Джоджо Мойс
Все още аз (8)

Осма глава

Сам щеше да долети днес и да остане до понеделник вечер. Беше ни запазил стая в хотел само на няколко преки от „Таймс Скуеър“. Предвид думите на Агнес, че не бива да сме разделени, я бях помолила да ме освободи по-рано следобед. Беше казала „може би“ с позитивна нотка в тона, макар да останах с усещането, че идването на Сам през уикенда я подразни. И все пак отидох пеша до гара „Пен“, с леко сърце и чанта с багаж за уикенда, за да хвана влак до летище „Кенеди“. Докато стигна до летището, малко подранила, вече изгарях от нетърпение.

На таблото за пристигащи имаше съобщение, че полетът на Сам е кацнал и пътниците очакват багажа си, затова побързах да мина през тоалетната, за да си пооправя косата и грима. Бях леко запотена от ходенето и претъпкания влак, но пооправих спиралата и червилото си и пригладих косата си с четка. Бях с тюркоазна копринена пола панталон до глезените, с черно поло и черни боти. Исках да приличам на себе си, но също и да изглеждам леко и неуловимо променена и може би да си придам малко по-загадъчен вид. Направих път на една изтощена жена с огромен куфар с колелца, пръснах си леко парфюм и най-сетне реших, че изглеждам като жена, която посреща любимия си на международно летище.

Въпреки това, когато излязох с разтуптяно сърце и погледнах към таблото, се разтревожих. Бяхме разделени само от четири седмици. Той ме бе видял в най-ужасното ми състояние — потрошена, уплашена, тъжна, раздразнителна, и все пак очевидно ме бе харесал. Това беше Сам, повтарях си. Моят Сам. Нищо не се бе променило от момента, когато бе звъннал на входната врата и ме бе поканил сковано и по домофона на среща.

Съобщението още гласеше: „Чака се багаж“.

Застанах точно до бариерата, пооправих си пак косата и вперих поглед в двойните врати, като се усмихвах неволно при виковете от щастие, когато дълго разделени двойки се събираха отново. Казах си: „Това ще сме ние след минутка“. Поех си дълбоко въздух, като забелязах, че дланите ми са почнали да се потят. Няколко души се появиха и лицето ми непрекъснато застиваше в леко налудничава гримаса на очакване, с повдигнати вежди и развълнувано изражение, като на някой политик, който уж е забелязал познат в тълпата.

Изведнъж, докато ровичках в чантата си за кърпичка, премигнах невярващо. На няколко метра от мен, сред тълпата, стоеше Сам, с цяла глава по-висок от околните, оглеждаше се над чакащите точно както правех и аз. Измърморих извинение към човека от дясната ми страна до бариерата, наведох се да мина отдолу и хукнах към него. Той се обърна точно когато стигнах до него, и здравата ме фрасна по крака с чантата си.

— О, по дяволите. Добре ли си? Лу?… Лу?

Стиснах крака си и се опитах да сдържа напиращите ругатни. В очите ми бликнаха сълзи и когато успях да проговоря, прозвуча като болезнена въздишка.

— Пишеше, че багажът ви не е разтоварен! — през стиснати зъби казах аз. — Не мога да повярвам, че пропуснах вълнуващата ни среща! Бях в тоалетната!

— Дойдох само с ръчен багаж. — Той сложи ръка на рамото ми. — Кракът ти добре ли е?

— Но аз бях планирала всичко! Имам табелка и всичко останало! — Измъкнах специално ламинирания лист от якето си и се изпънах в цял ръст, мъчейки се да не обръщам внимание на пулсиращата в прасеца ми болка. „НАЙ-КРАСИВИЯТ ПАРАМЕДИК НА СВЕТА.“ — Това трябваше да е един от най-прекрасните ни мигове! От онези моменти, към които се връщаш и въздишаш, и си казваш: „А помниш ли онзи път, когато те видях на летище «Кенеди»?“

— Но моментът наистина е страхотен — с надежда каза той. — Радвам се да те видя.

— Радваш се да ме видиш?

— Много. Страшно много се радвам да те видя. Съжалявам. Адски съм изморен. Не съм спал.

Потърках прасеца си. Вторачихме се един в друг за минута.

— Не става — отсякох аз. — Трябва да дойдеш пак.

— Да дойда пак?

— До бариерата. И тогава ще действам по план, ще вдигна табелката, после ще се втурна към теб и ще се целунем, и ще започнем както си му е редът.

