Джоджо Мойс
Все още аз (5)

Пета глава

Впоследствие осъзнах какъв късмет съм имала, че залата бе толкова пълна, защото, когато залитнах странишком към мъжа до мен, той инстинктивно протегна ръка и само след миг няколко облечени в смокинги мъже ми помагаха да се изправя и бях обкръжена от море от усмихнати и загрижени лица. Докато им благодарях и се извинявах, забелязах грешката си. Не, не беше Уил — косата му беше със същия цвят и прическа, тенът на кожата му бе в същия карамелен оттенък. Но сигурно съм възкликнала сподавено, защото мъжът, който не беше Уил, се обади:

— Съжалявам, да не би да ви стреснах?

— Аз… не. Не. — Вдигнах длан към лицето си, вперила очи в неговите. — Вие… просто приличате на човек, когото познавам. Познавах. — Усетих как се изчервявам, онова изчервяване, което започва от гърдите и стига чак до косата.

— Добре ли сте?

— О, божичко. Добре. Добре съм. — Вече се чувствах глупаво. Лицето ми пламтеше.

— Англичанка сте.

— А вие не сте.

— Даже не съм и от Ню Йорк. От Бостън. Джошуа Уилям Райън Трети. — Протегна ми ръка.

— Дори името ви е същото.

— Моля?

Стиснах ръката му. Отблизо бе доста различен от Уил. Очите му бяха тъмнокафяви, челото — по-ниско. Но приликата ме бе извадила от равновесие. Откъснах очи от лицето му, съзнавайки, че все още стискам пръстите му.

— Съжалявам. Малко съм…

— Ще ви донеса едно питие.

— Не мога. Трябва да съм с… приятелката ми ей там.

Той погледна към Агнес.

— Ще взема питие и за нея. Ще бъде… лесно… да ви намеря.

Усмихна се и докосна лакътя ми. Помъчих се да не го зяпам, докато се отдалечаваше.

Докато стигна до Агнес, мъжът, който й говореше нещо, бе дръпнат встрани от съпругата си. Агнес вдигна ръка, сякаш се канеше да отвърне на думите му, но се озова с лице към широкия му гръб.

— Съжалявам. Забавих се в тълпата.

— Роклята ми не е подходяща, нали? — прошепна тя. — Направих огромна грешка.

Беше го забелязала. Сред морето от тела роклята й изпъкваше прекалено, не толкова авангардна, колкото вулгарна.

— Какво ще правя? Пълен провал. Трябва да я сменя.

Опитах се да преценя дали има някакъв реален шанс да се върне до вкъщи и обратно. Даже и ако нямаше задръствания, пак щеше да й е необходим поне час. А и винаги оставаше опасността да не се върне…

— Не! Не е провал. Ни най-малко. Просто трябва… — Замълчах. — Знаете ли, трябва да превърнете рокля като тази в предимство.

— Тоест?

— Носете я гордо. С високо вдигната глава. Сякаш изобщо не ви пука от нищо.

Тя ме зяпна.

— Един приятел ме научи на това. Мъжът, за когото работех преди. Каза ми да нося раирания си чорапогащник с гордост.

— Раиран чорапогащник?

— Той… Ами имаше предвид, че няма нищо лошо в това да се различаваш от останалите. Агнес, ти изглеждаш сто пъти по-добре от която и да е жена тук. Прекрасна си. А роклята е зашеметяваща. Така че просто им натрий носовете. Нали разбираш? Ще нося каквото си искам.

Тя ме гледаше внимателно.

— Мислиш ли?

— О, да.

Пое си дълбоко дъх.

— Права си. Ще им натрия носовете. — Изпъна рамене.

— А и никой мъж не дава пет пари каква рокля носиш, нали?

— Никой.

Тя се усмихна и ме погледна многозначително.

— Интересува ги само какво има под нея.

— Страхотна рокля — отбеляза Джошуа, който се появи до рамото ми. Подаде на всяка от двете ни висока чаша.

— Шампанско. Единствената жълта напитка беше „Шартрьоз“, но ми прилоша само при вида му.

— Благодаря. — Взех едната чаша.

Той протегна ръка на Агнес.

— Джошуа Уилям Райън Трети.

— Сигурно си си измислил това име.

И двамата се обърнаха и ме изгледаха.

— Никой не може да се казва така, освен ако не е герой в сапунен сериал — отбелязах и със закъснение осъзнах, че трябваше само да си го помисля, но не и да го изричам на глас.

— Добре. Ами тогава можеш да ме наричаш Джош — предложи той.

— Луиза Кларк — представих се аз, после добавих: — Първа.

Очите му се присвиха леко за миг.

— Госпожа Ленард Гопник. Втора — обади се Агнес. — Но вероятно вече го знаеш.

