Хайди Маклоклин
Завинаги мое момиче (21)

Глава 21
Лиъм

Хубаво е да съм отново в студиото. Откакто се върнах, пиша като луд. Мисля, че вече имам достатъчно парчета за нов албум. Днес басистът ми Джими и барабанистът Харисън ще дойдат, за да поработим по някои от песните.

Би трябвало да съм щастлив, но не съм. „Ето защо изоставих живота си.“ Не ме свърта и искам да се върна в Бомонт. Първите няколко дни тук бяха изпълнени със съмнения. Опитвах се да се обадя на Ноа няколко пъти, но не можах да се насиля. Ами ако не иска да говори с мен сега, след като вече ме няма?

Но в момента, в който телефонът ми звънна и видях лицето му на екрана, разбрах, че това не е така. Когато отговорих, той изглеждаше щастлив и развълнуван и задаваше въпроси за Ел Ей и за студиото. Поиска да му пратя снимки на котарака и аз го направих.

Колкото и дълго да говорим, все ми се струва недостатъчно. Времето, в което е на училище, и часовата разлика ме правят нетърпелив. Съботите и неделите са мои приятели.

И мразя понеделниците. Те буквално убиват настроението ми след часовете бъбрене със сина ми. Още не съм казал на групата, но ще им кажа. Просто исках да запазя Ноа само за себе си за известно време. Харисън е единственият друг родител измежду нас. Той има седемгодишен син. Куин е продукт на забежка за една нощ, след която мамчето тръшна синия си вързоп на прага на Харисън. И моментално го превърна в баща.

Залива ме паника, когато виждам лицето на Джоузи на телефона си. Сигурно нещо е станало с Ноа, иначе не би се обадила. Не сме говорили, откакто заминах. Не че нямам желание, но не искам да съсипвам отношенията й с Ник.

— Ало?

— Здравей! — прошепва тя.

Затварям очи и броя до десет. Не може да ми говори така. Мисълта, че не е моя, ме убива.

— Ка… — Гласът ми секва в гърлото, и то само след едно „здравей“. Трябва да се стегна. Това беше обикновена двусрична дума. Не означава нищо. — Какво става?

— Днес е понеделник — казва го, сякаш това трябва да означава нещо за мен.

Ровя в ума си и се чудя дали Ноа е споменавал нещо специално за този понеделник.

— Обикновено идва след неделя — казвам с надеждата да повдигна настроението й.

— Мейсън пращаше на Кейтлин дузина рози всеки понеделник, а днес ще бъде първият път, в който тя няма да получи цветя.

Ако не я познавах, щях да кажа, че плаче.

— Не можем да оставим Кейтлин без цветя, нали? — Отварям в интернет сайта на цветарски услуги. Избирам букет от кали, вместо от рози, и поръчвам да бъдат доставени чрез магазина на Джоузи. — Готово.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че й поръчах цветя. Ще получава доставка всеки понеделник за година напред.

— Лиъм…

Гласът й секва и знам, че се опитва да овладее чувствата си. Изминалите седмици бяха трудни за нея. Тази Джоузи, която познавах, беше силна и уверена, но после изгуби Мейсън, а аз се върнах и създадох хаос. Оставаме на линия още няколко минути, а после тя отива да изпълни поръчката ми. Последното, което искам, е да затворя, но работата зове и двама ни.

Когато момчетата влизат, изглеждат щастливи. Тази малка почивка им се е отразила добре. Сядаме и им показвам текстовете, по които работя. Харисън започва да се смее на някои от тях, с което си спечелва тупване от Джими. Седя търпеливо и ги чакам да кажат нещо.

— Да не си се влюбил, докато не беше тук? — пита Харисън.

Да. Всъщност никога не съм спирал да обичам тази жена. Тя просто ми показа какво съм пропуснал през всичките годините.

— Не. Просто видях много близки хора. А приятелят ми умря и остави съпруга и две деца. Предполагам, че това ми въздейства.

— Харесват ми — казва Джими. — Няма да ни е нужно много време, за да ги облечем в музика. Вече имам няколко идеи.

