ме „мадам“ най-малко четири пъти, докато пресичах препълнената зала към масата, поставена в блестяща изолация върху подиум в дъното на ресторанта, в нещо подобно на импровизирана VIP зона. Поръчах си чаша червено вино и запалих цигара просто заради удоволствието от пушенето на закрито. Трима сервитьори се втурнаха към мен с пепелници.

— Нека да обслужим дамата.

Дори и по сръбските стандарти Деян Ражнатович беше много едър. Около два метра, с рамене, които блокираха светлината. Преди да се присъединя към Стив на Мандарин преди две години, почти не бях влизала в приличен ресторант; оттогава бях седяла на много скъпи маси с много сериозни мъже, но излъчването на Ражнатович не приличаше на нищо, което бях срещала. Когато той ме поздрави и се ръкувахме, осъзнах, че цялата компания ни наблюдаваше. Дори задължителният DJ надничаше от своя пулт. Въздухът се усещаше по-тежък в негово присъствие, сякаш силата му бе притисната между молекулите му. Не се дължеше единствено на известността му или невидимата спора на богатството; разбрах, че ставаше дума за страх. Освен размерите му, у Ражнатович нямаше нищо агресивно — тъмносиният му костюм беше безупречен, копчетата за ръкавели — дискретни, но докато бъбренето около нас бавно се възобновяваше, видях, че макар всички в залата да знаеха кой е той, нито един човек не се осмеляваше да срещне погледа му. Заля ме вълна на толкова чисто желание, че коленете ми буквално омекнаха и му позволих да го види в очите ми, докато сервитьорът, грачейки, се опита да изтегли стола достатъчно назад за гигантския си гост, изпусна пепелника върху крака му и хвана покривката, за да се задържи, разливайки струя вино по плата. Тримата за миг съзерцавахме бъркотията.

— Обичате ли суши, мис Тиърлинк? — попита Деян.

— Беше много мило от ваша страна да ме поканите тук — отговорих неутрално.

Той остави банкнота на масата и каза нещо на сервитьора на сръбски, а след това изтегли стола ми.

— Мисля да отидем другаде.

Сребрист астон мартин беше паркиран на тротоара, в пешеходната зона пред ресторанта. Деян ми отвори вратата, изчака да седна и след това се настани на ниската седалка на водача. Изпитах силен порив да се изсмея на глас. Потеглихме, видях, че ни последва черен рейндж роувър със затъмнени стъкла, който също безгрижно беше пренебрегнал правилника за паркиране. Предположих, че беше неговата охрана. Започнахме да се изкачваме по стръмен път, който вероятно водеше до парка на крепостта.

— Много мило от ваша страна да се видите с мен при такова прелитане — започнах аз. Исках да видя дали терминът „прелитане“ — неофициална преценка колко би донесла една творба при продажба на търг — му е познат.

— Ако творбата е толкова интересна, колкото звучи, то тогава е много мило от ваша страна. — З_начи той приемаше играта. Добре._

— Ето че стигнахме. Надявам се, че пътят няма да ви се стори твърде стръмен. — Той зяпаше безсрамно краката ми. Още по-добре.

Подаде ми ръка, за да преодолея с обувките си от „Алая“ почти перпендикулярната уличка. Ръката ми изглеждаше дребна върху ширината на ръкава му. Млад мъж слезе от рейндж роувъра зад нас в очакване на инструкции, след което изчезна в един вход отпред, докато ние го последвахме в бавно темпо. Залата беше осветена от газени лампи, с няколко дървени сепарета, зелени кадифени седалки и много сребърни прибори и колосани покривки, но не изглеждаше официално, по-скоро сякаш се бяхме върнали в по-стара версия на града. Един възрастен сервитьор с боядисани в синкаво мустаци като на морж ни посрещна със сребърен поднос и две малки чаши от гравиран кристал със сливовица. Деян вдигна учтиво своята към останалите клиенти, преди да я глътне наведнъж. Аз го последвах и усетих как вкусният алкохол от сливи изгори гърлото ми.