— Да, така е. Всички говорят само за теб. — Думите му можеха да се приемат като удар, но той ги каза добродушно. Забелязах как Агнес леко отпусна рамене.

Джош, както ни обясни сам, беше с леля си, тъй като съпругът й бил далеч, а тя не искала да идва сама. Работел в компания за ценни книжа и по цял ден говорел с управители на попечителски и инвестиционни фондове за управление на риска. Каза още, че бил специализирал в корпоративни дялове и дългове.

— Нямам никаква представа какво е това — отбелязах аз.

— В повечето дни и аз съм така.

Просто се стараеше да ни забавлява. Но изведнъж в залата стана по-топло. Идвал от предградията на Бостън, току-що се бил нанесъл в малък като заешка дупка, както сам го описа, апартамент в Сохо и бил качил три килограма след пристигането си в Ню Йорк, защото ресторантите в центъра били толкова добри. Каза и още много неща, но аз почти не ги чух, защото не спирах да го зяпам.

— Ами ти, госпожице Луиза Кларк Първа? С какво се занимаваш?

— Луиза е моя приятелка от Англия, която ми гостува.

— И как ти се струва Ню Йорк?

— Много ми харесва — отвърнах. — Мисля, че още съм замаяна от удивление.

— И Жълтият бал е първото ти светско събитие. Е, госпожо Ленард Гопник Втора, определено знаеш как да впечатлиш някого.

Вечерта минаваше бързо, особено в компанията на втора чаша шампанско. По време на вечерята бях настанена между Агнес и някакъв мъж, който пропусна да ми се представи и ми проговори само веднъж, като попита гърдите ми кого познават тук, и ми обърна гръб, след като стана ясно, че отговорът е „почти никого“. Следях какво пие Агнес по заръка на господин Гопник и когато забелязах погледа му, замених пълната й чаша с почти празната моя, като с облекчение забелязах одобрителната му усмивка в отговор. Агнес разговаряше прекалено високо с мъжа от дясната й страна, смехът й бе пресилен, а жестовете й — нервни и неспокойни. Огледах другите жени на масата, всички около и над четиридесетте, и забелязах как се споглеждат тайничко, сякаш да затвърдят предварително споделено мнение. Беше ужасно.

Господин Гопник не можеше да се пресегне към нея от другата страна на масата, но забелязах, че погледът му честичко се спира върху нея, макар да продължаваше да се усмихва и здрависва с разни хора и външно да изглеждаше най-безгрижният човек на света.

— Къде е тя?

Наведох се, за да чуя Агнес по-ясно.

— Бившата жена на Ленард. Къде е? Трябва да разбереш, Луиза. Не мога да съм спокойна, докато не узная. Усещам, че е тук.

Тъмнолилаво.

— Ще проверя разпределението на местата — предложих и станах.

Стоях пред огромното табло на входа на залата за вечеря. Имаше около осемстотин напечатани със ситен шрифт имена, а аз дори не бях сигурна, че първата госпожа Гопник още използва тази фамилия. Изругах под нос точно когато Джош застана зад мен.

— Изгуби ли някого?

Снижих глас.

— Трябва да разбера къде седи първата госпожа Гопник. Случайно да знаеш дали още използва тази фамилия? Агнес би искала… да има представа къде е.

Той се намръщи.

— Малко е напрегната — добавих.

— Опасявам се, че нямам никаква представа. Но леля ми може да знае. Тя познава всички. Стой тук. — Докосна леко голото ми рамо и се отдалечи към масите, докато аз се опитах да си придам вид на човек, който оглежда таблото, за да се увери, че поне десетина от близките му приятели са тук, а не някой, чието лице внезапно е почервеняло от притеснение.

Той се върна само след минутка.

— Още използва името Гопник — каза. — Леля Нанси сподели, че май я е видяла край масата за търга. — Той прокара пръст с идеално поддържан маникюр по списъка с имена. — Ето. Маса сто четиридесет и четири. Минах оттам да проверя и наистина има жена, която отговаря на описанието й. Петдесет и няколко годишна, с тъмна коса, която изпраща отровни стрелички от чанта „Шанел“. Сложили са я възможно най-далеч от Агнес.

— О, слава богу — възкликнах. — Тя ще се успокои.

— Могат да са доста страшни, всички тези нюйоркски матрони — отбеляза той. — Не я виня, че иска да си пази гърба. Английското общество също толкова страховито ли е?

— Английското общество? О, аз не… не си падам много по светските събития.

— Нито пък аз. Честно казано, след работа съм толкова уморен, че в повечето дни едва успявам да си взема храна за вкъщи и се прибирам. Ти с какво се занимаваш, Луиза?

— Хм… — рязко вдигнах телефона си. — О, божичко. Трябва да се върна при Агнес.

— Ще те видя ли пак, преди да си тръгнеш? На коя маса си?

— Тридесет и втора — отвърнах, преди да се сетя за всички причини да не го правя.

