Метаданни
Данни
- Серия
- Бомонт (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Forever My Girl, 2012 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Ирина Ценкова, 2019 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,5 (× 16гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Хайди Маклоклин
Заглавие: Завинаги мое момиче
Преводач: Ирина Ценкова
Година на превод: 2019
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Ибис
Град на издателя: София
Година на издаване: 2019
Тип: роман (не е указано)
Националност: американска
Печатница: „Симолини“
Излязла от печат: 19.02.2019 г.
Редактор: Преслива Колева
Технически редактор: Симеон Айтов
Коректор: Соня Илиева
ISBN: 978-619-157-292-2
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9428
История
- —Добавяне
Глава 14
Джоузи
Би трябвало да ми е станало втора природа да гледам гърба му, докато си отива. Не ми се случва за първи път и вероятно няма да е за последен. Ако имам късмет, ще замине за още десет години, а след това вече няма да има нужда да се справям с него.
Той ме ядосва безкрайно със самонадеяността си и с безотговорното си поведение. Не разбира ли, че си играе с детето ми? След като няма намерение да остане и да бъде баща, защо изобщо се опитва сега? Защо не може просто да се върне там, откъдето е дошъл, и да ни остави на мира?
— Ще си счупиш ноктите, ако стиснеш юмруци малко по-силно — подсмихва ми се Кейтлин, докато минава покрай мен.
Пейтън се обръща и ме поглежда лошо. Прекрасно! Значи, ме е чула да казвам на Лиъм да се маха от града. Знам, че го помоли да гледа мача с нея, но Кейтлин наистина би трябвало да иска тя да стои възможно най-далече от Лиъм.
— Спри да заемаш неговата страна! — заявявам и тръгвам след нея.
Аз съм страхливка и казвам това, докато е с гръб към мен, защото не искам да видя разочарованото й изражение. Ноа вече е на задната седалка, когато се качвам в колата. Гледа през прозореца и избягва очите ми. Скръстил е ръце на гърдите си и въздиша многократно. Няма да променя решението си. Не ми пука колко дълго ще ме пренебрегва.
Трябва да изчакаме Ник да свърши разговорите си с родителите. Кипвам, когато виждам Канди Епълтън да докосва ръката му. Винаги е искала това, което е мое — първо Лиъм, а сега Ник. Натискам клаксона, за да му напомня, че чакам. Нямам настроение да вися на паркинга, докато те се гледат влюбено.
— Какво ти става? — пита Ник, когато най-после влиза в колата.
Може би трябва да се прибера пеша. Обмислям го. Добре ще ми дойде да охладя страстите и да подредя мислите си.
— Бясна е, защото говорих с Лиъм — изтърсва Ноа, което кара Ник да ме погледне.
— Млъквай, Ноа! — казвам през стиснати зъби.
Опитвам се да не плача заради Лиъм и Ноа. Опитвам се да бъда силна и да отстоявам себе си. Нямаше го десет години и не може просто да се появи и да се държи така, сякаш няма нищо нередно.
— Какво става? — пита Ник с тихия си и успокояващ лекарски тон.
Това ме подлудява. Искам да каже на Ноа, че не може да говори с Лиъм. Искам да ме подкрепи в това, но той не го прави. Просто пали колата и излиза на заден от паркинга.
— Ще говориш ли с мен? — пита.
Поклащам глава, загледана във витрините на магазините на улицата, по която минаваме. Търговците са навън и се занимават с есенната украса. Замислям се, че аз още не съм започвала моята. Трябва да я направя, защото не мога да се отпускам, когато магазинът ми се намира на главната улица.
— Остави ме пред магазина, моля те! — казвам, без да поглеждам към Ник.
Той се пресяга за ръката ми. Не я изтеглям, но и не сплитам пръсти с неговите. Прекалено съм ядосана и последното, което искам, е да бъда глезена.
— Джоузи…
— Не започвай! Трябва да отида на работа. Не трябваше да си вземам почивен ден.
Ник не отговаря, само кимва и кара към магазина. Когато спира отпред, аз изскачам, без да им кажа довиждане. Знам, че по-късно ще съжалявам за държанието си, но точно сега съм бясна, че никой не е на моя страна.
Когато отварям вратата, ме лъхва смесен аромат. Забравила съм да пусна вентилатора онази вечер и се чудя колко цветя са съсипани заради Лиъм, защото той се появи тук, на единственото място, което няма нищо общо с него, и сега вече и то е опетнено.
Включвам само задната лампа с надеждата, че никой няма да влезе. Понякога местните се отбиват дори когато има табела „Затворено“. Обичат да говорят, да пият кафе и да ми разказват истории от живота си, докато аз подрязвам цветя и правя букети.
Хрущенето на стъкло отново ми напомня за Лиъм. Изглежда, накъдето и да се обърна, той е там, намесва се в живота ми и създава хаос по пътя си. Нямаше как да зная, че завръщането му ще предизвика такъв смут в душата ми.
