Хайди Маклоклин
Завинаги мое момиче (28)

Глава 28
Джоузи

Не знам какво направих, за да заслужа гадния обрат в живота си, но искам да разбера и да оправя тази каша.

Купонът на отбора е, меко казано, епично бедствие. Ноа не говори с Ник. Ник не говори с мен. Родителите говорят за мен, като дори не проявяват обикновената учтивост да го правят зад гърба ми. Виждам ги как сочат и шепнат. Клатят глави и хвърлят коси погледи. Сякаш съм направила нещо лошо. Не би било по-различно, ако с Лиъм бяхме разведени и си поделяхме попечителството.

Обзалагам се, че са ме заклеймили като градската блудница. Забременях от сериозния си приятел през лятото, преди да отидем в колежа, и да, той ме заряза, но тогава не знаеше за бебето, иначе нямаше да замине. По онова време Лиъм ме обичаше безусловно.

И щеше да остане.

Но щеше да бъде напълно нещастен, защото не искаше да играе футбол, а аз щях да му напомням за мечтата, която не беше негова, а моя. Щяхме да сме женени и разведени след няколко години, защото аз щях да го отклонявам от съдбата му.

Съдбата е такава глупост!

Нямам търпение да се махна от тук. Приключих с футбола за този сезон. Край на соченето, зяпането и въпросите дали Лиъм ще финансира отбора през следващата година, за да се купят нови униформи.

Границата ми на безсилие достига връхната си точка. Мисля, че ми е нужна почивка. На някой тропически плаж с бял пясък и толкова синя вода, че да изглежда, сякаш се носиш в кристалночисто небе. Мога да затворя очи и да усетя топлината по кожата си, пясъка между пръстите на краката си и океана, чиито вълни ме успокояват със сладката си приспивна песен.

Такова място е за романтика. Скривалище на любовници. Мога да си представя как с Ник прекарваме деня на един хамак и четем, докато се люлеем лекичко напред и назад. Аз ще се сгуша в него и въпреки че е горещо като в пещ навън, той ще ме разхлажда. Ще го обсипвам с целувки, а той ще ме погледне в очите и ще ми каже, че ме обича.

Само че във фантазиите ми не Ник е този, когото поглеждам в очите.

А Лиъм.

Ноа идва при мен и ме прегръща зад гърба. Обичам сина си! Той е най-хубавото нещо, което ми се е случвало. И всеки ден благодаря на щастливата си звезда, че взех правилното решение и го задържах.

— Татко е отвън — казва тихо в ухото ми.

Кимвам и се измъквам от прегръдката му, а после напускам масата. Ник клати глава, докато двамата с Ноа вървим ръка за ръка към входната врата. Разбира се, Лиъм е там, облегнат на колата си, скръстил глезени и пъхнал ръце в джобовете.

Не ме поглежда, но се усмихва на Ноа, сякаш не го е виждал от седмица. Той го обича, няма съмнение.

— Не се отбихме да му вземем дрехи. Ще донеса.

— Няма нужда. Ходих да пазарувам, така че ще има всичко необходимо за престоя в къщата на Кейтлин.

Убива ме, когато говори за дома на Кейтлин. Звучи така, сякаш е неговият дом. Ноа влиза в колата и ми махва. Няма целувка за довиждане. Знае, че аз и Ник не се разбираме добре, и иска да е далече от мен. Не мога да го виня.

Лиъм затваря вратата и идва при мен. Не съм подготвена да го погледна. Изражението му е безразлично, сякаш Лиъм Пейдж гледа на мен като някое от завоеванията си, на което случайно е направил дете.

— Не може да ми го отнемаш, Лиъм. Той е всичко, което имам.

Погледът, който ми отправя Лиъм, е остър.

— Няма да ти го отнема, Джоузи, но няма да стоя настрана, когато Ник се държи по този начин. Опитах се. Направих всичко, което ти поиска от мен. Обаждам му се всеки ден, върнах се. По дяволите, купих скапана къща само за да има къде той да се чувства удобно. Приключих с успокояването на твоето гадже. Знам, че Ник го е отгледал, но Ноа е наш син, Джоджо.

— Знам — произнасям задавено.

— Не съм сигурен. Имам чувството, че Ник се опитва да докаже нещо. Сякаш те е спечелил. Той те искаше още в гимназията и не е тайна, че с него не бяхме приятели. Но сега… Нещо става с него и това не ми харесва.

Лиъм се навежда и ме целува по бузата. Оставя ме, без да се сбогува. Гледам, докато колата му, която носи целия ми живот, се отдалечава. Обръщам се и поглеждам прозореца на пицарията. Всички се смеят и се веселят. Облягам се на стената, плъзгам се надолу и отпускам глава в ръцете си.

— Ето. Ник Ашфорд ме помоли да ти дам това. — Кейтлин размахва напред-назад сгъната бележка. — Да не се карате с Лиъм?

— Не. Защо питаш? — казвам, докато оставям учебниците си в шкафчето.

— Не знам. Защо иначе Ник Ашфорд би ти написал любовно писмо?

Изправям се и я поглеждам. Тя се хили самодоволно, а веждата й е вдигната.

— Нямам представа.

