Джоджо Мойс
Все още аз (9)

Девета глава

От: BusyBee@gmail.com

До: SiltyLifySgmail.com

Здравей, Лили!

Бързам, защото ти пиша докато съм в метрото — напоследък винаги бързам — но се радвам да чуя новини от теб. Страхотно е, че в училище всичко е наред, макар че си извадила голям късмет с онази история с пушенето. Госпожа Трейнър е права — би било жалко да те изключат, преди да си положила изпитите.

Но няма да ти чета конско. Ню Йорк е невероятен. Наслаждавам се на всеки миг. Да мисля, че ще е чудесно да дойдеш тук, но ще се наложи да отседнеш в хотел, затова е по-добре първо да говориш с родителите си. Освен това съм доста заета, понеже работното ми време при семейство Гопник е дълго, и точно сега няма да мога да обикалям с теб.

Сам е добре, благодаря. Не, още не ме е зарязал. Всъщност точно сега е тук. По-късно днес си заминава. Можеш да го питаш дали ще ти даде мотора си за малко, когато се прибере. Май ще е най-добре двамата да се разберете по този въпрос.

Спирката ми наближава. Предай поздравите ми на госпожа Т. Кажи й, че правя нещата, които е правил баща ти, както са описани в писмата му (е, не всички: не съм излизала на срещи с дългокраки руси манекенки).

Лу.

 

 

Алармата ми звънна в шест и половина, треперлива сирена, която наруши тишината. Трябваше да съм в апартамента на Гопник в седем и половина. Тихо простенах, пресегнах се към нощното шкафче и се помъчих да я изключа. Бях пресметнала, че ми трябват петнадесет минути, за да стигна до Сентръл Парк. Мислено прехвърлих списъка със задачи за деня, докато се чудех дали е останал някакъв шампоан в банята и дали не трябва да си изгладя блузата.

Сам протегна ръка и ме притегли към себе си.

— Не тръгвай — сънено измърмори той.

— Налага се. — Ръката му ме приковаваше на място.

— Може да закъснееш. — Отвори едното си око. Ухаеше топло и сладостно и не откъсваше очи от моите, докато мускулестият му крак бавно се плъзгаше нагоре по моя.

Бе невъзможно да му откажа. Сам се чувстваше по-добре. Явно доста по-добре.

— Трябва да се облека.

Той целуваше ключиците ми, нежно и леко и ме накара да потръпвам. Устните му, нежни и целеустремени, продължиха пътя си надолу по тялото ми. Погледна ме изпод завивката, повдигнал едната си вежда.

— Бях забравил тези белези. Много ги харесвам. — Сведе глава и целуна сребристите ръбчета на ханша ми, където ме бяха оперирали, което ме накара да се размърдам, после изчезна под завивката.

— Сам, наистина трябва да тръгвам. Наистина. — Пръстите ми стиснаха здраво завивката. — Сам… Сам… аз наистина… ооо.

След известно време, докато по кожата ми засъхваше пот и още дишах тежко, лежах по корем, с усмивка на лице, а мускулите ми потръпваха на неочаквани места. Косата бе разпиляна върху лицето, но не можех да събера сили да я отметна. Едно кичурче се вдигаше и спадаше с всяко вдишване и издишване. Сам лежеше до мен. Ръката му се премести по чаршафите, докато намери моята.

— Липсваше ми — каза той. Премести се и се търкулна така, че да се озове отгоре ми, приковавайки ме. — Луиза Кларк — измърмори той, а гласът му, невероятно плътен, отекна някъде дълбоко в мен. — Правиш нещо с мен.

— Мисля, че ти беше този, който направи нещо с мен, ако трябва да сме съвсем точни.

Лицето му бе изпълнено с нежност. Аз също се размекнах и го целунах. Сякаш последните четиридесет и осем часа се бяха изпарили безследно. Бях на точното място с точния човек, ръцете му бяха върху мен и тялото му бе прекрасно и познато. Погалих с пръст бузата му, после се наведох и го целунах бавно.

— Не прави така повече — каза той, вперил очи в мен.

— Защо?

— Защото тогава няма да мога да се въздържа, а ти вече си закъсняла и не искам да съм причината да загубиш работата си.

Извърнах глава да погледна часовника. Примигнах.