— Това е един от най-старите ресторанти в Белград — обясни Деян, докато сядахме. Той го произнасяше по сръбски, Београд. — Мисля, че трябва да опитате тартара от конско месо.

— Сигурно е вкусно.

Той поръча и след като винените ни чаши бяха напълнени, попита за снимките, които бях накарала Йована да направи. Започнах да разказвам:

— Трябва да обясня, че се запознах с доктор Казбич във Венеция, където се намира моята галерия. Имаме няколко общи професионални познанства. Разбрах, че се интересувате от икони, така че си позволих да се свържа с вас.

— Доктор Казбич ли ви даде номера ми? — Той, изглежда, се забавляваше.

— Не — отговорих, гледайки го в очите. — Отидох в галерията му и го поисках. Те бяха много любезни.

— Колко сте предприемчива. Вие сте британка, нали?

— Семейството ми живееше в Швейцария. — Историята на Елизабет изглеждаше странно остаряла. — И така — продължих аз — концепцията е подобна на това, което братята Чапман опитаха с Гоя — видели сте творбата, естествено? Иконата е от тринайсети век, венецианска, изключително рядка, но силно повредена. Продава се — частно, чрез семейството, което я притежава. Хаос планират да разделят фрагментите и да създадат триптих, нещо такова. — Аз му показах поредицата, създадена от Йована.

Не знаех доколко Деян е експерт като колекционер на икони, но не се притеснявах, че ще познае творбата, тъй като тя не съществуваше. Двете с Йована бяхме направили изображение от няколко по-малки икони, на базата на сбирката на музея „Ка д’Оро“ във Венеция, типична тъмнокоса мадона, с тъмни бадемовидни очи, в украсена със злато мантия, държаща непохватно детето Христос в скута си. Бяхме нашарили с пукнатини лицата и нанесли водно петно в долния ляв ъгъл. „Концепцията“ беше, че Хаос ще нарежат повредената картина и ще я сглобят отново в три части, наслагвайки я с фотографски изображения по избор на „клиента“ — изимитирахме няколко образци на базата на ренесансовите културисти, показани в галерията на Казбич, няколко сръбски графити с маркери и една от графичните снимки от проекта на Йована. Всъщност не изглеждаше толкова зле, макар че единственото, което имаше значение, беше да получа възможност да се срещна с Деян и да предам посланието си.

— Това ще бъде поръчкова творба, така че детайлите подлежат на промяна. — Английският на Деян беше почти безупречен, но се надявах, че думата може леко да го обърка. Той изучава снимките няколко минути, палецът му кръжеше над екрана.

— Къде се намира иконата в момента?

— Във Венеция, в дома на собствениците. Винаги е била само тяхна собственост. Мога да уредя да я видите. — Прекрасно знаех, че той не може да напуска Сърбия.

— И има… разрешение да бъде използвана по този начин?

— Няма нужда от разрешение. Тя е притежание на семейството, те могат да я използват както пожелаят.

— Цената?

— 750 хиляди долара за придобиване, плюс моята комисиона, плюс таксата за Хаос, от която аз също ще получа десет процента. По моя преценка стойността при препродажба ще бъде най-малко двойна.

— И как ще я донесат в Сърбия? — Биваше си го.

— Един от членовете на семейството ще лети до Белград, аз ще го придружавам, продажбата ще се проведе технически на сръбска територия. Без проблеми с наследството.

— Помислили сте за всичко.

— В противен случай не бих се обърнала към вас.

Бяхме прекъснати от сервитьора, който постави малки купички с тъмночервено месо, каперси, магданоз, яйца и лук, които смеси пред нас. Деян ми показа как да го намажа върху тънки филийки препечен хляб. Отхапах. Конското имаше кадифен, дивечов, но учудващо свеж, чист вкус на желязо.

— Харесва ли ви? — попита загрижено Деян. — Не е ли твърде силно за вас?

