Джоджо Мойс
Все още аз (7)

Седма глава

Фокс Котидж, вторник, 6 октомври

Скъпа Луиза,

Надявам се, че си добре и се наслаждаваш на времето си в Ню Йорк. Знам, че Лили ти пише, но след последния ни разговор се замислих, качих се на тавана и намерих някои от писмата на Уил от времето, когато беше в града, които смятам, че може да са ти интересни. Знаеш колко обичаше да пътува той и мисля, че ще ти е приятно да минеш по стъпките му.

Аз самата прочетох няколко, което беше сладко-горчиво преживяване. Можеш да ги задържиш до следващата ни среща.

С най-добри пожелания, Камила Трейнър

 

 

Ню Йорк, 12 юни 2004 година

Скъпа мамо,

Исках да ти се обадя, но часовата разлика и работното ми време тук не ми позволяват, затова реших да те шокирам, като ти пиша. Първото писмо след онзи кратък период в „Прайъри Менър“. Наистина не ставах за частно училище, нали?

Ню Йорк е направо зашеметяващ. Невъзможно е да не се заразиш с енергията на това място. Ставам и излизам преди пет и половина всяка сутрин. Компанията ми е на улица „Стоун“ във финансовия квартал. Найджъл ме уреди с офис — не е ъглов, но с добра гледка към реката, което очевидно е важно в Ню Йорк — и момчетата в работата изглеждат приятни. Кажи на татко, че в събота ходих на опера в „Метрополитън“ с шефа и жена му — „Кавалерът на розата“ беше малко претрупана постановка, а ти сигурно ще се зарадваш да чуеш, че ходих на представление на „Опасни връзки“. Както и на много обеди с клиенти и мачове с колегите. Не излизам често вечер, понеже новите ми колеги са предимно женени и с малки деца, така че трябва сам да обикалям баровете…

Излизах с няколко момичета — нищо сериозно, тук, изглежда, хората излизат по „срещи“ за развлечение — но свободното си време прекарвали предимно във фитнеса или се мотая със стари приятели. Тук яма доста хора от „Шипмънс“, а и няколко познати от училище. Оказва се, че все пак светът е малък… Повечето от тях обаче се държат различно тук. По-сурови са, по-амбициозни, отколкото ги помня. Мисля, че големият град изважда това на показ.

И така! Тази вечер ще излизам с дъщерята на Хенри Фарнсуърт. Помниш ли я? Звездата на пони клуба на Стортфолд? Сега се подвизава като някаква звезда консултант в пазаруването. (Недей да кроиш планове, правя го като услуга на Хенри.) Ще я заведа в любимия си ресторант в Горен Ист Сайд, където сервират пържоли с размера на малко одеялце. Надявам се, че не е вегетарианка. Тук сякаш всички имат някакво хранително разстройство.

О, а миналата неделя се качих на метрото и слязох от другата страна на моста „Бруклин“ само за да се разходя над водата, както предложи ти. Най-хубавото нещо, което съм правил досега. Все едно бях в някой от ранните филми на Уди Алън — нали се сещаш, онези, в които имаше само десет години разлика между него и главната му героиня…

Кажи на татко, че ще му звънна другата седмица, и прегърни кучето от мен.

С обич, Уил х

 

 

След онази купичка с евтини нудъли нещо се бе променило в отношенията ми със семейство Гопник. Мисля, че разбрах по-добре как мога да помогна на Агнес в новата й роля. Тя имаше нужда от човек, на когото да се облегне и да се довери. Това, както и странната проникваща навсякъде и заразна енергия на Ню Йорк ме караха буквално да скачам от леглото, както не бях го правила от времето, когато работех за Уил. Илария само цъкаше с език, а Нейтън ме гледаше подозрително, сякаш съм почнала да вземам наркотици.

Но всичко беше много просто. Исках да съм добра в работата си. Исках да извлека абсолютния максимум от Ню Йорк, докато работя за тези невероятни хора. Исках да изпия до дъно всяка капка от всеки ден, както бе правил Уил. Прочитах отново и отново онова първо писмо и след като преодолях шока от това, че сякаш чувам гласа му, усетих някаква странна близост с него, като с друг новодошъл.

