Хайди Маклоклин
Завинаги мое момиче (31)

Глава 31
Лиъм

Откакто се нанесох, Джоузи е чукала само веднъж, затова, когато отварям вратата и тя стои там, разбирам, че е станало нещо. Виждам, че е ядосана. Стойката й е предизвикателна. Бясна е и нямам представа какво съм направил, но знам, че гневът й е заради мен.

Излизането на верандата е може би най-тъпото нещо, което съм правил от седмица насам. Студено е, вали сняг, а аз съм бос, не нося нито чорапи, нито обувки. В сравнение с това е нищо, че не съм облякъл яке. Опитвам се да говоря сериозно с нея, а единственото, което искам, е да се върна обратно в топлината на дома си.

Няма нищо по-объркващо от жена, която не ти казва какво не е наред, когато я попиташ. Искам да я сграбча и да изтръскам отговора от нея. Тя стои пред мен с присвити рамене и отказва да ме погледне, отказва да ми покаже красивите си очи, за да мога да прочета в тях като в отворена книга.

Разкъсвам кафявия плик, който блъска в гърдите ми. Очите ми прочитат думи като „попечителство“, „посещения“, „детска издръжка“ и „жител на Калифорния“. Последната страница ме довършва — там пише, че изисквам тест за бащинство, за да установя дали детето, познато като Ноа Майкъл Престън, е мой син.

Джоузи притиска ръце към стомаха си, сякаш е била удряна многократно. Не си прави труда да изтрие сълзите, които са започнали да се стичат по красивото й лице, сега помрачено от лъжата с моето име на нея. Нищо чудно, че иска да отведе Ноа. Обещах й, че никога няма да й го отнема, а според тези документи, го правя.

Аз не искам това. Искам да бъдем семейство. Никога не съм си и помислял за нещо подобно, когато разбрах за Ноа. Дори след милион години идеята да й го отнема не би минала през ума ми.

— Откъде взе това? — настоявам.

Стисвам документите и ги мачкам в ръка, докато ги размахвам. Джоузи извърта очи и ми обръща гръб, с което ме вбесява още повече.

— Искам само да взема Ноа и да се прибера у дома.

— Отговори ми!

Тя клати глава.

— Дай ми сина ми! — крещи, а ръцете й веднага покриват лицето й.

Не мога и няма да го направя. Няма да й дам Ноа, без да получа отговорите, които искам. Хващам ръката й и я дръпвам в къщата. Тя се съпротивлява и се бори с мен, докато я влача през кухнята и надолу по стълбите към студиото. То е звукоизолирано, така че може да си викаме, колкото искаме, и Ноа няма да ни чуе.

Бутвам я в стаята, тряскам вратата и я заключвам зад нас.

— Кой ти даде шибаните документи, Джоузефин?

Мразя да казвам пълното й име, но това привлича вниманието й. Гледа ме решително.

— Знаеш ли, мислех, че може да се разберем за съвместно попечителство, но съм сгрешила. Не искам парите ти, Лиъм. Не ми трябват. Двамата с Ноа се справяхме през цялото време сами, така че няма нужда да се притесняваш, че ще те изцедя.

— Джоузи…

— Не, остави ме да довърша!

Тя вдига ръка и се отдръпва колкото може по-далече от мен.

— Не — крещя й. — Няма да те оставя. Кажи ми кой ти даде проклетите документи! Няма пощенско клеймо, затова знам, че са предадени на ръка. Готов съм да изгубя самообладание, затова просто ми кажи!

— Какво значение има?

— Защото са скапана лъжа! — крещя. — Не съм го направил аз. Не искам това. Не искам да взема Ноа от теб или да го отведа от Бомонт.

Отивам до нея и я избутвам до стената. Тялото ми е притиснато в нейното, а ръката ми обгръща нежно лицето й. Не искам нищо по-силно от това да я целуна. Да разкъсам всичките зимни пластове дрехи от тялото й и да усетя кожата й до моята.

— Обичам сина ни, Джоузи! Обичам го много! Никога не бих направил нещо, с което да го нараня, а точно това би станало, ако го отделя от теб.

Опитвам се да се успокоя. Знам кой е измислил всичко и за мен това е последната капка.

— Името й е Сам — казва Джоузи толкова тихо, че едва я чувам, но името „Сам“, изплъзнало се от устните й, е отговорът, който ми трябва.

— Чуй ме! — казвам и вдигам брадичката й, за да ме погледне. — Купих тази къща, като мислех за теб. Тук съм, защото ти и Ноа сте моето семейство. Искам да бъда с теб. Сам е моя мениджърка и очевидно е превишила правата си. Не знам откъде знае за Ноа, но ще науча. Последното, което искам, е да те нараня. Обичам те, Джоджо!

— Моля те, не ми го отнемай! — умолява ме тя.

