Хайди Маклоклин
Завинаги мое момиче (23)

Глава 23
Лиъм

Джоузи е в Ел Ей днес. Всъщност е долу в Конгресния център. Знам, че не трябва да е единственото нещо, което занимава ума ми, но е. Задигнах една от програмите за изложението, което посещава, за да мога да си освободя графика — отмених две интервюта, което не се хареса на Сам. Тя настоя с много писклив глас да й кажа на кого съм направил дете, за да поправи щетите. Повторих й няколко пъти, че няма такова нещо, но не ми вярва. Манията й по бременността започва да ме плаши.

Исках да посрещна Джоузи на летището, но не посмях да я питам кога каца самолетът й. Трябва да се опитам да запазя хладнокръвие, въпреки че съм изкушен да посетя нейното крило на хотела, за да я потърся. Ще вечеряме в моя панорамен апартамент. Няма да я извеждам извън хотела, защото не искам да виждам лицето й по клюкарските вестници и в гадните телевизионни предавания. Дори не искам пресата да знае името й. Ще започнат да ровят, а това ще застраши Ноа.

Не би трябвало да я водя в моята стая — смятам, че ще бъде грешка, но откакто я целунах онази вечер, когато казахме на Ноа, че аз съм му баща, не мога да спра да мисля за нея. Не е редно и знам, че ще се омъжва за друг, но аз съм готов на всичко. Достатъчно е да е в апартамента ми, дори да не мога да я докосна така, както искам.

Поглеждам котарака без име, който седи на рамката на прозореца, и се разсмивам. Ноа няма търпение да се запознае с него. Започнах да търся къщи в Бомонт, нещо за мен и Ноа. Повечето са добри като големина, но аз искам хубав голям заден двор и мазе, което да звукоизолирам и да превърна в студио. Колкото и да ми се иска да почивам по цяла седмица месечно, имам крайни срокове, а и новият албум върви доста бързо. Това означава, че Сам ще планира още едно турне и ще съм още по-далече от Ноа. Трябваше да забавя писането на песните.

Усмихвам се, когато на вратата се почуква. Това е момчето от румсървиса. На рецепцията знаят, че трябва да дадат карта за достъп на Джоузи за моя етаж, когато се представи там след няколко минути. Нервите ми са изопнати.

Отварям вратата и там стои един от сервитьорите. Това е и добре, и не е. Добре е, защото го познавам. Лошо е, защото знае, че обикновено се храня сам, а тази вечер определено няма да съм сам.

— Компания ли ще имате, господин Пейдж? — пита той, докато бута сервизната количка в стаята ми.

— Не, Майкъл. Просто работна среща.

— Доста луксозна и романтична вечеря за работна среща.

— Тя пише книга. Трябва да се погрижа да разбере всичко правилно. Не искам да ме цитира погрешно — лъжа здраво.

— Разбирам, господин Пейдж. Къде я искате?

В спалнята ми, но това не е възможно. Възнамерявам да се храним в близост до балкона, но не искам от румсървиса да знаят това. Не се съмнявам, че Майкъл ще клюкарства, когато се върне долу.

— На масата — казвам.

Той кимва и избутва количката до нея, а после я подрежда. Поглеждам часовника си и броя минаващите секунди. Майкъл се движи изключително бавно. Тя ще се появи всеки момент.

— Сложих допълнителна бутилка шампанско в хладилника ви, господине.

— Благодаря, Майкъл!

Подавам му бакшиша и той излиза. Въздишам облекчено. Сега ми трябва само Джоузи.

Тихо почукване ме праща тичешком към вратата. Поглеждам какво нося и се тупвам по главата. Трябваше да се преоблека. Планирал съм луксозна вечеря, а ще се появя по дънки и тениска. Отварям вратата и дишането ми спира. Пред мен стои моето момиче. Косата й е вдигната на кок, но няколко кичура са се измъкнали и висят край лицето й. Облечена е в черна рокля с остро деколте, която подчертава всяка извивка, която помня, и някои, които мисля, че трябва да разуча. Роклята й стига до коленете и е съчетана с високи черни ботуши. Пред очите ми пробягва картина как съм коленичил с ципа в уста. Определено нещо, което искам да опитам с нея някой ден.

— Боже, Джоджо! Красива си!

Тя се изчервява и прокарва ръце надолу по роклята си. Отдръпвам се, за да я пропусна, и вдишвам дълбоко аромата й, докато минава покрай мен. Мирише на цветя, типично за Джоузи. Преглъщам трудно, докато очите ми обхождат с наслада гърба й.

Тръшвам вратата, което кара Джоузи да подскочи. Когато се обръща, червенината й не се е скрила и се надявам, че е, защото аз й въздействам, а не защото съжалява, че е в апартамента ми.

— Съжалявам. Не исках да те стряскам.

— Няма нищо. Днес съм малко нервна.

Разбирам я. И аз съм така цял ден. Отвеждам я до дневната. Очите й се разширяват, когато вижда гледката през стъклената стена.