Вдигнах нивото си. Тичах с Агнес и Джордж всяка сутрин и в някои дни даже успявах да пробягам целия маршрут, без да ми се ще да си изповръщам червата накрая. Опознах местата, където Агнес ходеше редовно, и какво би могло да й е нужно да вземе, облече или донесе у дома. Вече бях в коридора, преди тя да излезе, и носех вода, цигари или прясно изцеден сок още преди тя да ги е поискала. Когато трябваше да иде на обяд, където щяха да са и „ужасните матрони“, се стараех да я развеселя, като й разправям смешни истории, за да я отърся от притеснението й, а по време на самия обяд й изпращах на телефона смешни картинки на пръцкащи панди или как хора падаха при скок на трамплин, за да я разсея. Бях насреща в колата след това, за да я изслушам, докато през сълзи ми споделяше какво са казали или не са й казали, кимах съчувствено и се съгласявах, че да, наистина са невъзможни, зли същества. Сухи като съчки. Без никакво сърце.

Вече можех да запазя безизразно лице, когато Агнес ми споделеше твърде интимни детайли за тялото на Ленард, което било толкова красиво, както и за страхотните му умения в леглото, и се мъчех да не се разсмея, когато тя ме учеше на полски думи като cholemica^[1], с които обиждаше Илария, без икономката да може да я разбере.

Агнес, както много бързо открих, нямаше никакъв филтър. Татко винаги казваше, че изричам първото, което ми хрумне, но в моя случай това не беше „Кисела стара курва!“ на полски или „Можеш ли да си представиш как на онази ужасна Сюзън Фитуолтър й правят коламаска? Сигурно е като да стържат брадата на затворена мида. Гадост“.

Не че Агнес беше злобна по характер. Изпитваше огромно напрежение да се държи по определен начин, да бъде видяна и оценена на ниво и се нуждаеше от отдушник, какъвто намери в мое лице. В мига, в който вече не беше в тяхната компания, тя започваше да ругае и проклина и докато Гари ни заведе до вкъщи, вече бе възвърнала самообладанието си точно навреме за срещата с мъжа си.

Измислих начини да направя живота на Агнес по-забавен. Веднъж седмично, без да го отбелязвам в графика, отивахме в киносалона на площад „Линкълн“, където посред бял ден гледахме глуповати нашумели комедии, заливахме се от смях и се тъпчехме с пуканки. Предизвиквахме се една друга и влизахме в скъпите бутици по Мадисън Авеню, за да пробваме най-ужасните дизайнерски тоалети, които можехме да открием, възхищавайки се една на друга с напълно сериозни лица, след което питахме дали нямат същия тоалет в по-яркозелено, при което консултантките в магазина, с едно око върху чантата „Бъркин“ от колекцията на „Ермес“ върху ръката на Агнес, се суетяха наоколо и се насилваха да ни правят комплименти с половин уста. Веднъж на обяд Агнес убеди господин Гопник да дойде с нас и да гледа, докато тя дефилираше като супермодел в няколко поредни костюма с клоунски панталони, спираше за миг в предизвикателна поза и го чакаше да се засмее, докато той едва потискаше смеха си. „Толкова си лоша“ — каза й той после с обич, клатейки глава.

Но работата не беше единственото, което повдигаше духа ми. Бях започнала да разбирам Ню Йорк малко по-добре и в замяна той бе започнал да ми дава повече от себе си. Не беше трудно в град на имигранти — извън разредения въздух в стратосферата на ежедневието на Агнес, аз бях поредната дошла от хиляди мили тук, която тича из града, работи, поръчва си храна за вкъщи. Дори се научих да искам поне три добавки в сандвича или кафето си само за да звуча като местна.

Гледах и се учех.

Ето какво научих за нюйоркчани през първия си месец тук.

Никой в сградата не си говореше с никого. Семейство Гопник не говореха с никого, освен с Ейшък, който говореше с всички. Възрастната жена от втория етаж, госпожа Де Уит, не говореше с двойката от Калифорния от мансардния апартамент, а облечените в скъпи официални костюми мъж и жена от третия етаж вървяха по коридора с носове, залепени за айфоните си, докато рязко даваха нареждания на някого или един на друг. Дори и децата от първия етаж — красиво облечени като малки манекени, съпровождани от измъчена на вид филипинка — не поздравяваха никого, а минаваха край мен с вперени в мокета погледи. Когато се усмихнах на момичето, очите му се разшириха, сякаш бях направила нещо крайно подозрително.

