Джоджо Мойс
Все още аз (4)

Четвърта глава

От: BusyBee@gmail.com

До: KatClarkl@yahoo.com

Здравей и ти, Долен миризливец!

(Може ли един уважаван и сериозен счетоводител да говори така на сестра си, която обикаля по света?)

Аз съм добре, благодаря. Работодателката ми — Агнес — е на моите години и е много мила. Това си е голям бонус. Няма да повярваш на какви места ходя — снощи бях на бал, с рокля, която струва повече от месечната ми заплата. Чувствах се като Пепеляшка. Само дето имам прекрасна сестра (да, и това е нещо ново за мен. Ха-ха-ха!).

Радвам се, че на Том му харесва новото училище. Не се притеснявай за тази история с флумастера — винаги може да боядисаме пак стената. Мама казва, че това е изява на творческите му заложби. Знаеш ли, че се опитва да накара татко да тръгне на вечерно училище, за да се научи да се изразява по-добре? Той си е наумил, че това означава, че тя ще го накара да правят тантрически сеанси. Само Господ знае къде го е прочел. Престорих се, че тя ми е казала, че точно това означава, когато ми се обади, и сега се чувствам виновна, защото той се притеснява, че ще трябва да си показва интимните части пред стая, пълна с непознати.

Пиши ми пак. Чакам новини, особено за срещата!!!

Липсваш ми,

Лу

P.S. Ако татко вземе да си показва интимните части пред стая с непознати, не искам да научавам ИЗОБЩО.

 

 

Според социалния календар на Агнес няколко събития бяха особено важни в обществения живот на Ню Йорк, но благотворителната вечеря на фондацията на Нийл и Флорънс Стрейджър беше абсолютният връх на сезона. Гостите се обличаха в жълто — мъжете под формата на вратовръзки, освен ако не бяха настроени ексхибиционистично, а снимките от събитието се появяваха в издания като „Ню Йорк Поуст“ и „Харпърс Базар“. Тоалетите бяха официални, жълтите рокли бяха зашеметяващи, а билетите струваха малко под тридесет хиляди долара на маса. И то за масите в периферията на залата. Знаех това, защото бях започнала да проучвам всяко събитие, на което Агнес трябваше да присъства, а това бе от важните не само заради огромната подготовка, която предстоеше, включваща маникюрист, фризьор, масажист и допълнителни тренировки с Джордж сутринта, но и заради нивата на стрес при самата Агнес. Тя направо вибрираше по цял ден, крещеше на Джордж, че не може да изпълни упражненията, които й бе възложил, че не може да пробяга разстоянието. Беше направо невъзможна. Джордж, който притежаваше спокойствието на Буда, отвърна, че няма никакъв проблем, че могат да се върнат, ходейки, и ендорфините от разходката ще й се отразят добре. Когато си тръгваше, той ми намигна, сякаш всичко бе в рамките на очакваното.

Господин Гопник, вероятно в отговор на някой отчаян вик за помощ, се върна у дома на обяд и я намери заключена в гардеробната. Прибрах дрехите от химическото, които Ейшък бе донесъл, и отмених часа й за избелване на зъбите, после седнах в коридора и се зачудих какво трябва да правя. Дочух приглушения й глас, когато той отвори вратата.

— Не искам да ходя.

Каквото и да каза после, явно бе достатъчно, за да задържи господин Гопник доста по-дълго, отколкото предполагах, че ще остане. Нейтън беше излязъл, така че не можех да поговоря с него. Майкъл надникна през вратата.

— Той още ли е там? — попита. — Изгубих сигнала.

— Сигнал?

— Проследяващ сигнал на телефона му. Само така мога да знам къде е през повечето време.

— В гардеробната й е. — Не знаех какво друго да кажа, доколко можех да се доверя на Майкъл. Но нямаше как да не чуем извисяващите се гласове. — Не мисля, че на госпожа Гопник й се излиза тази вечер.

— Тъмнолилаво. Казах ти.

И тогава си спомних.

— Бившата госпожа Гопник. Това е било нейното любимо събитие и Агнес го знае. Все още е. Всички стари харпии ще са там. Не са от най-дружелюбните.