Отиваме в студиото и започваме да обмисляме различно звучене. Повечето от песните може накрая да станат балади, но искаме да го избегнем. Трябва да добавим рок звучене, за да поддържаме интереса на феновете си. Ако издам албум, пълен с любовни песни, хората ще решат, че съм „омекнал“.

— „Спасение“ трябва да е бавна — казвам, когато Джими започва да я пее.

— Защо? Можем да я раздвижим.

Поклащам глава.

— Искам да е бавна. Искам хората да чуят текста и да осмислят значението му. Не искам думите да се изгубят в шумни вибрации.

„Спасение“ е първото парче, по което работим. Нужни са ни само няколко опита, преди да харесам мелодията. Ще трябва да притисна Сам да направи това първия ни сингъл. Искам да го пусна възможно най-скоро.

След като момчетата си тръгват вечерта, аз работя по миксирането. Превъртам песента отново и отново, докато не оставам доволен. Решавам, че ще опитаме още веднъж утре, преди да запишем крайната версия.

На смесителния ми пулт тупват листове. Намалявам звука и оставям слушалките на главата си. Искам да се чуя как пея на Джоузи. Тази песен трябва да е съвършена. Сам се навежда над пулта, което ме вбесява, защото тя знае добре, че не трябва да пипа нещата ми.

— Какво искаш?

— Щеше ли да ми кажеш, че си се върнал?

Обръщам се и отмествам листовете, които хвърли.

— Ти си ми мениджър, не майка и ръководиш делата, не личния ми живот, Сам.

— Да, но това е моя работа. — Тя вдига купчината и започва да рови в нея. — Да видим! „Лиъм Пейдж е в «При Ралф», без входна такса!“ „Боже мой, Лиъм Пейдж е толкова секси! Той свири безплатно в заведението «При Ралф»“. О, това ми е любимото: „Лиъм Пейдж пуска нова песен в местен клуб“.

— Мини на въпроса! Зает съм.

— Това! — Тя размахва листовете пред лицето ми. — Това е въпросът! Правил си бог знае какво с бог знае кого и си решил да изнесеш безплатен концерт, без дори да се посъветваш с мен. Боже, Лиъм! Знаеш ли какъв пиар кошмар е това?

Отказвам да отговоря. Тя никога няма да разбере защо се съгласих на това участие, защото не прави нищо мило за приятелите си. За нея всичко е „какво можеш да направиш за мен“, а аз не искам да бъда такъв. Участието беше успешно и Ралф направи голям оборот онази вечер. Не съжалявам.

— Слушаш ли ме?

— Не съвсем. Опитвам се да работя.

— Знаех си, че връщането ти в онова смотано градче е грешка. Може би трябва да отида в Бомонт и да видя за какво е цялото това вълнение.

Свалям слушалките и се изправям с лице към нея.

— Какъв ти е проблемът?

— Ти, Лиъм. Писна ми от играта на котка и мишка, която играем. Време е да вземем решение.

Започвам да се смея, но в мен се разгаря гняв.

— Ти си тази, която играе игри. Не те обичам. Това, което направихме, беше грешка, Сам. Момент на слабост от моя страна, защото ти беше на разположение и беше готова да ми дадеш това, което исках.

— Нямаш това предвид — хленчи тя. Пъхвам ръце в джобовете си и опипвам за телефона. Време е да се обадя на Ноа. Отдалечавам се от нея, но тя хваща ръката ми. — Лиъм, това, което имахме, беше специално.

— Това, което имахме, беше секс, нищо повече.

Оставям я да стои в студиото. Трябва да я спра, преди да стане неуправляема. Напоследък е все по-обсебваща и това започва да ме плаши. Не трябваше да смесвам бизнеса с удоволствието, а тя е само бизнес.

Вървя по коридора, за да се отдалеча достатъчно от студиото. Клякам, вадя телефона и се обаждам на Ноа.

— Здравей, татко! — отговаря той още преди първото позвъняване да е свършило.

Гласът му стопля тялото ми. Искам да го запиша, за да мога да си го пускам непрекъснато.

— Как си, приятел? Как беше училището?

— Добре е. Трябва да пиша доклад по история, но мама каза, че ще ми помогне.