Той ме зяпна.

— Сериозно ли?

— Струва си. Хайде. Моля те.

Трябваше му още миг да се увери, че не се шегувам, след което тръгна насреща на всички пристигащи. Няколко души се обърнаха да го изгледат, а някой изцъка неодобрително.

— Спри! — викнах над шумната тълпа. — Така е добре!

Но той не ме чу. Продължи да върви чак до двойните врати и за миг ми мина през ума, че може просто да се качи обратно на самолета.

— Сам! — закрещях. — Спри!

Всички се обърнаха. После и той се обърна и ме видя. Тръгна към мен, а аз минах под бариерата.

— Тук! Сам! Аз съм! — размахах табелката, докато той крачеше към мен и се смееше на нелепата ситуация.

Пуснах табелката и хукнах към него, и този път той не ме фрасна по крака, а пусна чантата на земята и ме грабна в прегръдките си, и се целунахме като по филмите, страстно и с безмерна радост, без никакво чувство за притеснение или страх, че дъхът ти може да мирише на кафе. Или пък не точно. Не мога да кажа, защото от мига, в който Сам ме вдигна, забравих за всичко останало, за чантите и за хората, и за тълпите от зяпачи. О, Господи, усещах само ръцете му върху тялото си, мекотата на устните му върху моите. Не исках да го пускам. Притисках го здраво и усещах силата му, вдъхвах уханието на кожата му и зарових лице във врата му, кожа до кожа, имах чувството, че всяка клетка от тялото ми е жадувала за него.

— По-добре ли е така, луда главо? — попита той, когато най-сетне успя да се дръпне леко и да ме огледа. Червилото ми сигурно бе размазано по половината ми лице. Почти съм сигурна, че бях получила ожулване от брадата му. Ребрата ме боляха от силната му прегръдка.

— О, да — отвърнах, ухилена до уши. — Много по-добре.

 

 

Решихме първо да си оставим багажа в хотела, като аз много се стараех да не запелтеча от вълнение. Приказвах пълни глупости — поток от несвързани мисли и наблюдения, които се ръсеха от устата ми без всякаква мярка. Той ме гледаше, както човек би погледнал кучето си, ако неочаквано се впусне в танц: леко развеселено и с едва прикрита тревога. Но когато вратите на асансьора се затвориха, той ме притегли към себе си, обхвана лицето ми с ръце и отново ме целуна.

— Това, за да спра да говоря ли, беше? — попитах, когато ме пусна.

— Не. Защото исках да го направя от четири дълги седмици и възнамерявам да го правя колкото може по-често, докато съм тук.

— Отличен отговор.

— Подготвях го през целия полет.

Загледах го, докато пъхаше картата, за да отключи, и за хиляден път се удивих на късмета си да го срещна, след като си мислех, че вече никога няма да обикна някого. Чувствах се импулсивна, романтична, като героиня от филм в неделен следобед.

— Ииии, ето готово.

Спряхме на прага. Хотелската стая беше по-малка и от стаята ми в апартамента на Гопник, с мокет на кафяво каре, а леглото, вместо да е луксозният разкош, застлан с бели ленени чаршафи, който си бях представяла, беше потънало в средата двойно легло с карирана покривка в тъмночервено и оранжево. Не смеех и да си помисля кога за последно е била почиствана. Сам затвори вратата зад гърба си, а аз оставих чантата си на пода и заобиколих леглото, за да надникна през вратата на банята. Имаше душ, но не и вана, а когато включиш лампата, вентилаторът виеше като хлапе на касата на супермаркет. Цялата стая миришеше на смесица от стар тютюнев дим и промишлен ароматизатор.

— Не ти харесва. — Сам се взираше в лицето ми.

— Напротив! Идеална е!

— Не е идеална. Съжалявам. Намерих я в един сайт, когато тъкмо бях свършил нощна смяна. Искаш ли да проверим на рецепцията дали нямат други стаи?

— Чух жената да казва, че всички са заети. Все едно, супер е! Има легло и душ, в центъра на Ню Йорк е и ти си в нея. Което означава, че е чудесна!

— О, по дяволите. Трябваше да го съгласувам с теб.

Никога не съм била добра в лъжите. Той се пресегна да хване ръката ми и аз стиснах неговата.

— Чудесна е. Наистина.

Стояхме и гледахме леглото. Закрих устата си с ръка, защото осъзнах, че не мога да спра и да не кажа онова, което не исках да кажа.