— Е, това обяснява поведението й.

— Той е от големите спонсори, така че няма как да не се появи. Освен това са стари приятели със семейство Стрейнджър. Но това е един от тежките ангажименти в календара им. Миналата година беше пълен провал.

— Защо?

— О, тя отиде като агнец на заколение. — Той се намръщи. — Мислеше, че това ще са новите й най-добри приятелки. Както чух впоследствие, направо са я пекли на бавен огън.

Потреперих.

— Не може ли просто да отиде сам?

— О, скъпа, нямаш представа как се случват нещата тук. Не. Не. Не. Тя трябва да го придружи. Трябва да се усмихва и да бъде видяна на всички снимки. Това й е работата сега. И тя го знае. Но няма да бъде приятно.

Гласовете отново се бяха извисили. Чухме Агнес да възразява, после по-кроткия глас на господин Гопник, разумен, увещаващ.

Майкъл си погледна часовника.

— Ще се връщам в офиса. Ще ми направиш ли услуга? Ще ми пратиш ли съобщение, когато тръгне от тук? Имам поне петдесет и осем неща, които той трябва да подпише преди три следобед. Чао! — Прати ми въздушна целувка и излезе.

Останах на мястото си още малко, като се мъчех да не подслушвам спора им в дъното на коридора. Прелиствах си календара, чудейки се дали имам нещо, с което бих могла да съм полезна. Феликс мина край мен, вдигнал въпросително опашка, крайно незаинтересован от действията на човеците наоколо.

И тогава вратата се отвори. Господин Гопник ме видя.

— О, Луиза. Би ли дошла за момент?

Изправих се и направо се втурнах към него. Което не беше лесно, понеже тичането предизвикваше мускулни спазми.

— Чудех се дали си свободна тази вечер.

— Свободна?

— Да дойдеш на едно благотворително събитие.

— Хм… разбира се. — От самото начало знаех, че работното ми време няма да е нормирано. А и така поне беше сигурно, че няма да се сблъскам с Илария. Можех да си сваля някой филм на айпада и да го изгледам в колата.

— Готово. Какво ще кажеш, скъпа?

Агнес изглеждаше сякаш бе плакала.

— Може ли да седи до мен?

— Ще се погрижа.

Тя си пое дълбоко въздух и леко потрепери.

— Добре тогава. Предполагам, че става.

— Да седя до…

— Добре. Чудесно! — Господин Гопник си погледна телефона. — Така. Наистина трябва да вървя. Ще се видим в главната зала. Седем и половина. Ако успея да се освободя от конферентната връзка по-рано, ще ти се обадя. — Пристъпи към нея, обхвана лицето й с длани и я целуна. — Добре ли си?

— Да, добре съм.

— Обичам те. Много. — Целуна я още веднъж и си тръгна. Агнес отново си пое дълбоко въздух. Опря длани на коленете си, после вдигна очи към мен.

— Имаш ли жълта бална рокля?

Зяпнах я.

— Хм. Не. По принцип изпитвам недостиг на бални рокли.

Тя ме огледа от глава до пети, сякаш се опитваше да прецени дали ще вляза в някоя от нейните. Мисля, че отговорът беше пределно ясен и на двете ни. После тя изправи рамене.

— Извикай Гари. Трябва да идем до „Сакс“.

 

 

Половин час по-късно стоях в една пробна, докато две от консултантките в магазина се мъчеха да натикат гърдите ми в рокля без презрамки в цвета на масло. Опитах се да се пошегувам, че последния път, в който са ме опипвали толкова интимно, се бе стигнало до обсъждане на годеж веднага след това. Но никой не се засмя.

Агнес се намръщи.

— Твърде сватбена е. И я прави да изглежда широка в талията.

— Това е, защото съм такава.

— Имаме страхотно коригиращо бельо, госпожо Гопник.

— О, не съм сигурна, че бих…

— Имате ли нещо в стил петдесетте? — попита Агнес, докато ровеше в телефона си. — Защото ще втали фигурата й и ще реши проблема с ръста. Нямаме време да поръчаме нещо специално.

