Хайди Маклоклин
Завинаги мое момиче (37)

Глава 37
Лиъм

— Синко, слез тук!

Напоследък автоматично извъртам очи, когато ми говори. Никога не съм мислил, че сърцето ми ще се свива, щом чуя гласа на баща си, но това се случва. Колкото повече приближава завършването ми, толкова по-голям диктатор става той.

Всичко започна, когато поканих Джоузи на първия бал. Родителите ми седнаха и ми обясниха идеята си за социално приемливи стандарти. Накратко според тях Джоузи не е достатъчно представителна, за да бъде с един Уестбъри.

За първи път видях родителите си в различна светлина. Срамувах се, че съм техен син. Не разбирах как могат да кажат толкова ужасни неща за човек, когото дори не познават. Вечерта на бала тръгнах от къщи, облечен в смокинг, без да кажа „довиждане“ и без да позволя на мама да ме снима. Нямаше да ги оставя те да решават с кого да излизам, както и кого да обичам.

— Ще ти се обадя пак — казвам на Джоузи.

Тя вече не идва у нас. Отказа се много отдавна. Дори предложи да скъса с мен, за да бъде по-лесен животът ми. Казах й, че няма начин да позволя на Стърлинг и Бианка Уестбъри да я прогонят.

Джоузи е най-хубавото нещо, което ми се е случвало. Тя ме разбира.

Хвърлям телефона на леглото и въздишам. Броя дните, които остават, докато се махна от тук. Двамата с Мейсън ще водим момичетата на къмпинг за седмица, преди да заминем за колежа. Една последна възможност и седмица уединение за мен и Джоузи. Без досадни родители, които да висят над главата ми.

Когато слизам долу, ме посреща заплашителното изражение на баща ми. Намислил е нещо. Потупва ме по рамото и ме води в дневната. Там, седнала на дивана с кръстосани крака, е дъщерята на приятеля му по голф — Саша.

Изстенвам и потривам лице с ръцете си. В тази позиция мога „без да искам“ да ударя един лакът в корема на татко и да избягам, но Саша вече ме е видяла, става и тръгва към мен с протегната ръка, сякаш трябва да я целуна. Сякаш й дължа благодарност, задето е дошла в къщата ми. Не, благодаря!

— Лиъм, много се радвам да те видя.

Гласът й е превзет и носов. Не мога да го понасям. Правя гримаса, което само я кара да се усмихне по-широко. Зъбите й са много бели — би могла да осветява цяла тъмна улица нощем.

— Саша — казвам студено и отегчено.

— Мислех, че двамата може да дойдете с нас тази вечер — казва Стърлинг.

Отново извъртам очи и Саша забелязва.

— Или може да останем тук — предлага тя.

Става ми зле от мисълта да прекарам времето си с нея.

— Имам планове.

— Нямам нищо против да се помотая с теб и приятелите ти.

Смее се, докато ръката й се плъзга надолу от рамото ми. Дръпвам се, подразнен от докосването й.

„Не си спомням да съм го предлагал“, иска ми се да кажа.

— Сигурен съм, че ти нямаш, но гаджето ми ще има — казвам само за да вбеся Стърлинг.

Той се сковава и искам да се изсмея. Сватосването му пропада, което означава, че приятелчето му ще се ядоса.

— Извини ни за малко, Саша!

Татко ме хваща за ръката и ме издърпва в другата стая. На път съм да получа конско, на което мога напълно да се насладя.

— Лиъм, крайно време е да погледнеш бъдещето си. Заминаваш за колежа, а Саша е жена, която е подходяща за теб, особено когато те потърсят от Националната футболна лига. Трябва да представиш пълен пакет, а тя чудесно го допълва. Не може да се събираш с измет от бедняшката част на града и да я издържаш цял живот.

Думите му не постигат друго, освен че подклаждат чист гняв.