Посягам за писмото. Тя го дръпва бързо далече от ръката ми.

— Какво е това?

Мейсън го грабва от нея. Кейтлин има виновно изражение, докато Мейсън го отваря. Той стои неподвижно, стиснал зъби. Обръща се и ме поглежда. Аз подпирам гръб на шкафчето.

— Да не си падаш по Ник Ашфорд?

— Не, изобщо — защитавам се аз.

— Чакай Лиъм да види това! — казва Мейсън.

— Какво да видя? — Лиъм се навежда да ме целуне, преди да се обърне към Мейсън. — Какво е това? — пита, когато Мейсън му подава листа. Лиъм поглежда от листа към мен и обратно. — Какво е това, Джоузи?

— Не знам. Кейтлин го донесе. Дори не знам какво пише.

Лиъм поглежда към Кейтлин, която свива рамене.

— Той ми го даде в часа по история.

— Тук пише — започва Лиъм: — „Скъпа Джоузефин! Осъзнаваш ли колко си красива? Виждам те в коридорите и ми се иска да имах смелостта да говоря с теб, но я нямам. Няма да знам какво да кажа. Иска ми се да те опозная по-добре. Обади ми се! Твой Никълъс Ашфорд.“

Мейсън и Лиъм започват да се смеят, а това ме вбесява. Отдалечавам се от тях. Знам, че Ник ще има проблеми. Кейтлин трябваше просто да ми даде бележката, вместо да я размахва.

Преди да успея да вляза в час, една силна ръка ме избутва през двойната врата, която води навън. Знам, че е Лиъм, въпреки че е зад мен? Насочва ме към футболното игрище — любимото му място за разговор, само че сега не говорим.

Подпира ме на циментовата стена и краката ми се обвиват около него веднага. Устата му напада моята, а ръцете ни са навсякъде.

— Искаш ли да се обадиш на Ашфорд? — пита ме той, докато придвижва устни от устата ми надолу по шията.

Поклащам глава и това е истината. Нямам желание да опознавам или да говоря с Ник Ашфорд другаде, освен в клас.

— Той ми завижда, бебче. Иска всичко, което имам аз. Моля те, не му го давай!

— Няма. Обещавам.

Притискам пръсти в слепоочията си, за да прогоня напрежението, когато вратата се отваря. Ник стои там и ме гледа. Нещо трябва да се промени. Той ми подава ръка, за да ми помогне да стана, и пръстите ни се сплитат, докато вървим към колата. Изглежда много по-спокоен, когато Ноа не е наоколо, и това не ми харесва. Искам синът ми винаги да е с мен.

Щом стигаме вкъщи, той ме подпира на стената и ме целува. Езикът му е жаден и див, докато се сплита с моя. Ник смъква ризата си и подръпва моята. Аз го избутвам и той решава, че искам само малко място, за да сваля дрехите си.

— Трябва да поговорим — казвам, без да го поглеждам в очите.

Той ме пуска и ме отвежда до дневната. И двамата сядаме. Извръщам се с лице към него, като подпъхвам крака под себе си.

— Не може повече да се бориш с Лиъм. Не е честно към Ноа. Знам, че оплесках нещата, когато взех решението да кажа на Ноа за баща му, но стореното, сторено. Не мога да го променя. Трябва да приемем, че Лиъм вече е част от живота ни, и да продължим напред.

Ник вдига ръката ми до устните си и я целува.

— Права си. Държах се като задник. Права си също, че трябва да продължим напред. Точно затова се местим.

Гледам Ник смаяна. Знам, че ушите ми сигурно са ме подвели. Той има сериозна практика тук, а аз в момента разширявам магазина си. Няма никакъв начин да се преместя.

— Извинявай, какво каза?

Гласът ми засяда в гърлото. Не мога да дишам.

— Вземам си сабатикал^[1] и заминаваме за Африка за година. Ще работя за „Лекари без граници“.

По изражението му познавам, че говори сериозно и вярва, че и ние ще отидем с него. Взел е това важно решение, без дори да се посъветва с мен. Моето решение да кажа на Ноа за Лиъм е нищо в сравнение с това.

— Не — прошепвам.

Клатя глава. Няма да ходя никъде.

— Ще бъде добре за нас. Ноа ще научи много.

Изтръгвам ръката си от неговата и се изправям.

— Ноа и аз няма да ходим никъде, Ник. Не може да вземаш такива решения за нас, без да говориш първо с мен. Лиъм…

— Не ми пука за Лиъм, Джоузи. Вкарай си го в главата! Вземам семейството си и заминаваме.

— Не. Ти може да отидеш, но ние оставаме тук.

Ник се изправя и застава пред мен.

— Какво искаш да кажеш?

Поглеждам мъжа, когото обичах през последните шест години.

— Щом искаш да заминеш, Ник, тогава върви! Но Ноа и аз оставаме тук. Ноа ходи на училище и на тренировки, а аз няма да го отделя от Лиъм точно когато изграждат връзката си. А също така имам магазин. Не мога просто да замина. И няма да го направя. Дори нямам намерение да обсъждам темата.

— Значи, това е. Избираш Уестбъри пред мен.

Поклащам глава.

— Не, Ник. Избирам Ноа.