— Осем без петнадесет? Шегуваш ли се? Как така е станало осем без петнадесет? — Измъкнах се с мъка изпод него, размахах ръце и хукнах към банята. — О, боже. Толкова съм закъсняла. О, не… не, не, не.

Втурнах се под душа и се изкъпах с такава скорост, че вероятно капките вода изобщо не са стигнали до тялото ми, а когато излязох от банята, той стоеше и ми подаваше дрехите една по една, за да ги облека по-бързо.

— Обувки. Къде са ми обувките?

Подаде ми ги.

— Косата — махна с ръка той. — Трябва да си срешеш косата. Цялата е… ами…

— Какво?

— Разчорлена е. Секси. Сякаш току-що си правила секс. Ще ти събера нещата — каза той.

Втурнах се към вратата, но той ме хвана за ръка и ме прегърна.

— Или пък би могла да закъснееш още мъничко.

— Вече съм закъсняла. Ужасно много.

— Само веднъж. Нали сте приятелки. Едва ли ще те уволнят. — Ръцете му се плъзнаха по тялото ми и прокара устни по шията ми, а аз потреперих. — А и това е последната ми сутрин тук…

— Сам…

— Пет минути.

— Никога не са пет минути. О, Господи, не мога да повярвам, че го казах, сякаш е нещо лошо.

Той изръмжа задавено.

— По дяволите. Днес се чувствам добре. И то много добре.

— Повярвай ми, личи си.

— Съжалявам — каза той. А после: — Не, не съжалявам. Никак даже.

Усмихнах му се, затворих очи и го целунах, представяйки си колко лесно би било да се стоварим отново на шарената завивка и да забравя за всичко.

— И аз не съжалявам. Ще се видим после. — Измъкнах се от ръцете му и побягнах надолу по коридора, и го чух как вика подире ми: „Обичам те!“. Реших, че въпреки риска от дървеници, нехигиеничната покривка на леглото и липсващата шумоизолация в банята всъщност това бе един чудесен хотел.

 

 

Господин Гопник страдаше от силни болки в краката, които го бяха държали буден през половината нощ, затова сега Агнес беше разтревожена и сприхава. Била прекарала ужасен уикенд в кънтри клуба, където другите жени я изолирали от разговорите и клюкарствали за нея в спа салона. Нейтън ми сподели всичко това шепнешком, докато се разминавахме по коридора, и ми прозвуча, сякаш описва злополучно гости с преспиване на тринадесетгодишни момичета.

— Закъсняваш — изръмжа Агнес, когато се върна от бягането в парка с Джордж, бършейки лицето си с кърпа. В съседната стая чух господин Гопник да говори необичайно високо по телефона. Тя дори не ме погледна.

— Съжалявам. Заради моя… — започнах, но тя вече ме бе подминала.

— В паника е заради благотворителния прием довечера — измърмори Майкъл, който мина край мен, нарамил куп дрехи от химическото чистене и бележника си.

Мислено прерових своя бележник с ангажименти.

— За детската ракова болница?

— Същият — отвърна той. — Трябва да занесе рисунка.

— Рисунка ли?

— Малка картина. На специална хартия. Продават ги на търг по време на вечерята.

— И какъв е проблемът? Може да нарисува усмихнато личице или цвете, или нещо подобно. Аз ще го направя, ако иска. Мога да рисувам страхотен усмихнат кон. Ще му сложа и шапка и ушите му ще стърчат от нея. — Още бях преизпълнена с мисли за Сам и всичко ми се струваше лесно и безпроблемно.

Майкъл ме изгледа.

— Скъпа. Мислиш, че „рисунка“ означава рисунка ли? О, не. Трябва да бъде произведение на изкуството.

— Имам отличен по изобразително изкуство в гимназията.

— Толкова си сладка. Не, Луиза, не рисуват сами. Явно всички художници оттук до моста „Бруклин“ са прекарали уикенда в сътворяването на красиви рисунки с молив или мастило в замяна на пари в брой. Тя го разбрала едва снощи. Случайно чула две от вещиците да си говорят за това, докато си тръгвали от клуба, и когато ги попитала, те й казали. Така че познай какво ще правиш днес! Приятен ден!

Той ми прати въздушна целувка и побърза да излезе.

