Хайди Маклоклин
Завинаги мое момиче (32)

Глава 32
Джоузи

Буди ме миризмата на кафе. Заравям лице във възглавницата. Усещам миризмата на афтършейв „Бърбъри“. Целувките на Лиъм в студиото и после в кухнята се въртят в ума ми. Посягам към него. Трябва да го почувствам, да усетя как докосването му прогаря кожата ми и да знам, че е единственият, който може да угаси огъня в мен.

Но другата половина от леглото е празна и студена. Изправям се рязко и сядам. Чаршафите са опънати и недокоснати. Възглавницата му я няма. Тръшвам се обратно и покривам лице. Не мога да повярвам, че само миризмата му може да върне толкова ярки спомени.

— Сигурен ли си, че няма да загазим? — прошепвам, въпреки че той ме е уверил, че родителите му ги няма. Не са просто на работа или до магазина, а на самолет, заминават за круиз. Никога няма да разбера как ги е убедил да го оставят у дома, но това не е важно, защото ще го имам само за себе си.

Лиъм отваря вратата от гаража към къщата. Спираме за кратко в кухнята, за да извади две бутилки вода от хладилника. Качваме се по стълбите ръка за ръка и стигаме до неговата стая. Подава ми водата и издърпва копринения шал от врата ми. Застава зад мен и целува врата ми, а след това връзва шала на очите ми.

— Какво правиш?

— Довери ми се! — казва с устни до кожата ми.

Вярвам му. Готова съм да му поверя живота си.

Лиъм отваря вратата на стаята. Ръцете му са под ризата ми и ме побутват напред. Вратата се тряска и аз подскачам. След като зрението ми е ограничено, другите ми сетива се засилват.

Лиъм стои зад мен. Дишането му е учестено. Когато се отдръпва, искам да го последвам. Нещо щраква и ароматът на канела и нещо сладко, може би курабии, изпълва въздуха.

Той взема бутилките от ръката ми и ме притегля към себе си. Препъвам се и стискам ръцете му, за да не падна.

— Никога няма да те оставя да паднеш, Джоджо.

Води ме в средата на стаята в обятията си и гали бузата ми.

— Харесва ми, когато се изчервяваш — казва дрезгаво. Устните му откриват моите, настоятелни от желанието, докато Лиъм развързва шала ми. — Весела Коледа, любов моя! — казва и кожата ми настръхва.

Вдига ме и аз обвивам с крака кръста му, докато ръцете ми се опитват да го разсъблекат. Поставя ме нежно на леглото си и се отдръпва. Аз посягам към него, но той само се засмива.

Оглеждам стаята. Украсил я е с коледни светлини и малка елха, под която има няколко кутии с подаръци.

— Кой от всички избираш първо? — пита ме.

— Теб — казвам и го придърпвам надолу върху себе си.

— Честита Коледа!

Вратата се отваря и разкрива най-красивата гледка на света — там стоят синът ми и мъжът, когото отчаяно се опитвам да не обичам. Надигам се и правя несполучливи опити малко да приведа в ред косата си, която се е превърнала в птиче гнездо през нощта.

Ноа скача върху леглото с малка кутийка в ръка. Лиъм идва след него и носи чаша кафе. Навежда се, когато посягам за чашата, и ми прошепва „Честита Коледа!“ в ухото. Искам да го придърпам към себе си точно както последния път, когато бяхме заедно за Коледа, но се въздържам.

— Това е за теб.

Ноа побутва малката кутийка към мен. Отпивам от кафето, а после оставям чашата на нощното шкафче. Не знам как не съм забелязала това досега, но от една фотография в рамка гледаме аз и Ноа. Нямам представа кога Лиъм ни е снимал, но мисълта, че сме първите и последните хора, които вижда от леглото си, ми е много приятна.

Усмихвам му се, а той изглежда малко засрамен. Няма да забравя да го попитам по-късно. Вземам подаръка от Ноа и развързвам голямата бяла копринена панделка. Синът ми се сгушва до мен, а Лиъм сяда малко извън обхвата ми.

Повдигам капачето на черната кутия. Вътре върху черно кадифе има диамантен медальон с формата на сърце.

— Виж вътре! — казва Ноа развълнувано.

Оставям кутията настрана и плъзвам нокът в механизма. Отваря се лесно — оттам ме гледа Ноа с беззъбата си усмивка.

— Мислех, че ще си щастлива, а ти плачеш, мамо!

— Страшно съм щастлива, Ноа. Много ти благодаря! Прекрасен е!

Ноа се пресяга и плясва вдигнатата за пет ръка на Лиъм.

— Ти беше прав, тате.

Ноа скача от леглото и тръгва към вратата.

— Хайде, идвайте! Дядо Коледа дойде.