— Кога е събитието ви, мадам?

— Трябва да бъдем там в седем и половина.

— Можем да преправим роклята навреме за вас, госпожо Гопник. Ще се погрижа Тери да я донесе в дома ви в шест.

— Тогава да пробваме онази в цвета на слънчоглед и… онази другата, с пайетите.

Ако бях знаела, че точно в онзи следобед за първи и последен път в живота си ще меря рокли за по три хиляди долара, щях да се постарая да не съм със смешни боксерки с дакел на тях и сутиен, който бях закрепила с безопасна игла. Зачудих се колко пъти тази седмица ще си показвам гърдите пред непознати. И също се питах дали някога са виждали тяло като моето, с истински тлъстини по него. Консултантките в магазина бяха твърде любезни, за да коментират фигурата ми, само неколкократно предложиха „коригиращо“ бельо и носеха рокля след рокля, като с мъка ме натикваха в тях като някое добиче, докато накрая Агнес, седнала на мек фотьойл, не заяви:

— Да! Това е роклята. Какво мислиш, Луиза? Дължината ти подхожда отлично с тази тюлена подплата отдолу.

Вторачих се в отражението си. Не бях сигурна кого виждам в огледалото. Талията ми бе пристегната от вградения в роклята корсет, а гърдите ми бяха повдигнати и оформени в перфектен пищен бюст. Цветът караше кожата ми да сияе, а дългата пола ме правеше с поне тридесет сантиметра по-висока и напълно неузнаваема. Фактът, че не можех да дишам, нямаше никакво значение.

— Ще вдигнем косата ти и ще добавим обеци. Идеално.

— Тази рокля е намалена с двадесет процента — добави една от консултантките. — Не продаваме много тоалети в жълто след вечерята на Стрейджър…

Леко ми се зави свят от облекчение. И после погледнах етикета. След намалението цената беше две хиляди петстотин и седемдесет и пет долара. Месечна заплата. Мисля, че Агнес забеляза пребледнялото ми лице, защото махна на една от жените да дойде.

— Луиза, върви да се преоблечеш. Имаш ли подходящи обувки? Или да изтичаме до магазин за обувки?

— Аз имам обувки. Много. — Имах един чифт златни сатенени обувки, които щяха да подхождат. Не исках сметката да набъбне още.

Върнах се в пробната и внимателно се измъкнах от роклята, усещайки как тежестта на скъпата материя се смъква от тялото ми, а докато се обличах, слушах как Агнес и консултантките си говорят. Агнес поиска чанта и някакви обеци, погледна ги бегло и явно остана доволна.

— Пишете ги на сметката ми.

— Разбира се, госпожо Гопник.

Отидох при нея на касата. Докато излизахме, стиснала здраво торбите, я попитах тихо:

— Искате ли да бъда изключително внимателна?

Тя ме изгледа неразбиращо.

— С роклята.

Тя продължаваше да не разбира.

Снижих глас.

— У дома просто прибираме навътре етикета, после я връщаме на другия ден. Нали знаете, стига да няма случайни петна от вино и да не мирише твърде много на цигари. Или може да я пръснем леко с дезодорант.

— Да я върнем?

— В магазина.

— И защо да го правим? — попита тя, докато се качваше в чакащата ни кола, а Гари прибираше чантите в багажника. — Не се притеснявай толкова, Луиза. Да не мислиш, че не знам как се чувстваш? Аз нямах нищо, когато дойдох тук. С приятелките ми дори си разменяхме дрехите. Но ти трябва да си с хубава рокля, когато седиш до мен довечера. Не може да си с униформата си. Тази вечер не си мой служител. И аз съм щастлива да платя за това.

— Добре.

— Нали разбираш? Тази вечер не трябва да бъдеш служител. Много е важно.

Замислих се за огромната чанта в багажника зад гърба ми, докато колата бавно се придвижваше из улиците на Манхатън, и леко се стреснах от посоката, в която поемаше денят ми.

— Ленард каза, че си се грижила за някакъв мъж, който е починал.

— Да. Казваше се Уил.

— Той каза също, че си… дискретна.

— Старая се.