— Но най-вероятно трябва да проверим за дървеници.

— Сериозно?

— Според Илария има епидемия.

Раменете на Сам увиснаха.

— Дори и в някои от най-лъскавите хотели ги има. — Пристъпих напред и рязко дръпнах завивките, оглеждайки внимателно белия чаршаф, преди да се наведа и да проверя по ръба на матрака. Приближих се още малко. — Нищо! — обявих високо. — В такъв случай всичко е наред! Намерили сме хотел без дървеници! — Вдигнах палец. — Ура!

Последва дълго мълчание.

— Да се разходим — предложи той.

Излязохме. Хотелът поне беше на разкошно място. Минахме няколко пресечки по Шесто Авеню и се върнахме на Пето, като вървяхме на зигзаг и тръгвахме накъдето ни хрумне, като аз се мъчех да не говоря безспирно за себе си или Ню Йорк, което се оказа по-трудно, отколкото си мислех, предвид, че Сам предимно мълчеше. Хвана ме за ръка, аз се облегнах на рамото му и се стараех да не го гледам непрекъснато тайничко. Имаше нещо неочаквано странно в това, че беше тук. Улових се, че се вглеждам във всеки дребен детайл, в драскотината на ръката му, в леко по-дългата му коса, сякаш се опитвах да го запечатам в ума си.

— Вече не накуцваш — отбелязах, когато се спряхме пред витрината на Музея на модерното изкуство. Беше ми притеснено, че не приказва, сякаш ужасната хотелска стая беше развалила всичко.

— И ти също.

— Напоследък тичам! — похвалих се. — Казах ти! Бягам в Сентръл Парк всяка сутрин с Агнес и Джордж, нейния треньор. Ето — пипни ми крака! — Сам стисна леко горната част на бедрото ми, което повдигнах към него, и се впечатли подобаващо. — Вече можеш да ме пуснеш — добавих, когато хората почнаха да ни зяпат.

— Извинявай — каза той. — Мина доста време.

Бях забравила, че той предпочита да слуша, вместо да говори. Мина известно време, преди да сподели нещо за себе си. Най-сетне имал нов партньор. След два фалстарта — един младеж, който бързо решил, че не иска да е парамедик, и Тим, профсъюзен деятел, който явно мразел целия свят, което не е подходяща нагласа за работата им — бил събран с някаква жена от участъка в Норт Кенсингтън, която наскоро се била преместила и искала да работи по-близо до дома си.

— Как е тя?

— Не е Дона — отвърна той, — но не е лоша. Поне изглежда, че си разбира от работата.

Бил се видял с Дона на кафе предната седмица. Баща й не реагирал добре на химиотерапията, но тя прикривала мъката си със сарказъм и шеги, както обикновено.

— Искаше ми се да й кажа, че няма нужда да го прави. Тя знае през какво минах със сестра ми. Но… — Той ме погледна странишком. — Всички се справяме с тези неща по свой начин.

Джейк се оправял в колежа. Пращал ми поздрави. Баща му, зетят на Сам, се отказал да ходи на терапията за преодоляване на скръбта, като заявил, че не е за него, макар тези посещения да бяха допринесли за преодоляването на манията му да си ляга с непознати жени.

— Сега се тъпче с храна, за да потисне чувствата си. Качил е поне шест килограма, откакто ти замина.

— А ти?

— О, карам я някак си.

Каза го простичко, но нещо в мен се пропука.

— Не е завинаги — казах аз, когато спряхме.

— Знам.

— И ще правим куп забавни неща, докато си тук.

— Какво си планирала?

— Хм, в общи линии ти да си гол. След това вечеря. После още от голото ти тяло. Може би разходка из Сентръл Парк, малко сладникави туристически снимки на ферибота на Статън Айланд или „Таймс Скуеър“, както и малко пазаруване из Ист Вилидж, вкусно похапване и още разголване от твоя страна.

Той се ухили.

— За мен ще има ли разголване от твоя страна?

— О, да, сделката е две в едно. — Облегнах глава на рамото му. — Сега сериозно. Много бих искала да видиш къде работя. Може да се запознаеш с Нейтън и Ейшък, и останалите, за които постоянно ти говоря. Господин и госпожа Гопник са извън града, така че вероятно няма да ги видиш, но поне ще получиш най-обща представа.

Той спря и ме извърна с лице към него.