 

 

Докато Агнес си вземе душ и закуси, аз потърсих в интернет „художници в Ню Йорк“. Все едно да търся „кучета с опашки“. Малцината, които имаха уебсайт и си направиха труда да ми вдигнат, отвърнаха на молбата ми така, сякаш им бях предложила да танцуват голи в най-близкия търговски център.

— Искате господин Фишъл да направи… рисунка? За благотворителен обяд?

Двама ми затвориха телефона. Художниците явно се имаха за голямата работа.

Обадих се на всички, които успях да намеря. Звънях в галерии в Челси. Звъннах в Академията за изкуство на Ню Йорк. И през цялото време се опитвах да не мисля какво ли прави Сам. Може би обядваше в онова малко заведение, за което си бяхме говорили. Или се разхождаше в парка „Хай Лайн“, както искахме да направим заедно. Трябваше да ида при него навреме, за да се качим на ферибота преди заминаването му за Англия. По залез щеше да бъде много романтично. Представих си ни на корабчето, с ръката му около раменете ми, загледан в Статуята на свободата и как нежно целува косата ми. С мъка се откъснах от мечтите си и се опитах да измисля нещо. И тогава ми хрумна да се обърна към единствения човек, когото познавах в Ню Йорк и който можеше да помогне.

 

 

— Джош?

— На телефона? — На заден фон се чуваха още стотици мъжки гласове.

— Обажда се… Луиза Кларк. Запознахме се на Жълтия бал?

— Луиза! Радвам се да те чуя! Как си? — Звучеше толкова спокоен, сякаш беше свикнал непознати жени да го търсят по всяко време. Вероятно беше точно така. — Задръж. Нека да изляза… Е, какво става?

Притежаваше умението да те накара мигновено да се почувстваш добре. Запитах се дали американците не се раждат с това умение.

— Всъщност намирам се в леко затруднение и понеже не познавам много хора в Ню Йорк, се чудех дали не можеш да ми помогнеш.

— Пробвай.

Обясних му ситуацията, като не споменах за настроението на Агнес, нито за параноята й, както и своя ужас от сблъсъка с артистичната общност в Ню Йорк.

— Няма да е толкова трудно. За кога ти е нужна?

— Това е проблемът. За тази вечер.

Рязко поемане на въздух.

— Доообре. Да. Това ще е по-сложно.

Зарових пръсти в косата си.

— Знам. Лудост е. Ако знаех за това по-рано, сигурно щях да измисля нещо. Съжалявам, че те безпокоя.

— Не, не. Ще видя какво може да се направи. Да се чуем по-късно?

Агнес беше на балкона и пушеше. Явно все пак не само аз използвах това зелено кътче. Беше студено и тя бе загърната в огромна кашмирена наметка, а пръстите й бяха леко порозовели там, където се подаваха от меката вълна.

— Обадих се на няколко места. Чакам да ми върнат обаждането.

— Знаеш какво ще кажат, нали, Луиза? Ако им занеса глупава рисунка?

Изчаках.

— Ще кажат, че нямам култура. Какво може да очакваш от глупава полска масажистка? Или че никой не е искал да я нарисува за мен.

— Едва дванадесет и двадесет е. Имаме достатъчно време.

— Не знам защо си правя труда — тихо отрони тя.

Технически погледнато, искаше ми се да отбележа, не беше тя тази, която се труди. Основната й грижа в момента явно бе да пуши и да има навъсен вид. Но си знаех мястото. И тогава телефонът ми звънна.

— Луиза?

— Джош?

— Мисля, че знам кой може да ти помогне. Можеш ли да стигнеш до Ист Уилямсбърг?

Двадесет минути по-късно бяхме в колата на път за Тунела.

Докато седяхме в задръстването и Гари мълчеше безизразно отпред, Агнес се обади на господин Гопник, притеснена за здравето му.

— Нейтън ще дойде ли в офиса? Пийна ли болкоуспокояващи?… Сигурен ли си, че си добре, скъпи? Не искаш ли да мина да ти донеса нещо?… Не… В колата съм. Имам малко работа, свързана със събитието довечера. Да, ще дойда. Всичко е наред.

Едва чувах гласа му от другата страна. Тих, успокоителен.

Тя затвори и се загледа през прозореца, а от гърдите й се откъсна дълбока въздишка. Изчаках малко и после запреглеждах бележките си.

