Хайди Маклоклин
Завинаги мое момиче (3)

Глава 3
Лиъм

Карах през нощта, за да сведа до минимум вероятността някой да ме проследи. Спирах за спане през деня и стигнах у дома за седемдесет и два часа.

У дома.

Какъв странен израз! Много отдавна живея по хотели. Те са удобни, тихи и имат изключителна охрана. Не се налага да ги напускам, ако не желая. Има служители, които се занимават с покупките и с прането ми. Когато нещо се повреди, някой идва да го оправи, а хората, които искат да ме посетят, минават през проверка, което ме спасява от нежелани гости.

Времето тук е по-студено, отколкото го помня. Надявам се, че камериерката ми е опаковала подходящи дрехи. Сам обеща да изпрати нов костюм в хотела. Тя искаше да дойде с мен за морална подкрепа, но аз категорично отказах. Нямам нужда от нея. Не я искам тук. Казах й, че ще дойда и веднага след церемонията ще се върна. Само че тръгнах няколко дни по-рано от планираното, защото се нуждая от време, за да я видя.

Имам нужда от повече време дори само за да я погледна от отсрещната страна на улицата и за да си напомня защо се отказах от колежа и предадох мечтите й, а вместо това прекарвам безкрайни дни в претъпканото с техника студио и безсънни нощи в автобуса на път из страната. Имам нужда да я видя сега, за да съм сигурен, че съм взел правилното за мен решение, независимо колко много съм я наранил.

Трябва да знам, че тя е продължила напред. Надявам се, че е. Колко ли деца има и какво работи мъжът й? Дано само се държи с нея по-добре, отколкото аз навремето, защото тя заслужава много повече.

Отбивам на паркинга на „Холидей Ин“ малко преди Бомонт и гася мотора, преди управителят да е излязъл, за да ми каже, че нарушавам спокойствието. Вдигам мощната машина на стойката и свалям каската, след което слагам чифт слънчеви очила и нахлупвам ниско една бейзболна шапка. Знам, че ще се разчуе, щом стъпя в Бомонт, но ми се иска да остана анонимен за няколко дни. Нарамвам непромокаемия калъф на китарата и откачвам сака от задната част на мотора.

Пътеката до лобито е ужасно дълга. Този хотел не е далече от магистралата и шумът е значителен. Но той е най-непретенциозният и е най-малко вероятното място, на което някой би ме потърсил. Когато казах на Сам да ми резервира стая в него, реших, че съм я убил само със споменаването на трите му звезди. Но ето ме тук, във фоайето гърми телевизор, а в каната до поничките от тази сутрин има кафе.

— Мога ли да ви помогна? — пита рецепционистката още преди да съм минал през вратата.

Гласът й е пронизителен и дразнещ, напомнящ за нокти, които дерат по черна дъска. Косата й е опъната назад толкова силно, че лицето й няма друг избор, освен да застине в постоянна усмивка. Устните й са оцветени в холивудско червено. Искам да й подам кърпичка и да й обясня, че мъжете в Холивуд не си падат по червилото, защото то е доказателство.

Но не го правя. Дори не поздравявам, нито й се усмихвам. Искам просто да се кача в стаята си и може би да поспя малко.

— Имам резервация — казвам й.

Подавам й шофьорската си книжка и чакам. Започвам да почуквам с пръсти по плота, докато тя набира името ми в компютъра. Всеки път, когато ме погледне и ми се усмихне, ми се дощява да отстъпя назад. Някой трябва да й каже, че слага прекалено много грим и че ако изпъне още малко косата си, ще оплешивее.

— Господин Уестбъри баща ли ви е? Той ми преподава по политология — казва тя с надежда в очите.

Поклащам глава, въпреки че отговорът вероятно е „да“. Не мога да знам, след като не е говорил с мен, откакто зарязах колежа.

— Много жалко. Той наистина е страхотен преподавател.

— Имате късмет — казвам.

Лицето й става безизразно от липсата на ентусиазъм в мен.

— Ако мога да направя нещо за вас, само кажете!

Гласът й отново е пискливо досаден и детински. Поставя картата за стаята на плота и ме моли да попълня регистрационната форма за превозно средство. Записвам само най-общата информация, като пропускам да спомена модела на мотора. Няма нужда да знаят.

Вземам картата и се отправям към асансьора. Щом влизам в него, поглеждам номера на стаята и въздъхвам. Настанен съм на шестия етаж — най-високия, който имат, но и това не е достатъчно. Все пак ще трябва да свърши работа, пък и съм тук съвсем за малко. Дошъл съм само за да се сбогувам с Мейсън и да я погледам известно време, преди да се върна към живота си.

Коридорът смърди. Това е първото, което забелязвам, когато излизам от асансьора. Както и адски грозния мокет на пода. Мразя застоялата миризма на цигари. Влизам в стаята си и пускам сака на двойното легло. Отивам до плъзгащата се стъклена врата, дръпвам завесите и се взирам в светлините на Бомонт. Щраквам ключалката, отварям и излизам навън да подишам прохладния въздух.