— Това е добре. Знаеш, че и аз бих ти помогнал, ако бях там, нали?

— Да. — Той наистина го мисли. Не мога да доловя никакво съжаление в гласа му. — Може ли да ти задам един въпрос?

— Разбира се.

Коленете ми започват да се схващат, затова се изправям и се облягам на стената, на която са златните ми плочи.

— Дали твоите родители ще искат да бъдат мои баба и дядо?

Сковавам се при споменаването на родителите ми. Не съм говорил с тях от вечерта, когато заминах. Татко каза, че съм ги опозорил и че съм глупак, щом се отказвам от футбола заради музиката. Че никога няма да успея. Мама просто стоеше там с чаша водка в ръка.

— Какво правиш тук?

Винаги знаеш, че си добре дошъл у дома си, когато те посрещат така. Стърлинг сгъва и оставя вестника си, а после сваля очилата си. Бианка стои в антрето. Чашата й с водка е белязана за постоянно с яркочервеното й червило.

— Трябва да говоря с вас.

— Какво си направил, Лиъм? Да не си загазил?

— Не, сър. Аз… — Не мога да го погледна. Винаги ме е гледал някак отгоре и ме е карал да се чувствам незначителен. — Напуснах колежа.

— Може да се върнеш на сутринта.

Поклащам глава.

— Не мога да се върна. Напуснах.

— Как така си напуснал? — изревава той, от което майка ми подскача, а ледът изтраква в чашата й.

— Мислех, че ще е различно, а не е. И говорих с баба Бети…

— ТИ КАКВО? Мислиш ли, че съм те отгледал като Уестбъри, за да можеш да общуваш с боклук като нея?

— Боклук ли? Тя е майка на жена ти — казвам възмутено и соча към мама, чието лице е абсолютно безизразно в момента. — Боже мой, какъв ти е проблемът? Тя е от семейството. Знам какво си направил. Какво сте направили и двамата. Мамо, ти си се отказала от мечтите си, за да се омъжиш за него. — Обръщам се и соча татко. — А ти си я накарал. Защо? Защо нейните мечти не са били толкова важни, колкото твоите? Погледни я! Тя е като проклет робот.

— Бети е като отрова, щом ти е казала това. Е, умнико, какви са плановете ти?

— Ще отида в Лос Анджелис за малко, за да си опитам късмета в музиката.

Стърлинг се разсмива. С маниакален смях. Бианка минава през стаята и пълни чашата си. Сигурно тъпче черния си дроб с лекарства, за да функционира. Типично.

— Ако не се върнеш в училище незабавно, не идвай повече тук!

— Изхвърляш ме, защото следвам мечтите си?

Стърлинг вдига вестника си, отваря го и кръстосва крака.

— Не, Лиъм. Просто те уведомявам за възможностите ти. Имаш две: можеш да се върнеш в колежа, да говориш с треньора си и да запазиш мястото си в отбора или да излезеш през тази врата, да изгубиш попечителския си фонд и да забравиш, че си Уестбъри.

— Не знам, приятел. Да говорим за това, когато се върна, става ли? Родителите ми са трудни понякога и не се разбираме.

— Добре. Какво ще правим, когато дойдеш?

— Ами мислех, че може да потърсим къща. Не искам повече да отсядам в хотел, а и се надявам, че може би майка ти ще ти позволи да оставаш с мен, когато съм там. Но ще трябва да говоря с нея. Няма нужда да го споменаваш. Аз ще се погрижа за всичко. Сега трябва да затварям, ще говорим утре.

— Лека нощ! Обичам те, татко!

— И аз те обичам!

Плъзвам се надолу по стената, след като Ноа затваря. Знаех, че родителите ми ще се появят, рано или късно. Просто се надявах да е много, много по-късно.

Прокарвам ръка през косата си. Мисля да я оставя да порасне малко, както я харесваше Джоузи. Може би тогава ще ме погледне с различни очи. Няма да лъжа, искам да си върна момичето.

— Да не си надул корема на някоя?

Обръщам се и виждам Сам да стои в коридора с ръце на хълбоците. Бясна е.