Хайди Маклоклин
Завинаги мое момиче (15)

Глава 15
Лиъм

Не исках да й го поднасям по този начин, защото знаех, че няма да се справя с това, което ще последва. Очите й се спускат надолу, тя отстъпва назад и гърдите й започват да се вдигат и спускат, докато се опитва да си поеме въздух. Сърцето ми се къса от гледката. По-лошо е от вечерта, в която скъсах с нея. Тогава поех по пътя на страхливците.

— Радвам се, че дойде. Сигурно си уморен. — Ръката й открива моята и се опитва да ме дръпне в стаята, но аз не отстъпвам. — Не искаш ли да влезеш?

Искам, но не мога. Ако вляза, никога няма да си тръгна и нищо няма да се промени. Животът ми ще бъде като един и същ мотив, който се повтаря отново и отново, а ако не го променя, ще откача.

Поклащам глава съвсем леко, но достатъчно, за да привлека вниманието й.

— Нещо не е наред ли, Лиъм?

Гърлото ми започва да се свива, а сърцето ми сякаш е готово да изскочи от гърдите. Знам, че постъпвам правилно, но защо се чувствам толкова ужасно?

— Напуснах училище.

Първите признаци на приближаващото избухване се появяват на лицето й. Отклонил съм се от плана. От плана за изпълнение на американската мечта, в който ставам играч на Националната футболна лига и живеем в тих квартал, където отглеждаме двете си деца — момче и момиче, а тя пътува за мачовете ми и не пропуска нито един, защото е личната ми мажоретка.

— Добре, защо?

— Аз… ъ… Не мога…

— Не можеш какво? Плашиш ме, бебче. Влез и ще поговорим за това. Ще се обадим на треньора ти и ще оправим нещата.

Усещам как ме залива облекчение, когато тя казва, че ще се обадим на треньора. Точно това е нещото, което не искам, и знам, че съм взел правилното решение. Вече не желая да играя футбол.

— Не мога повече да бъда с теб, Джоузефин.

Не я гледам, когато изричам думите. Обръщам се и се отдалечавам. Правя се, че не чувам как ме вика, и побягвам по коридора, като заобикалям хората, които станаха свидетели на раздялата ми с моето момиче.

Искам да се приближа и да я прегърна. Да й кажа, че онази вечер направих най-голямата грешка в живота си, когато я оставих там. Трябваше да вляза, да събера багажа й и да я взема с мен. Двата дни път до Лос Анджелис щяха да са много по-хубави, ако заспивахме, сгушени в пикапа нощем. Закуската ми от чипс и кока-кола щеше да е по-вкусна, защото тя щеше да я споделя с мен.

Но вместо това прекарах два дни сам на пътя, без да спра да плача, защото направих най-ужасното нещо. Разбих собственото си сърце, когато й казах, че я напускам.

— Джоджо…

Тя вдига ръка и аз спирам да говоря. Когато ме поглежда, онази вечер се повтаря отново. Гримът й се стича по лицето, черен и тежък, оставяйки пътека от болка, която помрачава красотата й.

Въздъхвам. Не съм сигурен как да обясня за Бети и за деня, който промени живота ми.

— Просто имах нужда от нещо различно.

— Значи, не е било заради мен?

— Не. — Поклащам глава, за да подчертая думите си. — Не беше заради теб. Никога не е било заради теб. Мразя се, че не те взех с мен. Трябваше, но не мислех, че ще тръгнеш, а не исках да ми кажеш „не“.

— Затова просто разби сърцето ми и ме остави да гледам бебе сама.

— По дяволите, Джоджо! Ако знаех за бебето, щях да остана и да измисля нещо. Щях да се оженя за теб и да се върна в училище.

— Но нямаше да си щастлив?

Не мога да й отговоря и тя го знае. Мълчанието ми е достатъчно.

Джоузи поема дълбоко дъх и кимва.

— И ти замина за Калифорния, за да станеш голям музикант. Знаеш ли кое е странното? Не мислех, че толкова ти харесва китарата. Ти си акомпанираше, когато ми пееше, но мислех, че е нещо между другото. Изглежда, съм била скапана приятелка.

— Не мислеше ли, че съм добър?

Тя поклаща глава.

— Не, не е това. Просто не мислех, че го приемаш сериозно, а само като нещо, с което да вбесяваш баща си.

— Винаги съм свирил. Това ме успокояваше и ми помагаше да изразя чувствата си. След като заминах за колежа, започнах да свиря все повече и повече. Един път отидох на вечер на талантите в бара на кампуса. Хареса ми. Обожавах всяка проклета секунда и се опитах да ти кажа, но ти не ме слушаше. Искаше да говорим само за футбол, за класовете, които си записала, и за това какво правят Мейсън и Кейтлин. Не ме слушаше, когато ти споделях, че главата ми ще гръмне и че се будя всяка нощ с препускащо сърце, защото съм адски самотен и защото мразя училището. Тримата ми най-добри приятели бяха в други университети и аз се чувствах ужасно.

Джоузи се обляга на щанда и ме гледа. За първи път ме гледа, без да се мръщи. Набразденото й от сълзи лице е красиво. Искам да изтрия последните десет години.

И да започна отначало.

— Виж, дойдох, за да поговорим за Ноа, но малко се отнесохме, а не мога да понасям да плачеш.

— Нима?

Поглежда ме така, сякаш това за мен е някаква шега.

