Л. С. Хилтън
Домина (1)

Пролог

Исках просто да приключа с това, но се заставих да действам бавно. Затворих капаците и на трите прозореца, отворих бутилка „Гави“, налях две чаши, запалих свещите. Обичайни, познати, успокояващи ритуали. Той остави чантата и бавно свали сакото си, закачи го на облегалката на един стол, като ме наблюдаваше. Вдигнах чашата си и мълчаливо отпих глътка. Очите му шареха по картините и аз удължих тишината между нас, докато той се потопи в нея.

— Това не е ли…?

— Агнес Мартин — довърших вместо него. — Да.

— Много е хубава.

— Благодаря. — Задържах леката, развеселена усмивка на устните си. Още една пауза. Звук на стъпки, пресичащи кампото долу под нас, разчупи дълбоката тишина на нощна Венеция, двамата обърнахме глави към прозореца.

— Отдавна ли живееш тук?

— От известно време — отговорих аз.

Самонадеяността му, демонстрирана по-рано в бара, беше изчезнала; той изглеждаше непохватен и болезнено млад. Очевидно аз трябваше да направя първия ход. Стоях, стиснала чашата си, свила лакът пред тялото си. Бяхме на две крачки един от друг. Пристъпих към него, втренчила очи в неговите. Можеше ли да види посланието в тях?

Бягай, гласеше то, бягай сега и не поглеждай назад.

Пристъпих втори път и се протегнах да погаля наболата му брада. Бавно, все още задържайки погледа му, се наведох към устата му, притиснах устните си към неговите, преди езикът му да намери моя. Вкусът му не беше толкова лош, колкото очаквах. Прекъснах целувката и се отдръпнах, с едно движение смъкнах презглава роклята си и я пуснах на пода, сутиенът ми я последва. Отметнах косата от раменете си, бавно прокарах длани по зърната си и отпуснах ръце отстрани.

— Елизабет — промърмори той.

Ваната се намираше в подножието на леглото. Когато протегнах ръка и го поведох покрай нея към чаршафите ми от „Фрет“, усетих да ме залива задушаваща вълна от умора и липсата на онова, някога толкова познато чувство. В мен не беше останал гняв, нито каквато и да било тръпка на желание. Оставих го да продължава и когато свърши, седнах с кикот и грейнали очи. Не можех да го оставя да задреме. Пльоснах се по корем върху влажния чаршаф, пуснах на пода използвания презерватив и се протегнах към крана за топлата вода.

— Иска ми се да се изкъпя. Баня и цигара с марихуана. Става ли?

— Разбира се. Както кажеш.

Сега, след като се бяхме изчукали, той беше забравил всякакви обноски.

— Искаш ли да снимаш? — Преди това бях успяла да го разубедя да направи селфи, докато пиехме аперитива си. Той вече ровичкаше в захвърлените си дънки за шибания телефон; беше чудо, че не се опита да сподели в Инстаграм собствения си оргазъм. В първите няколко минути, докато се движеше в мен, бях забравила, че е пълен тъпак. Изведнъж всичко ми се стори много по-лесно. — Давай, снимай, любовнико. Но почакай секунда все пак. — Изтичах гола до дрешника и порових в чекмеджето за пакет цигарена хартия, като поспрях, за да включа Wi-Fi скрамблера като предпазна мярка. Без повече актуализации в реално време за него. Добавих малко студена вода и бадемово масло във ваната и извадих няколко хавлии от тежкия античен скрин за бельо. Обгърна ни пара със сладкия аромат на маслото. — Скачай вътре — казах през рамо, докато изсипвах тютюна от една цигара. Шалът ми от „Ермес“, с черкезки мотиви в тюркоазно и тъмносиньо, бе завързан около дръжката на чантата ми. Минах зад него, когато той се отпусна във водата. — Само да я запаля — промърморих аз. — Ето.

