Джоджо Мойс
Все още аз (6)

Шеста глава

На другата сутрин Джордж не дойде. Не ме предупредиха. Седях по шорти в коридора, недоспала и с кървясали очи, и към седем и половина се досетих, че тренировката трябва да е отменена.

Агнес стана едва след девет, което накара Илария да цъка неодобрително с език и да си гледа часовника. Изпрати ми съобщение да отменя ангажиментите й до края на деня. Вместо това по някое време преди обед заяви, че иска да се разходим край езерото. Беше ветровит ден и вървяхме увити в шаловете си и с ръце в джобовете на якетата. Лицето на Джош не ми излизаше от ума. Още се чувствах разстроена и се питах колко ли двойници на Уил се разхождат по света точно в този миг. Веждите на Джош бяха по-гъсти, очите му бяха различен цвят и очевидно говореше с друг акцент. Но все пак.

— Знаеш ли какво правехме с приятелките ми преди, когато имахме махмурлук? — обади се Агнес, прекъсвайки мислите ми. — Ходехме в едно японско ресторантче до парка „Грамърси“ и хапвахме нудъли, и говорехме ли, говорехме безспир.

— Да вървим тогава.

— Къде?

— В ресторантчето. Можем да вземем и приятелките ти по пътя.

За миг тя се обнадежди, после само ритна някакъв камък.

— Сега не мога да го направя. Различно е.

— Няма нужда да ползваш колата и Гари. Можем да вземем такси. Имам предвид, би могла да си облечеш обикновени дрехи и просто да отидем. Ще бъде супер.

— Казах ти. Различно е. — Обърна се към мен. — Известно време пробвах, Луиза. Но приятелките ми са любопитни. Искат да знаят как живея. А след като им кажа истината, те започват да се държат… странно.

— Странно?

— Някога бяхме равни. Сега смятат, че не мога да разбера проблемите им. Защото съм богата. На мен не ми е позволено да имам проблеми. Или се държат странно край мен, сякаш съм различен човек. Сякаш хубавите неща в живота ми са обидни за тях. Да не мислиш, че мога да се оплаквам от икономката пред някого, който няма дом?

Спря на пътеката.

— След като се омъжих за Ленард, в началото той ми даваше пари, с които да разполагам свободно. Сватбен подарък, за да не се налага непрекъснато да прося от него. Дадох част от тях на най-добрата си приятелка, Пола. Десет хиляди долара, за да си плати дълговете и да започне на чисто. Отначало беше толкова щастлива. И аз бях щастлива! Помагах на приятелка! За да не се тревожи повече също като мен! — Гласът й стана замечтан. — А после… после вече не искаше да ме вижда. Все твърдеше, че е заета. Постепенно разбрах, че ме мрази за това, че й помогнах. Не го искаше, но всеки път, щом ме видеше, се сещаше, че ми е длъжница. А тя е ужасно горда. Не иска да живее с това чувство. Затова… — Тя сви рамене. — … не иска да обядва с мен и не отговаря на обажданията ми. Загубих приятелката си заради пари.

— Проблемите са си проблеми — казах, когато стана ясно, че тя очаква моя коментар. — Няма значение чии са.

Тя отстъпи встрани, за да направи път на едно момченце на тротинетка. Загледа се след него замислена, после се обърна към мен.

— Имаш ли цигари?

Вече бях подготвена. Извадих кутия от раницата и й я подадох. Не бях сигурна дали трябва да я насърчавам да пуши, но все пак ми беше шеф. Вдиша и издиша дълга струя дим.

— Проблемите са си проблеми — повтори бавно. — Ти имаш ли проблеми, Луиза Кларк?

— Липсва ми приятелят ми. — Казах го и за да убедя самата себе си. — Като се изключи това, нямам кой знае какви проблеми. Тук е… страхотно. Щастлива съм.

Тя кимна.

— И аз се чувствах така някога. Ню Йорк! Винаги има какво ново да видиш. Винаги е вълнуващо. Сега просто ми липсва… липсва… — Тя замълча.

За миг ми се стори, че очите й са пълни със сълзи. Но после лицето й се вкамени.

— Знаеш, че тя ме мрази, нали?

— Кого имаш предвид?

— Илария. Вещицата. Била е икономка на първата съпруга и Ленард не иска да я уволни. Затова съм принудена да я търпя.

— Може да се научи да те харесва.

— Може и да ми сложи арсеник в храната. Виждам как ме гледа. Иска й се да съм мъртва. Знаеш ли какво е да живееш с някого, който желае смъртта ти?

И аз доста се страхувах от Илария. Но не ми се искаше да си го призная. Продължихме да вървим.

