Л. С. Хилтън
Домина (12)

11.

Съгласих се да се срещнем с Елена на следващия ден за обяд в кафенето над галерията „Гугенхайм“. По-голямата част от нощта прекарах наведена над лаптопа. От време на време подскачах от изпукването на дъска или от дращенето по мазилката на някой от присъстващите навсякъде венециански плъхове, но „призраците“ на Йермолов вече не ме смущаваха, защото сега знаех източника на присъствието им. Имах други поводи за притеснение, а именно — източника, който ме бе идентифицирал в Париж.

В нощта, когато се срещнах с Монкада на Плас де л’Одеон, той също така е работил за Йермолов и Баленски — пренасял за тях предполагаемия Караваджо. Вече знаех, че Баленски беше мошеник и не бях изненадана, че миналото на Йермолов не беше толкова идеално чисто, колкото изглеждаше. Монкада беше от италианската мафия; той се занимаваше със съмнителни картини, а „рисунка“ от Караваджо не беше нищо друго, освен съмнителна. Значи Монкада би могъл да информира олигарсите за срещата си с мен в хотела. Но Елена беше казала също така, че някой ме бил видял да си тръгвам с картината. Не можеше да е Монкада, защото той беше в стаята на четвъртия етаж, удушен от Рено. Този някой беше човекът, когото трябваше да открия, а Елена отвличаше вниманието ми. Нямаше смисъл просто да се свържа с Йермолов и да му кажа, че не притежавам Караваджо. Първо, защото той нямаше основание да ми повярва и на второ място, защото докато не откриех източника, никога нямаше да се освободя от следата, оставена от онова глупаво съобщение.

Проблемът да се съглася с плана на Елена беше, че идеята за самата картина беше абсурдна. Всички експерти по Караваджо, с които се консултирах, бяха единодушни, че той никога не е правил рисунки — най-много да е нанасял малки дупчици по платната си, за да маркира разположението на своите модели — но имаше някои разногласия по въпроса дали е посещавал Венеция. В онлайн архива на Лондонската библиотека, в едно списание, открих статия от венециански професор, който отхвърляше тази идея, и аз я копирах на телефона си, за да я покажа на Елена. Трябваше да се отърва от нея, да се свържа с Йермолов и да обясня недоразумението, след това да открия източника. Всяка мисъл за отмъщение на олигарсите беше самозалъгване, въпреки че си позволих да си пофантазирам какво бих направила с тях, докато вървях към „Гугенхайм“.

 

 

Елена отново имаше нещастно изражение на жертва и беше преполовила бутилка „Пино Гриджо“, когато пристигнах в кафенето на покрива на музея. Налях си малко вода, надявайки се, че тя ще последва моя целомъдрен пример.

— Къде е твоят приятел? Пак ли ще нахлуе в апартамента ми?

— Юрий? Той се извини, че имал някаква задача. Така че аз празнувам — отговори тя предизвикателно и си наля още една чаша. Взех бутилката и я излях в кофата с лед, последва и съдържанието на чашата.

— Пийни малко вода, Елена. Няма полза от теб, когато си ядосана, колкото и да се самосъжаляваш.

Протестите й бяха прекъснати от сервитьорката. Поръчах брускета с мента и копър и порция равиоли. Харесва ми да живея на ръба, що се отнася до въглехидратите. Елена поиска зелена салата, без дресинг.

— Елена, обмислих предложението ти. — Заговорих, когато момичето постави пред нея депресиращия обяд. — Не мисля, че мога да помогна, наистина. За начало, и двете знаем, че въпреки тази история в Париж, аз не притежавам картината. Знам, че ми вярваш. Така че сигурно е бил Баленски. Но няма начин това, което Баленски е откраднал — или не — от съпруга ти, да струва нещо. Дори да го открия за вас, то трябва да е фалшификат. Цяла нощ проверявах онлайн, но липсва дори предположение, че такава рисунка съществува. Проверих експертите. Така че, дори ако получиш тази картина, защото мислиш, че представлява някакво средство да постигнеш целта си, тя няма да ти помогне, в случай че се разведете.

Елена се бореше с листо рукола. То висеше отстрани на устата й, когато тя буквално изръмжа срещу мен:

— Защо просто не ме убиеш?

Вече бях обмислила около шест начина да направя точно това, но никой от тях не изглеждаше осъществим, без да бъда разкрита. Макар че Йермолов можеше да ми предложи награда. Може би все пак образите на откритите лица на двамата синове на Елена под сламените им шапки ме бяха размекнали на стари години. Седях там, докато тя хрупаше салатата.

— Нямам представа за какво говориш.

Тя преувеличи акцента си, търкаляйки р-то.