— Изглежда, този Стивън Липкот е изгряваща звезда в света на изящните изкуства. Имал е изложби в известни галерии. И освен това е… — погледнах бележките си — фигуративен. Не абстрактен. Трябва само да му кажеш какво искаш да нарисува и ще го направи. Не съм сигурна колко ще струва обаче.

— Няма значение — каза Агнес. — Не вярвам да се получи.

Отново се обърнах към айпада и потърсих в интернет името на художника. С облекчение забелязах, че рисунките му са красиви: нарисуваните тела бяха с привлекателни извивки. Подадох айпада на Агнес, за да види и тя, и само след миг настроението й се подобри.

— Много са хубави. — Звучеше направо изненадана.

— Да. Ще го помолим да нарисува каквото пожелаеш, и ще се върнем към… четири може би?

И после мога да си тръгна, мълчаливо добавих. Докато тя преглеждаше други картини, пратих съобщение на Сам.

„Как си?“

„Добре. Бях на разходка. Купих каска за бира за Джейк. Не се смей.“

„Иска ми се да съм с теб.“

Пауза.

„По кое време смяташ, че ще се освободиш? Изчислих, не трябва да тръгна за летището към седем.“

„Надявам се към четири. Ще се чуем. Хххх“

Трафикът в Ню Йорк ни забави и ни отне близо час да стигнем до адреса, който Джош ми беше дал: неугледна и безлична бивша офис сграда в дъното на пресечка с индустриални сгради. Гари спря със скептично изражение.

— Сигурна ли си, че това е мястото? — попита той, след като с мъка се извърна на седалката си.

Проверих адреса.

— Така пише.

— Ще остана в колата, Луиза. Искам пак да се обадя на Ленард.

Коридорът на горния етаж бе с множество врати и от двете страни, като някои бяха отворени и от тях се носеше силна музика. Вървях бавно и гледах номерата.

Пред някои имаше кутии с разтворена бяла боя, а после минах край една отворена врата, през която видях жена в широки джинси да разпъва платно върху огромна дървена рамка.

— Здравейте! Знаете ли къде е Стивън?

Тя изстреля залп от телчета от огромен такер към рамката.

— Номер четиринадесет. Но мисля, че току-що излезе за обяд.

Четиринадесети номер беше в дъното на коридора. Почуках, после внимателно побутнах вратата и влязох. Студиото бе осеяно с платна, две големи маси бяха отрупани с омазани табли с маслени бои и наръфани пастелни моливи. По стените бяха окачени красиви големи портрети на жени в различен стадии на разсъбличане, като някои бяха недовършени. Миришеше на боя, терпентин и застоял цигарен дим.

— Здравейте.

Обърнах се и видях един мъж, който носеше бяла найлонова торбичка. Беше около тридесетте, чертите му бяха обикновени, но погледът му бе напрегнат, беше небръснат и дрехите му бяха омачкани и най-обикновени, сякаш изобщо не обръщаше внимание на облеклото. Приличаше на модел в някакво особено езотерично списание за мъжка мода.

— Здравейте. Аз съм Луиза Кларк. Чухме се по телефона по-рано? Е, не точно — приятелят ми Джош ме изпрати при вас.

— А, да. Искате да купите картина.

— Не съвсем. По-скоро да поръчам картина. Малка.

Той седна на табуретка, отвори картонената кутия с нудъли и започна да яде, като ги пъхаше бързо в устата си с отсечени движения на дървените клечки.

— С благотворителна цел. Хората правят тези рис… малки картини — поправих се бързо. — И явно доста от най-добрите художници в Ню Йорк ги правят за други хора, така че…

— Най-добрите художници — повтори той.

— Ами да. Явно не е прието сам да нарисуваш картината си и Агнес — работодателката ми — се нуждае от брилянтен художник, който да я направи вместо нея. — Гласът ми изтъня и потрепери. — Искам да кажа, няма да ви отнеме много време. Ние… не искаме нищо твърде сложно…

Той ме зяпаше втренчено и аз усетих как гласът ми заглъхва, тъничък и неуверен.

— Ние… ще си платим. Доста прилично — добавих. — И е с благотворителна цел.

Той напълни отново уста, вторачен напрегнато в кутията си. Стоях до прозореца и чаках.

