Метаданни
Данни
- Серия
- Бомонт (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Forever My Girl, 2012 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Ирина Ценкова, 2019 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,5 (× 16гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Хайди Маклоклин
Заглавие: Завинаги мое момиче
Преводач: Ирина Ценкова
Година на превод: 2019
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Ибис
Град на издателя: София
Година на издаване: 2019
Тип: роман (не е указано)
Националност: американска
Печатница: „Симолини“
Излязла от печат: 19.02.2019 г.
Редактор: Преслива Колева
Технически редактор: Симеон Айтов
Коректор: Соня Илиева
ISBN: 978-619-157-292-2
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9428
История
- —Добавяне
Глава 10
Джоузи
Не съм и помисляла, че ще доживея това. Мечтала съм си за деня, в който Ноа ще се срещне с Лиъм, но никога не съм си го представяла по този начин. Примирявах се с мисълта, че Ноа ще потърси Лиъм, щом стане на осемнайсет. Представях си, че може да се скарат, да изградят връзка или да правят това, което правят бащи и синове, когато се срещнат за първи път. Единственото, което не исках, беше Ноа да мрази Лиъм за това, че не е бил с нас. Можех да се опитам да му кажа, че очаквам дете, в съобщение, но не го направих. Бях егоист и исках да чуя гласа му. Исках той да чуе гласа ми и да се върне у дома. Бях ядосана и ми отне дълго време да преодолея гнева си.
Като ги гледам сега отвън, потънали в разговор, искам да ги обгърна в балон, за да не се налага да бъдат далече един от друг никога повече. Знам, че не е честно към Лиъм, че животът му е много различен и е далече от тук. Осъзнавам, че той вече е друг човек, но все пак в него има много от момчето, в което се влюбих преди толкова години.
Момчето, което не спрях да обичам.
Наблюдавам Ноа и Лиъм и няма как да отрека, че са баща и син.
Лиъм гледа Ноа в очите, докато говорят. Знам, че Ник се дразни, че той е тук, а честно казано, аз също. Но какво мога да направя? Ноа е чувал за Лиъм от хората в Бомонт. Просто не знае какъв е и искам да оставя нещата така, поне засега. Лиъм скоро ще си замине и всички ще се върнем към нормалното.
— За какво мислиш?
Кейтлин подпира глава на лакътя ми. С нейните сто петдесет и осем сантиметра едва стига до рамото ми, което ми позволява да я обгърна с ръка и да я придърпам по-близо.
— Не съм сигурна — казвам. — В момента изпитвам твърде много емоции.
— Изглежда точно като него. — Гласът й е тих, недоловим за любопитните гости. — Какво ще правиш?
Поклащам глава, защото не знам. Нямам представа какво да направя. Умът ми казва да го пренебрегна, защото Лиъм отново ще замине, а сърцето ми — да изляза и да настоявам той да бъде част от живота на Ноа. Това е най-малкото, което може да направи, след като е отсъствал през последните десет години.
— Той ще замине скоро. Може би просто ще го оставя да реши сам.
— Не бързай толкова, скъпа! Той ще гледа мача с Пейтън в неделя. Много неща може да се случат за три дни.
Кейтлин ме целува по бузата и ме оставя да се взирам през прозореца към двама от тримата мъже, които държат сърцето ми.
* * *
Пътят от Кейтлин до къщи премина в мълчание. Ник държа ръката ми, а Ноа заспа, преди да тръгнем. Той прекара остатъка от деня в разговори с Лиъм за статистики и перфектна позиция на игрището, докато Ник гледаше отстрани. Знам, че имаше няколко хапливи забележки, отправени към Лиъм, но той не им обърна внимание.
— За какво мислиш? — пита Ник, докато се пъхва в леглото.
Подпира се на лакът, явно готов да обсъжда всичко, станало днес. А аз просто искам да спя.
— Знаеш ли, Кейтлин ми зададе същия въпрос по-рано.
Беше загрижена за мен в момент, в който аз трябваше да се грижа за нея.