— Лу. Няма значение какво ще правим, стига да сме заедно. — Леко се изчерви, след като го каза, сякаш думите бяха изненадали и самия него.

— Това беше много романтично, господин Фийлдинг.

— Едно ще ти кажа обаче. Трябва много скоро да хапна нещо, след като ще има разголване. Къде може да намерим храна?

Минавахме край Радио Сити и наоколо бяха огромни офис сгради.

— Наблизо има едно кафене — предложих аз.

— О, не — отсече той и плесна с ръце. — Ето това ми трябва. Истинска количка за храна в Ню Йорк!

Посочи към едно от емблематичните камиончета, които продаваха храна на улицата. Това рекламираше „буритос с всички добавки“: „Правим ги както пожелаете“. Последвах го и изчаках, докато той си поръча сандвич, по-дълъг и от ръката му до лакътя, от който се разнасяше аромат на разтопено сирене и някакво тлъсто месо.

— Нали нямаме планове да хапваме на ресторант тази вечер? — попита той, докато напъхваше края му в устата си.

Само се засмях.

— Все ми едно, стига да останеш буден. Макар да подозирам, че след това нещо ще изпаднеш в кома от преяждане.

— О, Господи, толкова е вкусно. Искаш ли?

Исках. Но бях с наистина хубаво бельо и не ми се щеше телесата ми да преливат над него. Затова изчаках да го изяде, после да си оближе шумно пръстите и да метне салфетката в коша. Въздъхна с огромно удоволствие.

— Така — каза той, хвана ме за ръка и изведнъж всичко отново стана блажено нормално. — Относно разголването.

 

 

Върнахме се до хотела мълчаливо. Вече не се чувствах неловко, сякаш времето ни на раздяла е издълбало някаква невидима пропаст между нас. Не исках повече да говоря. Исках само да усетя кожата му до своята. Исках да съм изцяло негова отново, обгърната, обладана. Вървяхме по Шесто Авеню, покрай „Рокфелер Сентър“ и аз вече не забелязвах туристите, които ни се пречкаха. Сякаш бях обвита в невидимо мехурче, всичките ми сетива бяха ангажирани от топлата му длан, стиснала моята, от ръката му, която прегръщаше раменете ми. Сякаш всяко негово движение бе целенасочено. Направо ми спираше дъха. Помислих си, че спокойно мога да понеса разделите, ако времето ни заедно е толкова прекрасно.

Едва влязохме в асансьора и той се обърна и ме придърпа към себе си. Целунахме се и аз се разтопих, изгубих се в усещането за тялото му до моето, кръвта бучеше шумно в ушите ми и едва чух отварянето на вратите. Излязохме със залитане.

— Нещото за вратата — каза той, потупвайки забързано джобовете си. — Картата за вратата! Къде я оставих?

— У мен е — измъкнах я от задния си джоб.

— Слава богу — каза той, после ритна вратата и тихо прошепна в ухото ми. — Нямаш представа колко време мисля за това.

Две минути по-късно лежах върху ужасната тъмночервена покривка на леглото, потта се охлаждаше върху тялото ми и се чудех дали ще е много грубо, ако се пресегна за бикините си. Въпреки проверките за дървеници нещо в тази покривка ме принуждаваше да поставя бариера между нея и която и да е гола част от тялото си.

Гласът на Сам се разнесе тихо до мен.

— Извинявай — измърмори той. — Знаех си, че се радвам да те видя, но не чак толкова.

— Всичко е наред — обърнах се към него. Имаше навик да ме придърпва към себе си, сякаш ме обвиваше, и се чувствах напълно обгърната от него. По-рано не разбирах какво имат предвид жените, когато казват, че някой мъж ги кара да се чувстват в безопасност — но точно така се чувствах със Сам. Очите му се затваряха, бореше се със съня. Пресметнах, че за него сега е около три след полунощ. Целуна ме по носа.

— Дай ми двадесет минутки и пак съм готов.

Леко погалих с пръсти лицето и устните му и се поместих, така че той да придърпа завивките върху двама ни. Преметнах крак върху неговия, така че почти нямаше част от тялото ми, която да не го докосва. Дори и това движение възпламени нещо в мен. Не знам какво точно у Сам ме караше да излизам от кожата си — без задръжки, изгаряща от жажда. Не знам дали изобщо бих могла да докосна кожата му, без да усетя тази инстинктивна вътрешна жажда. Стигаше само да погледна раменете му, мускулите на ръцете му, меките косъмчета по врата му на границата с косата, и направо пламвах от копнеж.