Мразя да я гледам как плаче. Мразя отчаяното изражение на лицето й. Ще убия Сам, че причинява това на Джоузи, на нас. Нямаме нужда от тази драма в живота ни.

Прибирам няколко кичура коса зад ухото й. Тя се отпуска и потрива буза в грубата ми длан. Не мога да устоя. Целувам сълзите й и откривам устата й. Поставям три целувки на устните й — първите две в ъгълчетата, а после изпробвам реакцията й в центъра. Тя е отзивчива. Ръцете й ме придърпват по-близо.

Спирам твърде рано и за двама ни. Желая я, но не така.

— Не ме ли искаш? — прошепва тя до устните ми.

— Напротив, но не по този начин. Не в студиото ми, където Ноа може да ни види. — Отдръпвам се от нея и поглеждам красивите й сини очи. — Искам всяка част от теб в живота си, Джоджо. Когато си готова.

Качваме се по стълбите ръка за ръка. Документите остават в студиото. Ще се заема с тях по-късно. Първо трябва да се обадя на адвоката ми и да го накарам да ги оттегли. Дори не знам какво да направя със Сам. Още един въпрос към адвоката ми е дали мога да я уволня. Колко ще ми струва, за да се измъкна от договора с нея? Този път тя отиде твърде далеч.

* * *

С Ноа започваме да поставяме дървото в центъра пред големия френски прозорец, който гледа към улицата. Джоузи влиза и се държи доста сдържано. Познавам всяко нейно изражение. В момента на лицето й е изписана нерешителност, някаква предпазливост, сякаш върви по яйчени черупки. Трябва да оправя нещата, и то бързо.

Нарочно изкривявам елхата. Когато Джоузи изпухтява, обръщам глава и крия усмивката си. Тя започва да ни нарежда да я издърпаме наляво или надясно и накрая вдига ръце, защото ние не я слушаме. Оставя на нас, мъжете, трудната задача да накараме елхата да застане изправена, а тя отива в кухнята и се заема да прави хапки за вечерта. Кейтлин и момичетата, както и Харисън и Куин скоро ще дойдат за купона по украсяването.

Ние, мъжете Уестбъри, няма да търпим да ни пренебрегват. Двамата я издебваме в кухнята. Ноа я напада от едната страна, аз от другата. Когато тя изписква, ние се разсмиваме. Не мога да не я целуна. Чувам как Ноа се подхилва и се отдалечава, затова я целувам отново. Знам, че не бива, но не мога да се спра. Обичам я!

Целувам я за трети път набързо по устните, когато входната врата се отваря с трясък. Кейтлин крещи по момичетата да се държат добре. Джоузи ме избутва. Би трябвало да се чувствам оскърбен, но не е така. Знам, че иска да съсредоточи вниманието си върху Кейтлин по време на празниците. Вземам решение отново да започна да ухажвам моето момиче. Тя има нужда от това.

Когато двамата с Джоузи отнасяме храна в дневната, децата се нахвърлят върху нея като малки хищници. Оставям ги, за да отворя вратата. Харисън и Куин стоят там и държат букети с цветя.

— Не трябваше — казвам и посягам за цветята.

— Ти наистина си един секси звяр! — казва Харисън и трепка с клепачи.

Каня ги вътре и ги насочвам към мястото на празненството. Джоузи и Кейтлин вдигат поглед и се усмихват, когато влизаме.

— Това са моята Джоузи и синът ни Ноа — соча към тях, а Ноа вдига поглед за кратко и махва.

— Приятно ми е да се запознаем, Харисън. Здравей, Куин! — казва Джоузи и се навежда на нивото на детето, за да го поздрави.

Куин махва с ръка и се притиска към баща си, но подава букета на Джоузи.

— Знаеш, че тя продава цветя, нали?

— Млъквай, Лиъм! Красиви са. Благодаря, Куин!

Джоузи ме поглежда така, сякаш съм загазил. Поне да се бях възползвал от нея долу, щом ще ме гледа така.

— Харисън, това са приятелката ни Кейтлин и дъщерите й Пейтън и Ел.

Двете момичета вдигат очи към нас и се усмихват, а после се връщат към ваденето на играчките за елхата.

Кейтлин стиска ръката на Харисън и той й подава букета като на забавен каданс. Тя подхваща цветята в горната им част и ги приближава към лицето си, за да вдъхне аромата им, после вдига очи и установява, че той все още стиска дръжките.

— Здравей! — казва, сякаш току-що е пробягал десет километра.

— Проклятие! — казвам аз и клатя глава.

Джоузи гледа от тях към мен и очите й се разширяват. Потупвам Харисън по рамото и се смея. Той се накланя напред, преди да се усети, без да откъсва очи от Кейтлин. Коледата току-що официално стана интересна.