Хайди Маклоклин
Завинаги мое момиче (20)

Глава 20
Джоузи

Никога не съм мислила, че отново ще изпитвам нещо към Лиъм. Чувствата ми бяха мъртви от години, но той започна да се навърта наоколо. Първо направи вечеря за Ноа и за мен. Беше вече у дома и готвеше, когато се прибрах от работа. После отново аз готвих. Той остана до късно, а когато извади любимия ми филм и бутилка вино, разбрах, че изпускам края. Повече от всичко исках да се сгуша в него на дивана, но той не седна до мен. Настани се в стола, въпреки че не му беше удобно, а аз седях на дивана, толкова близо до него, колкото можех.

Вечерта, когато Ник се върна, почти очаквах да намеря Лиъм в кухнята си, но той не беше там. Опитах се да не се оглеждам и да не се ослушвам за него, защото дълбоко в себе си знаех, че няма да дойде. Няма значение, че искам да го видя. Той не идва при мен, а при Ноа и трябва да го приема. Освен това аз имам Ник.

И Ник е този, когото искам.

Ник е този, за когото ще се омъжа.

Ник е този, с когото съм от шест години. Споделяме една къща и отглеждаме сина ми заедно.

Тогава защо седя в дневната с изгасени лампи, докато той спи горе, и разглеждам кутията, пълна с Лиъм? Трябва да съм горе в леглото с него, но откакто се е върнал, спя на дивана и се правя, че ме боли коремът. Когато Ник ме попита дали мисля, че може да съм бременна, исках да се разплача не защото не искам друго бебе, а защото, ако имам още едно, то няма да прилича на Ноа. Няма да прилича на мен и на Лиъм.

Пръстите ми проследяват снимката, на която Лиъм държи шлема под ръката си. На всяка от черните лепенки под очите му не е изписан номерът му, а „Джо“. Приятелите му му се смяха за това, но на него не му пукаше.

— Хей, красавице!

Лиъм ме вдига. Не мога да сдържа писъка си. Официално съм станала едно от онези момичета, на които се заричах никога да не приличам. Боже мой, аз съм клише!

Лиъм ме пуска и ме завърта към себе си. Черните лепенки под очите му са различни. Номера му го няма.

— Знаеш ли, че носиш името Джо на лицето си?

— Разбира се, че знам. Пише „Джоджо“.

— Така е — смея се.

Какъв глупчо!

Той ме придърпва към себе си и ме целува. Не се притеснява, че някой учител може да ни види. Аз се боя, но той ми обещава, че няма да се случи нищо лошо, и му вярвам.

— Обичам Джоджо повече от всичко.

— Така ли? Трябва ли да се тревожа?

Лиъм поклаща глава. На устните му се появява усмивка и проваля играта му на кораво момче.

— Ти си моята Джоджо. Само моя — казва.

Целува ме отново и после хуква. Почти е излязъл на игрището, а аз все още гледам гърба му. Има много хубав задник.

— Хей, Джоджо! — провиква се.

— Да? — извиквам в отговор.

— Ще се оженя за теб някой ден.

Бях сигурна, че ще прекараме живота си заедно. Мислех, че любовта ни беше единствена и неповторима. Може би щях да се примиря, ако беше срещнал друга и се беше влюбил, но не. Той просто замина. Каза, че се е задушавал.

А аз имах мечта — американската мечта, и ние я изживявахме. Главната мажоретка се среща с куотърбека и капитан на футболния отбор. Бяхме като излезли от любовен плакат. Всички знаеха, че сме заедно и че нищо не е в състояние да ни раздели. Други момичета се опитваха, но Лиъм ги отблъскваше толкова бързо, че ги съжалявах… понякога.

Вечеряхме всяка събота с родителите му в кънтри клуба на Бомонт. Госпожа Уестбъри беше студена като лед, а господин Уестбъри ме гледаше отвисоко. Отидох при тях, когато не успях да се свържа с Лиъм, и ги попитах дали знаят къде е, но баща му каза, че се радва, че Лиъм най-после е изхвърлил боклука. Бях толкова наранена, че изтърсих, че този боклук носи внука му.

— Е, курвата най-после го постигна — каза той, преди да тръшне вратата в лицето ми.

Лиъм още не е питал за родителите си и дали познават Ноа. Не знам какво ще направи, ако му предам думите на баща му. Дълбоко в сърцето си знам, че Лиъм никога не ме е мислил за боклук.

Може би няма да попита и няма да се наложи да му казвам.

Буди ме натиск върху рамото ми. Примижала с едно око, виждам Ник над мен. Залива ме вълна на ужас, когато отварям очи и виждам изражението му. Сядам и придърпвам одеялото около себе си. Той ми подава чаша кафе и сяда до мен.

— Няма ли да закъснееш за работа? — питам.

Знам, че аз ще закъснея, но Джена може да отвори магазина и сама.

— Обадих се на Барбара и й казах, че ще се забавя. Мислех, че може би трябва да поговорим. — Сочи кутията на Лиъм. Тази, която криех от години. — Изглежда, че си поела на пътешествие в спомените.

Отпивам от кафето внимателно, докато мисля какво да кажа. Не искам да го лъжа, но каквото и да кажа, ще изглежда като лъжа. Може ли да обичаш двама различни мъже? Ами ако чувствата ми към Лиъм са само заради Ноа, защото най-после виждам момчето си с баща му? Любов ли е това, което изпитвам към Лиъм?

— Мейсън…

— Не е Мейсън този, когото си гледала, Джоузи. Моля те, не бъди снизходителна с мен, като ме лъжеш!

