Хайди Маклоклин
Завинаги мое момиче (22)

Глава 22
Джоузи

Хелоуин отмина и колкото повече наближава денят, в който Лиъм ще се върне, толкова повече се изнервя Ник. Той не се е променил много, откакто Лиъм си замина последния път, и не е като да не съм опитала. Продължава да е напрегнат и унил. Казва, че е от работата, но знам, че е заради мен. Заради моите действия и неуважението към чувствата му. Обтегнах ненужно отношенията ни и не постъпих честно с него.

Хвърлих се в работата, доколкото мога. Реших да разширя магазина и наех съседната сграда за допълнителна витрина. Планирам да направя и кафене с жива музика. Когато показах на Ник бизнес плана си, мислех, че ще се зарадва, но се оказа, че съм сгрешила. Той ме обвини, че осигурявам на Лиъм място, на което да свири. Когато любезно му напомних, че Лиъм Пейдж няма нужда от мен за нищо, той се изсмя и напусна масата.

Бяхме толкова близки, но аз оплесках всичко. Сега трябва да оправя отношенията ни, а не знам как. Всички казват, че понякога стигаш до труден момент в живота си, но това прилича повече на ожулване, което не иска да заздравее, а близостта с Ник ми липсва и се чувствам ужасно, че изпитва болка заради мен.

Джена пристига, а предприемачът я следва по петите, зяпнал задника й. Някои мъже са толкова тъпи! Тя застава зад щанда и прибира чантата си в шкафа, преди да му обърне внимание. Мисли, че е клиент. Може и да стане. Може да я подкупя да излиза с него, докато върви ремонтът, за да получа по-изгодна оферта.

Току-що се превърнах не само в скапана годеница, а и в също толкова лоша приятелка. Трябва ми помощ.

— Здравей, Хари! — казвам през Джена.

— Здравей, Джоузи! — отговаря той, но продължава да гледа към нея.

Щраквам с пръсти, за да привлека вниманието му. Нужна е цяла вечност очите му най-после да срещнат моите. Страхотно! Сега ще е разсеян по Джена през цялото време, докато е тук.

— Да обсъдим плановете ми за съседното помещение! — казвам, като грабвам ключовете и заобикалям щанда. Дърпам ръкава на ризата му, за да ме последва, и не го пускам, докато не сме в безопасност навън. Шляпвам го по ръката. — Какво ти става, Хари?

— Тя е красива.

— Да, но е забранена територия. Тук си, за да работиш, а тя не излиза на срещи, затова по-добре да не ти хрумват разни идеи! — Отварям вратата на сградата, долепена до нашата. Хари влиза след мен. Харесва ми как работи. Той ремонтира магазина ми и знам, че мога да му се доверя. — Искам да има проход тук — соча към междинната стена. — А хладилниците да бъдат или на задната стена или в специално по-голямо хладилно помещение в този ъгъл. Тази страна от стаята — отивам от другата страна — има достъп до заден двор, затова искам тук да има зимна градина. А в ъгъла до втория прозорец си представям малка сцена. Барът ще отиде ето там — посочвам отсрещната стена.

Хари започва да си записва и да мери стените. Почуква по тях и си отбелязва къде е чукал.

— Мога да започна утре, ако си готова.

— Готова съм — отговарям бързо.

Нямам търпение да направя нещо ново за бизнеса си.

— Искаш ли нова табела за отпред?

Кимвам.

— Да, така мисля. Аз ще поръчам оборудването, ако ти се погрижиш за останалото.

— Добре — казва той, докато пише в бележника си. — Ще трябва да наема някого за озвучителната система.

— Добре, Хари. Доверявам ти се.

Оставям го да довърши огледа и се отправям обратно към магазина. Знам, че идеята ми е внушителна, но имам виждане как да стане и планирам да успея.

— Кой беше това? — пита Джена, щом влизам през вратата.

По изражението й не мога да позная дали се е зарадвала, или е била отвратена от него.

— Хари. Той е предприемачът, който работи по разширението. Казах му, че си забранена територия.

— Добре, благодаря! Знам, че съм тук от три години, но просто не съм готова — казва и прихваща букета, по който работи, и го опакова в хартия в пурпурно и златно.

Харесва ми, че даваме възможност на клиентите да избират хартия в различни цветове. Повечето цветари предлагат само зелена или вестникарска, а аз предпочитам да добавям стил към цветята.