— Обичам те, Луиза Кларк — тихо каза той.

— Двадесет минути, а? — подхвърлих усмихната и се притиснах още по-силно към него.

Но той заспа като пън на секундата. Погледах го известно време, чудейки се дали е възможно да го събудя и какви точно средства бих могла да използвам, но после се сетих колко дезориентирана и изтощена бях, когато пристигнах в Ню Йорк. Спомних си и че той току-що е приключил цяла седмица от дванадесетчасови смени. И че това са само няколко часа от трите ни дни заедно. Въздъхнах и го пуснах от прегръдките си, за да се обърна по гръб. Навън вече беше тъмно, до ушите ми достигаха звуците на уличния трафик. Изпитвах милион различни чувства и с тревога осъзнах, че сред тях е разочарованието.

„Престани“, смъмрих се строго. Очакванията ми за този уикенд се бяха вдигнали високо като суфле, което не може да издържи на продължителния контакт с въздушното налягане. Той беше тук, бяхме заедно и след няколко часа отново щеше да е буден. „Заспивай, Кларк“, наредих си мислено. Издърпах ръката му върху себе си, вдишах уханието на кожата му. И затворих очи.

 

 

Час и половина след това лежах в далечния край на леглото, преглеждах си фейсбука на телефона и се дивях на явно неизчерпаемия апетит на майка ми към вдъхновяващи цитати и снимки на Том в училищната му униформа. Беше десет и половина и сънят явно нямаше никакво намерение да ме посети. Станах от леглото и отидох до тоалетна, като не запалих лампата, за да не събудя Сам с ужасното бръмчене на вентилатора. Поколебах се за миг, преди да се върна в леглото. Заради провисналия матрак Сам леко се бе търколил в средата и ми бе оставил само по няколко сантиметра откъм ръба, освен ако не исках да легна отгоре му. Замислих се дали час и половина сън не са му достатъчни. После легнах, притиснах тялото си към неговото, затоплено от съня, и след миг колебание го целунах.

Тялото му се събуди преди него. Ръката му ме прегърна, едрата му длан се спусна надолу по тялото ми и той отвърна на целувката ми с бавни, сънени целувки, които бяха нежни и разтапящи и които накараха тялото ми да се извие към него. Наместих се така, че тежестта му да е върху мен, ръката ми потърси неговата, сплетохме пръсти, от устните ми се откъсна въздишка на удоволствие. Той ме желаеше. Отвори очи в полумрака и аз потънах в тях, изтръпнала от копнеж, като с изненада забелязах, че по челото му е избила пот.

Той ме изгледа.

— Здравей, красавецо — прошепнах.

Понечи да отвърне нещо, но от устата му не излезе нито звук.

Извърна се настрани. После рязко скочи.

— Какво казах?

— Извинявай — отвърна той. — Изчакай за миг.

Хукна към банята и затръшна вратата след себе си. Чух само „О, боже“ и после звуци, които, слава богу, бяха до голяма степен заглушени от бучащия вентилатор.

Останах на място, притаила дъх, после станах и си навлякох тениска.

— Сам?

Наведох се към вратата, допрях ухо до нея, после рязко се дръпнах. Интимността, както стана ясно, си имаше определени граници по отношение на звуковите ефекти.

— Сам? Добре ли си?

— Добре съм — разнесе се приглушеният му отговор.

Не беше добре.

— Какво става?

Дълга тишина. Звук от пускането на вода в тоалетната.

— Аз… хм… мисля, че имам хранително натравяне.

— Сериозно? Мога ли да ти помогна?

— Не. Просто… просто не влизай. Разбра ли? — Думите му бяха последвани от звуци от повръщане и приглушени ругатни. — Не влизай тук.

Прекарахме така почти два часа: той в болезнена битка с вътрешните си органи от едната страна на вратата, а аз, притеснена и само по тениска, от другата й страна. Отказваше да ме пусне да го видя — гордостта му, предполагам, не му позволяваше.

Мъжът, който най-сетне излезе малко преди един часа, беше с цвета на глина и лъщеше като намазан с вазелин. Скочих на крака при отварянето на вратата и той леко залитна, сякаш се изненада, че още съм там. Протегнах ръка, сякаш можех да спра падането на човек с неговия ръст.

— Как да ти помогна? Имаш ли нужда от лекар?

