Л. С. Хилтън
Домина (14)

13.

Четири хиляди евро са много за едно листче хартия, но не можех да си позволя да купувам евтино. Обмислях американски паспорт, който се нарежда наравно с британския по индекса на най-полезните документи в света, но тъй като не бях сигурна, че ще мога да имитирам акцента, трябваше да се задоволя да си остана британка. Пристигнах в Амстердам сутринта, схваната и мръсна от влака, взех метрото до Нюмаркт, където кафенетата на границата на квартала с червените фенери вече работеха. Като заобикалях групи самотници със зачервени очи, пробвах няколко евтини хотела, докато открих една мрачна, но изгодна стая срещу пари в брой. След лукса на един горещ душ си позволих три часа сън, а после се отправих към дома на Алекс близо до Фондълпарк.

 

 

По-рано, когато живеех в Париж, когато все още бях достатъчно глупава да мисля, че може да ми се размине, бях създала „Джентилески“ с печалбата от открадната картина. Това, че картината на Стъбс беше фалшифицирана, ме караше да изпитвам чувство на справедливост, но появата на един италиански полицай на име Рено Клере, представящ се като ловец на престъпници, ликвидира всякаква представа за безопасност. Бяхме любовници и в известен смисъл приятели, поне докато не открих, че той планира да ме предаде на своя колега, Ромеро да Силва.

В интерес на честната игра, трябваше да взема мерки срещу това, но Рено ми остави няколко прощални подаръка, включително и Алекс, своя фалшификатор на документи в Амстердам.

Рено ми се беше похвалил с връзката си с експерта, фалшификатор на паспорти, но когато се срещнахме за първи път, Алекс по-скоро ме разочарова. След като приятелката ми Лиан изчезна в Париж, Рено, моят любовник под прикритие, беше изпратил паспорта й на Алекс, за да замени оригиналната снимка с моя. Този документ би трябвало да ме изпрати в затвора, но Алекс не бе показал никаква изненада, когато след известно време се появих с молба за друг паспорт. Неговият професионализъм беше безупречен и невъзмутим, леко разочароващи бяха работните му помещения. По време на онова първо нощно пътуване от Франция аз си представях работилница, осветена в стил Ла Тур^[1], може би в мазе или до която се стигаше през лабиринт от тавански помещения в стил Фейгън^[2], където прегърбени писари се трудят с пинсети и диамантени лупи. Алекс, младолик брадат баща в почти трагично тесни дънки и високи кецове, всъщност живееше със семейството си в хубава къща от деветнайсети век в едно от най-модните предградия на Амстердам и развиваше дейността си в спалнята за гости.

Учтивият разговор в тези ситуации е абсурден социален гаф, където маниерите скърцат, но двамата с Алекс спазихме формалността с чаша чай без мляко в неговата кухня с тапети от „Фароу и Бол“ и няколко забележки къде бяхме прекарали летните си почивки, разговор толкова безобиден, все едно го водех с моя дилър на кокаин. Качихме се горе и аз се настаних пред монтирания цилиндричен фотоапарат, но преди да ме снима, той попита:

— Колко такива направихме?

— Два. Е, сега — третия.

Той спря да настройва обектива.

— Сигурна ли си?

— Мда.

— Добре. ОК, не казвай зеле! — Беше изрекъл същата шега и последния път.

Оборудването на Алекс се помещаваше в три квадратни сиви стоманени шкафа, нямах представа какво ставаше там, но те бръмчаха успокоително, докато той записваше данните, които му дадох.

Фалшификаторите обикновено сглобяват фалшивите паспорти от откраднати. Пазарът е огромен за тези, които са достатъчно квалифицирани, за да го правят добре. Информацията в зоната, текстът в долната част на паспорта, който се чете по електронен път, трябва да съответства на отпечатаните данни, разстоянието до частичка от милиметъра е от съществено значение, дебелината на страниците трябва да бъде съответстваща, без повдигнати краища, без петънце от излишно лепило. Алекс се беше справил добре последния път: с мисълта за Йермолов по петите ми, се молех този път да бъде безупречен.

— Е, това е всичко. Можете да го вземете — о, да кажем около осем вечерта? Същото място, както последния път?

— Разбира се. Имате ли кода за вратата?

— 212В.

— И е сигурно?

Той ми отправи обидена професионална усмивка.

— Е, вие ще сте прецакана, ако не е, нали?

Дадох му парите, увити в носни кърпички, и той ме изпрати до входната врата, като ми подаде малък ключ, когато се сбогувахме. Първоначално се чудех какво е прикритието му — потърсих фалшива табела за лекар или за седалище на някоя по-малка религия, но, разбира се, вече само незаконните барове за несретни битници претендират да са нещо друго. Щом имате лаптоп, вие сте на свободна практика, и толкоз. Ключът беше за кутия за препоръчани писма в другия край на града. В осем вечерта. Щях да взема плика с новия паспорт и да оставя ключа вътре. Дотогава имах Караваджо.

