Хайди Маклоклин
Завинаги мое момиче (30)

Глава 30
Джоузи

Ник го няма от три седмици. Изнесе се още след като ми каза, че иска да заминем в чужбина. Не знам къде е отишъл. Трябваше ми нещо, с което да се разсея, затова на следващия ден отидох на работа и казах на Джена, че няма нужда да идва в събота и че може да прави каквото поиска. Когато се прибрах, нещата му липсваха. Той нямаше много вещи в къщата, предимно дрехи, но усетих отсъствието му, когато влязох в банята и крема за бръснене и четката му за зъби ги нямаше.

Ник ми липсва. Липсват ми смехът му, утехата му и начинът, по който ме прегръщаше нощем. Сърцето ми не е разбито. Не плаках за него, освен вечерта, в която си тръгна. Не е честно спрямо него да се чувствам така. Но той постъпи правилно, като си замина. И по този начин ни спаси. Просто искам да знам дали е добре.

Двамата с Ноа ще прекараме Коледа у Лиъм заедно с Кейтлин и момичетата. Ще бъдем като едно голямо семейство, което се справя със загубата на приятел, съпруг и баща. Те сигурно вече са там и украсяват. Лиъм искаше да изчакат, докато отида и аз, но му казах да започват без мен. Ще имам достатъчно работа после.

Като се замисля, Джена трябваше да е тук сега. Натоварено е. Не че се оплаквам от многото клиенти, но един допълнителен чифт ръце щеше да бъде добре дошъл. Момчето за доставки днес определено добави доста към коледния си фонд от бакшиши.

— Здравейте, госпожо Потър!

— Здравей, Джоузи! Обожавам малкия ти магазин по време на празниците. Толкова добре се справяш с украсата и с цветята.

— Благодаря! Какво мога да направя за вас днес?

— Бих искала букет от червени рози и бели кали, който да добави малко контраст в антрето ми.

— Разбира се, госпожо Потър.

Оставям клиентката да разглежда коледните звезди. Насочвам друг клиент към цветята, които търси, а после влизам в хладилната стая. Вземам розите и калите заедно с някои други празнични цветя и се връщам. При касата се мотае висока блондинка. Не държи нищо в ръка, затова й се усмихвам и й казвам, че ще й обърна внимание след малко.

— Здравейте! Извинете, вие ли сте Джоузефин Престън? — пита тя.

— Да, аз съм — казвам, докато подреждам цветята за госпожа Потър в кристална ваза.

Тя е от редовните ми клиенти и винаги има свежи цветя в дома си по някакъв повод. Новата клиентка просто стои там и не говори, затова продължавам да работя. Довършвам букета, отнасям го до касата и виждам, че госпожа Потър е взела и други растения — След като плаща, й помагам да отнесе покупките си до колата.

— Благодаря ти, скъпа!

— За нищо. Благодаря ви, че пазарувате тук! За мен е много важно.

Тя ме целува по бузата, преди да влезе в колата си. Бързам да се върна вътре — адски студено е. Разтривам ръцете си, за да се стопля поне малко.

Маркирам покупките на още няколко души и започвам да работя по поръчката на един от малцината останали клиенти.

Блондинката идва до щанда и пуска чантата си. Слънчеви очила придържат назад косата й и аз поглеждам набързо навън, за да видя дали слънцето не се е показало. Не е. Туристите винаги изпъкват добре.

— Мога ли да ви помогна? — питам.

— Мислех, че може да поговорим — казва тя.

Трябва да я погледна отново, за да се уверя, че не я познавам отнякъде. Не я познавам.

— Искате да уговорите час за сватбена консултация или е за нещо друго?

Тя се усмихва, когато споменавам „сватбена“. Сигурно е влюбена.

— Съмнявам се, че моят избраник ще ми е благодарен, ако направя сватбените планове без него.

— Ще се изненадате. На повечето не им пука.

Смеем се. Тя ще научи, че мъжете просто кимват и казват: „Добре, както искаш, скъпа“. Вадя бележника с уговорените срещи и поглеждам кога е следващата ми свободна възможност.

— Всъщност няма нужда да се срещаме. Исках само да ви дам това.

Подава ми светлокафяв и доста лек плик. Поглеждам обратния адрес. На някакъв адвокат в Лос Анджелис. Сигурно са документите, които уреждат Ноа да стане наследник на Лиъм.

— Благодаря! — казвам и го оставям отстрани.

— Не сте ли поне малко любопитна да видите какво ви дадох току-що?