— Съвсем не. Много ми харесва.

Така беше. Имах чувството, че никога не съм яла по-вкусна храна. Щурмувахме тартара и една купа варени картофи, плуващи в масло и копър, и друга с домати, с печени чушки и чесън. Сервитьорът смени чиниите ни с малки стъклени купички сметана, украсена с консервирани череши, и чашки с посребрени ръбове с кафе с аромат на кардамон. Почти не разговаряхме помежду си.

— Няма да купя картината — каза изведнъж Деян, като отпи от кафето. Бях се отнесла за малко от виното и топлината в ресторанта; трябваше ми секунда, за да се съсредоточа.

— Съжалявам да го чуя. Но имам и други клиенти. Благодаря ви за прекрасната вечеря. — Понечих да си събера нещата и да си тръгна, макар че той срещна погледа ми и двамата се усмихнахме на финта.

— Изчакайте. — Той постави огромната си тежка лапа върху китката ми. Усетих топлината на пръстите му във вените си. — Няма да я купя — продължи той, — защото, както знаете, аз се интересувам от икони. Притежавам няколко, но тази ме смущава.

— Вие просто сте учтив. Не я харесвате. Разбирам.

— Искате ли да ги видите?

— Питате ме дали бих искала да видя вашата колекция?

Той вече се усмихваше.

— Да. Мисля, че ще ви харесат.

— Би било чудесно, благодаря.

Мислех си, че може би ще ме целуне, след като напъха тялото си обратно в колата, но не беше нужно да го прави и той го знаеше. Пътувахме около двайсет минути в мълчание, рейндж роувърът се виждаше в страничните огледала. Всеки път, когато той сменяше предавката, колата леко се поклащаше от тежестта му, можех да го почувствам чрез седалката си. Бях толкова мокра, че соковете ми сигурно бяха напоили роклята ми. Пресякохме една магистрала и завихме по пуст прав път, празен, с изключение на редица вретеновидни дървета, после завихме надолу по друг, връщайки се към мястото, където предполагах, че реката трябва да преминава отвъд града. Дълго пътуване извън града. И никой не знаеше къде съм или с кого. За миг се почувствах прекрасно.

 

 

— Това ли е домът ви?

Прожекторите светнаха, когато вратите се отвориха. Мислех, че съм виждала достатъчно примери на цялата пошлост, която може да се купи с пари, но домът на Ражнатович беше отвратителен. Ако затворех едното си око, щеше да изглежда като розова гипсова версия на Шенонсо^[2] с три кръгли кули, скупчени над изкуствено езеро; ако затворех другото — си беше чист чуригереско^[3], богато драпиран с надиплени циментови гирлянди. Имаше дори и подвижен мост. Гипсов сибирски тигър в действителен размер се зъбеше над триметрови стоманени защитни врати.

— Харесва ли ви?

— Много е… впечатляващо, да.

Той ме изгледа накриво.

— Имах друга къща, в Черна гора. Много по-красива, проста, каменна. Венецианска. Точно извън Котор, на фиорда. Вероятно бихте предпочели нея.

— Да, жалко за споразумението за екстрадиция.

— Това не бе много мило от ваша страна, Елизабет.

— Съжалявам.

Той натисна един бутон на таблото и аз прехапах устни, когато подвижният мост тържествено започна да се спуска.

— Това се очаква от мен. Не е изискано — той подкара напред, — но върши работа.

Трима млади мъже в черни военни панталони и дебело подплатени якета бомбъри притичаха до колата, когато спряхме в тесния двор. Двама от тях отвориха вратите с плавно, отработено движение, докато двигателят на колата все още работеше, третият се отправи към отворената врата, насочил в нощта автомат АК47, държейки на прицел алеята, докато стоманените врати щракнат. След моя гаф изглеждаше по-учтиво да се преструвам, че не го виждам. Но фактически влизах в крепост. Спомних си цитата, който бях прочела за кариерата на Деян като екзекутор: Малко е странно първия път, но след това си доволен да излезеш и да празнуваш. Деян каза нещо на сръбски и един от тях ми помогна да изляза от колата и ме въведе през тясна врата в една от кулите.