— И че не познаваш никой друг тук.

— Само Нейтън.

Тя се замисли над това.

— Нейтън. Изглежда ми свестен.

— Наистина е такъв.

Вторачи се в ноктите си.

— Говориш ли полски?

— Не. — Побързах да добавя: — Но може би бих могла да науча, ако…

— Знаеш ли кое ми е най-трудно, Луиза?

Поклатих глава.

— Не знам кого мога… — Тя се поколеба, после явно промени мнението си за това, което се канеше да каже. — Имам нужда да си моя приятелка тази вечер. Разбираш ли? Ленард… той ще трябва да се занимава с бизнеса си. Все говори ли, говори с мъжете. Но ти ще стоиш до мен, нали? Точно до мен.

— Както поискате.

— И ако някой пита, ти си ми стара приятелка. От времето, когато съм живяла в Англия. Ние… познаваме се от училище. Не си ми асистентка, разбрано?

— Ясно. От училище.

Този отговор явно я задоволи. Кимна и се облегна назад. Не каза нищо повече през целия път до апартамента.

 

 

Хотел „Ню Йорк Палас“, в който се провеждаше галавечерята на фондацията „Стрейджър“, бе толкова величествен, че почти бе комично: истински замък от приказките, с вътрешен двор и сводести прозорци, осеян с лакеи в ливреи с яркожълти панталонки. Сякаш бяха огледали всички стари луксозни хотели в Европа, бяха копирали разкошните корнизи, мраморни фоайета и изкусна позлата и бяха решили да съчетаят всичко на едно място, добавили бяха малко блясък в стил Дисни, след което бяха вдигнали летвата и умножили всичко по много. Направо очаквах да видя каляска тиква и няколко стъклени пантофки по покритото с червен килим стълбище. Когато спряхме с колата, погледнах към грейналия в позлата интериор и за малко да се засмея, но Агнес бе толкова напрегната, че не посмях. Освен това корсетът ми бе толкова стегнат, че сигурно щях да го пръсна по шевовете.

Гари ни остави пред главния вход, като спря колата в широка алея, където бе пълно с огромни черни лимузини. Влязохме покрай тълпа от зяпачи на тротоара. Един от лакеите взе палтата ни и за пръв път видях роклята на Агнес в пълния й блясък.

Изглеждаше зашеметяващо. Тя не носеше традиционна бална рокля като моята, нито като на другите дами, а неоново жълта, структурирана, дълга до земята права рокля, с едно вдигнато рамо с мотив, който се извисяваше до главата й. Косата й бе пригладена строго назад в стегнат кок, а от ушите й висяха два огромни златистожълти диаманта. Трябваше да изглежда невероятно. Но тук, осъзнах с присвит стомах, тя изглеждаше някак прекалено — не на място в традиционното великолепие на хотела.

Докато стоеше там, главите на близкостоящите се извърнаха и веждите на достолепните матрони в жълти копринени рокли и наметки над стегнатите им корсети се повдигнаха, докато я гледаха странишком с грижливо гримираните си очи.

Агнес сякаш не ги забелязваше. Озърна се разсеяно наоколо, опитвайки се да намери съпруга си. Нямаше да се успокои, докато не се облегнеше на ръката му. Понякога ги наблюдавах, когато са заедно, и бях забелязала почти осезаемото облекчение, което изпитваше, когато той беше до нея.

Тя ме изгледа, сякаш току-що си бе спомнила, че съм там.

Блесна светкавица и забелязах, че между нас има фотографи. Отстъпих встрани, за да не съм близо до Агнес, но мъжът ми махна да застана до нея.

— Вие също, госпожо. Точно така. Усмихнете се.

Тя се усмихна и погледът й за миг ме потърси, сякаш да се успокои, че съм наблизо.

После се появи и господин Гопник. Приближи се малко сковано — Нейтън беше казал, че има тежка седмица — и целуна бузата на жена си. Чух го да прошепва нещо в ухото й и тя се усмихна искрено и непресторено. Ръцете им се сплетоха за миг и тогава си дадох сметка, че една двойка можеше да отговаря на всички стереотипи и все пак помежду им да има нещо много истинско, наслада от присъствието на другия. Внезапно изпитах копнеж по Сам. Но не можех да си го представя на подобно място, натъкмен в смокинг и папийонка. Щеше да се чувства ужасно, реших моментално.

