Хайди Маклоклин
Завинаги мое момиче (17)

Глава 17
Лиъм

Двамата с Пейтън гледаме напрегнат мач, който отива към продължения. Все още не мога да свикна, че тя познава положенията по-добре от половината от съдиите. Разсмивам се на това как отстоява позицията си и при това го прави шумно.

— Ще играеш ли футбол? — питам я, любопитен дали това е нещо, което са обсъждали с Мейсън.

— Няма да бъда мажоретка като мама.

Отговорът й успешно ми затваря устата. Мейсън обожаваше Кейтлин да е на страничната линия за мачовете му и признавам, че беше истинско удоволствие моето момиче да ме аплодира. Най-хубавата част бяха мачовете извън града. Мажоретките пътуваха с нас. Двамата с Джоузи винаги седяхме отзад, където беше най-тъмно, а аз не отлепях устни от нея, докато пътувахме към поредното училище.

Ел слиза долу, облечена напълно различно от сестра си. Тези момичета са истински копия на родителите си.

— Мама казва, че е време за обяд — казва, а после се обръща и изтичва по стълбите, без да чака отговор.

— Какво мислиш? Да се качим ли за малко кльопачка?

Пейтън се покатерва на гърба ми. Вдигам я и я разнасям из мазето им като полудял само за да слушам смеха й.

— Може ли да го направим пак следващата неделя?

Спирам да тичам и я завъртам, за да я подпра на хълбока си.

— Трябва да се връщам на работа, но може да гледаме мача и да си общуваме по компютъра.

— Нямам компютър — казва тя, но аз няма да оставя това да ме спре.

Целувам я по бузата и й казвам да не се тревожи.

Когато се качваме горе, всички са се събрали в дневната за обяд. Кейтлин е приготвила всяка подходяща за мач храна, позната на хората. С Пейтън си пълним чиниите и отиваме при другите за следващия мач.

Ноа седи на пода, аз се отпускам до него и забелязвам, че се усмихва. Казах му, че след като гледам мача с Пейтън, ще излезем отзад и ще поработим по подаването му. Искам да намеря начин да удължа времето си с него, но знам, че Джоузи няма да ми позволи. Налага се да седнем и да поговорим за Ноа и за някакви посещения. Може да започнем с телефонни разговори през няколко вечери и да идвам да го виждам всеки месец.

Най-важното е да му кажем, че аз съм негов баща, независимо дали Джоузи иска, или не. Мога да си представя, че ще бъде наранен или че дори ще ме намрази, но ще направя всичко, което мога, за да му се реванширам. Не бих допуснал да не съм част от живота му.

Чинията на Ноа е празна, затова я отнасям заедно с моята в кухнята и ги оставям. Джоузи идва след мен. Парфюмът й си проправя път към сетивата ми. Мразя факта, че тя мирише толкова хубаво, а аз не мога да я докосна.

— Здравей! — казва и ме изненадва.

Мислех, че ще си играем на отбягване.

— Здрасти! — отговарям, като едва поглеждам към нея.

Правя се, че почиствам — типично женски подход да избегнеш неудобен разговор.

Тя просто се взира в мен, а ръцете й отчаяно дърпат гайките на колана. Не мога да стоя тук и да я гледам, затова подвиквам на Ноа да излезем. Той изтичва при мен с топка в ръка и ме изпреварва на път към вратата. Преди да изляза навън, я поглеждам за последен път. Главата й е наведена, а зъбите й оставят дълбок отпечатък на долната й устна.

Уча Ноа на всичко, което знам. Изненадан съм, че помня дори половината от тези неща, но всичко се връща с въпросите, които той ми задава. Осъзнавам какъв късметлия е Ник да живее живота, който трябваше да е мой. Той е с моето момиче и с моето момче, а аз не мога да направя нищо, освен да гледам отстрани.

— Можеш ли да дойдеш на мача ми в петък? — пита Ноа с такава надежда в гласа, че сърцето ми се къса на парчета само като го гледам.

— Нека седнем! — казвам, слагам ръка на рамото му и го повеждам към пейката за пикник. — Знаеш, че живея в Лос Анджелис, нали? — Ноа кимва. — Трябва да се върна на работа. Имам крайни срокове и хората зависят от мен. Трябваше да съм тук само за погребението и да си тръгна на другия ден, но се запознах с теб и много ми харесва да сме заедно, а Пейтън ме помоли да гледам мача с нея и реших да остана. Планирам да си тръгна утре, защото трябва да свърша малко работа и да нагледам котарака, сигурно му липсвам.

— Но той те мрази?

— Да, мрази ме — започвам да се смея и Ноа се присъединява. Когато сините му очи ме поглеждат, знам, че трябва да постъпя правилно. — Надявам се да поговоря с майка ти и тя да разреши да се чуваме по телефона или нещо такова.

— Тя ще откаже. Мисля, че те мрази. Казва, че не трябва да говоря с теб. Не я послушах днес, защото знам, че тя няма да ми се разкрещи пред Кейтлин.

Не ми харесва синът ми да смята, че моето момиче, неговата майка, ме мрази.

Трябва да оправя това.

— Ще говоря с нея, става ли? Само не се дръж зле! Тя загуби приятел, а спомените понякога са тежки.

Той кимва и когато ме поглежда, част от мен сякаш умира. Не искам да го оставя и дори никога да не разбере, че съм му баща, искам да бъда негов приятел.

И двамата вдигаме поглед, когато стъклената врата се отваря. Джоузи излиза навън, обгърнала с ръце тялото си. Очите й са зачервени. Плакала е. Искам да я попитам защо, но искам също и да не ми пука. Трябва, а не мога. Тя си има Ник и е време да приема това.

— Предполагам, че е най-добре да тръгваш — казвам на Ноа, който изглежда готов да хвърли топката по майка си.

— Всъщност — казва тя, докато приближава — се чудех дали ще приемеш да вечеряш с мен и Ноа утре у дома.

Поглеждам покрай нея към дневната, където Ник говори оживено с Кейтлин.

— Не, благодаря — казвам за разочарование на Ноа. Вдигам ръка, за да го спра. — Не съм почитател на Ник. Не съм сигурен, че ще мога да изкарам цяла вечеря с него.

Джоузи се обръща и поглежда към къщата, а после поклаща глава.

— Ник заминава утре на конференция. Ще бъдем само аз и Ноа.

Без Ник. Моето момиче, моят син и аз? Пиши ме!

— По кое време?

— Какво ще кажеш за пет и половина? Затварям магазина в пет и се прибирам пеша…

— Ще те взема — казвам, преди наистина да помисля.

Имам само дукатито и една каска. Предполагам, че ще трябва да купя още една до утре. Джоузи се опитва да скрие въодушевлението си, но лицето й ми казва всичко, което искам да знам. Представяла си е да се вози на мотора с мен и аз съм на път да сбъдна мечтата й.

— Значи, ще се видим — казвам на Ноа.

Това го кара да се усмихне.

Ставам и правя няколко стъпки към Джоузи. По-близо съм, отколкото трябва, особено като се има предвид, че Ник е вътре. Навеждам се към нея, а устните ми докосват леко бузата й.

— Ще ти хареса, обещавам — прошепвам в ухото й.

Колкото и да ми се иска да видя изражението й, докосването до нея ме убива. Дръпвам се възможно най-бързо и влизам обратно в къщата.

Паля мотора и форсирам двигателя, за да може Джоузи да добие представа какво я чака на следващия ден, а после потеглям. Ароматът й се е задържал по кожата ми и изпълва каската. Не съм сигурен как ще понеса да се вози притисната до мен утре, но това ще бъдат пет минути в рая.