— Не. Само… просто трябва да поседя кротко. — Отпусна се на леглото, задъхан и притиснал ръка към корема си. Очите му бяха оградени с тъмни сенки, гледаше право напред. — Буквално.

— Ще ти донеса вода. — Вперих поглед в него. — Всъщност ще изтичам до аптеката и ще ти донеса нещо против повръщане.

Той дори не отвърна, само се търколи настрани, вторачил поглед право напред, с мокро от пот тяло.

 

 

Взех нужните лекарства и мислено отправих благодарствена молитва към града, който не само че никога не спеше, но и предлагаше средства за рехидратиране. Сам изгълта хапчето, после се извини и отново се затвори в банята. От време на време му подавах бутилка вода през леко открехната врата, а накрая включих телевизора.

— Извинявай — измърмори той, когато отново излезе със залитане малко преди четири. После се строполи върху ужасната червена покривка и потъна в неспокоен сън.

Аз също задрямах за час-два, завита с хотелския халат за баня, и когато се събудих, той още спеше. Взех си душ и се облякох, след което тихичко излязох, за да си взема кафе от машината във фоайето. Бях леко замаяна. Поне ни оставаха още два дни, успокоявах се сама.

Но когато влязох в стаята, Сам отново беше в банята.

— Много съжалявам — каза той, когато излезе оттам. Бях дръпнала завесите и на дневна светлина той изглеждаше дори още по-блед на фона на чаршафите. — Не мисля, че съм във форма днес.

— Няма проблем! — отвърнах.

— Може да се оправя до следобед — предположи той.

— Супер!

— Може и да не съм готов за разходка с ферибот обаче. Май не е добра идея да съм някъде, където…

— Има общи тоалетни. Разбирам.

Той въздъхна.

— Не си представях точно така деня ни.

— Няма проблем — казах отново и седнах на леглото до него.

— Престани да казваш, че няма проблем — раздразнено отвърна той.

Поколебах се за миг, засегната, после ледено отсякох:

— Няма проблем.

Той ме изгледа косо.

— Извинявай.

— Престани да се извиняваш.

Седяхме върху покривката на леглото и двамата вторачили погледи напред. После той пресегна ръка към моята.

— Виж какво — каза той накрая. — Вероятно трябва да поседя тук още няколко часа. Ще се опитам да се съвзема. Няма нужда да ми правиш компания. Излез по магазините или се разходи.

— Но ти си тук само до понеделник. Не искам да правя нищо без теб.

— В момента не ставам за нищо, Лу.

Изглеждаше така, сякаш иска да разбие стената с юмрук. Стига да може да събере сили да си свие ръката.

 

 

Отидох до една будка на две преки от хотела и купих купчина вестници и списания. После си взех хубаво кафе и пълнозърнеста кифличка, както и обикновено бяло хлебче, в случай че е в състояние да хапне нещо.

— Запаси за деня — казах, изсипвайки ги от моята страна на леглото.

Именно така прекарахме деня. Прочетох всяка страница на „Ню Йорк Таймс“, включително и спортната притурка. Оставих табелка на вратата да не ни безпокоят, гледах го как подремва и чаках лицето му да върне нормалния си цвят.

Може би щеше да се оправи навреме, за да се поразходим по светло.

Може би ще си вземем по едно питие в бара на хотела.

Дори и само да поседне би било добре.

Добре де, може би ще е по-добре утре.

В девет и четиридесет и пет, когато изключих телевизора, по който вървеше някакво токшоу, избутах вестниците от леглото и се сгуших под завивките, единствената част от телата ни, която все още се докосваше, бяха сплетените ни пръсти.

 

 

Събуди се доста по-бодър в неделя. Мисля, че дотогава в тялото му не бе останало почти нищо, което да може да излезе навън. Донесох му малко бистър бульон, който той изяде предпазливо, след което обяви, че е достатъчно добре за разходка. Двадесет минути по-късно дотичахме в стаята и той се затвори в банята. Тогава наистина много се ядоса. Опитах се да му кажа, че няма проблем, но това сякаш още повече го разгневи. Няма нищо по-жалко от едър, почти двуметров мъжага, който се опитва да се разгневи, макар че едва може да вдигне чаша вода.

Тогава го оставих за малко, защото разочарованието ми започваше да проличава. Имах нужда да повървя навън и да си напомня, че това не е някакъв знак, че не означава нищо и че е лесно човек да изгуби перспектива, когато не е спал и е бил затворен четиридесет и осем часа в компанията на мъж със стомашно-чревно разстройство и баня с крайно незадоволителна шумоизолация.