 

 

Прозорецът на неприветливата ми хотелска стая бе вдигнат максимално и с падането на нощта въздухът миришеше на трева, горещ асфалт и хормони. Една вечер в ранната есен в Амстердам би трябвало да е изпълнена с потенциал — не че похотливите изкушения на квартала с червените фенери предлагаха някаква особена тръпка — но открих, че нямах сили дори да потърся нещо, макар че със сигурност нямаше проблем да намеря компания. „Райксмузеум“ вече беше затворен. Един фас с марихуана за сваляне на напрежението? Да, бе. Приеми го, Джудит. Ти си изтощена стара курва, която винаги ще бъде сама. Радвам се, че изяснихме това. Избрах ранна, засищаща малайзийска вечеря и книгата си, но дори смазването на артериите ми с фъстъчен сос и палмово масло ме отвращаваше. Оставих чинията си и тръгнах пешком покрай каналите към Лауриерхрахт.

Казват, че бързото ходене е ефективен антидепресант, но освен това се говорят много глупости. И все пак по време на разходката усетих промяна, облекчение, като че ли всичко, което бях оставила зад себе си във Венеция и извън нея, беше захвърлено небрежно в един от тези гладки, древни водни пътища. Не че, теоретично погледнато, нямаше много неща, от които да се страхувам; само че аз някак си не успявах да достигна необходимото ниво на безпокойство. Оттеглянето ми, трябва да призная, не се оказа толкова забавно, колкото очаквах. Какво правите, когато няма следващ ход? Не бях от типа, който си пада по екстремен уиндсърфинг или благотворителен алпинизъм. Ennui^[3] може и да е романтично разстройство, но все пак е отегчително.

Седнах на ръба на водата, провесила крака над камъните, запалих замислено един фас и потръпвайки, поех дълбоко чудесния дим. Може би остарявах, но толкова много от това, което мислех, че искам — безопасност, сигурност, анонимност — вече не си струваше. Каналите изглеждаха чисти между високите, тесни стари къщи, като разтопена магистрала за пари. Невъзмутимият, потаен Амстердам, пренасящ богатството на познатия свят по вените си. Мислех за картините в музея в другия край на града, за купищата вещи — чинии и ветрила, и омари, глобуси, индийски орехчета, копринени завеси, клавесини, плодове, ракли, слънчобрани, кесии — всички умело струпани за съзерцаване от бюргерите под старателно нарисуваните им яки. Натюрморт, рамкиран за вечен показ. Озадачаваше ме, че бях спряла, бях се зазидала в Елизабет като насекомо в кехлибар, богата дилетантка, играеща си на бизнес. Защо ми отне толкова време да разбера, че мястото ми е на ръба на картата? Предполагам, че бих могла да обвиня Караваджо. Имахме много общи неща в края на краищата. Убийство като за начало. Художникът прекарва голяма част от живота си като беглец, с предпочитание към италианското крайбрежие; той е бил авантюрист със слабост към ярки дрехи, прагматик без страх от крайности, който разбирал, че повечето неща, дори убийството, са простими в името на красотата. Знаел е, че честта е езикът на нараняванията. Но може би ще е по-точно да се каже, че повечето от проблемите на Караваджо са причинени от преувеличеното чувство за собственото му положение, презрението към риска или може би прекомерното внимание към него. Може би рискът беше единственото, което наистина разбирах. Бях излязла от играта за толкова дълго време. Твърде дълго. И въпреки мъката ми за Маша или може би дори и заради това, ми беше любопитно да разбера дали все още знаех как да играя.

 

 

Архивът „Хафкеншайд“ се помещава в „Тейлърс Музеум“ в Харлем. Открих го по старомодния начин, с миниатюрна карта от туристически офис. Архивът някога е бил колекция на търговец на пигменти от Амстердам през деветнайсети век и е един от основните изследователски източници за смолите и минералите, използвани някога при смесването на боите. Помислих си, че след като така или иначе трябваше да дойда в Амстердам за паспорта, бих могла да разбера нещо повече за това как се създава „рисунка“ от Караваджо, достатъчно добра, за да заблуди Йермолов. Вероятно той би изпратил доктор Казбич да събере информация, преди да я купи, което би довело до интересни изводи. Ако можех, бих искала да разбера как се постига толкова необикновена измама.

Въпреки свежия бриз от далечното море над бившето пристанище, все още беше горещо и аз се бях облякла внимателно в тежки практични ботуши, които правеха бедрата ми беззащитни като на газела, с разкроена риза от деним от „Марджела ММ6“ с повдигащ сутиен отдолу, с няколко разкопчани копчета. Нямах определена среща, но предполагах, че пазачът на античен терпентин едва ли вижда много посетители и след като представих своя „проект“, докато зяпах възрастния доцент, сякаш той е единственият мъж, когото някога съм виждала, той ми махна да влизам. Обясних, че съм аспирант и пиша за Тинторето, позовавайки се на Техническия бюлетин на Националната галерия в Лондон като източник по въпроса за използването на определен цвят от художника, неаполско жълто, което започва да се употребява в Италия през шестнайсети век.

