Хайди Маклоклин
Завинаги мое момиче (11)

Глава 11
Лиъм

Когато си тръгвам от къщата на Кейтлин, решавам да се отбия в магазина. Този път не ми пука кой ще ме види. И ако някоя мадама в къса тясна рокля иска да ме последва, може да го направи. По дяволите, може да доведе и приятелките си, стига да донесат алкохол. Грабвам стек бира, чипс и някакви сладки и ги оставям внимателно на лентата на касата. Сега там работи по-възрастна жена, затова мисля, че ще се измъкна. Силно се съмнявам, че слуша музиката ми или че знае кой съм.

Сдържам дъха си с надеждата тя да не поиска шофьорската ми книжка. Не я гледам много в очите и й предлагам няколко стратегически усмивки, докато отмята покупките ми.

— Майка ти знае ли, че си се върнал в града?

Изучавам касиерката, за да си спомня дали я познавам.

На табелката с името й пише „Шърли“ и аз ровя в ума си. Не мога да си я спомня, но това не значи, че не мога да се включа.

— Не, мадам — отговарям, опитвайки се да бъда възможно най-любезен.

Тя оглежда татуировките по ръцете ми. Вероятно търси тази, на която пише „МАМА“. Тъжно, но няма да намери нито една по тялото ми.

— Но предполагам, че може би вече е научила. Изглежда, че откакто се разчу, че си в града, момичетата наоколо са полудели.

— Нямам намерение да размътвам главата на никого. Дойдох просто за да изразя съболезнованията си.

— Много жалко за станалото с Мейсън. Надявам се Кейтлин да може да се грижи за децата.

Кимвам и ми се ще да побърза. Нямам особено желание да си бъбрим. Искам да отмия скръбта си с бира и да отдам почит на приятеля си.

— Кейтлин ще се оправи. Аз ще се погрижа.

— Да. Предполагам, че с всичките ти пари от твоята рок музика можеш да се погрижиш за нея.

Поемам дълбоко въздух и разкършвам врат. Не искам да изгубя търпение. Когато най-накрая ми съобщава общата сума, й подавам двайсетачка и й казвам да задържи рестото. Сега и тя има хубав малък бакшиш от парите от моята рок музика.

— Поздрави майка ми от мен, когато я видиш!

Вземам нещата си и си тръгвам, а устата й остава отворена. Глупави градски клюки! След днешния ден всички ще знаят, че съм тук, а не мога да си тръгна още известно време. Дадох обещание на Пейтън и смятам да го спазя.

Пътят е до болка познат и когато отбивам в полето, въздишам от облекчение, че няма никой. Катеря се по стълбата с бирата и храната. Стигам до върха, хващам се за парапета и оставям погледа си да се рее над игрището. Никога не съм оценявал гледката по времето, когато прекарвах всяка петъчна вечер тук. Паркингът беше това, което задържаше вниманието ми. Както и Джоузи и дългите й крака, които винаги бяха голи, защото идвахме направо от мача. Аз се преобличах, но тя оставаше с униформата си на мажоретка. Знаеше колко много ми харесва.

Сядам на обичайното си място. Пръстите ми проследяват очертанията на сърцето с инициалите ни в него. Издълбах го след есенния бал по време на втората ни година в гимназията. Онази вечер знаех, че искам това момиче в живота си завинаги, и не ме беше страх да й го кажа.

Но накрая я изоставих, вместо да опаковам багажа й и да я отнеса до колата си.

Чудя се дали Джоузи щеше да хареса Лос Анджелис.

Обръщам първата, а после и втората бира. Ако бях с моя пикап, щях да хвърлям празните бутилки в каросерията само за да ги чуя как се пръскат. За да изпитам някакво облекчение от натрупалата се болка.

Когато долу спира кола и връща на заден, знам, че времето само за мен е свършило. Затварям очи и чакам да чуя смеха. Двамата с Мейсън бяхме толкова шумни, че момичетата винаги викаха по нас да говорим по-тихо. Не виждам кой излиза от пикапа, но чувам, че се качва по стълбата.

Прелестно!

— Какво правиш тук?

Поглеждам и виждам Кейтлин да върви към мен. Ставам и й предлагам ръката си, а тя сяда на мястото на Мейсън от лявата ми страна.

— Аз трябва да те попитам същото. Защо не си у дома с твоите красиви момичета?

— Тази вечер са с бащата на Мейсън. Поиска да му ги оставя и не можах да откажа. Той изгуби толкова много напоследък.

Поглеждам я въпросително. Тя се усмихва тъжно.

— Жена му умря миналата година.

И ножът сякаш продължава да дълбае.

— Съжалявам — казвам просто, защото няма какво друго да кажа.