— В началото бях сигурна, че човекът, за когото работех преди, ме мразеше. Постепенно разбрах, че нямаше нищо общо с мен. Той просто мразеше живота си. След като се опознахме, започнахме да се разбираме чудесно.

— Той изгорил ли е „случайно“ най-хубавата ти риза? А слагал ли е прах за пране при бельото ти, от който знае, че ще получиш гаден сърбеж?

— Хм… не.

— Или пък да ти сервира храна, която си му казвала петдесет пъти, че не харесваш, така че да изглежда, че непрекъснато се оплакваш? Или да те изкарва проститутка?

Бях зяпнала с уста като златна рибка. Затворих я и поклатих глава.

Тя отметна косата от лицето си.

— Обичам го, Луиза. Но да живея в неговия свят, е невъзможно. Моят живот е невъзможен… — И отново замлъкна.

Стояхме и гледахме как хората минават край нас по алеята: младежи с ролери, хлапета с помощни колела на велосипедите, двойки, хванати под ръка, полицаи с тъмните си очила. Температурата бе спаднала и неволно потреперих в спортното си горнище.

Тя въздъхна.

— Добре. Връщаме се. Да видим коя моя любима дреха е съсипала днес Вещицата.

— Не — казах аз. — Да идем да хапнем нудъли. Поне това можем да направим.

 

 

Отидохме с такси до парка „Грамърси“ и спряхме пред някакво заведение в една тухлена сграда, което изглеждаше достатъчно мърляво, за да ни докара ужасно стомашно-чревно разстройство. Но Агнес сякаш се разведри още щом пристигнахме. Докато плащах на таксито, тя хукна нагоре по стълбите и влезе в тъмното помещение, а когато една млада японка се появи откъм кухнята, тя се хвърли на врата на Агнес и я запрегръща, сякаш са стари приятелки. После хвана Агнес под ръка и взе да я разпитва къде се губи. Агнес си свали шапката и измърмори неопределено, че била заета, омъжила се, преместила се да живее другаде, и нито веднъж не намекна колко драстично се е променил стандартът й на живот. Забелязах, че носи халката си, но не и годежния пръстен с огромен диамант, който бе толкова тежък, че ставаше и за тренировка на трицепса.

После седнахме в едно от старите сепарета и сякаш насреща ми беше съвсем различна жена. Агнес бе енергична, забавна, шумна, рязко и високо се разсмиваше и можех да си представя съвсем лесно защо господин Гопник се бе влюбил в нея.

— Как се срещнахте? — попитах я, докато сърбахме шумно от горещата супа рамен в купичките си.

— С Ленард? Бях негова масажистка. — Замълча, сякаш изчакваше шокираната ми реакция, но когато такава не последва, тя сведе глава и продължи: — Работех в хотел „Сейнт Риджис“. Оттам пращаха масажист в дома му всяка седмица — обикновено Андре. Той беше много добър. Но Андре беше болен един ден и ме помолиха да отида вместо него. Казах си: „О, не, поредният тъпанар от Уолстрийт“. Повечето от тях са противни. Дори не те смятат за човек. Не си правят труда да те поздравят, не говорят с теб… Някои даже искат… — Тя заговори по-тихо: — … масаж с щастлив край. Знаеш какво е „щастлив край“, нали? Сякаш си проститутка. Гадост. Но Ленард беше мил. Подаде ми ръка и още щом влязох, ми предложи чай. Беше толкова щастлив, когато го масажирах. И веднага разбрах.

— Какво разбра?

— Че тя изобщо не го докосва. Жена му. Личи си, когато докоснеш едно тяло. Тя е студена жена — сведе очи. — През някои дни изпитваше силна болка. Ставите го боляха. Това беше, преди да се появи Нейтън. Идеята бе моя, за да го поддържа в добро здраве и форма. Но както и да е. Наистина много се постарах да му направя хубав масаж. Отделих му повече от час. Вслушах се в тялото му. И после той беше толкова благодарен. Следващата седмица поиска отново да ме изпратят. Андре не се зарадва особено, но какво можех да направя? Започнах да ходя в апартамента му два пъти седмично. В някои дни ме питаше дали искам чай след това и си говорехме. А после… ами беше трудно. Защото знаех, че се влюбвам в него. А това ни е забранено.

— Като при лекар и пациент. Или при учителите.

— Точно. — Агнес замълча, докато хапваше една кнедла. Не я бях виждала да се храни с такъв апетит. Задъвка замислено. — Но не можех да спра да мисля за този мъж. Толкова тъжен. И толкова нежен. И така самотен! Накрая казах на Андре да отиде вместо мен. Не можех да продължавам така.