— Не знаеш нищо за Джоузи и за семейството й — крещя му, забивайки пръст в гърдите му. — Ти не правиш нищо друго, освен да седиш на надутия си задник и да гледаш отвисоко хората, които не ходят в скапания ти кънтри клуб. Обичам я и смятам да се оженя за нея, независимо дали това ти харесва, или не. Ако искаш подходяща компаньонка, защо ти не се срещаш със Саша? Тя сигурно и без това си търси някой богат дъртак.

— Къде отиваш? — пита той, докато се отдалечавам.

— Излизам с приятелите ми. Днес е рожденият ден на Мейсън, така че ти трябва да забавляваш Саша. Просто гледай мама да не те хване!

Трясвам вратата и отрязвам каквито и думи да е възнамерявал да каже по-нататък.

Разтърсвам глава, за да прогоня този спомен. Много дълго време мразех баща си заради начина, по който се отнасяше с Джоузи. И въпреки че мама идва при Ноа, аз отказвам да стъпя в къщата им. Тя се опитва да оправи нещата. Признавам й го, но няма да променя мнението си за него. Никога. Щом не можа да приеме, че Джоузи е част от живота ми, тогава проклет да съм, ако му позволя да доближи сина ми.

Толкова много неща се промениха през последните четири месеца. Джоузи и Ноа се преместиха в моя, в нашия дом след Нова година. Харисън и Куин също дойдоха в Бомонт и се настаниха в празната къща на Джоузи. Бях сигурен, че ще стане така. Логично беше. Кейтлин живее съвсем наблизо и ако минете по улицата й в събота, ще го видите да коси моравата й.

Тази вечер празнуваме рождения ден на Мейсън. Минаха седем месеца, откакто ни напусна, и всеки от нас се справяше с тъгата си по различен начин. Изнесохме концерта за събиране на средства за Кейтлин и момичетата й в бара на Ралф, който стана местното модерно заведение, и се справихме доста добре. Също така наех Кейтлин за мой мениджър, така че да може да прекарва по-голямата част от времето си в своя дом, въпреки че трябва да идва у нас всеки ден и да работи с групата. Щом училището свърши и започне лятната ваканция, ще тръгнем на турне. Трима музиканти, две чудесни жени и четири деца на път за три месеца. Животът ни вече ще бъде различен.

Чакам Джоузи да се приготви. Пикапът ми, наскоро придобит „Шевролет“, модел от 1965-а, е само за пиенето на бира на водната кула. Когато й казах за покупката, тя ме плесна по ръката и ми каза да порасна. Но е първата, която извиква: „На водната кула!“, когато трябва да си сверим часовниците с настоящето.

Товаря в багажника охладител, пълен с бира. Джоузи ще бъде нашият шофьор, за което съм й благодарен. Искам тази вечер да бъде забавна и поне донякъде приятна за Кейтлин. Джоузи излиза от къщата, натоварена с храна. Изтичвам до нея, целувам я по бузата и я освобождавам от тежкия товар. Поръчахме да ни доставят храната, защото не исках Джоузи или Кейтлин да се напрягат и да готвят за всички.

Обръщам се и я поглеждам, след като съм сложил всичко в ремаркето на пикапа. Наслаждавам се на гледката. Носи тесни дънки и червените си каубойски ботуши. Прилепналият й потник с надпис „Обичам моя рокер“ приятно обгръща извивките й. Облякла е това, за да ме дразни.

Отивам бавно до нея, грабвам я в ръцете си, навеждам я назад и нападам шията й. Тя се кикоти и се опитва да ме избута с глава. Най-накрая се примирява, защото знае, че съм спечелил.

Изправям я отново.

— Готова ли си? — питам.

Тя кимва и сплита пръсти с моите. Качва се на пикапа през шофьорската врата и се настанява на седалката. Всичко е точно като в гимназията.

Когато пристигаме при водната кула, там вече са се събрали доста хора. Изненадах се, когато Кейтлин каза, че иска да покани някои наши бивши съученици, но нямам нищо против. Двамата с Джоузи изскачаме от пикапа ръка за ръка. Аз отварям капака на ремаркето и й помагам да подреди нещата, които сме донесли. Харисън идва да ни поздрави и грабва бира от охладителя.