— Значи ще се видим после. — Бях заслепена от усмивката му. — Исках да ти кажа, между другото, че си много красива. — Наведе се леко напред и снижи глас, така че леко избоботи край ухото ми: — Всъщност предпочитам твоята рокля пред тази на приятелката ти. Направи ли си снимка вече?

— Снимка?

— Ето. — Той вдигна ръка и преди да се усетя какво става, вече бе направил снимка на двама ни почти глава до глава. — Така. Дай ми номера си и ще ти я изпратя.

— Искаш да ми пратиш снимка, на която сме двамата.

— Разкри ли подмолния ми план? — Той се ухили. — Добре тогава. Ще си я запазя за мен. Спомен за най-красивото момиче тук. Освен ако не искаш да я изтриеш. Ето, заповядай. Изтрий я, ако искаш. — Протегна телефона си към мен.

Вперих поглед в снимката, а пръстът ми потрепна над бутона за изтриване, преди да го дръпна.

— Струва ми се грубо да изтриеш някого, с когото току-що си се запознал. Но, хм… благодаря ти… както и за цялата тайна операция по оглеждането на масите. Много мило от твоя страна.

— Удоволствието беше мое.

Ухилихме се един на друг. И преди да изтърся още нещо, се върнах на нашата маса тичешком.

 

 

Предадох на Агнес добрата новина, при което тя шумно въздъхна, после седнах и хапнах от вече изстиналата риба, докато главата ми престане да се върти. Той не е Уил, повтарях си аз. Веждите му бяха различни. Беше американец. И все пак имаше нещо в поведението му — увереността, комбинирана с остър ум, онова особено излъчване, което ти подсказваше, че може да се справи с каквото и да се изпречи насреща му, начинът, по който ме гледаше, сякаш ме изгаряше. Хвърлих поглед през рамо, спомняйки си, че дори не го бях попитала къде седи.

— Луиза?

Погледнах надясно. Агнес ме гледаше строго.

— Трябва да отида до тоалетната.

Отне ми около минута, докато схвана, че това означава, че и аз трябва да отида.

Тръгнахме бавно през масите към дамската тоалетна, а аз се озъртах за Джош. Всички погледи бяха вперени в Агнес, докато минаваше, и не само заради яркия цвят на роклята й, но и заради магнетизма и неволната й способност да привлича вниманието. Вървеше с вдигната брадичка, изпънати назад рамене, истинска кралица.

В мига, в който влязохме в дамската тоалетна, тя се тръшна на един диван в ъгъла и ми махна да й дам цигара.

— Мили боже. Каква вечер. Направо ще умра, ако скоро не си тръгнем.

Жената от персонала — около шестдесетте — вдигна вежда при вида на цигарата, после извърна очи.

— Хм… Агнес, не съм сигурна, че е разрешено да се пуши тук.

Въпреки това щеше да го направи. Може би когато си богат, не те е грижа за правилата. И какво толкова можеха да й направят — да я изхвърлят ли?

Запали, вдиша и въздъхна с облекчение.

— Уф. Тази рокля е толкова неудобна. И прашките ме прорязват като тел. — Тя се размърда пред огледалото, повдигна роклята и пъхна под нея дългите си пръсти с идеален маникюр. — Не трябваше да си слагам бельо.

— Но си добре, нали? — попитах.

Тя ми се усмихна.

— Добре съм. Срещнах доста мили хора тази вечер. Джош е много приятен, а и господин Питърсън от другата ми страна е любезен. Не е толкова зле. Може би най-сетне хората са започнали да приемат факта, че Ленард има нова съпруга.

— Просто им е нужно време.

— Дръж това. Трябва да пишкам.

Подаде ми наполовина изпушената цигара и се скри в една кабинка. Стиснах я с два пръста, сякаш беше запален бенгалски огън. Служителката от персонала ме погледна и само вдигна рамене, сякаш искаше да каже: „Какво да ги правиш?“.

— О, мили боже — обади се Агнес отвътре. — Ще трябва да сваля цялото нещо. Невъзможно е да се вдигне. После трябва да ми помогнеш с ципа.

— Добре — съгласих се. Служителката вдигна и двете си вежди. Помъчихме се да потиснем смеха си.

Две жени на средна възраст влязоха в тоалетната. Погледнаха неодобрително цигарата ми.

— Работата е там, Джейн, че сякаш ги обхваща някаква лудост — каза едната и се спря пред огледалото да си оправи косата. Не знам защо й беше нужно, след като беше напръскана с толкова много лак, че и ураган не можеше да я разроши.

— Така е. Виждали сме го хиляди пъти.

— Но обикновено поне имат благоприличието да го правят дискретно. Именно това страшно разочарова Катрин. Липсата на дискретност.

— Да. Тя би го приела много по-леко, ако ставаше дума за жена с поне малко класа.