Звукът от чупещо се стъкло ме кара да погледна наляво. Веднага ми се приисква да не бях го правил, защото малко по-нататък е водната кула, на която се катерехме след мачовете с Мейсън и с някои други приятели. Оставяхме момичетата в основата, а ние се качвахме горе с каса бира и се опитвахме да улучим ремаркето на пикапа ми с празните бутилки.

— Изглежда, някой продължава нашата традиция — промърморвам на себе си.

— Мейс, слез долу! Самотна съм — провиква се Кейтлин към него.

Смехът ни и този на момичетата ехти във въздуха постоянно.

— Обичам те, бебче! — провиква се Мейсън през свити ръце, а после заявява: — Ще се оженя за това момиче и ще си направим красиви бебета.

Започваме да се смеем, но аз знам, че това наистина ще се случи. Ако питате Мейсън, Кейтлин върви по вода. Познавам чувството. Поглеждам надолу и виждам силуета на моето момиче, застанало до моята кола. Завиждам на бейзболното си яке, защото то е обвито около нея. Но традицията е такава.

— Знам, човече — казвам и го потупвам по гърба.

— Двойна сватба — крещи той и аз плюя бирата си във въздуха.

— Пич, ти си мъж. Не може да говориш за сватби и такива неща — казва Джеръд, а после надига бирата си.

Мейсън свива рамене.

— Когато обичаш някого, просто знаеш.

Вече нищо не е същото, но можеше да стане точно така, както беше планирано. Мейсън не трябваше да умира. Трябваше да съм аз, защото аз провалих плана.

Влизам обратно в стаята, затварям вратата и дръпвам завесите. Когато поглеждам към леглото, то сякаш ми се присмива и ми казва, че съм неканен. Не ме иска точно толкова, колкото и аз него.

Не мога да остана тук. Тази стая ще ме задуши. Разкарвам маскировката и грабвам якето и каската. Може би карането ще прочисти главата ми, а може би не. Последния път, когато тръгнах на непланирано пътуване, взех решение, което промени напълно живота ми.

Червеният знак за изход над стълбището е по-привлекателен от асансьора. Бутвам с рамо вратата и поемам бързо надолу, като се спускам по парапета. Нещо, което не съм правил отдавна.

Каската ми е на главата още преди да стигна лобито. Последното, което искам, е рецепционистката да се досети кой съм. С моя късмет ще отвори стаята ми, ще легне върху пълния с буболечки матрак и ще чака да я взема.

Не, благодаря.

— Искате ли обаждане за събуждане? — пита тя, докато крача бързо през лобито.

Тя сериозно ли говори? Вадя телефона и поглеждам колко е часът. Минава полунощ.

Поклащам глава.

— Няма нужда — казвам, докато отварям вратата и се отправям към мотора.

Нищо не може да се сравни с рева на двигателя. Дори само вибрациите ме успокояват. Форсирам газта, включвам на скорост и отпрашвам от паркинга. Усещам как тя ме гледа и мога да се обзаложа, че облизва устни развълнувано.

Поемам без конкретна посока, но се придържам към второстепенните пътища. Колкото по-малко движение, толкова по-добре. Сега сме само аз и пътят.

Стряскам се, когато влизам в Бомонт. Всъщност не съвсем. Мисля за това място непрестанно, откакто научих за Мейсън. Тихо е, а лампите от ковано желязо осветяват улиците.

Нищо не се е променило.

Намалявам скоростта, докато се движа през града. Завой наляво, после надясно и се озовавам на улицата, на която израснах. Когато спирам пред дома от детството ми, една лампа свети отвън и една вътре, което значи, че баща ми е буден.

Нищо не се е променило.

Двуетажната бяла къща с червена врата си е същата. Няма коли на алеята, а моравата е съвършено поддържана. Стаята ми е тъмна и се чудя какво са направили с нея. Снимките ми още ли висят в коридора, или са били свалени, когато се разделих с родителите си по най-лошия възможен начин? Какво ще кажат, ако непокорният им син почука на вратата и поиска да остане за вечеря?

Карам още две преки надолу, завивам и спирам пред къщата на Престънови. Не съм глупак да мисля, че тя още живее тук, но знам, че не би пропуснала погребението, освен ако с Кейтлин вече не са толкова близки.

Лампата отпред светва и вратата се отваря. Господин Престън, мъжът, който щеше да ми бъде тъст, излиза на верандата. Знам, че не може да ме види през тъмната каска, но може би се чуди.

Стои там и се взира в мен, а аз в него. Остарял е, както вероятно и баща ми. Слиза на тревата и това е моментът да си тръгна. Завъртам ръчката на газта и потеглям надолу по улицата, оставяйки го да се чуди.