— Еха! Лиъм, това е…

Тя ме оставя и пристъпва напред, давайки ми възможност да гледам как попива ярките светлини на Лос Анджелис. Поклаща глава и покрива уста с ръката си.

— Какво не е наред? — питам, запазвайки разстоянието между нас.

— Разбирам защо ме напусна. Красиво е.

— Вечер, когато е осветено така, е направо поразително, но през деня не е чак толкова впечатляващо. — Заставам зад нея и поставям нежно ръка на хълбока й. — Погледни! — Соча й мястото, където прожекторите осветяват небето. — Това е премиера на филм. Вероятно точно сега там има хиляди пищящи фенове.

— Някога ходил ли си? — пита тя.

Затваря очи и обляга глава на рамото ми. Трябва да си напомня да бъда добро момче.

— Да. Голямо преживяване е. — Държа я за малко и ми се иска да останем така цяла нощ. — Джоузи, ти смяташ, че съм те напуснал заради това, но не е така. Исках да бъдеш до мен всяка минута от всеки ден, но не мислех, че ще дойдеш.

Тя не отговаря, а прави немислимото и се измъква от мен, за да огледа помещението. Докосва наградите ми „Грами“, златните ми плочи, обложките на албумите, които имам на стената.

— Справил си се наистина добре.

— Бях твърдо решен. Имах много да доказвам.

— На кого?

— Предимно на себе си. — Водя я до масата и издърпвам стол за нея, а когато сяда, го прибутвам леко напред. Тя слага салфетката в скута си, докато аз наливам чашите с шампанско. — Съжалявам, че не се преоблякох. Това е обичайното ми облекло, освен ако не съм на едно от тези събития — соча към прозореца.

— Често ли ходиш?

Повдигам капаците на храната и сядам.

— Зависи от това какво се случва при мен. Ако се задава нов албум, да, ходя. Безплатна реклама е и мога да лансирам датата на излизане или да говоря за сингъла, който пускат по радиото. Освен това се наложи да отида на няколко премиери на филми, в които имаше наши песни.

Джоузи мълчи известно време. Съсредоточена е върху храната и се чудя дали не съм казал нещо грешно. Надявам се да не съм, но тя трябва да види колко различен е животът ми тук в сравнение с този в Бомонт.

— Може ли да ти задам един въпрос?

— Разбира се — казва тя, преди да отпие от шампанското си.

— Щеше ли да ти хареса всичко това? Светлините, шумът, пътуването и дългите часове работа? Да бъдеш откъсната от тихия живот и да не можеш да вървиш по улицата, без някой да те снима. Да се тревожиш чия дреха носиш на премиера и да си обградена от хора, които щяха да са ти приятели заради това коя си или за кого си омъжена. Би ли избрала подобен живот за себе си?

Джоузи оставя вилицата и вдига салфетката до устните си. Когато я отдръпва, ми се усмихва.

— Ако ме питаш дали днес бих могла да живея така, отговорът е „не“. Живея толкова тихо през последните десет години, че няма да знам какво да правя, ако се наложи да дойда тук сега. Но ако ми беше казал, че трябва да избера между това повече никога да не те видя и това да се преместя тук, за да опиташ късмета си като музикант, щях да дойда с теб. Щях да тръгна онази вечер, защото ти беше животът ми, Лиъм.

— Не мислех, че ще го направиш, а не исках да чуя как ми отказваш или подценяваш амбицията ми за нещо различно. Трябваше да опитам.

— А сега, след като опита?

Поклащам глава. Няма правилен отговор. Няма значение какво ще кажа, защото изгубих десет години с нея и със сина си.

— Обичам живота си, Джоджо, и го мразя в същото време. Харесвам това, което правя, да създавам музика и да забавлявам хората. За две седмици написах цял албум, който ти и Ноа вдъхновихте. Това чувство е неописуемо за мен. — Навеждам се напред и вземам ръката й в моята. — Но беше тежко да те загубя. Липсва ми всичко, свързано с теб. Будя се сутрин и се чудя какво направих, по дяволите. Защото имах най-красивото момиче, а се отказах от него. И за какво? За това? — Разпервам ръка. — Живея на хотел, защото е удобно. Някой се грижи за готвенето, за чистенето и за прането ми. Мениджърката ни определя какви интервюта мога да давам и чии дизайнерски дрехи да нося. Аз съм нейна кукла на конци и й плащам за това. Понякога ми се иска да се откажа, но тогава си спомням защо го правя.

— Ти наистина си добър в това, което вършиш.

— Благодаря! — казвам и вдигам ръката й до устните си.

Целувам леко кокалчетата й. Пускам я неохотно и наливам още шампанско в чашите ни.

— Да не се опитваш да ме напиеш?

Отправям й специалния си поглед. Устата й се отваря, а очите й се замъгляват. Джоузи току-що срещна Лиъм Пейдж.