Хайди Маклоклин
Завинаги мое момиче (9)

Глава 9
Лиъм

Изглежда, напоследък правя грешки на всяка крачка. Отбиването в магазина беше днешната. Трябваше да се досетя. Трябваше да отида направо у Кейтлин, но не исках да се появявам с празни ръце.

Така изпаднах в тази неловка ситуация и затова сега съм в задния двор с Ник Ашфорд и със сина ми. Син, който не знае, че съм му баща. Проклятие, Джоузи дори няма да потвърди, че е мой, но мога да го видя, когато го погледна. Той е най-доброто от мен и нея, независимо как се е озовал тук или как животите ни са поели по различни пътища.

И кой да предположи, че точно Ник ще ми дойде на помощ? Сигурно знае, че искам да му сритам задника, задето докосва моето момиче, но ако съдя по начина, по който тя го гледа, сигурно няма нищо против.

— Какво стана там?

Съгласих се да изляза и да поиграем, а не да бъбрим. Мога да го пренебрегна и да се престоря, че сме отново в гимназията и че новото хлапе, преселило се наскоро в града, се опитва да си намери място сред нас. Само че ние си бяхме група и бяхме непробиваеми…

Но не го правя. Не днес.

— Реших, че ще успея да изтичам до магазина и да взема нещо, някакви цветя или любимото вино на Кейтлин от времето, когато бяхме в училище. Но щом застанах на касата, започнах да осъзнавам грешката си. Нямах маскировка. Нямах очила или шапка, която да придърпам над очите си. Младата касиерка ме разпозна от пръв поглед. Още преди да ми дойде редът, вече беше пуснала съобщение на някого и знаех, че съм обречен. „Съжалявам за приятеля ви“ — каза тя, докато маркираше продуктите ми твърде бавно. Когато тръгвах, тези момичета ме чакаха пред магазина и ме последваха. — Хвърлям топката отново на Ник, който само поклаща глава. — Това е последното, което исках за Кейтлин, особено днес.

— Често ли се случва?

Свалям сакото и разкопчавам ризата, за да не я съсипя. Очите на Ноа са приковани в татуировките на ръцете ми и се чудя дали ще успея да седна с него и да проведем разговор. Да му разкажа за себе си и може би да създадем някаква връзка помежду си.

— Не излизам много, когато съм у дома. Случва се по време на турнетата, но не оставам на едно място достатъчно дълго, за да има значение.

Усещам как хората ме зяпат. Това е нещо, с което съм свикнал, но тук изглежда странно. Когато поглеждам към задната врата на къщата, Джоузи стои там. С целите си сто седемдесет и пет сантиметра плюс още десетина от токчетата. Поддържала се е във форма след гимназията. Краката й изглеждат мускулести, а коремът й все още е толкова плосък, колкото го помня. Ник прочиства гърло зад мен и аз се засмивам. Бих направил същото, ако някой гледа влюбено приятелката ми, но той забравя, че тя първо беше моя приятелка.

— Искаш ли да си облечеш къса пола и да викаш за нас, Джоузи?

Лицето й се изопва и знам, че не се радва на малката ми шега. Усмихвам й се подкупващо, но тя не се връзва. Поглежда към Ник, който ми е бесен, и поклаща глава. Гледам я как се връща в къщата. Дупето й изглежда стегнато, както някога. Разтърсвам глава, за да разкарам спомените, които са на път да превземат ума ми.

— Господин Уестбъри, все още ли играете футбол?

Отлепвам очи от дупето на бившата ми приятелка и поглеждам към сина си. Искам да протегна ръка и да го докосна, да прокарам пръсти през косата му и да му задам всевъзможни въпроси, но не го правя. Трябва да говоря с Джоузи, за да разрешим този въпрос. Ако тя мисли, че ще забравя за съществуването му, много е сбъркала.

— Не, нямам много време. Ами ти? Играеш ли?

Той кимва бързо и сочи към Ник.

— Баща ми, Ник, тренира отбора.

Чувствах се сравнително спокойно за това, че той излиза с Джоузи, защото аз се отказах от нея и нямам думата, но не мога да понасям синът ми да го нарича „татко“. Не ми беше казано, че имам син. Ако беше, щях да съм тук.

— Така ли? — питам и потискам кипващия гняв.

Знам, че не мога да обвинявам хлапето, че нарича Ник „татко“, вината е моя, но Джоузи не бива да го позволява. Тя знае, че щях да бъда до него, ако имах представа. Говорехме за деца през цялото време и двамата ги искахме, така че тя беше наясно, че не бих изоставил дете.

