Хайди Маклоклин
Завинаги мое момиче (12)

Глава 12
Джоузи

За първи път затварям магазина без причина. Липсата на сън личи по тъмните кръгове под очите ми. Ник опипа челото ми (винаги лекар), преди да тръгне за работа, и предложи да си взема почивен ден. Реших да дам и на Джена още един свободен ден. Никой няма да има нужда от цветя днес, а дори да има, ще разбере защо съм затворила и ще се върне утре.

Ноа хрупа зърнената си закуска, а очите му са залепени за последния брой на „Спортс Илюстрейтид“. Вчера имах резерви, докато го гледах да говори с Лиъм, но ги оставих да се опознаят. Днес съм решила, че това е достатъчно. Няма да позволя синът ми да страда, когато Лиъм замине отново. А той не планира да остане, независимо че не ми го е казал. Просто знам. Усещам го в сърцето си. Той има живот далече от Бомонт. Живот, който не включва Ноа и вероятно никога няма да го включва.

Наливам си чаша кафе и сядам срещу сина си. Той не вдига поглед, напълно погълнат от статията, която чете. Със сигурност е за футбол. Опитвах се да го разубедя, предложих му друг спорт, но той даже не искаше да чуе. Има талант и това ме плаши. Виждам толкова много от Лиъм в него, а не искам.

— Знаеше ли, че Лиъм Уестбъри е бил на корицата на „Спортс Илюстрейтид“, когато е бил в гимназията?

Изплювам кафето си, а топлата течност се стича по брадичката ми. Откъде знае? Ник и аз никога не сме обсъждали Лиъм с Ноа. Мейсън и Кейтлин също не са. Дори не си спомням някога да сме споменавали името на Лиъм. Винаги сме отбягвали да говорим за него. Тайно коря учителите, че го хвалят за всичко, което е направил за Бомонт и за футбола.

— Познай какво!

Лиъм застава зад мен, обгръща ме с ръце и се сгушва в шията ми.

— Какво? — питам, докато подреждам учебниците си на рафта в шкафчето.

Зървам снимката ни от бала от първата година в гимназията. Лиъм е с черен смокинг, а аз съм с червена рокля до коленете.

— Някой ще бъде на корицата на „Спортс Илюстрейтид“.

Обръщам се и го прегръщам. Той иска това още от миналата година. Тогава за малко не успя да подобри щатския рекорд, но този сезон вероятно ще го направи.

— Толкова се гордея с теб!

— Нямаше да се получи без моето момиче — казва той и ми лепва истинска целувка на устните.

В коридора някой шумно се възмущава.

— Трябва да празнуваме.

— Какво замисляш? — пита той многозначително.

Свивам рамене и прокарвам пръсти по наскоро обръснатата му глава. Очите му се затварят, докато галя скалпа му. Обича да го правя.

— Родителите ти у дома ли са? — пита и когато поклащам отрицателно глава, хваща едната ми ръка в неговата и ме извежда от училището.

— Откъде знаеш? — питам, едва способна да изрека думите, без да се задавя.

— Видях корицата в музея, докато бяхме на посещение.

— Там ли се запозна с него? — любопитството ми расте.

Когато Лиъм се появи в магазина, нямах представа как е разбрал за Ноа.

Синът ми кимва.

— Бях се разстроил заради Мейсън и отидох в тоалетната, а той беше там. Говорихме и аз казах, че съм го видял да те целува във видеото. Той гадже ли ти е бил?

Да отговоря или да отклоня въпроса? Или просто да му кажа, че Лиъм е баща му, който ни е зарязал, без да знае, че съм бременна, защото аз не му казах. Да, така няма да стане.

— Не искам повече да говориш с Лиъм Уестбъри.

— Защо? — пита Ноа безизразно.

— Защото… Защото аз казвам така.

Ставам, отивам в кухнята и изливам кафето си в мивката. Вкусът му вече не е много добър и нямам нужда от него. Искам просто да се свия в леглото и да забравя, че този разговор изобщо е започвал.

Ноа тръшва списанието на масата, разливайки остатъка от закуската си. Седи там ядосан, без дори да се опита да направи нещо.

— Ще почистиш ли? — питам, след което му хвърлям гъбата.

В очите му проблясва гняв. Знам, че съм го ядосала, но той е прекалено малък, за да разбере колко е сериозна тази ситуация. Лиъм ще го нарани.

— Не — казва той, като избягва очите ми.

— Моля?

Той избутва стола си и вдига списанието. Обръща се и ме поглежда с изражение, което никога не съм виждала върху лицето на скъпото си момче. Лицето му е червено, а дишането му е накъсано.

— Аз харесвам Лиъм — крещи той.

Стресната съм от избухването му. Ако е така след две срещи, няма начин да допусна Лиъм в живота му.