— Насам, госпожице. — Той ми посочи да мина пред него по вита стълба, украсена с крещящи мозайки. Озовах се в кръгла стая, където с изненада открих стена от книги и два доста овехтели кадифени дивана, поставени от двете страни на един прекрасен, но износен персийски килим. Гореше огън, от дървата се носеше някакъв силен аромат — може би на ябълка. На една доста тежка маса в стил Луи XVI от махагон и мрамор имаше бутилка и две обикновени чаши. Огледах се наоколо и видях колко хубава беше стаята — бели рози в синя китайска ваза, бродирани възглавници, варосани стени, позлатени от светлината на огъня, и огромен свещник от потъмнял бронз в стил ампир. Приличаше на стая от руски роман от деветнайсети век. Особено когато видях трите икони, поставени в рамки от потъмняло сребро.

— Повече ли ви харесва?

Деян прекосяваше стаята с тирбушон в ръка.

— Може ли да съблека сакото си? — попита той.

— Разбира се. — Предполагах, че вече го е направил на долния етаж, тъй като това, което носеше на пояса си в ресторанта, беше изчезнало.

— Това е моят личен апартамент. Кула от слонова кост?

Леко потръпнах, но не можех да го обвинявам. Взех чашата, която ми подаде, и посочих към иконите.

— Разкажете ми за тях.

— Първо ми кажете дали виното ви харесва. Грузинско е, от Кахети.

Виното бе с аромат на кедър и череши.

— Чудесно е, благодаря.

— Така. Тези са от Охрид, тези двете, а тази другата — Богородица — от Скопие. Всички са от тринайсети век, защото тринайсети век е бил най-… революционното време за рисуването на икони в Сърбия. Разбирате ли, тогава Сърбия става независима и свети Сава изгонва гръцките владици от техните — места?

— Епархии.

— Отегчавам ли ви?

— Не, ни най-малко.

— Така че зографите създават свой собствен стил за първи път. Повечето от художниците все още са гърци, но има една нова простота. Повече цвят, повече страст.

— Много са красиви.

— Виното е „чудесно“, безценните ми икони са „красиви“. Хората на изкуството винаги говорят по този начин. Сдържано.

— Така е.

— Колкото по-ценно е едно нещо, толкова по-малко са…?

— Прилагателните? — Той беше прав, превземките винаги ме забавляваха. В миналото, в аукционната къща, ако човек си знаеше работата, би описал Гейнзбъро като „доста очарователен“.

— Благодаря.

Деян седна до мен, старият диван потъна под тежестта му, и отпи от виното си.

— Е, и сега?

— Сега какво?

— Можем да се чукаме, а след това можеш да ми кажеш какво правиш тук или можеш да ми кажеш какво правиш тук и след това да се чукаме.

— Тогава да се чукаме.

Той се пресегна и взе чашата от ръката ми, постави я долу до неговата. Когато се обърна и ме целуна, езикът му имаше аромата на виното, с лекота ме повдигна с ръка под кръста, така че се озовах под него. Отворих устата си широко, алчно, пъхнах ръцете си под сакото му. Гърдите му бяха широки, мускулести и въпреки че не отпускаше цялата си тежест върху мен, можех да усетя как пенисът му се втвърдява, опрян в бедрото ми. Разтворих ризата му, прокарвайки нокти през гъстите косми, намерих зърното му и леко го стиснах. Милвахме се като задъхани, непохватни тийнейджъри.

— Нека да сваля хубавата ти рокля.

Извих се на дивана и обърнах гърба си към него, едрите му ръце сръчно разкопчаха редицата кукички, скрити в коприната, после и сутиена ми.