— Виж — каза той, след като престана да дъвче. — Не съм вашият човек.

— Но Джош каза…

— Искате да създам нещо, за да задоволя егото на някаква жена, която не може да рисува и която не иска да се изложи пред приятелките си, които обядват в кънтри клуба… — Той поклати глава. — Искате да ви нарисувам картичка.

— Господин Липкот. Моля ви. Вероятно не съм го обяснила добре. Аз…

— Обяснихте го достатъчно добре.

— Но Джош каза…

— Джош не е казвал нищо за поздравителни картички. Мразя тъпите им благотворителни вечери.

— И аз. — Агнес стоеше на прага. Прекрачи вътре, като се огледа внимателно да не стъпи върху някоя от тубичките с боя или парчетата хартия, които бяха осеяли пода. Протегна дългата си бледа ръка. — Агнес Гопник. И аз мразя тъпите им благотворителни вечери.

Стивън Липкот бавно се надигна, след което, сякаш воден от импулс от отминала кавалерска епоха, над който той нямаше никакъв контрол, протегна ръка да стисне нейната. Не можеше да откъсне очи от лицето й. Бях забравила въздействието, което Агнес оказваше при първа среща.

— Господин Липкот, нали така? Липкот? Знам, че това не е обичайно за вас. Но трябва да ида на това събитие в зала, пълна с вещици. Можете ли да си представите? Истински вещици. А мога да рисувам колкото и тригодишно хлапе с ръкавици. Ако трябва да отида и да им покажа рисунката си, те ще злословят по мой адрес повече и от сега. — Тя седна и извади цигара от чантата си. Пресегна се и взе запалка от една от масите за рисуване, след което запали. Стивън Липкот продължаваше да я гледа, отпуснал клечките в ръка. — Аз не съм от тук. Полякиня съм, масажистка. В това няма нищо срамно. Но не искам да давам поредната възможност на тези вещици да ме гледат отвисоко. Знаете ли какво е хората да ви гледат отвисоко?

Тя издиша, загледана в него, леко навела глава, така че димът се стелеше хоризонтално към него. Мисля, че може би беше вдишал от него.

— Аз… хм… да.

— Затова ви моля за тази услуга. За вашата помощ. Знам, че това не е обичайна практика за вас, че сте сериозен художник, но наистина се нуждая от помощта ви. И ще ви платя добре.

В стаята се възцари тишина. В задния ми джоб завибрира телефон. Не му обърнах внимание. Знаех, че в този миг не бива да помръдвам. Тримата останахме така цяла вечност.

— Добре — каза той накрая. — Но при едно условие.

— Кажете.

— Да нарисувам вас.

В продължение на минута никой не проговори. Агнес повдигна вежда, после бавно вдиша дим от цигарата, като очите й не се откъсваха от неговите.

— Мен?

— Съмнявам се, че за пръв път ви отправят такова предложение.

— Но защо мен?

— Не се правете на наивна дебютантка.

Той се усмихна, а тя остана сериозна, сякаш се опитваше да реши дали да се засегне. Сведе очи към краката си, а когато ги вдигна, на устните й играеше лека, загадъчна усмивка, като награда, която той вярваше, че е спечелил.

Угаси цигарата си на пода.

— Колко време ще отнеме?

Той избута кутията с нудъли на една страна и се пресегна за тефтер с дебели листове. Може би единствено аз забелязах как гласът му стана по-плътен и нисък.

— Зависи колко сте добра в това да стоите неподвижно.

 

 

Само след минути отново бях в колата. Затворих вратата. Гари слушаше записите си.

— „Рог favor, liabla mas despacio.“

— „Поор фавор, аа-бла мас дес-паас-и-о“. — Удари с длан по таблото на колата. — О, по дяволите. Ще опитам пак. Абла-масдеспаасио. — Повтори го още няколко пъти, после се обърна към мен. — Тя ще се забави ли?

Загледах се към празните прозорци на втория етаж.

— Силно се надявам, че не.