Тогава, както и сега, Венеция е град мираж, нейната светлина омагьосва през толкова много стъкло, че тя блести като огромно огледало, изображение на рая на края на света. Бях мислила за възможността Караваджо да е ходил там, между заминаването му от Милано и пристигането му в Рим. Кой художник би пропуснал Венеция, колкото и нетърпеливо да бърза по пътя на амбицията и успеха? Увереното отричане на венецианския професор се опровергава от по-ранен писател за Караваджо, Белори, който твърди, че той е посетил града, „където дойде да се наслади на цветовете… които след това имитираше“. Бях живяла във Венеция достатъчно дълго, за да познавам тези цветове, тази трептяща светлина, проблясъците, които правят нейните сенки само по-дълбоки. Никой не може да рисува тъмнината като Караваджо, никой друг не може да изтръгне от сянката крайностите, които придават подобен на светкавица шок на сиянието в неговите картини. Така че — в хрониката имаше интригуваща празнина — той наистина може да е бил там. Ако знаех нещо за доказателствата, то беше, че липсата на такива не означава, че нещо не се е случило.

Пигментите бяха изложени в дълга стая със сандъци, всеки един пълен с кутии на проби и печатни платки със серийни номера и описания. Хвърлих усмивка на мотаещия се доцент, надявайки се на възможност за обяд, и започнах работа. Вече знаех, че неаполското жълто беше един от трите оригинални цвята, въведени към 1600 г., за разширяване на ограничената палитра на средновековната живопис. За първи път рецептата е дадена в книгата на Чиприано Пиколпасо през 1556 г., в студия за правене на керамика. Тя изисква сол, олово, антимон и „утайки“, главно утайки от дъното на съдове за вино. Одобрявах това. Пиколпасо бил от италианския регион Умбрия, но пътувал до Венеция, която била център за нововъведения в цветовете на боите по онова време, и всъщност включил глава Colori alia Venziana в своя текст. Неаполското жълто е един от споменатите цветове и лазерен микроспектрален анализ (каквото и да е това) е идентифицирал използването му в няколко от картините на Тинторето. Въпреки мнението на мрачния професор, някои от учените, цитирани в книгата, която бях проучила, изказваха предположение, че Тинторето е оказал влияние върху Караваджо, така че според мен беше правдоподобно, ако той е бил във Венеция, да е изучавал не само страхотните картини на Тинторето, но и техните съставки.

Вървях покрай сандъците, докато не стигнах до набор от креди. Мислех си, че ако Караваджо е направил рисунка, той би използвал креда, може би комбинация от червено, бяло и черно, техниката на трите пастела, показана на Леонардо от французите в Милано, където Караваджо се е учил да рисува в края на петнайсети век. Но кредата не би придала на портрета, показан ми от Елена, резкия контур, нито дълбочината на цвета; освен това защо някой ще използва креда върху ленено платно? По същество лененото платно изисква свързващ фактор, нещо като лепило, грунд, на повърхността. Кредата се използва за контур, защото, веднъж поставена между грунда и маслените бои, тя вече няма да се вижда. За да се задържи толкова дълго време върху лененото платно, предполагах, че този, който е направил портрета, е работил директно с маслени бои, което от своя страна би съответствало на широко известната техника на Караваджо.

Освен това Караваджо е бил беден. Въпреки многото изгодни поръчки, които талантът му е привличал преди падението му, той е презирал парите. Употребяваните модни дрехи, които са му давали, били крещящи, но той ги носел до скъсване и освен принадлежностите си, той не е притежавал почти нищо, с изключение на няколко жалки домакински прибора и злобното страхопочитание на съперниците си. Той пътувал без багаж. Неаполското жълто не е било евтино, но за разлика от фината пергаментова хартия, лененото платно било евтино. Може би е възможно да има нещо повече относно „рисунката“, освен измислиците на Елена, предизвикани от водката.

 

 

Нацупено зададох няколко сериозни въпроса на доцента и трябваше да изтърпя ентусиазирано двайсетминутно обяснение за смилането на пигментите, преди да попитам дали музеят има книга за посетители. „Би било чест за мен да се подпиша. И може би да снимам подписа си за моята дисертация. Изпитващите наистина са взискателни по отношение на основните проучвания.“

Той донесе дебела книга, подвързана с червена кожа, и химикалка. Прелистих я с любопитство, надявайки се, че архивът е посещаван достатъчно рядко, за да прегледам набързо имената. И ето го там. Доктор Иван Казбич, написано с латински букви, с подпис до него на кирилица и дата през 2011 г. Бинго. Сложих новия си подпис и благодарих многословно на стария симпатяга.

Не можах да устоя на доволната тръпка на вълнение, но се опитах да не й обръщам внимание. Не планирах да възобновя научните си изследвания за Караваджо. Независимо дали рисунката беше истинска или не, трябваше спешно да я имам в ръцете си. И ако теорията ми беше вярна, то знаех къде се намира. И се оказа, че в крайна сметка може би съм я откраднала.