Обляга се на щанда. Дългите й червени нокти привличат вниманието ми. Кривата й усмивка е неискрена. Сякаш планира нещо жестоко и шегата е за моя сметка.

Вдигам плика и го отварям. Вадя документите и ги чета внимателно. В мен започва да се надига гняв. Направил е точно това, което обеща да не прави. Връщам документите обратно в плика и го плъзвам под щанда в чантата ми.

— Трябваше да ги изпратите по пощата. Пътуването ви е било напразно.

Опитвам се да държа ръцете си заети, а единственото, което искам, е да изритам всички навън и да изтичам до Лиъм, за да взема сина си.

— Моя работа е да се погрижа нуждите на клиента ми да са задоволени напълно.

— Късметлия! — отговарям й и тайно се надявам тя да си тръгне.

Свършила си е работата. Няма нужда да се задържа повече.

— Между другото, аз съм Сам Морено — протяга ми ръка. Не помръдвам да я стисна. Нямам желание да се държа приятелски с нея. Тя дръпва ръката си. — Все едно. Аз съм мениджър на Лиъм. От сега нататък ще минавате през мен, когато става дума за сина ви и за Лиъм. Също така последната страница в папката, която, ви дадох, е за тест за бащинство.

— Какво? — изписквам.

— Ами не може да очаквате някой като Лиъм Пейдж просто да даде някакви пари за дете, което може да не е негово, нали? Искам да кажа, сигурна съм, че това сте си помислили, че ще направи, когато сте тръшнали детето на прага му като малка алчна курва. Може да имате желание да изцеждате клиента ми за пари, но мога да ви уверя, че няма да го позволя.

— Трябва да си тръгвате.

Прехапвам език, за да не й се развикам. Знам, че просто си върши работата, за която я е наел Лиъм, но искам да й избода очите с ножицата и да гледам как кръвта тече по самодоволното й лице.

Тя се усмихва, вдига чантата си и излиза през вратата.

Клиентите все още са в магазина, но изглежда, никой не е разбрал какво се случи току-що. Отивам при тях спокойно и им казвам, че е излязло нещо спешно и трябва да затворя по-рано. Предлагам им отстъпка от следващата им покупка и им обещавам, че ще отворя утре. Слава богу, не са много ядосани.

Пътят до Лиъм е объркан. Дори не знам кога е започнало да вали, но покритите с малко сняг пътища правят шофирането трудно. Налага се да вдишам и издишам дълбоко и релаксиращо няколко пъти, когато отбивам в алеята му. Украсил е къщата отвън с бели светлини. На всеки прозорец има изкуствени свещи, както предложих аз. На входната врата виси зелен венец с голяма червена панделка.

За първи път забелязвам, че моето име е на коледната украса на верандата. Пише: „Тук живеят Лиъм, Джоузи и Ноа“. Прокарвам пръсти по надписа, преди да почукам.

Вратата се отваря. Пред мен стои Лиъм. Объркан е. Веждите му се вдигат.

— Защо чукаш?

Трябваше да упражнявам това, което ще кажа. Не мога да го погледна. Искам само сина си.

— Дойдох да взема Ноа.

— Как така си дошла да го вземеш? Имаме планове за тази вечер.

— Аз… Нещата се промениха. Трябва да взема сина си сега.

Лиъм излиза навън и затваря вратата зад себе си. Стои на тухлената веранда бос, по тениска и дънки. Сигурно замръзва.

— Какво става? — пита той.

Отстъпвам, за да оставя място между нас, но той само пристъпва по-близо. Клатя глава. Не мога да го погледна. Няма.

— Джоджо! — казва и посяга към мен.

Отблъсквам ръката му.

— Не ме наричай така!

— Какво става, по дяволите? — повишава тон и в очите му проблясва гняв.

— Нищо — отговарям рязко. — Искам сина си и искам да се прибера у дома.

— Нашият син — кипва той.

Засмивам се на думата „наш“.

— Сигурен ли си за това, Лиъм Пейдж?

Погледът му е объркан и наранен. Виждам болката в очите му, когато го наричам с артистичното му име.

— За какво, по дяволите, говориш, Джоузи?

Повече не мога да го понеса. Не мога да стоя тук, докато той се прави, че не разбира. Вадя плика от чантата си.

— За това — казвам през сълзи и тупвам плика в гърдите му. — Направил си го, след като ми обеща, че няма да го правиш. Повярвах ти за пореден път, а ти отново разби сърцато ми.

Лиъм издърпва плика от ръцете ми и го разкъсва. Чете първата страница, после следващата. Лицето му побелява.

Когато вдига поглед, виждам страх.