Агнес най-сетне се появи в четири без петнадесет, близо два часа след като двамата с Гари бяхме изчерпали и бездруго ограничения си запас от теми за разговор. След като изгледа някаква комедия, която си беше свалил на айпада и която не предложи да сподели с мен, той задряма, облегнал брадичка на гърдите си, и леко похъркваше. Аз седях отзад и с напредване на времето все повече се изнервях, като периодично изпращах съобщения на Сам, които бяха вариации на тема: „Още я няма. Няма я. О, боже, какво толкова прави там?“. Той бил хапнал в малко ресторантче в другия край на града и каза, че бил толкова гладен, че можел да изяде цял кон. Звучеше бодър, спокоен и всяка разменена дума ми напомняше, че съм на грешното място, че трябва да съм до него, да се облягам на рамото му, да чувам гласа му в ухото си. Започвах да намразвам Агнес.

И ето че тя се появи, излезе от сградата с широка усмивка и плосък пакет под мишница.

— О, слава богу — възкликнах.

Гари се събуди рязко и побърза да заобиколи колата, за да й отвори вратата. Тя се плъзна спокойно на седалката, сякаш я е нямало две минути, а не близо два часа. От нея се носеше лека миризма на цигари и терпентин.

— На връщане трябва да спрем при Макнали Джексън. Да вземем красива опаковъчна хартия.

— Имаме опаковъчна хартия в…

— Стивън ми каза за тази специална ръчно пресована хартия. Искам да я увия в нея. Гари, ти знаеш кое място имам предвид, нали? Можем да се отбием до Сохо на връщане, нали? — Тя махна с ръка.

Облегнах се назад отчаяна. Гари потегли, а лимузината леко се поклащаше по изровения път от паркинга, обратно към онова, което той смяташе за цивилизацията.

 

 

Пристигнахме на Пето Авеню в четири и четиридесет. Докато Агнес слизаше, аз побързах да ида при нея, стиснала чантата със специалната хартия.

— Агнес, аз… питах се… нали каза, че мога да си тръгна по-рано днес…

— Не знам дали да облека роклята на „Темпърли“, или онази на „Баджли Мишка“ довечера. Ти какво мислиш?

Опитах се да си представя роклите. Не успях. Мъчех се да сметна колко време ще ми трябва да стигна до „Таймс Скуеър“, където вече ме чакаше Сам.

— Според мен „Темпърли“. Определено. Идеална е. Агнес, нали помниш, че каза, че мога да тръгна по-рано днес?

— Но тя е тъмносиня. Не съм сигурна, че това синьо ми подхожда. А и обувките, които са за нея, ми протриват петите.

— Говорихме миналата седмица. Съгласна си, нали? Много искам да изпратя Сам до летището. — С мъка сдържах раздразнението си.

— Сам? — тя кимна за поздрав на Ейшък.

— Приятелят ми.

Тя се замисли.

— Мм. Добре. О, тази рисунка толкова ще ги впечатли. Стивън е гений, знаеш ли? Истински гений.

— Значи мога да тръгвам.

— Да.

Въздъхнах от облекчение. Ако тръгнех след десет минути, можех да взема метрото в южна посока и да съм с него в пет и половина. Така щеше да ни остане около час и малко заедно. По-добре от нищо.

Вратите на асансьора се затвориха зад нас. Агнес отвори малко огледалце да си провери червилото, нацупи устни в огледалото.

— Но може би е добре да останеш, докато се облека. Трябва ми второ мнение за роклята „Темпърли“.

 

 

Агнес се преоблече четири пъти. Беше твърде късно да срещна Сам в центъра или на площада, или където и да било. Вместо това хукнах към летището и стигнах там петнадесет минути преди той да мине проверка. Разбутах останалите пътници, за да стигна до него пред таблото за заминаващи, и се хвърлих на врата му.

— Съжалявам. Ужасно много съжалявам.

Прегръщахме се дълго.

— Какво стана?

— Просто Агнес.

— Нали щеше да те освободи по-рано днес? Мислех, че ти е приятелка.

— Беше се вманиачила за една рисунка и всичко тръгна… О, Господи, влудяващо е. — Вдигнах ръце. — Защо изобщо върша тази глупава работа. Сам? Накара ме да чакам, защото не можеше да реши коя рокля да облече.

Уил поне наистина се нуждаеше от мен.

Той наведе глава и докосна чело до моето.

— Сутринта бе само наша.

Целунах го, обвила ръце около врата му, така че цялото ми тяло да е притиснато към неговото. Останахме така, със затворени очи, докато тълпите на летището се движеха и ни заобикаляха.