Обитателите на „Лейвъри“ използваха абсолютно еднакви черни коли, които чакаха търпеливо до тротоара. Явно знаеха коя за кого е предназначена. Госпожа Де Уит, доколкото бях забелязала, бе единственият човек, който изобщо говореше на някого. Говореше на Дийн Мартин постоянно, мърмореше си под носа, докато накуцваше из квартала, за „проклетите руснаци, онези ужасни китайци“ от сградата зад нашата, които държаха собствените си шофьори на разположение денонощно и задръстваха улицата. На висок глас се оплакваше на Ейшък или на управителя на сградата от свиренето на пиано на Агнес, а когато я подминавахме по коридора, тя се забързваше и понякога дочувахме тихичко цъкане.

За разлика от това, в магазина всички говореха с теб. Консултантите те следваха по петите, леко привели глави встрани, сякаш да чуят по-добре, непрекъснато питаха дали няма начин да те обслужат по-добре, или дали не искаш да ти отделят нещо в пробната. Не бях получавала толкова много внимание, откакто ни хванаха с Трина да крадем шоколадово десертче „Марс“ от магазинчето до пощата, когато бях на осем, и след това госпожа Баркър ни следеше като сянка, сякаш е агент на МИ5, всеки път, когато отидехме там за лимонада през следващите три години.

И всички продавачи в Ню Йорк ти пожелаваха приятен ден. Дори и ако си купиш само портокалов сок или вестник. Отначало, окуражена от любезността им, отговарях: „О! Приятен ден и на вас!“, а те леко се сепваха, сякаш не разбирам правилата на общуване в Ню Йорк.

Колкото до Ейшък, никой не прекрачваше прага, без да размени няколко думи с него. Но това беше служебно. Той си разбираше от работата. Винаги питаше дали си добре, дали имаш всичко нужно. „Не може да излезеш с мръсни обувки, госпожице Луиза!“. Можеше да извади чадър от ръкава си като фокусник за краткото разстояние до ъгъла и приемаше бакшишите с ловкостта на опитен картоиграч. Измъкваше долари от ръкавелите си, за да благодари дискретно на ченгето, което бе улеснило разтоварването на камион с продукти или доставка от химическото чистене, а освен това можеше да подсвирне, така че мигновено да се появи такси като по чудо, със сигнал, който сигурно само кучетата чуваха. Той не беше само портиер на сградата, но и нейното биещо сърце, което се грижеше за постоянното движение навън и навътре и се стараеше всичко да върви по мед и масло.

Нюйоркчани — онези, които не се качваха на лимузини от нашата сграда — ходеха много бързо, наистина много бързо, крачеха енергично по тротоарите и се промъкваха в тълпите, сякаш имаха анатомично прикачени сензори, които автоматично ги предпазваха от блъскане в другите хора. Стискаха телефони, картонени чаши с кафе, а преди седем сутринта поне половината бяха в спортен екип. Всеки път, щом забавех крачка, чувах приглушена ругатня в ухото си или усещах как нечия чанта се забива в гърба ми. Престанах да нося по-красивите си обувки — онези, с които се налагаше да правя ситни крачки, японските ми чехли на гейша или раираните боти на платформа в стил седемдесетте, и ги замених с маратонки, за да мога да се движа по течението, вместо да съм препятствието, което разделя вълните. Ако някой ме беше видял отвисоко, никога не би се досетил, че не съм от местните.