Кейтлин е отворила обятия за него, сякаш последните десет години нямат значение, Ник очаква Лиъм да се откаже от родителски права, Ноа иска да бъдат най-добри приятели. А аз… Аз не знам какво искам, освен всичко да бъде отново такова, каквото беше преди две седмици, когато Мейсън още идваше тук всеки понеделник и поръчваше цветя за жена си.
Щом почиствам стъклата, включвам айпода си и се залавям за работа. Започвам от витрината. Възнамерявам да създам съвършената есенна картина, като подреждам хризантеми и царевични стъбла. Не трябва да забравям да помоля Ноа, ако ми говори, да ми направи плашило. Добавям кошници с изсушена лавандула за малко повече цвят. Не всичко трябва да бъде червено и златно.
Подпирам вратата, за да влезе свеж въздух, и решавам, че стъпалата също се нуждаят от хризантеми и царевични стъбла. Трябва да си намирам работа или ще започна да мисля за Лиъм, за Ноа и за Ник. Заковавам се на място. Как може Лиъм да се появи в ума ми преди Ник, при положение че Ник е до мен, откакто Ноа беше на три? Как е възможно той да остава на трето място в мислите ми?
Просто е. Не би трябвало да е така. Ник е много повече мъж, отколкото Лиъм. Той е умен и начетен. Завърши образованието си по ускорена програма, а после отвори кабинет в града и помага на много хора. Той е от тези мъже, за които човек мисли първо, а не последно.
— Трябва ли ти помощ?
Не се обръщам, защото познавам този глас. Никога няма да го забравя, независимо дали крещи, или шепне в ухото ми. Същият, който тормози сънищата ми и ги превръща в кошмари напоследък.
— Нямам нужда от нищо от теб, Лиъм.
Връзвам последните стръкове за металните куки на фасадата. Ще издържат, стига да не излезе много силен вятър.
Както Лиъм нахлу в града без никакво предупреждение.
— Искам само да поговорим, Джоузи. Можем да се държим като възрастни.
Обръщам се и веднага ми се приисква да не го бях правила. За първи път наистина гледам в него, гледам го целия. Ръцете му са голи и най-после мога да видя татуировките му, не че се опитвах преди, но бях любопитна. Съсредоточавам се върху тях, преди да позволя на очите си да поемат и останалото от него. Ръцете му все още са добре очертани, точно както в гимназията, даже може би повече. Дънките му са изтъркани и вероятно скъпи, не като евтините, които носеше, докато бяхме заедно. Висят хлабаво на кръста му и дори с колана изглеждат така, сякаш може да се свлекат при по-рязко движение.
Той ме наблюдава и когато очите ми стигат до неговите, се подсмихва, но не самодоволно като преди. Знае, че го оглеждам, и ми го позволява, без да натяква нещо.
Никога не съм мислила, че татуировките са секси, но докато зяпам Лиъм, се чудя дали има някоя, която не мога да видя, и искам да го попитам какво означават.
— Имаш ли…
Млъквам. Този въпрос е отвъд границата, а аз не съм готова да я прекрача.
— Дали имам какво?
— Нищо. Не е важно — отговарям и разтърсвам глава.
Качвам се по стълбите, влизам и затварям вратата на магазина с крак, а той остава да стои на тротоара.
— Джоузи! — казва толкова тихо, че почти позволявам на сърцето си да трепне. Този глас ми липсва, а сега е тук и отеква в главата ми. Искам да изкрещя и да му кажа да се махне. — Съжалявам за начина, по който се държах по-рано, и искам да те попитам за нещо, което каза.
Заравям ръце в косата си, докато той говори на гърба ми. Когато ме докосва, искам да се стопя в прегръдките му, но това е старата ми същност. Сегашната се обръща и го поглежда с гняв и омраза в очите и той го разбира, защото отстъпва назад и поклаща глава.
Вдигам вежда и го подканвам да продължи.
Той поема дълбоко дъх и ме поглежда, после се взира в земята. Играе си с долната си устна, а аз се боря с порива да дръпна ръката му и да преплета пръсти с неговите, както правех някога.
— Каза, че си се опитала да ми съобщиш за Ноа. Знам, че смених номера си, което беше тъпо, но ти каза, че си направила всичко възможно, и искам да знам какво е то.
— Защо да ти казвам? — питам и скръствам предизвикателно ръце на гърдите си.
— Моля те да ми дадеш възможност, Джоджо. Знам, че се издъних, но ти не беше там, по дяволите, затова нямаш представа какво преживях. — Лиъм започва да крачи и да дърпа едва наболата си коса. — Стресът и това, че бях сам, и аз просто…
— Изневери ли ми? — прекъсвам го.
Той рязко извръща глава към мен и знам отговора, преди да произнесе думите.
— Никога — прошепва. — Нямаше да те унижа по този начин. Докато бяхме заедно, не съм поглеждал друго момиче така, както гледах теб.
— Ти ме изостави. Очевидно не бях достатъчна за теб.
— Боже мой, чуваш ли се? Не ставаше дума за теб. Беше заради мен и заради промяната, през която преминах.
— Мисля, че след като толкова те бива с думите, можеше да измислиш нещо по-добро. Защо просто не ми каза, че не си щастлив.
— Не беше точно така. Просто имах чувството, че се задушавам.