Сложих цигарата между устните му. В нея нямаше нищо, но той никога нямаше да го разбере. Докато вдишваше, увих шала около врата му и го придърпах плътно под ушите му. Той веднага се задави от дима и запляска с ръце в дълбоката вана. Опрях краката си срещу ръба и се излегнах назад на леглото, дърпайки по-силно. Краката му ритаха във водата, но нямаха опора върху мазния порцелан. Затворих очи и започнах да броя. Дясната му ръка, все още абсурдно стиснала мократа цигара, се протягаше да хване китката ми, но ъгълът беше неудобен и пръстите му само пърхаха срещу моите. Двадесет и пет… двадесет и шест… Нищо друго, освен анаеробното кипене в мускулите ми, докато се борехме, нищо, освен дълбокия хриптящ дъх през ноздрите ми, докато тялото му се мяташе. Двадесет и девет, това не значи нищо, тридесет, това не значи нищо. Усетих, че отпада, но тогава той успя да промуши пръст, а после и юмрук между шала и адамовата си ябълка и ме дръпна силно напред, но отпускането го потопи и аз се наведох над ръба на ваната, сложих лявото си коляно върху гърдите му и го натиснах надолу с цялата си тежест. В окото ми и в горещата вода имаше кръв, но можех да видя мехурчетата, изскачащи на повърхността, докато той се мяташе. Пуснах шала и посегнах слепешката надолу към лицето и шията му. Той въртеше челюстта си, пожълтялата му захапка се опитваше да ме захапе. Мехурчетата спряха. Бавно поех отново дъх и лицето ми се отпусна от гримасата на ужаса. Не можех да видя лицето му през мътно розовата вода във ваната. Предпазливо отпуснах таза си напред, когато водата плисна като вълна и той се надигна към мен. Паднах върху него, разкрачена, докато той отчаяно се напрягаше да надигне главата си. Успях отново да го потопя с лакътя си, а след това поставих по един крак на всяко от раменете му. Останахме така дълго време, докато една капка кръв от лицето ми пльосна във ваната.

Може би беше този ясен, тих звук. Може би беше мъглицата от бадемово масло във виещата се пара или изстиващата утайка по повърхността на водата. Онзи студен следобед, онази безкрайна тишина, онова първо мъртво тяло в моите ръце. Пукнатината в мен се превърна в разлом и ме погълна със сила, която ми отне дъха, докато пропадах. Времето внезапно се компресира, миналото се кондензира и се върна при мен. Бях я оставила толкова отдавна. Тя никога не е била част от живота, казвах си, но я виждах сякаш за първи път. Вцепенена, посегнах отново в дълбоката вода, но открих само плътта на един непознат. Това е било необходимо, въпреки че вече не можех да си спомня защо. Ръката му изплува нагоре и аз потупах пръстите му с моите, малка водна мелодия. Гледах вълничките може би няколко минути, а може би и един час. Когато отново дойдох на себе си, водата беше изстинала.

Когато най-накрая го издърпах нагоре изпод мен, очите му бяха отворени. Така че последната му гледка на този свят трябва да е била моята зейнала вагина.

Хлъзгавата му кожа беше порозовяла, подпухнала като пресен хляб, устните му имаха сивкав оттенък. Главата му висеше назад; в светлината на свещите по шията му нямаше следи. Хванах се за стените на ваната и излязох с треперещи крака. Веднага щом го пуснах, той отново потъна и трябваше да търся с опипване запушалката под плаващата му коса. Докато водата изтичаше, аз се увих в една от кърпите. Когато гърдите му се показаха, сложих ръка върху сърцето му. Нищо. Изправих се и се протегнах. Подът беше залят от водата, ръбът на ваната — омазан с кръв и парченца от тютюн. Нуждаех се от гореща вода, за да го почистя.

Трябваше да го прегърна странично, за да го вдигна над ръба на ваната. Трупът му бе мек и отпуснат. Положих го да легне, покрих го с друга кърпа и седях с кръстосани крака на пода до него, докато изстина.

Повдигнах кърпата достатъчно, за да открия отново лицето му, наведох се и прошепнах в ухото му:

— Не съм Елизабет. Джудит съм.