— Тя знае, че я обичаш. — Поставя ръка на кръста ми, събирайки копринената ми пижама в юмрук. — Днешният ден беше…
— Труден, тъжен, неочакван, странен.
Мога да продължа, но нищо не може да опише какъв беше днешният ден. Пълна катастрофа може би?
Намествам се по-близо до Ник, а той ме обгръща с ръка и ме придърпва към себе си. Прокарва устни по шията ми, стига до устните ми и ме целува нежно.
— Трябва да говорим за Ноа. Аз не съм му баща, но искам да бъда, знаеш това. Не се държах добре днес и сгреших много, че ти се нахвърлих за Лиъм, и съжалявам.
— Знам. — Прокарвам пръсти през косата му. — Не мисля, че Лиъм ще иска да бъде част от живота на Ноа в този момент, но може би по-нататък. Може би просто трябва да оставим нещата засега. Той ще замине скоро.
Ник прибира кичур коса зад ухото ми. Хваща в ръка брадичката ми и ме придърпва към себе си.
— Обичам те, Джоузи! — казва, а после ме целува нежно, без да прибързва, сякаш си дава време да ме запомни.
Почти сякаш няма надежда.
Обичам го, наистина. Но след като видях Лиъм с Ноа, не мога да спра да се чудя какво крие бъдещето и как двамата с Ник ще се вместим заедно.
— Хей, Джоузи!
Двете с Кейтлин се обръщаме и виждаме Лиъм Уестбъри, който върви към нас. Кейтлин е предателка и ме зарязва със смях, докато се отдалечава. Дланите ми се потят, а краката ми внезапно стават като от желе.
Тази година най-после го забелязах. Пораснал е толкова много през лятото. Не му обръщах внимание на събиранията у Кейтлин. Но после той замина на футболен лагер за един месец и когато се върна, изглеждаше адски секси.
Умирам от желание да свали тениската си поне веднъж, за да видя ясно мускулите му, защото въображението ми не е достатъчно.
— Здравей! — казва той.
Държи футболния си шлем в едната ръка. С другата дърпа яката на тениската си, същата, която ми се ще да разкъсам.
— Здравей! — казвам глуповато.
— Как мина останалата част от лятото ти?
— Добре. Четох много.
Четох много ли? Господи, той ще си помисли, че съм зубърка. Какво ми става, по дяволите? Земята внезапно е станала много интересна, докато се взирам в обувката си и подритвам едно камъче.
Кожата ми пламва, когато той повдига брадичката ми. Небесносините му очи се впиват в моите и единственото, за което мога да мисля, е как да скоча в ръцете му и да го целуна страстно. Аз съм само на петнайсет, но съм гледала филми. Сигурна съм, че ще се справя.
— Ще дойдеш ли на есенния бал с мен?
— На есенния бал ли?
Умът ми едва схваща какво пита той. Но се кълна, че каза „есенния бал“. С официални дрехи и танци. Това означава, че иска да танцува с мен, да ме притиска към тялото си и да се полюшваме заедно в ритъма на сълзливи любовни песни. Същите любовни песни, които си пускам вечер, докато изписвам „Джоузефин Уестбъри“ в дневника си.
— Да. Вече си взех книжката и мога да карам, затова мислех…
— Да! — Той подскача и започва да се смее. — Извинявай! — казвам и покривам лице с ръцете си.
Той дръпва ръцете ми, но не ги пуска. Когато се навежда напред, имам чувството, че ще припадна. Мирише на „Олд Спайс“ — новата ми любима миризма.
— Моля те, не крий лицето си! Толкова си красива! — Целува ме по бузата и после тръгва към игрището. — Ще ти се обадя довечера — извиква, като се обръща отново към мен, а после се затичва.
Будя се обляна в студена пот, а по лицето ми се стичат сълзи. Ник хърка тихо до мен, а ръката му ме приковава към леглото. Измъквам се изпод него и се отправям към банята.
Без да включвам лампата, сядам на ръба на ваната и плача в кърпа, за да заглуша хлиповете си. Никога не съм мислила, че ще видя отново момчето, което открадна сърцето ми и не ми го върна.
Не съм сигурна, че си го искам обратно.