И въпреки че направих немислимото и я зарязах, не е, защото съм престанал да я обичам. Постъпката ми разби и моето сърце.

Ноа кимва и изглежда много развълнуван да ми разкаже за Ник, дори и аз да не искам да слушам.

— Играя куотърбек. Като теб. Рекордът ти още е ненадминат, откакто си бил в гимназията. Никой дори не го е доближавал, поне така каза чичо Мейсън.

Клякам, поглеждам към него и се усмихвам. Усмихвам се на това, че Ноа нарича Мейсън „чичо“. Футболистът в мен се радва, че детето обича играта. Аз също я обичах на неговата възраст и исках да играя през цялото време. Възрастният в мен се надява Джоузи да го кара да се занимава и с други дейности, защото в живота има много повече неща от футбола.

— В три или в пет крачки правиш подаването на топката? — питам.

Любопитен съм на какво точно го е научил Ник.

— Мога и двете. Искаш ли да видиш? — пита Ноа нетърпеливо. Подавам му топката и гледам как я стиска за връзките, сякаш е роден за куотърбек. — Подавам, Ник! — провиква се и съм изненадан от факта, че не го нарича „татко“.

Гледам и двете стъпки и забелязвам, че му е вродено, че е много по-добър от мен, когато бях на неговата възраст. Мога само да се надявам, че Джоузи го оставя да реши кое е най-добро за него, за разлика от моя баща. Не искам да негодува срещу нея или да не общува с родителите си заради решение, променило живота му.

Когато се замислям за родителите си, се чудя дали познават Ноа. Дали са част от живота му? Дали са наблюдавали как синът ми расте без мен?

— Еха! Много по-добър си от мен, когато бях на твоята възраст.

Ноа се усмихва и така изглежда точно като Джоузи.

— Благодаря! Мама казва, че имам талант и че е в кръвта ми.

— Да, мисля, че майка ти е права.

Ник се маха и ни оставя да говорим. Питам Ноа дали иска да седнем и може би да хапнем нещо и той се съгласява. Стоим един до друг и гледам какво слага в чинията си. Трупа зеленчуци, бисквити, сирене и малко паста. Аз слагам всичко, което и той, защото това са и моите любими храни.

На двора има подредени столове и въпреки че е хладен ден, слънцето осигурява достатъчно топлина, за да можем да седнем там и да се отпуснем.

— Какво е да бъдеш известен, господин Уестбъри?

Сковавам се от това „господин“. Всъщност го мразя. И не ми харесва, че ме пита какво е да бъда известен, защото никога не съм го искал. Просто исках да се занимавам с музика. Исках да си опитам късмета в нещо различно, исках само да разбера дали мога да успея.

— Може да ме наричаш Лиъм — отговарям. — А да си известен не е нищо особено. Работя много и понякога дълго време съм далече от мястото, на което живея.

— Приятелят ми Джони казва, че рок звездите имат двайсет гаджета, а ти дойде с три момичета. Гаджета ли са ти?

Ако не знаех, щях да си помисля, че майка му го е накарала да попита.

— Не. Нямам приятелка, нито съпруга. Имам котарак, но той не ме харесва много.

Ноа започва да се смее и краката му се люлеят от стола. Искам да протегна ръка и да я сложа върху коленете му, както правех с Джоузи. Само че дори навремето тя беше толкова висока, че можеше да го прави само от ремаркето на пикапа ми.

— Котаракът ти не те харесва ли? Как така?

Свивам рамене.

— Не знам. Но е много зъл и обмислям да му кажа да си събира котешките багажи и да се изнася.

— Къде е сега?

— В Лос Анджелис, където живея. Имам камериерка, която ще го храни, докато ме няма.

— И къде спи?

Странен въпрос от момче.

— Има един от онези котешки дворци. Може би затова ме мрази, защото е дворец, а не състезателна кола или нещо такова.

Смехът на Ноа бързо става като музика за ушите ми. Искам да го запиша и да го слушам отново и отново, докато пиша песни. Да го гледам, ме вдъхновява да пиша за него и да го пресъздам в песен.

— Ами ти? Имаш ли приятелка, съпруга или котка, която да те мрази?

— Не, нямам нито едно от тези неща. Мама казва, че може да си вземем куче, след като с Ник се оженят.

Да се оженят? Преглъщам поредицата от ругатни, които са на път да излетят от устата ми, когато той говори за Ник и Джоузи. Знам, че нямам право да им се бъркам. Аз се отказах от нея, но не мога да лъжа, че не ме боли, когато я виждам с друг. Не знам какво очаквах. Може би да е толкова нещастна и изгубена, колкото съм и аз.