През онези първи уикенди и аз вървях много, часове наред. Отначало си мислех, че двамата с Нейтън ще се мотаем заедно, ще обикаляме нови места. Но той явно се бе обградил с компания от здравеняци, които нямаха желание да общуват с жени, освен ако преди това не са изпили по няколко бири. Прекарваше дълги часове във фитнеса и приключваше уикенда със среща или две. Когато предложех да идем до някой музей или да се поразходим из парка, той се усмихваше притеснено и ми отговаряше, че вече има планове. Затова вървях сама надолу към центъра, към „Месарския“ квартал, до Гринуич Вилидж, до Сохо, отбивах се в странични улички, когато нещо ми привлечеше вниманието, стиснала карта в ръка, мъчейки се да запомня посоката на основното движение на тълпите. Забелязах, че Манхатън има отличаващи се райони, от небостъргачите в центъра до невероятно изисканите калдъръмени улички близо до улица „Кросби“, където всеки втори изглеждаше като модел или като звезда от Инстаграм, отдадена на здравословното хранене. Крачех без определена посока и без да искам да стигна до конкретно място. Веднъж хапнах салата с кориандър и черен боб в един салатен бар само защото никога не ги бях опитвала. Хванах метрото, като се мъчех да не изглеждам като турист, докато проумея как да си купя билет и как да разпозная прословутите откачалки, а после чаках десет минути, докато пулсът ми се върне в нормални граници, след като излязох отново на дневна светлина. После минах по моста „Бруклин“, както бе направил Уил, и усетих прилив на щастие при вида на водата, която проблясваше долу, грохота на колите, които минаваха под краката ми, и отново чух гласа му в мислите си. „Живей дръзко, Кларк.“

Спрях по средата и застанах напълно неподвижно, загледана над Ист Ривър, за миг се почувствах в безтегловност, почти замаяна от усещането, че вече не съм свързана с никое конкретно място. Още една точка от списъка. И полека престанах да отбелязвам преживяванията си, защото почти всичко бе ново и необичайно. През онези първи разходки видях:

Мъж в женски дрехи да язди велосипед и да пее популярни песни на микрофон и с тонколони. Няколко души го аплодираха.

Четири момичета да скачат на въже между два пожарни крана. Премятаха две въжета едновременно и спрях, за да им ръкопляскам, когато най-сетне престанаха да скачат, а те ми се усмихнаха срамежливо.

Куче на скейтборд. Когато писах на сестра ми за това, тя каза, че съм пияна.

Робърт де Ниро.

Поне си мисля, че беше Робърт де Ниро. Беше ранна привечер, чувствах се леко носталгично, а той мина край мен на ъгъла на улица „Спринг“ и „Бродуей“, при което аз дори възкликнах: „О, мили боже. Робърт де Ниро“ на глас, преди да се усетя, но той не се обърна и не съм сигурна дали е, защото е бил някой случаен минувач, който си е помислил, че си говоря сама, или защото точно така се прави, ако си Робърт де Ниро и някаква жена на улицата почне да повтаря името ти.

Реших, че е второто. Но сестра ми отново ме обвини, че съм била пияна. Пратих й снимка от телефона си, но тя каза: „Това може да е тилът на всекиго, тъпачке“ и добави, че не съм пияна, а просто невероятно глупава. В този момент носталгията ми леко премина.

Исках да разкажа на Сам за това. Исках да му споделя всичко в красиво оформени ръчно написани писма или поне в дълги и объркани имейли, които той после да запази и разпечата и които щяхме да намерим на тавана, след като сме били женени поне петдесет години, и на които внуците ни да се дивят. Но бях толкова уморена през онези първи няколко седмици, че единствено успявах да му пратя имейл, за да кажа колко съм уморена.

„Толкова съм уморена. Липсваш ми.“

„Аз също.“

„Не, наистина съм адски уморена. Както когато плачеш на телевизионни реклами и заспиваш, докато си миеш зъбите, и после целият си в паста — толкова уморена.“

„Добре, ти печелиш.“

Опитвах се да не обръщам внимание на това колко малко имейли ми праща той. Напомнях си, че му е тежко на работа, че спасява животи и променя съдби, докато аз чаках пред студиото за маникюр и тичах из Сентръл Парк.

Началникът му бе сменил графика. Работеше четири нощи подред и още чакаше да му назначат нов постоянен партньор. Това трябваше да улесни общуването ни, но някак си не се получаваше. Проверявах си телефона в свободните минути вечер, но тогава той обикновено отиваше на работа.

Понякога се чувствах странно дистанцирана от него или сякаш той бе плод на фантазията ми.

Една седмица, успокояваше ме той. Още една седмица.

Колко тежко можеше да е?