Няма извинение за това, което направих.

— Къде беше, Лиъм?

Ето това е въпрос за един милион долара, защото, ако гледате телевизия или четете списанията, докато чакате да платите в местния магазин, със сигурност ще знаете къде съм бил.

— Трябва да бъдеш малко по-точна — отговарям, докато хвърлям първата празна бутилка в ремаркето на пикапа й.

Кейтлин вади една бира и я отваря.

— Какво стана с теб? Защото, когато замина за Тексас, всичко беше наред, а когато се появи една вечер, нищо вече не беше.

Хвърлям втората празна бутилка в ремаркето. Третата я следва бързо, а аз отварям четвърта и я надигам, за да запратя и нея там.

— Отидох в колежа и го намразих. Мразех тренировките, отбора, всичко. Една вечер отидох в бара на кампуса, където имаше вечер на талантите, опитах и ми хареса. И не знам.

— Каза ли на Джоузи?

— Не, срещата ни не мина толкова добре онази вечер. Бях вбесен и я предизвиках.

Седим в мълчание и хвърляме бутилките си в пикапа. Хвърлянията на Кейтлин стават все по-силни, колкото повече пие, и ми се струва, че се освобождава от някакъв гняв.

— За първи път от дванайсет години Мейсън не е до мен.

Знам, че е тъжна, и мога да я прегърна и да я оставя да се наплаче или поне да споделя нещастието й.

— Имам дете.

Очевидно това беше грешното нещо, защото, ако погледите можеха да убиват, щях да съм мъртъв.

— Джоузи знае ли?

Не мога да не се разсмея. Поклащам глава.

— Надявам се, защото иначе това би означавало, че Ноа не е от нея. А тогава ще бъда прецакан, защото това момче без никакво съмнение е мое и определено е нейно.

— Ти си такъв задник! — казва тя и бутва рамото ми. Отпускам се и я оставям да ме катурне, за да мисли, че е силна. — Нямаш други деца, значи? Колко съпруги и приятелки имаш?

Хвърлям празната бутилка и се усмихвам, когато се пръсва. Утре ще трябва да отида и да почистя колата й.

— Нямам други деца, нямам съпруги, нито приятелки.

— Точно сега ли?

Поглеждам я и тръсвам глава с отвращение.

— Не сега. Никога. Не и след Джоузи.

— Виждала съм снимките ти в жълтите списания и някаква блондинка винаги е до теб.

Облягам се на кулата и отпивам от следващата бира. Кейтлин поддържа темпото ми и запасите ни скоро ще свършат. Това ме ядосва. Трябваше да купя два стека.

— Това е Сам, мениджърката ми. Ще й се да ми бъде приятелка и твърди, че съм й задължен, тъй като е с мен, откакто започнах. Не знам. Напоследък обмислям идеята да я уволня.

Кейтлин не казва нищо. Просто се взира в мрака. От време на време я виждам как трие очите си. Ще ми се да отнема мъката й, но не знам как. Искам да я обвия с ръце и да я придърпам в прегръдка, но това може да е неудобно за нея, затова я разтривам по гърба.

— Никога няма да си простя. Трябваше да се обадя или да се върна. Можеше да поддържам връзка с вас, но аз заминах и зарязах всичко. Имах нужда да започна начисто. Трябваше да се опитам да си създам име сам, а когато го направих, хората започнаха да ме следят и да ме дърпат за автографи и какво ли не. И докато се осъзная, вече бях в хотелската си стая с вестника с новината за смъртта на Мейсън. Опитвах се да си внуша, че няма начин да си е отишъл, защото не съм се сбогувал с него. Но той умря, без да съм успял да му кажа колко силно съжалявам, че бях истински тъпак и заминах. Той не ми беше направил нищо, а го изоставих, защото съм скапан страхливец и не можех да се изправя срещу гадостите, които ставаха в живота ми. Боже, толкова ми е мъчно, че вече го няма.

Кейтлин заравя лице в гърдите ми и започва да хлипа, а аз я прегръщам и я оставям да плаче. Изтривам сълзите, които са се изплъзнали от собствените ми очи, и се опитвам да бъда силен заради нея. Но колкото повече плаче тя, толкова повече плача и аз. Може би плачът е лечебен, може би тялото има нужда да изхвърли натрупаното напрежение. Може би просто трябва да поплачем за Мейсън.

Оставаме така прегърнати, докато слънцето започва да изгрява. Лицето й е зачервено, гримът й е размазан, а по бузите й са се отпечатали линии от сакото ми, но всичко това е без никакво значение. Ще продължавам да я държа в прегръдките си, докато не стане готова да се сбогува.