Джоджо Мойс
Все още аз (34)

Тридесет и четвърта глава

От: MirandMrsBernardClark@yahoo.com

До: BusyBee@gmail.com

Скъпа Лу,

Трябваше да го прочета два пъти, за да се уверя, че не халюцинирам. Гледах снимките във вестника и се питах дали е възможно това наистина да е моето момиченце?

Снимките с роклите ти са прекрасни, а ти изглеждаш прелестно с приятелките си. Казах ли ти колко сме горди с татко ти? Изрязахме всички снимки от притурката, а татко ти направи снимки от екрана на компютъра на всички, които намерихме в интернет. (Казах ли ти, че се записа на компютърен курс в центъра за обучение за възрастни? Скоро ще е новият Бил Гейтс на Стортфолд.) Пращаме ти цялата си любов и сме сигурни, че ще пожънеш огромен успех, Лу. Звучеше толкова уверена и смела по телефона — когато затвори, просто продължих да зяпам слушалката и не можех да повярвам, че моето момиченце, пълно с дръзки планове, се обажда от собствената си компания отвъд Атлантика. (Нали е Атлантикът? Все го бъркам с Тихия океан.)

Ето и нашата голяма новина. Ще дойдем да те видим в края на лятото! Когато захладнее малко — не ми се иска да усетим ваша топлинна вълна: знаеш как татко ти се подсича от горещините на деликатни места. Диърдри от туристическата агенция ще ни позволи да използваме нейната отстъпка за служители и ще си запазим билети в края на седмицата. Може ли да останем при теб в апартамента на старата дама? Ако не, би ли ни казала къде да отседнем? Само да няма дървеници.

Кажи ми кои дати те устройват. Толкова се вълнувам!!

С безкрайна обич, мама ххх

P.S. Казах ли ти, че Трина получи повишение? Винаги е била голяма умница. Да знаеш, сега разбирам защо Еди толкова си пада по нея.

 

 

25 юли

„Мъдростта и знанието ще бъдат опората на вашето време.“

Стоях в епицентъра на Манхатън пред извисяващата се сграда и чаках дишането ми да се успокои, докато зяпах позлатения надпис над огромния вход на „Рокфелер Плаза“ №30. Около мен Ню Йорк вреше и кипеше във вечерната жега, тротоарите бяха плътно запълнени с туристи, въздухът бе наситен с рева на клаксони и неизменния мирис на изгорели газове и нагорещена гума. Зад мен една жена с тениска с лого „30 Рок“ се мъчеше да надвика шума и врявата, докато изнасяше многократно повтаряна туристическа беседа пред група японски туристи.

— Строителството било завършено през хиляда деветстотин тридесет и трета година под ръководството на изтъкнатия архитект Реймънд Худ в стил арт деко… Господине, моля ви, не се отделяйте от групата, господине. Госпожо? Госпожо?… И първоначално сградата била наречена Ар Си Ей Билдинг, преди да бъде преименувана на Дженеръл Електрик Билдинг през… Госпожо? Насам, моля…

Вдигнах очи към шестдесет и седем етажната кула и си поех дълбоко въздух.

Беше седем без петнадесет.

Исках да изглеждам идеално и възнамерявах да се върна до „Лейвъри“ в пет, за да си взема душ и да избера подходящ тоалет (мислех си за Дебора Кар в „Една незабравима любов“). Но съдбата се намеси под формата на една италианка — стилист в модно списание, която бе пристигнала в магазина в четири и половина и бе поискала да разгледа всички костюми от две части за проект, върху който работела, а после трябваше колежката й да премери няколко и да направят снимки. Преди да се усетя, бе станало шест без двадесет и имах време само да оставя Дийн Мартин у дома и да го нахраня, преди да хукна насам. И ето ме сега, потна и леко замаяна, все още с дрехите си от работа, на път да разбера накъде ще поеме животът ми оттук насетне.

— Добре, дами и господа, насам за панорамната тераса, моля.

Бях престанала да тичам няколко минути по-рано, но още бях задъхана, докато прекосявах площада. Побутнах вратите от затъмнено стъкло и с облекчение забелязах, че опашката за билети е малка. Бях проверила в „Трип Адвайзър“ предната вечер, където предупреждаваха, че опашките може да са големи, но изпитвах леко суеверие и не исках предварително да си купя билет. Затова си изчаках реда, като междувременно погледнах лицето си в малкото огледалце, огледах се тайничко наоколо, в случай че той се е появил по-рано, след което си купих билет, който ми даваше право на достъп между седем без десет и седем и десет, минах през коридора, ограден с кадифено въже, и изчаках, докато заедно с група туристи бях поканена да се кача в асансьора.