Лиъм започва да се смее и го наблюдава как излиза. Щом чува, че вече е долу, се премества по-близо до мен. Взема кутийката от ръката ми и вади медальона. Накланям се напред, навеждам глава и чакам да закопчае верижката на врата ми.

— Нетърпелива ли си? — пита той.

Очите ми откриват неговите. Той ме гледа съсредоточено. Повдигам косата си настрани. Лиъм се навежда и ароматът му ме обгръща. Пръстите му се задържат по-дълго върху кожата ми, докато прокарват верижката над ключицата ми.

Обръщам леко глава с надежда да хвана устните му и успявам. Но ме целува съвсем леко.

— Лиъм — прошепвам. Той се отдръпва и прокарва ръка по лицето си. — Какво има?

— Нищо. Просто не искам да прибързвам. Трябва да си готова за мен, а не да го правиш, защото си наранена от Ник.

— Но…

— Без „но“! Ти беше с него дълго време и всичко току-що приключи. Ще бъда търпелив, Джоджо. — Изправя се и се навежда над мен. Трябва да се облегна назад, за да го виждам. — Отново ще бъдеш моя.

След като Лиъм излиза от стаята и сърцето ми се връща към нормалния си ритъм, се измъквам от леглото и се преобличам в нещо прилично. Когато отварям вратата, чувам как викат името ми отдолу.

Влизам в дневната и седем чифта очи се взират в мен. Очевидно тази сутрин съм станала последна. Един поглед към елхата ми е достатъчен, за да разбера защо всички са толкова ранобудни и възбудени. Дядо Коледа е идвал и е пренесъл мола тук. Не знам откъде са дошли всички тези пакети, но който и да се е правил на Дядо Коледа, е зарадвал децата за цяла година.

Лиъм си слага шапка на Дядо Коледа и подава подаръците един по един. Изражението му става въодушевено, когато прочита собственото си име. Разкъсва опаковката така, че разсмива децата. Капакът на кутията излетява и към нас започват да хвърчат уплътняващи парченца стиропор. Лиъм вади отвътре албум със снимки и започва да го прелиства.

— Харесва ли ти? — питам го, докато пръстите му се плъзгат по снимките на Ноа от десет години насам.

Той става, идва при мен и ме повдига със силните си ръце. Прегръщам го и двамата заравяме лица във вратовете си.

— Много ти благодаря! — шепне до ухото ми. — Обожавам този подарък, Джоузи. Страшно много ми харесва.

— Мисля, че твоят татко обича майка ти — казва след това Куин на Ноа.

Харисън и Лиъм се разсмиват, Кейтлин и аз също.

Лиъм се връща към ролята си на Дядо Коледа и всяко дете получава достатъчно внимание с всеки подарък. Прегръщам Кейтлин, откакто съм слязла от спалнята. Тя от време на време избърсва по някоя сълза. Някои са от щастие, че Лиъм е направил тази Коледа толкова специална за близначките й. Други са за Мейсън.

След като всички опаковки са хвърлени в камината, двете с нея се отправяме към кухнята, за да приготвим храната, а децата се пръскат из къщата. Ел остава с нас, Пейтън отива да гледа телевизия, а момчетата излизат да играят навън с новите си пистолети за пейнтбол. Лиъм и Харисън се оттеглят в студиото да посвирят. Не знам какво, но нещо кара Лиъм да се усмихва.

Когато свършваме с подготовката на празничната вечеря, аз се сгушвам на дивана с Пейтън, а Кейтлин и Ел се настаняват във фотьойла до огъня. Когато Лиъм се качва час по-късно и се оплаква, че двамата с Харисън са гладни, предлагам да им сервирам обяд. Той ме следва в кухнята и ме подръпва за косата.

— Какво правиш?

Той идва към мен и прегражда пътя ми.

— Харесва ми да виждам, че се чувстваш удобно в къщата ми.

— Така ли?

— Мхм. Трябва да излезем на среща.

— Какво стана с чакането и с търпението?

Губя цялото самообладание, което си казвах, че трябва да имам около него. Искам да бъда с него, а също така разбирам какво казва за Ник. Твърде скоро е, наистина, но аз знам какво искам и това е Лиъм. Искам го от деня, в който влезе в магазина ми.

Просто съм уплашена.

Лиъм свива рамене. Пръстите му докосват копчетата на ризата ми.

— Ще бъда търпелив, но искам да стане, когато имаме много време само за нас.

— Добре.

— Така ли? Какво ще кажеш за навечерието на Нова година?

Достатъчно близо е за целувка. Приближавам напред, но главата му се обръща, когато звънецът иззвънява.

— Нали не си поканил майка ти?

— Не, определено не. Веднага се връщам.

Целува ме по бузата, оставяйки ме сама и объркана.

— Здравей, бебче!

Замръзвам, щом чувам гласа от онзи ден. Вървя тихо по коридора.

— Сам, какво по…

— Боже мой! — ахвам силно и покривам уста с ръка.