Телефонът ми иззвъня.

— Не му обръщай внимание — казах, притиснала глава до гърдите му.

Продължи да звъни настоятелно.

— Може да е тя. — Той нежно ме отдръпна от себе си.

Изръмжах тихо, после извадих телефона от задния си джоб и го притиснах към ухото си.

— Агнес? — постарах се да прикрия раздразнението си.

— Джош е. Обаждам се да разбера как мина.

— Джош! Хм… О. Да, беше чудесно. Благодаря! — Извърнах се леко, закрих другото си ухо с длан. Усетих как Сам се стяга до мен.

— Значи е свършил работата?

— Да. Тя е много щастлива. Много ти благодаря за помощта. Виж, сега съм малко заета, но много ти благодаря. Беше страшно мило от твоя страна.

— Радвам се, че се е получило. Виж, обади ми се някой път, става ли? Да пийнем по кафе или нещо друго.

— Разбира се! — Приключих разговора и видях, че Сам ме наблюдава.

— Джош?

Пъхнах телефона в джоба си.

— Онзи, когото си срещнала на бала.

— Дълга история.

— Добре.

— Помогна ми за картината за Агнес. Бях отчаяна.

— И си имала неговия номер.

— Това е Ню Йорк. Тук всеки има номера на кого ли не.

Той прокара пръсти през косата си и се обърна.

— Няма нищо повече. Наистина. — Направих крачка към него, дръпнах го за колана. Усещах как уикендът отново ми се изплъзва. — Сам… Сам…

Той въздъхна, прегърна ме. Постави брадичка върху главата ми и леко поклати своята.

— Това е…

— Знам — казах. — Знам, че е така. Но аз те обичам, ти ме обичаш и поне успяхме да вмъкнем малко разголване в програмата. И беше страхотно, нали? Онова с разголването?

— За около пет минути.

— Най-хубавите пет минути от последните четири седмици. Пет минути, които ще ме държат през следващите четири.

— Само че този път ще са седем.

Пъхнах ръце в задните му джобове.

— Да не се разделяме скарани. Моля те. Не искам да си тръгваш ядосан заради някакво глупаво обаждане от човек, който не значи абсолютно нищо за мен.

Погледът му омекна. Това бе едно от нещата, които обичах в него, как иначе суровите черти на лицето му сякаш се разтапяха и омекваха, когато ме погледнеше.

— Не съм ядосан на теб, а на себе си. И на самолетната храна или на буритото, или каквото там беше. И на онази жена, която явно не може сама да си облече роклята.

— Ще се върна за Коледа. За цяла седмица.

Сам се намръщи. Обхвана лицето ми с длани. Бяха топли и леко загрубели. Остана така за миг, после се целунахме и сякаш цяла вечност по-късно се изправи и погледна към таблото.

— Сега вече трябва да тръгваш.

— Трябва да тръгвам.

Преглътнах буцата, която бе заседнала в гърлото ми. Целуна ме още веднъж, после метна чантата си през рамо. Останах на пътеката, загледана в мястото, където бе стоял цяла минута, след като бе минал през проверката.

По принцип не съм мрачен човек. Не ме бива в тръшкането на врати, мръщенето и чупенето. Но тази вечер, докато се връщах в града, се блъсках с лакти в тълпата в метрото и се бях намръщила като местен жител. През целия път си поглеждах часовника. Сега той е в салона за заминаващи. Сега се качва на самолета. И… вече го няма. В мига, в който самолетът му трябваше да излети по разписание, почувствах как нещо в мен натежава и настроението ми се влоши още повече. Взех си суши за вкъщи и тръгнах пеша от спирката на метрото до сградата на Гопник. Прибрах се в стаята си, седнах и зяпнах кутията, после стената, и когато разбрах, че повече не мога да стоя насаме с мислите си, отидох да почукам на вратата на Нейтън.

— Влез!

Гледаше американски футбол, стиснал бира в ръка. Беше по шорти и тениска. Погледна ме въпросително с леко закъснение, както правят хората, когато искат да ти покажат, че са заети с нещо друго.

— Мога ли да си изям вечерята тук с теб?

Той отново откъсна поглед от екрана.

— Лош ден?

Кимнах.

