Хайди Маклоклин
Завинаги мое момиче (2)

Глава 2
Джоузи

Думите се замъгляват, докато се взирам в тях.

Листът става мокър от сълзите ми. Сълзи, които не са спрели, откакто получих онова обаждане. Сега държа поръчка с неговото име. Украсата върху ковчега трябва да е в червено и златно — цветовете на гимназията ни, а венецът в зелено и бяло — цветовете на колежа ни и от темата на сватбата им. Това иска Кейтлин.

Тя ще погребе съпруга си след няколко дни, но въпреки това е достатъчно силна, за да вземе решение какви цветя ще украсяват ковчега му.

А аз? Аз дори не мога да прочета поръчката.

Когато Кейтлин се обади и ме помоли да се погрижа за декорацията, беше нужна цялата ми воля, за да кажа „да“, а всъщност цялото ми същество крещеше „не“. Не искам да го правя. Все още не мога да повярвам, че Мейсън не е между нас. Познавам го от първи клас, а сега изведнъж вече го няма. Няма да се отбива в понеделниците за обичайната поръчка. Кейтлин няма да получава седмичната си дузина рози, които той й изпращаше, откакто започна да й предлага да се ожени за него на седемнайсетгодишна възраст.

Те бяха късметлии, бяха съставили план за живота си още в гимназията и се придържаха към него. Мислех, че и аз имам нещо подобно, но бях изненадана още през първия семестър в колежа. Животът ми се преобърна наопаки вследствие на няколко кратки думи и една затръшната врата — нещо, което вдигна стена между мен и любовта на живота ми.

Изправям се на треперещи крака, изтривам сълзите си и отивам до вратата, за да обърна надписа от „Затворено“ на „Отворено“. Не ми се работи днес, но се налага. През следващите дни, освен погребението на Мейсън има и сватба, а аз съм късметлийката, която се е заела с цветята и за двете.

Закачвам листчето с исканията на Кейтлин до останалите. Трябва да се държа с нея, както с всички клиенти, въпреки че не ми се искаше да приемам тази поръчка.

„Дишай дълбоко!“, казвам си, докато започвам с първата си задача. Днес трябва да направя четиресет букетчета за китки и бутониери, а единствено ми се ще да смачкам розите между дланите си и да ги хвърля през вратата.

Звънчетата на входа прекъсват мислите ми. Време е да си сложа щастливото изражение. Джена върви към мен с две чаши кафе в ръка. Изтривам ръце в зелената си престилка и я посрещам при щанда.

— Благодаря! — казвам, а после отпивам от горещата течност.

Пътят към моето сърце определено минава през карамеленото лате.

— Знаех, че имаш нужда от него. Можех да усетя силата на желанието ти, докато чаках на опашката.

Джена е моя помощничка на непълен работен ден и приятелка на пълен. Премести се в Бомонт преди три години, за да избяга от съпруга си насилник, и веднага се сприятели с мен и с Кейтлин.

— Как си? — пита ме тя.

Свивам рамене, но не искам да говоря за това точно сега. Трябва да изкарам някак деня. Когато започне да се разчува, старите съученици ще започнат да се връщат и колкото и суетно да звучи, искам да изглеждам добре, а не сякаш току-що са ме зарязали, защото повечето от тях със сигурност си ме спомнят точно така.

— Просто… — Скривам очи с ръка. — Нямам спомени, които да не включват Мейсън. Не знам какво ще стане в понеделник, когато отворя, а той не е тук, за да купи цветя на Кейтлин. Правеше го от десет години.

— Съжалявам, Джоузи. Иска ми се да можех някак да променя това, да помогна.

— Достатъчно е само да си до Кейтлин. Аз ще се справя със собствените си чувства.

Джена заобикаля щанда и ме прегръща, преди да отиде и да си сложи престилката. Благодарна съм й за помощта, особено днес. Вероятно мога да отложа погребалната украса и да се съсредоточа върху сватбата.

А може би не.

Господин Пауъл стои отпред, вторачен в магазина. Изглежда изгубен.

— Веднага се връщам — казвам на Джена, докато се измъквам през вратата.

Времето е ветровито и във въздуха се носи студ. Това определено не е обичайният есенен ден.

— Господин Пауъл! — казвам и протягам ръка, за да го докосна.

Съпругата му умря миналата година от рак, а сега загуби и сина си. Не мога дори да си представя какво му е.

