Хайди Маклоклин
Завинаги мое момиче (16)

Глава 16
Джоузи

Преди две вечери отидох да видя как пее Лиъм. И оттогава не мога да спра да мисля за него. Докато слушах песента, в която сякаш се разказваше за живота му, ми се прииска да изтичам на сцената и да го придърпам в обятията си, но тя не беше за мен. Той пееше за феновете си, даваше им този Лиъм Пейдж, когото те обичат. На тази сцена не беше моят Лиъм. Беше някой, когото не познавам.

След като го видях да свири, направих немислимото. Свалих си албумите му и ги изслушах от началото до края. Някои песни ме разплакаха, други ме разсмяха, а трети ме разгневиха. Слушах го как пее за изгубената любов, онази, която захвърли, сякаш не значеше нищо. Не е имал право да споделя това със света. Все едно се опитва да ми каже, че съжалява, без да се налага да ме погледне в очите.

Днес ще се видим, а не знам какво да кажа или как да се държа. Дали да се преструвам, че не ме интересува и че не съм била там в петък? Или той вече знае? Дали Ралф му е казал? Уверена съм, че не ме е видял, тъй като останах отзад заедно с Джена. Слушахме две песни, преди да реша, че ми е достатъчно, и да си тръгна.

Не можех да го гледам. Не можех да се правя, че не ми въздейства. А най-лошото беше, че Джена разбра. Гледаше ме с толкова тъжни очи, а после държа ръката ми, докато излизахме от клуба. Не ме попита нищо. Спомена само името на Ноа и аз се пречупих.

Лиъм ми липсва, въпреки че не искам да е така. Аз съм с Ник. Той ме обича. Ще се оженим и може би ще имаме бебе. Това е планът. Живеем заедно, въпреки че никога не съм го канила да се пренесе при мен. Просто спря да се прибира в собствената си къща. Не сме го обсъждали. Боях се, че ако кажа нещо, ще ме напусне.

Тогава защо сърцето ми казва да дам възможност на Лиъм?

Отпускам глава на прозореца, докато пътуваме към Кейтлин. Тя ни помоли да се съберем тази неделя и да се държим като всяка друга. Миналата седмица не гледахме мача, защото скърбяхме. Честно казано, нямам настроение да празнувам с глупави танци за тъчдаун и коктейлни кренвирши.

Ник шофира с една ръка, а с другата хваща моята и палецът му гали моя. За кратък миг си спомням какво беше, когато Лиъм държеше ръката ми.

Вчера Лиъм Уестбъри ме покани на бала. Обеща, че ще ми се обади вечерта, но не го направи. Подготвена съм да ми каже, че се е пошегувал или че е решил да отиде с Канди Епълтън, защото тя ще му пусне. Това искат момчетата, нали? Търсят нещо лесно, за да могат после да кажат, че са го направили.

Е, аз няма да го направя с Лиъм Уестбъри, така че, ако ме е поканил за това, ще има да взема.

Вдишвам дълбоко и релаксиращо. Ще закъснея за часа на класния, но не ми пука. Той е там и не искам да го виждам точно сега. Мама беше права. Момче като Лиъм Уестбъри не може да иска да бъде с момиче като мен. Аз съм от грешната част на Бомонт.

Хлопвам вратата на шкафчето си, обръщам се и се блъсвам в едно тяло като в стена. Отстъпвам назад и вдигам поглед. Лиъм се взира в мен, а очите му са пълни с живот. Дръпва ръката ми в своята и ме повежда през двойната врата. Вече няма просто да закъснея. Официално ще пропусна първия час, за да може Лиъм да разбие сърцето ми. Поне технически имах половин ден да свикна с идеята, че ще танцувам с него.

Той избутва тежката метална врата и стисва ръката ми още по-здраво. Повежда ме към футболното игрище. Боже, иска да се натискаме под скамейките. А аз искам ли го? Но ако се възпротивя, може би ще ми каже, че няма да ходи на бала с мен. Ще ми се да можех да поговоря с Кейтлин за това, преди да избяга с Мейсън. Знам, че скоро ще го направят. Тя говори само за това през цялото време, но аз не искам това за себе си.