— Точно. Постъпи толкова клиширано.

При тези думи и двете извърнаха глави към мен.

— Луиза? — чу се приглушен глас откъм една от кабинките. — Можеш ли да дойдеш?

Разбрах за кого говорят. Личеше си по лицата им.

Последва кратко мълчание.

— Сигурно знаете, че тук не се пуши — отбеляза натъртено едната от жените.

— Така ли? Много съжалявам. — Угасих цигарата в мивката, после полях угарката с вода.

— Ще ми помогнеш ли, Луиза? Ципът ми заяде.

Знаеха. Бяха събрали две и две и видях как лицата им се изопват.

Минах край тях, почуках два пъти на вратата на кабинката и тя ми отвори.

Агнес стоеше само по сутиен, а тясната й жълта рокля бе заседнала около талията й.

— Какво… — започна тя.

Вдигнах пръст пред устните си и мълчаливо й посочих навън.

Тя хвърли поглед през рамо, сякаш можеше да види през вратата, и се нацупи. Накарах я да се обърне. Ципът, свален на две трети, беше заял на талията й. Опитах два-три пъти да го вдигна, после измъкнах телефона от чантичката си и включих фенерчето, за да видя какво го спира.

— Можеш ли да го оправиш? — шепнешком попита тя.

— Опитвам се.

— Трябва. Не мога да изляза така пред онези жени.

Агнес стоеше само на сантиметри от мен в оскъдния си сутиен, а бледата й кожа излъчваше топли вълни на скъп парфюм. Опитах се да се наведа, да се взра отблизо в ципа, но беше невъзможно. Трябваше й място, за да свали роклята и аз да мога да оправя ципа, иначе не можех да го вдигна. Погледнах я и вдигнах рамене. Тя се сви като прободена.

— Не мисля, че мога да го оправя тук, Агнес. Няма място. И не виждам добре.

— Не мога да изляза така. Ще кажат, че съм уличница. — Скри лице в дланите си отчаяна.

Напрегнатата тишина отвън ми подсказа, че жените изчакват следващия ни ход. Дори не се преструваха, че искат да ползват тоалетната. Бяхме уловени в капан. Изправих се и тръснах глава, опитах се да помисля. И тогава ми хрумна.

— Натрий им носовете — прошепнах.

Очите й се разшириха.

Гледах я уверено и леко кимнах. Тя се намръщи, но после лицето й се проясни.

Отворих вратата на кабинката и отстъпих встрани. Агнес си пое въздух, изпъна гръб, после мина край двете жени като истински супермодел на модно ревю, със смъкната до талията рокля и само по сутиен, който едва прикриваше бледите й гърди. Спря по средата на помещението и се наведе напред, за да мога да измъкна внимателно роклята над главата й. После се изправи, вече напълно гола, като се изключи дантеленото й бельо, като истинско олицетворение на нехайството. Не посмях да погледна към лицата на жените, но докато прехвърлях роклята през рамо, чух рязкото поемане на дъх и усетих вибрациите във въздуха.

— Хм, аз… — подхвана едната.

— Искате ли комплект за шиене, госпожо? — Служителката на хотела се появи до мен. Отвори малкия пакет и ми го подаде, докато Агнес се настани изящно на дивана и протегна встрани дългите крака, прилично притиснати един към друг.

Още две жени влязоха и разговорът им мигновено секна при вида на Агнес по бельо. Едната се закашля и двете старателно извърнаха поглед от нея, отчаяно търсейки тема на разговор. Агнес си почиваше на дивана, привидно незаинтересована от нищо.

Служителката ми подаде карфица и с острия й връх успях да хвана тъничката нишка, която се бе оплела, след което нежно я издърпах, докато ципът се освободи и отново помръдна.

— Готово!

Агнес се изправи, пое протегнатата ръка на жената от персонала и елегантно пристъпи в роклята, която двете заедно вдигнахме. Когато бе на мястото си, аз леко издърпах ципа нагоре и най-сетне тя отново бе облечена от глава до пети в плътно прилепнала по тялото й рокля. Приглади я надолу по безкрайно дългите си крака.

Служителката ни предложи флакон с лак за коса.

— Дайте на мен — прошепна тя. — Позволете. — Наведе се и пръсна леко края на ципа. — Така ще си остане горе.

Усмихнах й се с благодарност.

— Благодаря. Много мило от ваша страна — каза Агнес. Извади петдесетдоларова банкнота от вечерната си чантичка и я подаде на жената. После се обърна с усмивка към мен. — Луиза, скъпа, да се върнем ли на масата?

След което кимна царствено на двете жени, вдигна брадичка и бавно тръгна към вратата.

Настана тишина. После служителката се обърна към мен и прибра парите с широка усмивка.

— Това вече — на висок глас отбеляза тя — е истинска класа.