Хайди Маклоклин
Завинаги мое момиче (8)

Глава 8
Джоузи

Ник ме издърпва от църквата и ме замъква на паркинга. Знаех, че ще побеснее, още щом видях Лиъм да върви между редовете, но нямам вина, че той се появи тук. Ник ме отвежда зад църквата и ме завърта така, че гърбът ми опира до стената.

— Откога той е тук, Джоузефин?

Боже, мразя, когато хората използват пълното ми име. Сякаш съм хлапе, което е загазило, а не възрастен човек.

— Появи се снощи.

— И ти не пожела да ми кажеш?

Наистина мислех, че отношенията ни с Ник са други, че имаме по-силна връзка.

— Ник, не крия нищо от теб. Той се появи снощи, скарахме се и си тръгна. Не знаех, че ще бъде тук днес, а и честно казано, повече съм загрижена за Кейтлин. Днес не е важен Лиъм, а тя и момичетата.

— Откъде знае за Ноа?

Поемам дълбоко въздух.

— Не знам — отговарям искрено.

Имам подозрения, но нямам намерение да питам Лиъм и определено няма да повдигам въпроса пред Ноа.

Ник започва да крачи, като дърпа русата си коса и си говори сам. Сякаш се кара с въображаема личност.

— Кажи на Лиъм, че искаме да се срещнем с него по-късно!

— Защо? — любопитствам.

Ник спира пред мен, хваща ръцете ми и ме приковава до стената. Никога не съм го виждала такъв. Тази негова страна не ми харесва.

— Защото ще накарам адвоката ми да състави документи за осиновяване и той трябва да се откаже от родителските си права.

Не мога да повярвам на ушите си. Знам, че иска да осинови Ноа, но никога не сме го обсъждали. Дори не съм сигурна, че искам да го направи. Ноа е мой, няма нужда да носи името на Ник. Дори да сме женени, нещата между тях може да останат същите.

— Ъ…

— Ехо! Ноа ви търси.

Поглеждам и виждам Джена, застанала на няколко крачки. Ник се отдръпва и пуска ръцете ми. Опитвам се да не трепна, когато кръвта отново започва да нахлува в тях. Усмихвам се на Джена, за да й покажа, че всичко е наред.

— Благодаря, Джена!

Тя се усмихва в отговор и се отдалечава, като ни оставя да се оправяме сами с положението.

— Ник, това, че Лиъм е тук, не означава нищо.

Придърпвам го в ръцете си. Той омеква и ме целува нежно по устните.

— Съжалявам, скъпа. Не знам какво ми стана. Видях го, а после той намигна на Ноа и аз просто… Кръвта ми кипна. Може да е биологичният баща на момчето, но вие сте моето семейство. Колкото по-скоро се махне, толкова по-добре.

— Съгласна съм, нека не му даваме причина да остава!

Ник кимва и ме повежда обратно към тълпата, която се събира. Откриваме Ноа и се отправяме към колата, за да последваме катафалката и семейството. Носачите трябва също да се подредят, за да бъдат там, застанали на пост, както би казал баща ми.

Погребалната процесия минава през града, покрай гимназията, която се е превърнала в светилище на Мейсън. Мачът за тази седмица е отложен. За първи път в историята на гимназия „Бомонт“ отборът й няма да излезе на игрището. Мейсън е оставил следа върху толкова хора, че загубата му ще се усеща и в идните години.

Когато паркираме край гробището, там вече са се събрали някои хора. Опитвам се да не се оглеждам за Лиъм, когато излизам от колата, но очите ми блуждаят. Лесен е за забелязване. Той е мъжът, който стои с неомъжените и не само неомъжените жени.

— Само го виж, моля те! — мърмори Ник, докато излизаме от колата.

— Той е известен и няма как да промени това, Ник. Не е започнал да раздава автографи. Просто стои с другите.

— Защитаваш ли го?

Поклащам глава и грабвам ръката на Ноа. Отиваме до гроба на Мейсън и откриваме място, на което да застанем.

— Цветята ти са страхотни, Джоузи.

Казвайки това, до мен се приближава една от съседките на Кейтлин. Не си спомням името й, а трябва. Трябва да познавам всички в града. Благодаря й и тя обещава да се отбие в магазина.

— Мамо, защо всички тези жени говорят със старото ти гадже?

Обръщам се към Ноа и се чудя какво знае. Искам да го питам къде са се запознали, но това трябва да почака. Не мога да се спра, поглеждам към Лиъм и очите ни се срещат. Усмихвам му се леко, а той свива рамене.