 

 

Агнес отново свиреше на пиано. Свиреше, когато беше щастлива или нещастна, ядосана или объркана, избираше шумни партии, наситени с емоции, затваряше очи, докато ръцете й пробягваха нагоре-надолу по клавишите, а тя се олюляваше. Предната вечер бе свирила ноктюрно и когато минавах край отворената врата на всекидневната, видях, че господин Гопник седи до нея.

Дори и погълната изцяло от музиката, си личеше, че свири за него. Забелязах колко бе доволен просто да седи до нея и да й обръща нотните листове. Когато свърши, тя му се усмихна топло, а той сведе глава да й целуне ръка. Минах на пръсти край вратата, сякаш не съм ги видяла.

Бях в кабинета и преглеждах графика за седмичните ангажименти, при което бях стигнала до четвъртък — благотворителен обяд за децата, болни от рак, „Сватбата на Фигаро“ — когато чух някой да тропа на входната врата. Илария бе заета с поведенческия психолог, понеже Феликс отново беше свършил нещо неописуемо в кабинета на господин Гопник, затова отидох да отворя.

Госпожа Де Уит стоеше на прага, вдигнала бастуна, сякаш се канеше да удари някого. Инстинктивно се наведох и когато тя свали бастуна, се изправих, вдигнала длани пред гърдите си. Отне ми секунда да схвана, че тя просто го е използвала, за да потропа.

— С какво мога да ви помогна?

— Кажи й да престане с тази адска врява! — Дребничкото й набръчкано лице бе почервеняло от гняв.

— Моля?

— Масажистката. Булката по поръчка. Каквато и да е там. Чувам я чак в дъното на коридора.

Беше облечена в палто в стила на Пучи от седемдесетте, със зелени и розови концентрични кръгове, и на главата си имаше изумруденозелен тюрбан. Въпреки че се засегнах от обидите й, бях запленена от стайлинга й.

— Хм, всъщност Агнес е квалифициран физиотерапевт. И свири Моцарт.

— Не ме интересува, даже и да е конят шампион, дето свири на тромпет. Кажи й да намали звука. Живее в апартамент. Трябва да се съобразява със съседите си!

Дийн Мартин изръмжа, сякаш в подкрепа на думите й. Щях да кажа още нещо, но ужасно се разсейвах в старанието си да разбера кое от разногледите му очи ме следи в момента.

— Ще предам думите ви, госпожо Де Уит — казах с най-професионалната си усмивка.

— Какво имаш предвид с това „ще предам“? Не предавай нищо. Накарай я да спре. Подлудява ме с тази нещастна пианола. Денем, нощем, по всяко време. Преди това сградата бе толкова спокойна.

— Но в интерес на истината вашето куче постоянно лае…

— Другата не беше толкова лоша. Нещастна жена. Все квакаше с приятелките си, квак-квак-квак по коридора, задръстваха улиците с големите си коли. Пфу. Не ме учудва, че я е сменил.

— Не съм сигурна, че господин Гопник…

— „Квалифициран физиотерапевт“. Мили боже, така ли ги наричат в днешно време? Значи аз съм водещ парламентьор на Обединените нации. — Тя попи лицето си с кърпичка.

— Доколкото ми е известно, голямото предимство на Америка е, че можеш да бъдеш каквото си поискат — усмихнах й се.

Тя присви очи. Аз продължих да се усмихвам.

— Англичанка ли си?

— Да. — Долових шанс за омекване на тона. — Защо? Да не би да имате роднини в Англия, госпожо Де Уит?

— Не ставай смешна. — Изгледа ме от глава до пети. — Просто си мислех, че англичанките имат стил.

С тази реплика тя се обърна, махна пренебрежително и закуцука по коридора, докато Дийн Мартин ми хвърляше злобни погледи.

— Това лудата баба от другия край на коридора ли беше? — извика Агнес, докато затварях полека вратата. — Пфу. Нищо чудно, че никой никога не идва да я види. Като ужасна сушена треска е.

Последва кратка тишина. Чух прелистване на страници.

И след малко Агнес засвири някаква гръмовна и страховито бърза партия, пръстите й удряха по клавишите и натискаше педалите с такава сила, че дървеният под завибрира.

Отново се усмихнах насила, докато прекосявах коридора, и мислено въздъхнах, поглеждайки си часовника. Само още два часа.