— Красива си. — Той ме погали с пръсти по дължината на гръбнака, след това го повтори с устата си, застанал на колене зад мен, стиснал с двете си ръце задника ми. Бях мокра за него, изпитвах почти непоносимо удоволствие от горещата болка във вагината си. Събух бикините си и понечих да се наведа напред върху масата, но той стисна кръста ми с двете си ръце, изправи се с едно движение и повдигна с лекота тялото ми над главата си. Наведе назад глава, протегна език към устните на вагината ми и ме засмука дълбоко, така че за секунда увиснах в безтегловност, празнината в мен пулсираше, после опрях глезените си на раменете му, протегнах длани към тавана за опора и започнах да се трия в лицето му, докато той ме ближеше от вагината до задника. Езикът му беше вътре в мен, аз се оттласквах от тавана, теглото ми го караше да ближе по-дълбоко, тялото ми се извиваше назад над главата му. Можех да свърша по този начин, но беше прекалено хубаво.

— Пусни ме сега.

Той ме свали така лесно, както ме беше вдигнал и аз се обърнах и коленичих, за да поема пениса му в устата си.

— О! О!

Ех, да можеше Бог да направи всеки пенис като този на Деян! Дебел като юмрука ми, равен по цялата си дължина, обрязаната кожичка, стегната в малък надигнат тризъбец, нежен като коприна. Прокарах език първо там, галейки това деликатно място, като го дразнех и потупвах, докато той запъшка, трепна, набъбна още повече, след това започнах да галя ствола му, стискайки го здраво с длан, после с цялата си уста, поставих пръстите му върху ямката на гърлото ми, така че да може да почувства себе си там дълбоко, задвижих главата си по-бързо, обливах го със слюнка и му давах възможност да чуе мокрото мляскане, поемах го дълбоко, почти се задушавах, докато не се задавих и гърлото ми се сви в спазъм. На мъжете им харесва, когато изглеждаш… неудобно. Ръката му намери основата на главата ми под разпуснатата ми коса и той започна да тласка срещу лицето ми, докато аз размазвах вагиналните си сокове по топките и перинеума му, прокарвайки език нагоре, над главичката на пениса му, докато го засмуквах. И след това — бавно, безкрайно бавно, отпуснах устните си, разхлабих и отдръпнах ръката си и после започнах отново да го докосвам с език, настойчиво, трептейки съвсем леко, пределно мъчение, абсолютно обещание.

Той мълчеше, лицето му беше напрегнато. Наклоних глава назад и го облизах бавно по цялата дължина за последен път.

— Сега можеш да ме чукаш.

Обхванах с ръце врата му, изтеглих тялото си над мощните му бедра и го поех в мен, сключвайки крака около кръста му, когато ръцете му обхванаха задника ми. Той направи няколко крачки назад, опря гръб на стената и проникна в мен, притискайки таза ми към себе си. Един бавен тласък, два, три, докато вътрешно крещях да го поема целия, хапех гърдите му, а той се обърна, смени местата ни и проникна в мен, отново и отново, докато почувствах, че оргазмът ми започва дълбоко от клитора и шийката на матката и му изсъсках: „Сега!“ Той продължи с още няколко тласъка, за да ме доведе докрай, и когато главата ми се отметна назад и спазми обхванаха влагалището ми, почувствах как той нараства вътре в мен и когато неговият оргазъм избухна, той ме повдигна леко от себе си, за да видя как струята на спермата му се излива нагоре в мен, плъзна само главичката си между мокрите ми разтворени устни, извика и ме остави да падна с цялата си тежест, улови ме в последния момент и ме притисна към себе си, изливайки се в мен докрай.

И двамата треперехме, безсилно облизах солена струйка пот от дълбока падина между гръдните му мускули. Държейки ме все още до себе си, той ме занесе до дивана, коленичи и ми позволи да се изтърколя от него, трепереща. Посегна към една от чашите, отпи голяма глътка вино, след това сложи устни върху моите и аз отпих от устата му.

— Добре ли си, Елизабет? — Той звучеше трогателно загрижен.