— Качвам се горе — казвам й и я целувам по бузата, после пъхам в джобовете си няколко бири.

Пикапът на Мейсън е паркиран точно като за бирените торпеда. Харисън е зад мен на стълбата. Повечето от момчетата горе вече го познават, но трябва да го представя на останалите.

Отваряме първите си бири и ги изгълтваме. Броим до три и хвърляме бутилките. При звука на строшеното стъкло всички изкрещяваме: „Мейсън!“. Жените отдолу започват да викат одобрително и някой пуска музиката.

Започваме да празнуваме в стила на Мейсън.

През цялата вечер се разказват и преразказват истории. Хубавото дружеско отношение, което всички имахме в гимназията, се връща. Вече не съм задникът, който заряза приятелите си от Бомонт, за да отиде в Холивуд, а Харисън си пасна с всички. Буквално живея в най-доброто от двата свята и не може да съм по-щастлив.

Поглеждам към Харисън, когато го чувам да въздиша тежко.

— Какво ти става?

— Нищо — отговаря ми той.

Проследявам погледа му и виждам, че Кейтлин говори с Бил Роджърс — компютърен специалист, който стана милионер, след като създаде изключително популярна софтуерна програма.

Вдигам бутилката до устните си и поглеждам отново към Харисън. Изражението му е тъжно. Знам, че я харесва, но се бои да не бъде отхвърлен.

— Карай полека с нея, човече! Просто бъди там и не я притискай! С Мейсън бяха заедно дълго време, но съм сигурен, че тя те забелязва. Чух я да говори с Джоузи за теб. Просто грабни момента, когато се появи!

Харисън започва да се смее.

— Точно ти ли ми даваш съвети?

— За какво говориш, по дяволите?

— Пишеш песен след песен за това колко много обичаш тази жена — сочи той Джоузи, която в момента говори с Джена. — Живееш с нея, имате син, но не те виждам да й предлагаш да се омъжи за теб.

Поглеждам от Джоузи към него и обратно.

— Прав си.

Изправям се, хванал парапета, пъхвам пръсти в устата си и изсвирвам силно, привличайки вниманието на всички.

— Хей, Джоузи!

— Какво искаш, Уестбъри? — вика тя отдолу.

Харесва ми, че някои неща не са се променили.

— Ще се омъжиш ли за мен?

Някой спира музиката и на полето настава тишина. Джоузи приближава водната кула и слага ръце на кръста си.

— Ако ще ми предлагаш, по-добре го направи както трябва!

— Да, мадам.

Допивам бирата си, хвърлям бутилката в пикапа и тръгвам надолу по стълбата. Слизам внимателно. Когато краката ми докосват земята, потупвам джоба си за пръстена, който държа там през последните няколко седмици, и го вадя, криейки го в дланта си. Просто чаках точния момент и мисля, че той настъпи.

Тръгвам бавно към нея, но крачките ми са широки, затова стигам бързо. Ръцете й все още са на кръста, а очите й са широко отворени. Джоузи е изненадана.

Падам на коляно пред нея. Едната й ръка покрива устата й и чувам колективно ахване зад нас.

— Джоузи Престън, обичам те, откакто бях на шестнайсет. Знам, че се издъних страшно, но обещавам да ти се реванширам всеки ден до края на живота си. Ще ми окажеш ли огромната чест да носиш моя пръстен, да приемеш моето име и да станеш не само мой партньор в живота, а най-важното, моя съпруга?

Джоузи кимва. В очите й има сълзи и искам да стана и да ги целуна.

— Да, Лиъм. Милион пъти да, ще се омъжа за теб.

Притеглям ръката й към себе си и слагам пръстена, като целувам пръста й, а след това и устните й. Зад нас се чуват шумни аплодисменти и насърчителни викове.

— Обичам те, Джоджо! Ти си моето момиче. Завинаги.