— Какъв беше вашият израз? Знам твърде много! — Тя избухна в кикот, сумтейки над чинията си.

Това ставаше отегчително, но тиквата с амарети в хлъзгавите спирали на пастата беше наистина чудесна.

— Престани да се правиш на глупава. Съпругът ти има някои изключителни картини — на Ботичели например. Със сигурност те са също толкова добри! Защо не дадеш тях на държавата?

Тя преглътна с ахване веселието си и най-накрая отпи малко вода.

— Той няма да ми даде нищо. Сигурна съм, че рисунката съществува, че е истинска. И съм сигурна, че ти ще ми помогнеш. Ето.

Слава богу, не беше още една изрезка. Елена ми подаде телефона си, за да видя една снимка. Или по-скоро снимка на снимка.

— Направих я в кабинета на съпруга ми. В деня, когато ми каза, че вече не мога да използвам къщите по едно и също време с него. Накара да опаковат вещите ми и да ги преместят, като че ли уволняваше слугиня.

Познавах това чувство. Може би затова посегнах към телефона и започнах да разширявам и намалявам с пръстите си екрана. Оригиналната снимка показваше оцветена в тон сепия холна стая с голям сводест прозорец, с изглед очевидно към Канале Гранде, тежък шкаф под него, а до него диван с облегалка, тапициран в пъстра коприна. Над дивана имаше рамкирана картина. Фокусирах я и видях, че бе портрет на жена. Представена до кръста, леко обърната в три четвърти профил, с издадени настрани лакти, сякаш се обляга на нещо. Косата й беше небрежно повдигната нагоре, погледът — сведен надолу. Увеличих снимката, забелязвайки пестеливата графика на линията и впечатляващото моделиране на главата чрез светлосенки, което, изглежда, беше в друг цвят, а не в черно и бяло, макар че беше трудно да се определи на старата фотография. Цялата картина изглеждаше на вълни, макар че дали това бе от отражението от стъклото на рамката или от качеството на платното, беше трудно да се различи.

— Тази снимка е направена около 1890 г., в пансион тук, във Венеция. Това е рисунката.

— Въпросният Караваджо? — Втренчих се усърдно, приближих телефона до очите си, отдръпнах го, отново го приближих. — На платно ли е? — Неравностите по повърхността на картината изглеждаха като причинени от платно.

— Ленено платно. Така пишеше в бележките, но аз не разполагах с достатъчно време.

— Бележки?

— Имаше писмо, но нямах време да го фотографирам. Но снимката показва, че рисунката е била там преди повече от век, че е истинска. — Увереността в гласа й беше тягостна.

— Спомняш ли си нещо друго?

— Беше описана като скица, креда с масло. Спомням си, защото звучеше странно на английски. Масло.

— Елена, съжалявам, но това не означава нищо. Тези снимки за доказване на произхода могат да бъдат фалшифицирани — това е класика в жанра. Имаше една двойка в Германия, която се занимаваше с това в продължение на години. Правят имитация на викторианска снимка, за да покажат, че дадена картина или каквото и да е, съществува от известно време. А дори фотографията да е автентична, няма начин този портрет да е истински. Може би всичко е добросъвестно, грешката е неволна, но, моля те, трябва да се откажеш от това. Наистина. Виж. — Подадох й телефона си с копирания параграф от статията в списанието:

 

 

Въпреки твърденията, че Караваджо е посетил Венеция при пътуването си от Милано за Рим през 1592 (Provorsi et al, 2001; Filicino, 1990), хипотезата за такова посещение окончателно е отхвърлена (Raniero, 2003) като показателна за една обикновена „фантазия на влияние“ (Raniero, пак там), що се отнася до миланския му учител Петерцано. Накратко, не съществува доказателство за присъствието му във Венеция.

 

 

Елена дълго ме гледа в лицето, после сведе очи. Искаше ми се да не бях изливала пиното й. Позволи ми да ти изпратя снимката. И може ли да запишеш телефонния ми номер?

— Съжалявам, Елена. Наистина.

Следите от пиенето изчезнаха от лицето й заедно с кротостта й. Тя се наведе напред и заговори с дрезгав, студен глас.

— Не, аз съжалявам за теб. Ако не намериш рисунката, мисля, че знаеш какво ще ти се случи. Ти си млада, имаш много, много години пред себе си. Къде би искала да ги прекараш? Тук — тя посочи гледката, толкова позната, толкова удивителна — или в затвора?

— Не разполагаш с нищо срещу мен, Елена.

— Може би да, може би не. Но повярвай ми, ще бъдеш благодарна за това, което бих ти причинила аз, ако преди това мъжът ми не стигне до теб.