Ник не ме поглежда. Никога не сме се карали истински преди. Имало е много неловки моменти, особено след като му казвах „не“ всеки път, когато ме молеше да се омъжа за него.

— Извинявай!

Оставям чашата си с кафе на масичката, като внимавам да не използвам някоя снимка за подложка. Опитвам се да не ги гледам, докато ги събирам, но един портрет на Лиъм спира погледа ми. Тежката въздишка на Ник ме изтръгва от унеса ми. Връщам купчината снимки в кутията им и затварям капака.

— Наистина ли трябва да ги пазиш? Ще видиш повечето от тези хора на събирането по случай годишнината от завършването.

— Да, трябва — сопвам се.

— Нима? Защо? За да си спомняш за добрите стари времена? Така ли?

— Какво искаш да кажа? Че съжалявам, че съм ги запазила? Не съжалявам. Той е баща на сина ми, Ник, и независимо дали ти харесва, или не, ще присъства в живота ми.

Вече не мога да седя до него. Ставам и започвам да крача. Ръцете ми треперят, толкова съм ядосана.

— Какво имаш предвид с това, че ще бъде част от живота ти, по дяволите? Само през трупа ми!

Изправя се и разлива кафето си. Много съм доволна, че събрах снимките, защото сега щяха да бъдат съсипани.

— Защо се караме за това? Знаехме, че един ден ще се случи. Ако Лиъм не се беше върнал, Ноа щеше да попита.

— Да, но мислех, че годеницата ми щеше да говори първо с мен, за да можем да вземем правилното решение за нашия син.

Извъртам очи, когато казва „нашия син“. Знам, че се държа гадно, но направих най-доброто за Ноа. Отивам да донеса кърпа и започвам да почиствам кафето.

— Взех решение. Поканих Лиъм на вечеря и казахме на Ноа онази вечер. Съжалявам, че не се посъветвах с теб. Не го направих, за да се скараме. Мислех, че постъпвам правилно.

— Правилно за кого? За теб и за Лиъм ли?

— За Ноа.

Ник крачи пред прозореца на дневната. Ръцете му са стиснати на гърба. Отивам до него и поставям длан на рамото му. Той трепва и се дръпва от мен.

— Спа ли с него?

— Какво? Как може да ми задаваш този въпрос? — промълвявам невярващо. — Аз просто… Наистина, Ник, след всичко, което сме преживели, как можа да ме попиташ това?

— Виж! — казва той и се обръща към мен. — Толкова пъти те молих да се омъжиш за мен и отговорът ти винаги беше „не“. Предложих ти и след смъртта на Мейсън, защото не исках повече да живея така. Тогава се появи Лиъм. Затова мисля, че поддържаш връзка с него, че си знаела, че идва, и че си планирала всичко това.

— Не е честно.

— Не, Джоузи. Това, което не е честно, е да се върна у дома и да прекарам последните няколко нощи в леглото сам, а след това да се събудя и да те открия заспала на дивана със снимки на бившия ти навсякъде около теб. После ти пускаш бомбата, че съвсем сама си решила да кажеш на момчето, което аз отглеждам, кой е баща му, защото така си искала. Това не е тази Джоузефин, в която се влюбих. Не знам какво е станало, докато ме нямаше, или какво е направил той, за да те накара да се държиш по този начин, но не ми харесва.

Ник изхвърча от къщата, като затръшва вратата и слага край на разговора ни.

* * *

Когато се връща от работа, се отправяме към игрището. Лиъм си тръгва довечера след мача и това е последният път, в който ще бъде заедно с Ноа за известно време. Купил му е айфон и мислеше, че е потаен, когато ми подаде чек за неприлично голяма сума пари. Каза ми да ги задържа, а ако нямам нужда от тях, да ги използвам за резерва или да ги похарча за Ноа, както пожелая.

Настроението на Ник още повече се развали, след като видя Лиъм на игрището. Ноа изтича при него и скочи в ръцете му. Чух как Ник измърмори нещо неразбираемо. Пренебрегнах го. Не отидох да говоря с Лиъм, но Пейтън отиде. Покатери се на раменете му и остана там да гледа как играе Ноа.

Когато мачът свърши, Ноа напусна терена и се отправи право към баща си, а това вбеси Ник. Иска ми се той да бъде по-толерантен. Знам защо не е, но станалото — станало. Няма връщане назад. Лиъм заминава и няма да се върне бог знае колко дълго. Ник би могъл поне да му даде възможност да се сбогува.

— Ноа, да вървим! — пухти Ник, докато хвърля дрехите си в багажника на пикапа.

Лиъм клати глава и тръгва към нас, а Ноа е до него. Не мога да повярвам колко си приличат.

— Ще се върна следващия месец за една седмица. Щом разбера кога точно, ще се обадя и ще ти кажа.

Кимвам, неспособна да открия гласа си. Не искам това да свършва.

— Бъди добър, ясно? И трябва да слушаш Ник, както се разбрахме.

Навежда се и прегръща сина си. Запознал се е с него току-що, а вече заминава.

— Довиждане, татко! — казва Ноа, преди да изтича към пикапа.

Изражението на Лиъм сигурно е същото като моето.

— Не се тревожи, Джоджо! — прошепва ми и ме целува по бузата, преди да се отдалечи. — Грижи се за семейството ми, Ник! — казва Лиъм и слага каската си, за да не чува тирадата на Ник.

Гледам мотора, който отлита по пътя. Когато очите ми срещат тези на Ник, той ме гледа кръвнишки. Клати глава и удря пикапа си.

Мисля, че току-що изгубих годеника си.