Но фактът, че вече беше неделя, ми късаше сърцето. На другия ден бях на работа. И не бяхме направили никое от нещата, които бях планирала. Не бяхме ходили на бейзболен мач, нито с ферибота до Статън Айланд. Не бяхме се изкачили на върха на Емпайър Стейт Билдинг, нито се бяхме разходили ръка за ръка из парка „Хай Лайн“. Онази нощ останахме в леглото и той яде малко варен ориз, който бях взела от един суши ресторант, а аз хапнах сандвич с пилешко филе, който нямаше никакъв вкус.

— Вече съм много по-добре — промърмори той, докато го завивах.

— Супер — казах аз. После той заспа.

 

 

Не можех да понеса още една вечер в разглеждане на телефона си, затова тихичко станах, оставих му бележка и излязох. Чувствах се нещастна и леко ядосана. Защо бе ял нещо, което му бе докарало хранително натравяне? Защо не можеше да се оправи по-бързо? Нали беше парамедик. Защо не беше избрал по-хубав хотел? Вървях по Шесто Авеню с ръце в джобовете, докато край мен профучаваха коли, и преди да се усетя, се бях запътила към вкъщи.

Вкъщи.

Сепнах се, когато осъзнах, че вече смятам апартамента за свой дом.

Ейшък стоеше под тентата на входа и бъбреше с друг портиер, който се отдалечи, когато се приближих.

— Здрасти, госпожице Луиза. Не си ли с приятеля си?

— Болен е — отвърнах. — Хранително натравяне.

— Шегуваш се. Къде е той сега?

— Спи. Аз просто… не можех да понеса да прекарам още дванадесет часа в онази стая.

Изведнъж усетих, че ще се разплача. Мисля, че и Ейшък го усети, защото ми направи знак да вляза. В малката си портиерска стаичка сложи чайника да кипне вода и ми запари ментов чай. Седях до бюрото му и отпивах от него, докато той от време на време надничаше навън, за да провери дали няма да мине госпожа Де Уит и да го обвини в пренебрегване на задълженията.

— Както и да е, защо ти си на смяна? Не трябваше ли да е нощният портиер?

— И той е болен. Жена ми ми е адски сърдита в момента. Имаше среща в библиотеката, но няма кой да гледа децата. Каза, че ако прекарам още един от почивните си дни тук, ще говори със самия господин Овиц. А никой не иска това. — Той поклати глава. — Съпругата ми е страховита жена, госпожице Луиза. Никой не би искал да я ядосва.

— Бих предложила помощта си. Но мисля, че е най-добре да ида да видя как е Сам.

— Бъди мила с него — каза той, когато му подадох чашата си. — Дошъл е отдалеч, за да те види. И мога да ти гарантирам, че се чувства много по-зле от теб в момента.

 

 

Когато се върнах в хотела, Сам беше буден, подпрян на възглавниците, и гледаше размазания образ на телевизора. Вдигна очи, щом отворих вратата.

— Само излязох да се поразтъпча. Аз… аз…

— Не можеш да понесеш и минутка повече да си затворена тук с мен.

Останах до вратата. Беше отпуснал рамене. Изглеждаше блед и неописуемо тъжен.

— Лу… ако знаеш само колко се обвинявам…

— Няма пр… — Спрях се навреме. — Наистина — казах аз. — Всичко е наред.

Нагласих водата на душа, накарах го да влезе и му измих косата, като изцедих и последната капка от мъничкото шишенце шампоан от хотела, после се загледах как пяната се стича надолу по широките му рамене. Той се пресегна, мълчаливо хвана ръката ми и целуна вътрешната страна на китката ми нежно, сякаш за да ми се извини. Наметнах раменете му с хавлията и отидохме в спалнята. Той се върна в леглото с въздишка. Аз се съблякох и легнах до него, чувствайки се крайно нещастна.

— Кажи ми нещо за себе си, което не знам — каза той.

Обърнах се към него.

— О, знаеш всичко. Като отворена книга съм за теб.

— Хайде. Моля те. — Гласът му бе тих до ухото ми. Не можех да се сетя за нищо. Още бях подразнена от уикенда, макар да знаех, че не е справедливо от моя страна.

— Добре — каза той, след като стана ясно, че няма да говоря. — Тогава аз ще започна. Никога повече няма да хапна друго, освен препечен хляб.