— Той е музикант. Предполагам, че искат автограф от него.

— Това е тъпо. Ако аз бях известен и моят приятел беше умрял, нямаше да искам да давам автографи.

— Обзалагам се, че Лиъм мисли по същия начин, миличък.

* * *

Докато караме към Кейтлин, за да почетем живота на Мейсън, съм смаяна, че тя поиска да събере хората у тях. Ник и аз предложихме нашите къщи, но тя остана непреклонна. Каза, че Мейсън би искал купонът да е в неговия дом.

Купон ли?

Нямам желание да ходя на купон. Искам да се свия на голямото ми кресло, да се увия с одеяло и да гледам филмите от гимназията. Ник ме хвана да го правя няколко пъти след загубата на Мейсън и изражението му всеки път беше еднакво. Знаех, че не е доволен. Вероятно защото се съмнява в моята вярност. Защото това не са наши спомени, а мои и на Лиъм.

„Купонът“, както би го нарекъл Мейсън, вече е напреднал, когато Лиъм влиза. Опитвам се да не го съдя, но го следват цял харем жени. Не мога да разбера дали това му харесва, или не. Някога знаех какво означава всяко от израженията му, но това беше много отдавна.

Пейтън изтичва при него и го дърпа за сакото. Той се усмихва и се навежда, за да е на едно ниво с нея. Дръпва една от опашките й и тя се засмива.

— Тези твои гаджета ли са?

Не мога да не се усмихна и се приближавам, за да чуя отговора. Една част от мен иска да знае повече за него, а другата, логичната ми част, не иска да й пука и няма търпение той да си замине.

Лиъм поглежда към жените и прави гримаса.

— Не, не ги познавам. Да не са твои приятелки?

Пейтън поклаща глава. Лиъм се навежда и й прошепва нещо, което я разсмива отново.

— Извинете, познавате ли тате?

Една от жените отмята глава и се разсмива така, сякаш този въпрос на малкото момиченце е най-смешното нещо, което някога е чувала.

— Не, не го познаваме, но бихме искали — обръща се, поглежда приятелките си и всички се кискат.

Не осъзнават ли къде са?

Пейтън пристъпва напред с ръце на хълбоците. Преди да успее да каже нещо, Кейтлин се появява от нищото.

— Извинете, не мисля, че сме се срещали. Откъде познавахте Мейсън?

— Не го познаваме. Чухме, че Лиъм Пейдж ще бъде на този купон, и за късмет той тъкмо излизаше от колата си, когато паркирахме.

На лицето на Лиъм е изписано такова неудобство, че го съжалявам. Той държи ръката на Пейтън, без дори да погледне жените зад себе си.

— За съжаление, това не е щастливият ви ден. Лиъм Пейдж не е тук и не живее в Бомонт, така че може би трябва да се опитате да го хванете по време на турне или нещо такова.

Трите започват да се смеят и едната от тях го сочи.

— Това там е Лиъм Пейдж. Мога да се закълна в живота си.

Кейтлин поглежда към Лиъм, който е изпълнен с угризения, а аз се чудя на способността й да остане спокойна и хладнокръвна. Ник ме целува по бузата и тръгва към Лиъм.

— Уестбъри, искаш ли да похвърляме топка?

Лиъм поглежда към Ник и кимва. Когато ме забелязва да стоя до стената и да гледам цялата сцена, изражението му става непроницаемо.

— Ето, виждате ли? Името му е Уестбъри. Излизайте!

Тръгвам напред и помагам на Кейтлин да изкара жените навън.

— Много съжалявам, Кейтлин!

Никога преди не е трябвало да се извинявам заради Лиъм. Не съм сигурна защо го правя сега.

Кейтлин махва с ръка, все едно не е нещо особено.

— Беше само въпрос на време, преди някой да се раздрънка, че той е в града. А дори и да има някакво напрежение, то ще трябва да почака. Мейсън би искал той да е тук.

Не знам дали това е удар по мен, или не. Може би трябваше да се обадя на всички снощи и да им кажа, че той се е върнал, но не знаех дали ще дойде днес. По дяволите, дори не бях сигурна, че знае за Мейсън. Предполагам, че можех да му кажа, но бях загрижена повече да спася сина си от евентуална болка.

Топка, прелитаща покрай прозореца, привлича вниманието ми. Излизам отвън и сърцето ми спира, защото на едно място са този, когото някога обичах, този, за когото ще се омъжа, и този, който свързва всички ни заедно. Играят футбол.