— Май да. Все още не знам. — Ръката ми докосна члена му, зарови се в гъстите косми около него.

— Това беше… изненадващо.

— Не го мислиш наистина.

— Не, не го мисля.

 

 

Той седна и започна да облича ризата и панталоните си. Последвах примера му, търсейки бельото си сред възглавниците, и когато и двамата бяхме почти облечени, той отново напълни чашите и се обърна към мен.

— Така, сега ми кажи защо дойде да ми предлагаш ужасната си картина?

— Редовно ли търгуваш чрез Иван Казбич?

— Да. Знаеш това.

— Мисля, че понякога продаваш и други неща. — Буквално видях как тръпка на напрежение пробяга по ръката му, като приливна вълна от лакътя до рамото.

— Може би — отговори сдържано.

— Искам да му предадеш едно съобщение от мен. За един от другите му работодатели. Написала съм го, ще ти го дам, преди да си тръгна. Казбич знае, че притежавам това, което работодателят му търси, и ще му го предам в Швейцария след една седмица. Ако приеме срещата да се проведе според моите условия.

— И защо трябва да го направя?

Можех да кажа, че се надявах, че не го бях изчукала безплатно, но това нямаше да е истина, да не говорим, че беше грубо.

— Защото Казбич пробутва фалшификати и рискува… да усложни другата ти линия за доставки.

— Ти не знаеш нищо.

— Може би. — Действително не знаех, просто се молех блъфът ми да мине. Независимо от щастливия край, целият смисъл на това пътуване беше да убедя Йермолов и Баленски, че знаех за намеренията им. Само съобщение директно от Деян Ражнатович щеше да ги убеди, че съм видяла документацията на Гиш и съм направила връзката. Ако приемем, че изляза жива оттук, съобщение от самия Деян би означавало, че знам достатъчно, за да ги погубя. Затова те биха се съгласили на срещата точно по начина, по който планирах да я организирам. Разбира се, намекът, че знам за връзката изкуство-срещу-оръжие, можеше просто да ги подтикне да ме убият, но те го планираха така или иначе.

Убеждението, че притежавам информация, би ми осигурило време, за да им се противопоставя.

— Ти си много любознателна. — Деян звучеше разочарован. — Или може би много глупава.

— Това не е особено мило от твоя страна.

Той беше прав. Нямаше нужда да търси помощ; тези огромни ръце можеха да прекършат врата ми като пръчица за коктейл. Това беше най-рисковата част от моята схема, което я правеше и най-възбуждащата. Опитах се да го смутя с поглед, позволих си студена усмивка.

— Със сигурност не би, не и след като току-що… — измърках.

Той се усмихна в отговор.

— Да не мислиш, че бих направил това преди? Ти си… забавна. Също така и смела.

— Благодаря. Но както казах, твоите… лични схеми не ме интересуват. Искам само да предам съобщение на Казбич и да върна липсващия предмет. Това е всичко. Уверявам те.

Той се изправи.

— Ще накарам някой да те закара вкъщи, Елизабет.

— Но ще направиш ли това, което те моля?

— Може би. Мисля, че да. — Той ми подаде чантата. — Бих се радвал да прекарам повече време с теб, за съжаление съм много зает.

— Разбира се. — Подновената официалност помежду ни леко ме жегна, но я отдадох на наранената му гордост.

Той натисна звънеца до вратата към стълбището и аз се изправих, когато чухме приближаващи се стъпки. Деян заговори бързо на сръбски.

— Звездан ще те закара. Сбогом, Елизабет. Той се наведе над ръката ми.

— Сбогом, Деян. Благодаря ти за отделеното време.

Последвах момчето през двора, минахме покрай още някой, който отключи една врата с решетки и ни придружи надолу по рампа към подземен гараж. Там бяха паркирани астон, както и порше, и два рейндж роувъра, тъмният от по-рано, с бял интериор, както видях под светлината на луминесцентната лампа, и един бял — с черен кожен интериор. Затаих дъх. Момчето кликна на ключа и издишах с облекчение. Черната кола с белия интериор. Ако беше избрал другата, това щеше да означава, че възнамерява да ме убие. Не можеше да си позволи следи от кръв.