— Лиъм не живее тук, Ноа, и след като си замине, повече няма да го видиш. Забрави го!

— Защо го мразиш?

Не го мразя, въпреки че ми се иска. Това е проблемът. Но той има разрушително въздействие и вече съсипва отношенията в дома ми, а аз не искам това. Не мога да го позволя.

— Не го мразя — прошепвам.

Притискам пръсти в слепоочията си, за да спра започващото главоболие.

— Ти си го целувала. Много. Гледал съм записите. Как може да целуваш някого толкова много и да не го харесваш?

Ноа застава пред мен, стиснал в ръце списанието. Очите му са насочени към мен и аз виждам в тях Лиъм.

— Това беше преди много време, Ноа. Хората се променят. Аз съм се променила, както и Лиъм. Вече не сме приятели и не искам да говориш с него. Аз съм възрастният тук и аз определям правилата. Лиъм Уестбъри е забранен.

— Не постъпваш честно! Аз го харесвам и той играе футбол страхотно, точно като мен. Може да ми помогне да стана по-добър и каза, че ще дойде на мача ми днес.

Сърцето ми се къса при вида на сълзите му, но бих приела този ден на сълзи, ако мога да избегна месеците, в които детето ми ще плаче, след като Лиъм го изостави. Протягам ръка към Ноа, но той се отдръпва и бяга в стаята си. Ще трябва да намеря начин да се свържа с Лиъм и да му кажа, че не може да дойде на мача. Че трябва да стои далече от Ноа за доброто на всички ни. Така ще бъде по-лесно.

Поне това си казвам.

Когато чувам звънеца на входната врата, бързам да пусна Кейтлин. Тя ме поглежда веднъж, поклаща глава и ме притегля в прегръдката си.

— Какво да правя? — промълвявам.

Отвеждам я в кухнята и я настанявам. Тя сяда срещу мен и държи ръката ми, вместо аз да държа нейната. Сега аз трябва да бъда нейната опора. Тя наскоро изгуби съпруга си и няма нужда да слуша моите оплаквания.

— Не съм сигурна, че мога да отговоря вместо теб — казва.

Очите й са пълни с тъга. Наистина трябва да спра да мисля за себе си и да започна да мисля за нея.

— Съжалявам. Не трябваше да те товаря и с това. Ти имаш достатъчно грижи.

Дръпвам ръката си и започвам да почиствам. Поканих я на закуска, не да решава проблеми.

— Аз съм ти приятелка, Джоузи. Можеш да ме товариш с всичко.

Поклащам глава и я оставям да седи на масата. Тя идва и застава до мен, докато мивката се пълни с топла сапунена вода.

— Представям си всичко толкова ясно. Сякаш спомените ми са ярка книжка за оцветяване, която се е превърнала в кошмар. Сънувах го снощи, а не съм го сънувала, откакто Ноа беше на две. Спрях да чета списанията и да гледам клиповете, защото трябваше да прекъсна всяка връзка с него, а сега той е тук за няколко дни и не мога да направя нищо, за да го спра да дойде на мача на Ноа довечера.

— Мислила ли си да говориш с Лиъм за Ноа? — пита тя, когато започвам да мия чиниите.

Потапям ръцете си във водата и се радвам на парещото усещане.

— Не мисля, че мога — въздъхвам и облягам глава на нейната. — Ник иска Лиъм да подпише някакъв документ за отказ от родителски права и да осинови Ноа, но аз не съм сигурна, че го искам. Не сме го обсъждали и се страхувам, че е просто реакция от появата на Лиъм в града.

Кейтлин поема ръцете ми в своите и ги вади от мивката. От нас се стичат вода и пяна, които капят по дрехите ни и по пода. Тя ме държи здраво, а очите й се пълнят със сълзи.

— Изгубих съпруга си миналата седмица и не можах да се сбогувам. Ти получаваш втори шанс и независимо дали ще се възползваш от него заради Ноа, или за да намериш някакъв завършек за себе си, трябва да откриеш златната среда. Дължиш това и на трима ви. Ако Ноа някога научи, че Лиъм е негов баща, а ти не си му казала и той е пропуснал единствената възможност да го опознае, никога няма да ти прости, Джоузи. И ти никога няма да простиш на себе си.

— Лиъм ще го нарани — казвам през сълзи.

— Лиъм може да те изненада, ако му дадеш шанс.

Накрая прекарваме остатъка от следобеда в нейната къща, избягвайки темата за Лиъм. Кейтлин е решила да се захване с бърлогата на Мейсън в мазето и набелязваме някои неща, които тя смята да даде на приятелите му. Когато стигам до името на Лиъм в списъка, се налага да се боря със сълзите (изглежда, сякаш тя му е простила за всичко, без да се замисля твърде много), защото за него е определила да получи трофея за най-ценен играч, който Мейсън спечели в колежа.