— Донесох ти нещо, което дойде на имейла ми сутринта — казва Джена, като сочи към щанда.

Вдигам лист хартия, чета заглавието и поглеждам към нея.

— Какво е това?

— Когато започнах тук, се абонирах за новини в сферата на цветарството. Не исках да мислиш, че никога не би могла да си вземеш почивен ден, затова трябваше да се уча. Все едно, това дойде днес и реших, че може да те заинтересува.

Облягам се на щанда и чета за конгреса. Възможност да се запишеш в курсове и кръжоци и да посетиш отраслово изложение, всичко това на едно място, пише там. Никога не съм присъствала на подобно нещо преди, но с разрастването на бизнеса може би е време да започна да разширявам и знанията си.

— Трябва да го направя.

— Да, трябва — отговаря тя.

Когато я поглеждам, се е ухилила от ухо до ухо.

— Какво?

— Ще бъде в Лос Анджелис следващата седмица.

Поглеждам отново към листа и виждам, че конгресът наистина е там. Сърцето ми забива малко по-бързо при мисълта да видя Лиъм. Ами ако го видя да върви по улицата? Дали ще ме прегърне, или ще ме пренебрегне? Ставам глупава. Градът е огромен. Никога няма да налетя на него.

— Трябва да отидеш — казва Джена и слага ръка на рамото ми. — Двамата с Ник имате нужда от почивка. Може би ще ви е от полза да се разделите за няколко дни.

— Джена…

Тя вдига ръка, за да ме спре, и само поклаща леко глава.

— Недей, Джоузи! Не казвам да отидеш и да изневериш на Ник. Казвам да отидеш и да работиш, а ако се видиш с бащата на сина си на вечеря или на кафе, за да обсъдите предстоящите празници, така да бъде! Просто не пропускай тази възможност.

Джена обръща гръб и довършва поръчката, върху която работи. Стоя, подпряна на щанда, и чета обявата отново и отново. Мога да мисля единствено за това, че ще видя Лиъм, но знам, че така ще засегна Ник, а не искам да го наранявам още повече.

* * *

Седя в тъмното, стиснала съобщението за изложението. Джена отдавна си е тръгнала. Самодоволната усмивка все още беше на лицето й, когато затвори и заключи вратата след себе си. Исках да я попитам защо ми дава това, но така и не можах да изрека думите.

Вадя телефона и палецът ми се задържа над името на Лиъм. Не съм сигурна дали трябва да му се обадя. Ами ако ми каже, че идеята не е добра, или пък ако отида, а той е зает? Мога ли да приема отказ?

Подскачам, когато навън прозвучава клаксон, и без да искам, натискам бутона за набиране, а лицата на Ноа и Лиъм осветяват екрана. Направих тази снимка, без те да знаят, че ги снимам. Ръката ми трепери, когато вдигам телефона до ухото си. Слушам позвъняванията и се надявам да не вдигне.

— Ало!

Не звучи задъхан или забързан, когато отговаря. Просто един спокоен и типичен Лиъм.

— Нямах намерение да ти се обаждам — казвам едва чуто.

— Радвам се, че го направи. Обичам да чувам гласа ти.

— Не бива да ми казваш такива неща.

Той се смее.

— Ако очакваш да лъжа или да сдържам чувствата си, няма да се случи. На какво дължа удоволствието? Много се радвам да те чуя.

— Боже! Толкова ли си любезен с всичките си жени?

— Няма други жени, Джоузи. Кълна се. Е, какво става?

— Мисля да дойда в Ел Ей за цветарско изложение и се чудех дали искаш да се видим.

Лиъм мълчи за момент. Чувам го как диша и знам, че не е затворил.

— Ще доведеш ли Ноа?

— Не, събитието е през следващата седмица, а той е на лагер с бойскаутите. Само аз ще съм. Ако си зает и нямаш време, ще разбера. Знам, че е много скоро и вероятно вече имаш купища партита или каквото там…

— Джоузи!

— Какво?

— Млъкни за минута! Боже! Искам да те видя. Ще намеря време. Къде ще отседнеш?

Разгъвам листовката и поглеждам. Казвам му името на хотела и той започва да се смее.

— Кое е толкова смешно?

— Нищо. Просто аз живея на последния етаж.

Ще прекарам края на седмицата в хотела на Лиъм. Мисля, че съм загазила.