Усетих как зениците ми трепват и се разширяват. Тракането на приборите за хранене и многоезичните разговори изведнъж забучаха в ушите ми. Ето го връхлитащия импулс, който бях почувствала с Алвин, почти възторженото откъсване от реалността, което ще продължи, докато всичко приключи и аз погледна надолу към това, което съм направила. Впих нокти в дланите си. Контролирай последствията. Умишлено затворих очи, намусено й подадох служебния си телефон, за да изпрати снимката и да запише своите данни сред контактите ми.

Елена прибираше чантата си и шапката против слънце.

— Мисля, че ще поддържаш контакт с мен. Ще видиш. Пази се.

Гледах я да се отдалечава със съсредоточената стабилност на изпечен пияница. Без да обръщам внимание на демонстративното цъкане на американската двойка от съседната маса, запалих цигара. Пръстите ми летяха по телефона ми като на шибан тийнейджър. После, докато чаках за сметката, разгледах снимката, след това отворих в Гугъл карта на Канале Гранде. Гледката от прозореца — забелязах, че единствените видими лодки бяха гондоли — изглеждаше, че показва един ъгъл от Палацо Граси, което означаваше, че пансионът би трябвало да се намира в една от сградите насреща. Не беше трудно да се открие. Намерих имената на дворците и ги проверих поред. Всичките бяха хотели. Може би нямаше да бъде толкова трудно да открия апартамента от снимката само за да се уверя, че такава рисунка не можеше да съществува? Това не би могло да навреди. Възможността шибаният му Караваджо да е фалшификат можех да използвам дори като разменна монета, когато се свържа с Йермолов. Начин да се отърва от него. Плюс това, признавам си, че щях да изпитам определено удоволствие да му съобщя тази информация.

Сетих се за Маша и мрежата й от стари приятели. Всичките им многобройни роднини работеха в сферата на хотелиерството. Може би тя познаваше някой, който да ми помогне да намеря хотела от снимката?

 

 

Маша не отговори на звънеца, така че зарових в чантата си за лист хартия и приведена неловко на колене, почнах да й пиша бележка. Но не исках да я оставям под външната врата, която заключваха след кражбата, така че започнах да звъня на съседите, докато някой от тях ми отвори, и тръгнах нагоре по стълбите.

Тишината не е неизменна величина. Тя има различни проявления — тишината при телефонен звън в празна къща, тишината в стая, където някой спи. Тишината на площадката на Маша беше напрегната, сякаш въздухът зад леко открехнатата врата бе изцеден от шумове. Тишината на неуловимата липса. Тя лежеше по очи върху протрития си персийски килим, протегнала ръка в черен ръкав към прозореца. Дали се беше опитала да пропълзи през стаята, за да извика за помощ над покривите? Моравата рана на дясното й слепоочие беше като нарисувана роза върху силно напудрената бледа буза. Изглеждаше толкова дребна, увита в пъстрия си шал, като счупена матрьошка, изтървана от невнимателно дете. Полите й се бяха набрали нагоре, когато е паднала, откривайки сбръчканите й крака в дебели бежови чорапогащи; усещаше се остра смрад на урина над обичайната застояла миризма на чаени листа и влага. Наблюдавах я без надежда в продължение на няколко безкрайни мига, но знаех, че няма да поеме дъх или да помръдне. Който и да го беше направил, беше го довел докрай. Бях виждала смазващата празнота на смъртта, коварната й жестокост.

Пъхнах лакът под дръжката на вратата и престъпих вътре, бутнах я да се затвори тихо зад мен. Коленичих, подръпнах леко подгъва на фустата й с върховете на пръстите си. Можех поне да я преведа в приличен вид. Тя лежеше върху нещо твърдо, отчасти скрито под черния найлон. Издърпах го, след това отдръпнах ръката си като опарена. Беше иконата на Богородица, повредена по време на кражбата. Половината от лицето й беше откъснато.

Заобиколих внимателно горката Маша и отидох в уютната кухничка, където извадих една кърпа, за да я увия около дясната си ръка. Усещах треперене под ребрата, но го потиснах като кашлица. С помощта на кърпата внимателно отворих обемистата захабена чанта на Маша, която стоеше на боядисания стол до вратата, и измъкнах изтъркан бележник в синя кожа. Бях я виждала да го използва, за да се свърже с учениците си и да записва техните плащания — винаги й давах пари в брой, което означаваше, че единственото нещо, което я свързва с името ми, беше моят телефонен номер в бележника. Не можех да го оставя наоколо. Започвах да треперя, поемайки задушния въздух, но преместих бележника в собствената си чанта и върнах кърпата в кухнята. Ненавиждах факта, че се бях сетила за това, но вече не можех да й помогна с нищо. Някой щеше да дойде в крайна сметка, дори и само заради жегата.