— И какво стана? — Бях спряла да се храня.

— Ленард дойде в дома ми! В Куинс! Бе изнамерил адреса ми и голямата му кола спря пред нас. С приятелките ми седяхме на противопожарната стълба и пушехме и тогава го видях да слиза от колата, и каза: „Искам да поговорим“.

— Като в „Хубава жена“.

— Да! Точно! Отидох да го посрещна, а той беше толкова ядосан. „Обидих ли те по някакъв начин? Зле ли съм се отнасял с теб?“. Аз само поклатих глава. Той закрачи напред-назад и продължи: „Защо не идваш? Не искам Андре, а теб“. Разплаках се като пълна глупачка.

Пред очите ми нейните се напълниха със сълзи.

— Плачех посред бял ден на улицата, а приятелките ми гледаха. „Не мога да ти кажа“ — отвърнах. И тогава той се ядоса. Искаше да знае дали жена му е била груба с мен. Или причината се крие в работата ми. Накрая му казах: „Не мога да идвам, защото те харесвам. Много. А това е непрофесионално. И мога да си загубя работата“. Той ме изгледа за момент, но не продума. Не каза абсолютно нищо. Качи се в колата и шофьорът му потегли. А аз не спирах да си мисля: „О, не. Не само че никога повече няма да го видя, но ще изгубя и работата си“. На следващия ден отидох на работа със свито сърце. Коремът ме болеше от притеснение, Луиза!

— Защото си мислела, че ще каже на шефа ти.

— Да. Но знаеш ли какво заварих?

— Какво?

— Огромен букет от рози. Най-големия, който някога съм виждала, с красиви кадифени и уханни рози. Направо да ти се иска да ги погалиш. Липсваше име. Но аз знаех на мига. А после всеки ден нов букет от червени рози. Апартаментът ни беше пълен с рози. Приятелките ми казваха, че им призлява от миризмата. — Тя се разсмя. — И накрая той отново дойде в дома ми и ме помоли да се кача в колата. Седнахме отзад, той каза на шофьора да се разходи, а после ми сподели колко е нещастен, че не може да спре да мисли за мен и че ще напусне жена си при само една моя дума.

— И това, преди даже да сте се целунали?

— Да. Бях му масажирала задните части, разбира се, но това е друго.

Тя въздъхна шумно, наслаждавайки се на спомена.

— И разбрах. Знаех, че трябва да бъдем заедно. И го казах. Казах „да“.

Седях като омагьосана.

— Онази нощ той се прибрал и заявил на жена си, че иска развод. И тя полудяла. Попитала го защо и той отвърнал, че не може да живее в брак без любов. Същата нощ ми звънна от хотела и ме помоли да се видим, и така се озовахме в един апартамент в „Риц Карлтън“. Била ли си в „Риц Карлтън“?

— Хм… не.

— Влязох, а той стоеше до вратата, сякаш бе твърде нервен, за да седне. Каза ми, че знае, че е клиширано, че е твърде стар за мен и че тялото му е съсипано от артрит, но ако наистина искам да съм с него, той ще направи всичко, за да бъда щастлива. Защото усеща, че сме сродни души. И тогава се прегърнахме и най-сетне се целунахме, а после стояхме будни цяла нощ и говорихме за детството и живота, надеждите и мечтите си.

— Това е най-романтичната история, която някога съм чувала.

— И после правихме секс, разбира се, и мили боже, можех да усетя, че този мъж е копнял за това с години.

В този момент се задавих с нудълите и изплюх част от тях на масата. Когато вдигнах очи, няколко души от съседните маси ни изгледаха.

Агнес повиши глас. Вече жестикулираше бурно.

— Не можеш да си го представиш. В него пулсираше истински глад, който не е бил утоляван с години. Пулсираше! Онази първа нощ той беше ненаситен.

— Добре — изписуках аз, докато бършех уста със салфетката.

— Срещата на телата ни бе истинско вълшебство. А после се прегръщахме часове наред и аз се бях увила около него, а той бе облегнал глава на гърдите ми и аз му обещах, че никога повече няма да изпита този глад. Разбираш ли?

В ресторанта се възцари тишина. Зад Агнес един младеж в суитшърт с качулка се бе вторачил в тила й, вдигнал лъжица и забравил да я поднесе към устата си. Когато ме видя, че го гледам, я пусна с трясък.

— Много… мила история.

— И той спази обещанието си. Всичко, което каза, е истина. Щастливи сме заедно. Много щастливи. — Лицето й леко помръкна. — Но дъщеря му ме мрази. Бившата му жена ме мрази. Вини ме за всичко, макар тя да не го обичаше. Разправя на всички, че съм лош човек, защото съм откраднала съпруга й.