— Името ви, моля? — Фотографът бе застанал до рамото ми.

Сигурно го направих, защото си мислех за Сам.

— Хм. Луиза Кларк-Фийлдинг — изрекох с най-префърцунения си британски акцент. — От Англия.

— Господин Гопник! Насам, господин Гопник!

Отдръпнах се в тълпата, докато фотографите ги снимаха заедно, неговата ръка нежно прегърнала талията й, раменете и брадичката й вирнати гордо, сякаш е господарка на събраното множество. А после го забелязах как оглежда залата и ме търси с поглед.

Двамата с Агнес дойдоха при мен.

— Скъпа, трябва да поговоря с няколко души. Ще се справите без мен за малко, нали?

— Разбира се, господин Гопник — отвърнах, сякаш всеки ден бях на подобни събития.

— Ще се върнеш ли скоро? — Агнес продължаваше да стиска ръката му.

— Трябва да поговоря с Уейнрайт и Милър. Обещах да им отделя десет минути да обсъдим онези облигации.

Агнес кимна, но по лицето й бе изписана неохота да го пусне. Докато вървяхме през фоайето, господин Гопник се наведе към мен.

— Не я оставяй да пие твърде много. Притеснена е.

— Добре, господин Гопник.

Той кимна, после се огледа наоколо, потънал в мислите си. Отново ме погледна и се усмихна.

— Изглеждаш много добре. — И се изгуби сред гостите.

 

 

Балната зала бе препълнена, истинско море в жълто и черно. Носех гривната от жълти и черни мъниста, която дъщерята на Уил, Лили, ми бе подарила, преди да замина от Англия. И тайничко си мислех колко хубаво би било, ако можех да съм и с чорапогащника на жълти и черни ивици. Дамите наоколо имаха вид на жени, които никога през живота си не са се забавлявали с облеклото си.

Първото, което ми направи впечатление, бе колко слаби са повечето от тях, пристегнати в миниатюрни рокли, ключиците им — стърчащи като закачалки. Жените на определена възраст в Стортфолд бяха леко отпуснати, прикриваха допълнителните сантиметри към фигурата си с жилетки или дълги пуловери („Покрива ли ми задника?“) и представата им за издокарване беше да си купят нова спирала или да идат на фризьор на всеки шест седмици. В родния ми град да обръщаш прекалено много внимание на себе си, беше нещо осъдително и говореше за нездравословен егоизъм.

Но жените в тази бална зала имаха вид на хора, които са превърнали външния си вид в професия. Нямаше и едно косъмче, което да не си е на мястото, нито ръка, която да не е стегната до идеални пропорции от строги ежедневни тренировки. Даже и жените на неопределена възраст (трудно бе да се предположи поради всичкия ботокс и филърите) изглеждаха така, сякаш не са и чували за отпусната кожа, камо ли да имат такава. Сетих се за Агнес и нейния личен треньор, за редовните посещения при дерматолог, фризьор и маникюрист и си казах, че това наистина бе нейната работа сега. Трябваше да се подлага на всички тези процедури, за да може да се появи тук и да бъде на ниво.

Агнес се движеше бавно сред гостите, вдигнала високо глава, усмихваше се на приятелите на съпруга й, които идваха да разменят по няколко думи, докато аз стоях неловко някъде встрани. Приятелите винаги бяха мъже. Единствено мъжете й се усмихваха. Жените, макар да не бяха толкова груби, че да се отдалечат от нея, извръщаха дискретно лица, сякаш внезапно вниманието им бе привлечено от нещо в другия край на залата, за да не се налага да говорят с нея. На няколко пъти, докато обикаляхме из залата и аз крачех зад гърба й, забелязах скованото изражение на нечия съпруга, сякаш присъствието на Агнес бе някакво провинение.

— Добър вечер — обади се глас над рамото ми.

Вдигна очи и залитнах. Уил Трейнър стоеше до мен.