Изглежда толкова невинна, че не мога да не се усмихна.

— Това, че заминах онази вечер, не означава, че чувствата ми са се променили.

По лицето й се изписва изненада. Тя се взира в мен и вероятно се чуди дали казвам истината. Казвам я, но няма да призная повече от това.

— Ще свиря в клуб „При Ралф“, затова по-добре да тръгвам. Ще се видим по-късно, Джоджо.

Поколебавам се, преди да се обърна. Бих дал всичко, за да усетя ръцете й около себе си, да чуя как отново ми казва да ги разбия, устните й да докоснат моите дори само за миг. Това би ми било достатъчно за още десет години.

* * *

Когато пристигам пред заведението на Ралф, паркингът е пълен. Срещнахме се случайно онази вечер в магазина и той ме помоли да му направя услуга. Не можех да му откажа, като се има предвид, че навремето той ни купуваше бирите. Освен това какво е едно участие в малко заведение сред приятели?

Окачвам китарата на гърба си и отварям вратата. Тълпата е малка и съвършена. Ралф ме вижда, излиза иззад бара и ме стиска с големите си ръце.

— Много ти благодаря, Лиъм!

Потупва ме по гърба. Усмивката му е достатъчна благодарност.

— За теб винаги. Не пусна ли реклама?

— Пуснах — казва и се почесва по главата. — Но хората явно са решили, че това е някаква шега.

Започвам да се смея. Това е най-смешното нещо от много отдавна.

— Няма нищо. Ще си прекараме добре.

Следвам Ралф до бара и за първи път се наслаждавам на няколко законни бири с него. Хората се бутат наоколо и не ми обръщат внимание. Това ми харесва. Неколцина спират и ме поздравяват, но говорят с Лиъм Уестбъри, не с Пейдж.

Ралф ми казва, че си е намерил жена и вече е улегнал. Трудно ми е да го повярвам, но го поздравявам. Кани ме да се отбия на вечеря и ми хрумва, че времето ми тук почти свършва. Казвам му, че може би ще е някой друг път, защото в понеделник трябва да си тръгвам. Лицето му е замислено, но той заявява, че разбира колко съм зает, защото съм голям музикант и така нататък.

Иска ми се и аз да разбирах.

Най-накрая се качвам на малката сцена. Аз, китарата ми, столът и бутилка бира. Няма прожектори, които да осветяват лицето ми. Няма пищящи момичета, които да хвърлят бельото си по мен. Групата ми не е зад мен да се оплаква от озвучаването, а когато поглеждам вляво от сцената, никой не чака там да изнеса съвършеното представление.

Сам съм в клуб със стотина посетители.

Ралф намалява осветлението и виждам, че няколко души вадят камери. Светкавиците ме заслепяват, но съм свикнал.

— И така, аз съм Лиъм Пейдж.

Тълпата мълчи, докато говоря. Неколцина от посетителите се провикват, други подсвиркват и това ми напомня защо се качвам на сцената вечер след вечер. Обичам това чувство. Обичам мига, в който пръстите ми дръпват струните на китарата за първия акорд на песен, която съм написал, а публиката полудява. Обичам да виждам хора, които пеят моите песни, сякаш са техни.

Докато свиря, няколко двойки започват да танцуват. За първи път от години правя солово изпълнение в клуб и това ми припомня защо толкова харесвам музиката. Донякъде и защото почитателите ми се включват и стават част от шоуто. С течение на вечерта идват все повече хора.

Ралф прави страхотен оборот тази вечер и има грижата да поддържа запасите ми с бира, въпреки че отнася бутилките наполовина пълни.

Някой се провиква, че ме обича, и аз казвам „Благодаря!“. Никога не съм отвръщал с „обичам ви“ на публиката. Имал съм чувства само към една жена в живота си и тези думи са запазени за нея, а сега и за сина ми.

Докато седя тук, осъзнавам, че искам да бъда баща на Ноа. Искам той да ме види в този момент и да знае, че в живота има много повече неща от футбола. А после може да избере да стане художник или музикант, или дори да живее под някой мост и аз пак бих подкрепил решението му, стига да ми позволи.

Когато вдигам поглед, Ралф прегръща някого и виждам, че до него стои червенокосата жена, която видях с Джоузи пред магазина й онзи ден. Когато той се отдръпва, става ясно, че е прегръщал Джоузи. Тя е застанала назад и едва я различавам в мрака, но я усещам. Тя живее в кожата ми.

— Написах тази песен съвсем наскоро, затова вие сте първите, които ще я чуят. Извинявам се, ако е малко сурова все още.

Поглеждам и се надявам, че тя ще ми покаже лицето си. Пея първия куплет в нейната посока. Очите ми са отправени към мястото, на което я видях да стои. Вторият куплет се врязва в мен и отваря толкова много рани.

Ръце на непозната,

насилена целувка.

Запълвам празнотата

от липсата ти дълга.

 

Долавям шепот, скъп парфюм,

мигли и дантели,

но глух и сляп съм пак

и движа се като насън,

потънал в спомени за тебе.

 

Очаквам болката за миг поне да спре

и да потъна в забвение,

но вече знам:

Това е временно спасение.

Това е временно спасение.

Довършвам последната строфа, неспособен да вдигна поглед към дъното на залата и да видя дали тя все още е там. Тази песен е за Джоузи. Тя е начин да й кажа какво съм без нея.