— Джоузефин! — Гласът му е покрусен, дрезгав. Очите му са хлътнали и зачервени. — Просто минавах, когато погледнах във витрината и си спомних първия път, когато доведох Мейсън да вземе цветя за Кейти. Щяха да ходят на някакви танци и трябваше да ги закарам.

Поклаща глава, сякаш не е сигурен дали не си измисля, или може би просто повече не иска да си спомня.

— Това беше много отдавна, господин Пауъл. Искате ли да влезете вътре, а аз ще се обадя на Кейтлин да дойде да ви вземе.

Той отново поклаща глава.

— Не искам да притеснявам Кейти. Достатъчно грижи си има, за да е бавачка и на свекър си. — Спира да говори внезапно и очите му се замъгляват. — Още ли съм неин свекър?

Покривам устата си с ръка, но не мога да заглуша плача.

— Разбира се — прошепвам. — Тя е вашата Кейти. Вие единствен я наричате така, нали знаете? Тя ви обича като собствен баща.

Господин Пауъл ме поглежда и кимва, преди да продължи. Искам да го последвам, за да съм сигурна, че ще стигне до дома си или до там, където е решил да отиде, но стоя закована на тротоара и гледам как се отдалечава.

Мейсън никога няма да разбере какво влияние е оказал върху всички в Бомонт.

Когато се връщам в магазина, Джена вади розите за погребалната украса. Вдишвам облекчено, че не се наложи да я моля. Тя просто знае. Заставам зад нея и я прегръщам, за да й благодаря за това, че е добра приятелка.

Поръчките буквално валят и повечето от тях са за Кейтлин или за службата. Момчето ми за доставки е доста заето днес и всеки път щом се върне, е ухилено от ухо до ухо. Не мога да си представя защо. Повечето хора не дават бакшиш, когато получават цветя за погребение, освен, разбира се, ако не става дума за госпожа Бишъп — скованата и надменна майка на Кейтлин, която е олицетворение на думата „благопристойност“.

Двете с Джена работим една до друга. Опитвам се да не обръщам внимание, но не мога да се сдържа и вдигам поглед на всеки няколко минути. Украсите стават красиви. Иска ми се да мисля, че Мейсън би бил впечатлен.

— Кога ще кажеш „да“ на Ник?

За малко да намушкам Джена с ножицата.

— Той ми предложи отново онази вечер — казвам, докато вадя клонче гипсофил, което да отрежа.

— За кой пореден път?

Свивам рамене.

— Изгубих им бройката.

Джена оставя своята ножица и слага ръце на хълбоците си.

— Какво чакаш, по дяволите? Той има добра работа, обича те и се грижи за Ноа. Не са много мъжете, които искат да бъдат бащи на чуждо дете.

Опитвам се да скрия усмивката си, но Джена ме тупва по ръката.

— Казала си „да“!

Кимвам и тя започва да подскача, но после дръпва ръката ми и се мръщи, когато вижда, че не нося пръстен.

— Ще изчакаме, докато всичко се успокои. Не е време за празнуване. И двамата изгубихме приятел и въпреки че сме щастливи и се обичаме, Кейтлин и децата са по-важни и ще изчакаме, преди да обявим, че най-накрая ще се оженим.

Джена ме притегля с ръце и ме прегръща здраво.

— Той ще те направи щастлива, Джоузи.

— Вече го прави — отговарям, щом тя отстъпва назад.

Виждам как в главата й започват да се въртят разни мисли и това само подсилва намерението ми да помоля Ник да избягаме и да се оженим тайно.

Тя се обръща и започва отново да работи.

— Мислиш ли, че ще осинови Ноа?

Този път изпускам ножицата на земята и за малко не уцелвам крака си. Прочиствам гърло.

— Аз… Не съм сигурна.

— Защо? Той го гледа, откакто е на колко? На три?

Прехапвам устна и само й кимвам.

— Не сме го обсъждали, а не искам да говоря за бащата на Ноа точно сега.

Тя ме поглежда и се усмихва.

— Добре — казва, но знам, че ще попита отново.

Не съм мислила за него от години. Не, не е вярно. По-скоро от няколко часа. Откакто Мейсън умря, постоянно си припомням миналото. Не знам дали е научил какво се е случило и дали изобщо му пука. Само се надявам да не се появи тук.