— Много смешно.

Той се загледа в лицето ми за миг. Когато отново заговори, гласът му бе необичайно тих.

— Нещата не са никак розови у дома.

— Какво имаш предвид?

Измина около минута, преди да продължи, сякаш още не бе сигурен, че трябва да го направи.

— В работата. Знаеш, че преди да ме прострелят, не ме беше страх от нищо. Можех да се справя. Може би съм се смятал за корав тип. Сега обаче случилото се се е загнездило в съзнанието ми.

Постарах се да скрия шока си.

Той потри лице.

— Откакто се върнах, усещам, че преценявам ситуациите, в които се намесваме… различно, опитвам се да изчисля маршрут за евакуация, потенциални източници на опасност. Дори и когато няма нужда.

— Страхуваш ли се?

— Да. Точно аз. — Усмихна се унило и поклати глава. — Предложиха ми помощ от психолог. Процедурата ми е позната от времето, когато бях в армията. Да говориш открито, да разбереш, че това е начинът на съзнанието ти да се справи със случилото се. Всичко ми е ясно. Но е смущаващо. — Обърна се по гръб. — Честно казано, не се чувствам на себе си.

Изчаках.

— Затова напускането на Дона ми се отрази толкова тежко. Знаех, че тя винаги ще ми пази гърба.

— Но и новият ти партньор ще го прави. Как й беше името?

— Кейти.

— Кейти ще се грижи за теб. Нали все пак има опит, а и вас ви обучават да се грижите един за друг?

Той ме погледна.

— Няма да те прострелят отново, Сам. Знам, че няма.

След това осъзнах, че звучи глупаво. Но го казах, защото не можех да понеса мисълта, че той е нещастен. И защото исках да е истина.

— Всичко ще се оправи — тихо каза той.

Почувствах се така, сякаш го бях разочаровала. Запитах се колко ли дълго е чакал, за да го сподели с мен. Останахме да лежим мълчаливо известно време. Галех разсеяно ръката му и се опитвах да реша какво да кажа.

— Ами ти? — промърмори той.

— Какво аз?

— Кажи ми нещо, което не знам. За теб.

Исках да отвърна, че знае всичко важно. Да бъда тази, която бях в Ню Йорк, самоуверена, енергична, непобедима. Исках да му кажа нещо, което да го разсмее. Но той ми бе казал своята истина.

Обърнах се с лице към него.

— Има едно нещо. Но не искам да ме гледаш различно. Ако ти го кажа.

Той се намръщи.

— Случи се много отдавна. Но ти ми сподели тайната си. Затова и аз ще го направя…

Поех си дълбоко въздух и му разказах историята, която бях споделила единствено с Уил, който ме бе изслушал и ме бе освободил от бремето, което тегнеше върху ми. Разказах на Сам за момичето, което десет години по-рано бе пило и пушило твърде много и после бе платило скъпо, и бе научило, че това, че група момчета са от добри семейства, не значи, че са свестни. Разказах му всичко със спокоен, леко безизразен глас. Понякога ми се струваше, че всичко това не се е случило с мен. Сам ме изслуша в мрака, вперил поглед в мен, без да продума.

— Ето защо идването ми в Ню Йорк е толкова важно за мен. Бях се затворила в себе си години наред, Сам. Бях си внушила, че само така ще се чувствам в безопасност. А сега… ами сега явно имам нужда да предизвиквам себе си. Трябва да разбера на какво съм способна, когато престана да свеждам поглед.

Той запази мълчание толкова дълго, че се усъмних дали е трябвало да му го казвам изобщо. Но той се пресегна и погали косата ми.

— Съжалявам. Ще ми се да съм бил там и да те предпазя. Ще ми се…

— Всичко е наред — отвърнах. — Беше много отдавна.

— Не е наред. — Той ме притегли към себе си. Отпуснах глава на гърдите му, заслушана в ритмичното туптене на сърцето му.

— Само, моля те, не ме гледай по-различно — прошепнах.

— Няма как да стане.

Вдигнах глава, за да срещна погледа му.

— Само че смятам, че си още по-невероятна — каза той и ме прегърна здраво. — Освен всички други причини да те обичам, ти си смела и силна и току-що ми припомни… че всички имаме своите препятствия за преодоляване. Аз ще прескоча моето. Но едно ти обещавам, Луиза Кларк. — Гласът му, когато отново заговори, бе тих и нежен. — Никой никога повече няма да те нарани.