Подминаваме футболното игрище и се отправяме към бейзболното. Явно е решил да го направим в навеса за играчите. Предполагам, че е по-добре, отколкото зад скамейките, защото там поне има пейка, на която да легна.

Минаваме зад навеса — така от училището не могат да ни видят. Вече знам какво иска. Поглеждам надолу и се чудя дали ще ми останат петна от трева по коленете.

Свободната му ръка обгръща лицето ми и предполагам, би трябвало да се радвам, че е решил поне да ме целуне първо. Или може би това е някаква проверка на езика. Как ми се иска да можех да се обадя на Кейтлин точно сега!

— Защо се криеш?

Поклащам глава и притискам по-силно лице в дланта му. Той още държи другата ми ръка, вероятно за да не избягам.

— Твърде си красива, за да се криеш, Джоузи.

— Не съм готова — изтърсвам.

Покривам уста, а очите ми се ококорват. Той е объркан от избухването ми и клати глава.

— Исках само да поговорим — казва. — Съжалявам, че не се обадих снощи. Баща ми ме хвана да ми чете конско, после трябваше да си направя домашните и докато свърша, вече минаваше девет, а не исках да притеснявам родителите ти, ако са си легнали.

Мисля, че съм влюбена.

— Ако знаех, че трябва само да държа ръката ти, за да те накарам да се усмихнеш, щях да го направя вчера.

Нямах намерение да се усмихвам, но когато мисля колко непохватна бях с Лиъм, не мога да се спра. А той беше толкова отзивчив и грижовен.

Изправям се в седалката и отправям към Ник най-успокоителната си усмивка. Няма да мога да оправдавам настроението си със смъртта на Мейсън още дълго. Рано или късно, Ник ще започне да задава въпроси.

Въпроси, водещи до отговори, които не съм готова да дам или да приема.

Когато спираме на алеята пред Кейтлин, моторът стои под навеса. Затварям очи и се чудя какво ли би било да се кача зад Лиъм, да се наклоня напред, да притисна гърди към него и да обгърна кръста му с ръце.

Почукване на прозореца ме стряска.

— Идваш ли? — пита Ник, преди да мога да отворя вратата. Когато излизам, той взема ръката ми в неговата. — Добре ли си?

— Да, добре съм — казвам и го повеждам към къщата.

Не съм подготвена за това, което откривам вътре. Ноа, който не е говорил с мен от петък, изтичва напред и отива право при Лиъм, за да му покаже списанието си „Спортс Илюстрейтид“. Видът на Лиъм, който седи с Пейтън на дивана, облечен с футболна тениска, и на сина ми, застанал пред него, нетърпелив да му покаже нещо в списанието, е нищо в сравнение с Лиъм, който се навежда напред и пренебрегва мача, за да говори с Ноа.

Изтичвам в тоалетната, преди Ник да види сълзите ми. Не постъпвам честно спрямо него. Никога не съм се оплаквала от това, че Лиъм не присъства в живота на Ноа, а сега, когато той е тук, ми се ще да не бяха пропускали толкова време. Искам да виждам детето си щастливо и то да може да каже, че има баща, но също така знам, че Ник иска титлата. Може би я заслужава, но може би аз дължа на Лиъм възможността Ноа сам да направи избор.

Когато се връщам в дневната, заварвам гледка, която е смешна. Всички деца са около Лиъм, а Ник седи сам. Опитвам се да не се разкикотя, докато се отпускам до него. Лиъм ме поглежда с ъгълчето на окото си и се подсмихва леко, когато Ник ме прегръща с ръка. А когато ме придърпва към себе си, вече се смее открито и знам, че Ник се чуди защо съм вдървена и не се отпускам върху рамото му.

— Не искам да развалям купона, но обещах на госпожица Пейтън, че ще гледаме поне един мач долу — казва Лиъм, при което Пейтън подскача, а Ноа се натъжава.

Лиъм обаче се навежда и прошепва нещо в ухото му и той се усмихва.

Когато виждам как лицето му светва, осъзнавам, че трябва да забравя гнева си и да постъпя правилно спрямо сина си, като дам шанс на Лиъм. Решението ми ще нарани Ник, но това е нещо, което трябва да направя за Ноа.