— Искаш ли прегръдка?

Поклатих глава.

— Само виртуална. Ако си мил с мен, сигурно ще се разплача.

— О. Значи твоят човек си е тръгнал, така ли?

— Беше ужасно, Нейтън. Беше му зле почти през цялото време, а после Агнес не ме пусна по-рано, както ми беше обещала, така че едва успях да стигна навреме, за да го изпратя, а като стигнах, се чувствахме… неловко.

Нейтън изключи звука на телевизора с въздишка и потупа леглото до себе си. Седнах и сложих кутията си със суши на скута си, като по-късно видях, че соевият сос е протекъл върху служебния ми панталон. Облегнах глава на рамото му.

— Връзките от разстояние са трудно нещо — заяви Нейтън, сякаш бе първият човек, който някога се е замислял над това. После добави: — Наистина трудно.

— Да.

— Не само заради секса и неизбежната ревност…

— Ние не сме ревниви.

— Но той няма да е първият, с когото споделяш ежедневните случки и дреболии. А те са важни.

Подаде ми бирата си, аз отпих и му я върнах.

— Знаехме, че ще е трудно. Бяхме говорили за това, преди да замина. Но знаеш ли кое най-много ме ядосва?

Той отново откъсна очи от телевизора.

— Казвай.

— Агнес знаеше колко много искам да прекарам повече време със Сам. Бяхме говорили за това. Тя беше тази, която казваше, че трябва да бъдем заедно, не бива да сме разделени и все неща от този сорт. А после ме накара да остана при нея до последната минута.

— Такава ни е работата, Лу. Те са на първо място.

— Но тя знаеше колко е важно това за мен.

— Може би.

— Нали ми е приятелка.

Нейтън повдигна вежда.

— Лу. Семейство Трейнър не бяха обичайните работодатели. Уил не беше обикновен работодател. Нито пък семейство Гопник са такива. Тези хора може да се държат любезно, но в крайна сметка не трябва да забравяш кой е силният в тази връзка. Това е бизнес сделка. — Пийна глътка бира. — Знаеш ли какво стана с последната лична асистентка на семейството? Агнес каза на Гопник, че тя говорела зад гърба й, че издавала семейни тайни. И я уволниха. След двадесет и две години служба. Просто така.

— А тя правеше ли го?

— Кое?

— Издавала ли е семейни тайни?

— Не знам. Но не в това е въпросът, нали?

Не исках да му противореча, но за да му обясня защо отношенията между мен и Агнес са различни, трябваше да издам тайната й. Затова не казах нищо.

Нейтън сякаш искаше да добави нещо, но размисли.

— Какво?

— Виж… никой не може да има всичко.

— Какво искаш да кажеш?

— Това е страхотна работа, нали? Искам да кажа, че може и да не ти се струва така тази вечер, но имаш чудесна работа в сърцето на Ню Йорк, добро заплащане и свестен работодател. Ходиш по най-различни страхотни места, ползваш различни привилегии. Купиха ти рокля за почти три хиляди долара, нали така? Аз ходих на Бахамите с господин Гопник преди няколко месеца. Петзвезден хотел, гледка към плажа, всички екстри. Работим само по няколко часа на ден. Така че с теб сме късметлии. Но в дългосрочен план цената на всичко това може да се окаже връзката с някого, чийто живот е напълно различен и на хиляди мили от тук. Това е изборът, който трябва да направиш, когато заминаваш.

Зяпнах го.

— Просто мисля, че трябва да си реалист в това отношение.

— Не ми помагаш особено, Нейтън.

— Говоря откровено с теб. Но пък погледни откъм хубавата страна. Чух, че си свършила страхотна работа с рисунката днес. Господин Г. ми каза, че бил много впечатлен.

— Наистина ли са я харесали? — Помъчих се да прикрия прилива на задоволство, който изпитах.

— И то много. Агнес направо ще удари в земята всички онези дами на благотворителния търг.

Облегнах се на него, а той отново увеличи звука на телевизора.

— Благодаря, Нейтън — казах и отворих кутията със суши. — Ти си истински приятел.

Той леко се намръщи.

— Да. Колкото до тези рибешки неща… Има ли начин да ги ядеш в стаята си?

Затворих кутията. Беше прав. Човек не можеше да има всичко.