Не знаех какво да кажа.

— Всяка седмица трябва да ходя на разни благотворителни вечери и коктейли и да се усмихвам, и да се преструвам, че не знам какво говорят зад гърба ми. Как само ме гледат онези жени. Не съм такава, за каквато ме мислят. Говоря четири езика. Свиря на пиано. Имам специална диплома по терапевтичен масаж. Знаеш ли какъв език говори тя? Този на лицемерието. Но е трудно да се преструваш, че не те боли. Че не те засяга.

— Хората се променят — казах с надежда в гласа. — С времето.

— Не. Не мисля, че е възможно.

Изражението на Агнес за миг стана замечтано. После сви рамене.

— Но пък хубавото е, че те са доста стари. Може би скоро ще умрат.

 

 

Следобед се обадих на Сам, докато Агнес подремваше, а Илария бе заета долу. В главата ми още беше каша заради случките от предната вечер, както и заради признанията на Агнес. Имах чувството, че съм се пренесла на ново място. „Чувствам те повече като моя приятелка, отколкото като асистентка — беше ми казала тя, докато се връщахме в апартамента. — Толкова е хубаво, че има на кого да се доверя.“

— Получих снимките — каза той. Там беше привечер и племенникът му Джейк беше решил да остане да пренощува. Чувах музика на заден план. Сам приближи уста до телефона. — Изглеждаш прекрасно.

— Никога повече няма да нося такава рокля, през целия си живот. Но събитието беше забележително. Храната и музиката, ами украсата на балната зала… а най-странното е, че тези хора изобщо не го забелязват. Не виждат какво ги заобикаля! Имаше цяла стена от гардении и малки бели лампички. Казвам ти, огромна стена! И най-страхотният шоколадов десерт — фондан с бели шоколадови перца отгоре и мънички трюфели отстрани, който нито една от жените не хапна. Нито една! Минах край всички маси, за да проверя. Изкушавах се да пъхна няколко трюфела в чантичката си, но реших, че ще се разтопят. Обзалагам се, че после просто са изхвърлили всичко. О, а на всяка маса имаше различна украса — но всички бяха от жълти пера и с формата на различни птици. Нашата бе сова.

— Звучи забавно.

— Имаше и барман, който ти приготвя коктейл според характера. Казваш му три неща за себе си и той измисля коктейла.

— За теб направи ли?

— Не. Мъжът, с когото си говорех, получи „Солено куче“ и аз се уплаших, че ще ми се падне „Живите мъртви“ или „Хлъзгава гръд“, или нещо подобно. Затова останах на шампанско. Останах на шампанско! Как само звучи, нали?

— И с кого си говореше?

Имаше съвсем малка пауза, преди да попита. И за моя изненада и недоумение също такава малка пауза, преди да отговоря.

— Ами… просто един човек… Джош. Костюмар. Правеше ни компания с Агнес, докато чакахме господин Гопник.

Нова пауза.

— Звучи добре.

Сега започнах да бърборя неспирно.

— И най-хубавото е, че изобщо не се притесняваш как ще се прибереш, защото навън винаги те чака кола. Даже и когато просто излизат по магазините. Шофьорът спира точно отпред, после чака или обикаля из квартала, а ти си излизаш и тадам! Ето ти я голямата лъскава черна кола. Качвай се. Слагаш всички чанти в багажника. Няма последен вечерен автобус! Няма последно метро с повръщащи върху обувките ти пътници.

— Охолен живот, а? Няма да искаш да се прибереш у дома.

— О. Не. Това не е моят живот. Аз само временно съм тук. Но е доста впечатляващо да го видиш отблизо.

— Трябва да затварям вече, Лу. Обещах на Джейк да го заведа на пица.

— Но… ние не сме си поговорили. Какво става при теб? Разкажи ми.

— Някой друг път. Джейк е гладен.

— Добре! — Гласът ми беше изтънял. — Поздрави го от мен!

— Добре.

— Обичам те — казах аз.

— И аз.

— Още една седмица! Броя дните.

— Трябва да вървя.

Чувствах се странно неловко, след като затворих телефона. Не разбирах какво се бе случило току-що. Седях, без да помръдна, на ръба на леглото. После погледнах към визитката на Джош. Беше ми я дал, когато си тръгвахме, сложи я в ръката ми и сви пръстите ми около нея. „Обади ми се. Ще ти покажа някои готини места.“ Бях я взела с любезна усмивка. Което, разбира се, не означаваше нищо.