 

 

Сградата вибрираше от живот, когато бодигардът ме докара след около час. Той задържа вратата, тържествено ми връчи чантата и отдавайки ми чест, си тръгна. Не изглеждаше зле, а аз се чувствах толкова щастлива, че ако не беше шефът му, щях да го поканя у дома. Отново събух обувките си и се помъкнах към десетия етаж, замайването ми от виното изчезна от студа и изкачването. Калейдоскоп от звуци, най-вече хаус и техно, отекваше между стените; всички студия бяха отворени, пълни с хора, които танцуваха, пиеха, целуваха се и пушеха. Брадат гигант, качен на детска триколка, премина покрай мен, махайки ми с ръка, докато приятелят му го снимаше с телефона си. Две прекрасни сръбски амазонки изтрополяха в ботуши „Док Мартенс“ и кожени клинове, носейки в шепи запален бенгалски огън. Изкачих се на покрива, търсейки по-тихо място, и извадих телефона си, а този странен, буен град блестеше под мен.

Първо изпратих съобщение на Карлота, че приемам любезната й покана да посетя Сейнт Мориц, както беше споменала на сватбата си. Подухвах на пръстите си, докато пробвах различните номера, които Елена ми беше дала по-рано във Венеция. Първо руски мобилен, който беше изключен, после с код 44 — може би беше в Лондон. Там беше след полунощ, ако беше будна, беше малко вероятно да е трезва, но тя отговори замаяно след второто позвъняване.

— Елена, аз съм Елизабет, от Венеция. Помниш ли онова нещо, за което ме помоли? Мога да ти намеря нещо по-добро. Много по-добро. Не казвай нищо. Трябва да ми позвъниш на друг номер, който ще ти пратя, от друг телефон. Можеш ли да го направиш?

— Да. — Ако беше изненадана или объркана, не го показа.

На покрива имаше маси за пикник от вехтошарски магазини.

Докато чаках двайсет минути Елена да ми върне обаждането, събрах няколко от тях накуп като преграда срещу вятъра, после клекнах вътре, трепереща в тънката си рокля и с боси крака.

Спермата на Деян беше засъхнала неприятно по горната част на бедрата ми. После тя се обади и говорихме толкова дълго, че ръката ми замръзна около телефона и трябваше да я отлепвам и да я масажирам, когато, стенейки, слязох да търся Тимъти.

Офисът беше претъпкан с потни тела като нощен клуб. Промъкнах се в кухнята, където Йована бъркаше яйца заедно с пепел от цигарата й. Тя ми се усмихна замечтано, надрусана. Изпитах внезапен порив да я целуна по устата, но си спомних, че на практика й бях шеф — можеше да се изтълкува като сексуален тормоз.

— Как мина? — извика тя през рамо.

Посочих с палци надолу и тя сви рамене.

— Но ще работим по другото!

— Да го обсъдим утре?

Тя кимна и добави табаско, тактувайки с шпатулата си в сместа.

Тимъти танцуваше, въртейки едно момиче в нелепо подобие на рокендрол. Беше си направил блуза с един ръкав от една от носиите на Йована, с която приличаше на циганин. Беше възвърнал напълно блясъка си, отново изглеждаше млад и искрено щастлив. Зарадвах се заради него. Това, което планирах, беше доста неприятно, но в края на краищата за него сексът беше просто бизнес. След това той щеше да се оправи, бях сигурна в това.

Потупах партньорката му по рамото и заех мястото й, оставяйки го да ме върти, доколкото можеше сред навалицата от тела.

— Забавляваш ли се?

— Обичам това място! — извика той на английски със силен акцент.

— Добре. Забавлявай се тогава. Утре заминаваме.

— Заминаваме ли?

Аз го прегърнах.

— Да, скъпи. Отиваме в Швейцария.