Шестдесет и седем етажа, казаха. Толкова високо, че от бързото качване очите ти изскачали.

Той щеше да дойде. Разбира се, че щеше да дойде.

Ами ако не дойде?

Това бе мисълта, която се въртеше в главата ми, откакто бях видяла краткия му отговор на моя имейл. „Добре. Разбрах те.“ Което можеше да означава всичко. Изчаках да видя дали ще зададе въпроси, или ще каже още нещо, което да намекне за решението му. Препрочетох своя имейл, като се питах дали не съм звучала твърде дръзко, твърде категорично, дали съм успяла да предам силата на чувствата си. Обичах Сам. Исках да е с мен. Дали той разбираше колко силно го желаех? Но след като бях поставила най-големия от всички ултиматуми, ми се струваше странно да започна да проверявам дали съм била правилно разбрана, затова просто чаках.

Седем без десет. Вратите на асансьора се отвориха. Показах си билета и влязох. Шестдесет и седем етажа. Стомахът ми се сви.

Асансьорът тръгна бавно нагоре и усетих внезапна паника. Ами ако не дойде? Ако ме е разбрал, но си е променил решението? Какво ще правя? Едва ли щеше да постъпи така с мен, не и след всичко, което се бе случило. Усетих, че си поемам дълбоко въздух, и притиснах ръка до гърдите си в опит да се успокоя.

— От височината е, нали? — Една любезна жена до мен се пресегна и докосна ръката ми. — Седемдесет етажа си е доста голяма височина.

Помъчих се да се усмихна.

— Нещо такова.

Ако не можеш да оставиш работата и къщата си, и всичко, което те прави щастлив там, ще те разбера. Ще се натъжа, но ще те разбера.

Ти винаги ще бъдеш с мен по един или друг начин.

Лъжех. Естествено, че лъжех. О, Сам, моля те кажи „да“. Моля се да ме чакаш, когато вратите отново се отворят. Асансьорът спря.

— Е, това не бяха седемдесет етажа — подхвърли някой и двама-трима души неловко се изсмяха. Едно бебе в количката си ме погледна с големи кафяви очи. Всички останахме неподвижни за миг, после някой слезе.

— О. Това не е главният асансьор — каза жената до мен и посочи нататък. — Онзи е.

Така си беше. В края на безкрайна, извита като подкова опашка от хора.

Зяпнах ужасена. Сигурно имаше стотина туристи, даже двеста, които се движеха бавно, разглеждаха музейната експозиция, ламинираните снимки по стените. Погледнах си часовника. Вече оставаше само една минута до седем. Написах съобщение на Сам и с ужас видях как то не се изпраща. Запровирах се в тълпата, мърморейки извинения, докато хората цъкаха силно с език и ми подвикваха, че всички чакат. Свела глава, минах покрай таблата на стената, които разказваха историята на сградата „Рокфелер“, на коледните елхи, видео изложбата на NBC, промушвах се и заобикалях хората, мърморейки извинения. Няма по-раздразнителни хора от измъчени от жегата туристи, които са се озовали на неочаквано дълга опашка. Един ме сграбчи за ръкава:

— Хей! Ти! Всички чакаме!

— Имам среща с един човек — казах аз. — Много съжалявам. Англичанка съм. Ние по принцип сме много добри в чакането на опашка. Но ако закъснея още малко, ще го изпусна.

— Изчакай си реда като всички останали!

— Пусни я да мине, скъпи — каза жената до него и аз й благодарих безмълвно, като продължих да се промъквам между тълпата е изгорели от слънцето рамене, бавно местещи се тела и хленчещи деца, тениски с надписи „Обичам Ню Йорк“, а вратите на асансьора бавно се приближаваха към мен. Но на по-малко от пет метра опашката внезапно спря напълно да се движи. Подскочих леко, за да се опитам да надникна над главите на хората, и пред мен се изправи бутафорна стоманена греда. Беше сложена пред огромна черно-бяла фотография на силуетите на високите сгради на Ню Йорк на фона на небето. Посетителите сядаха на групички на гредата в имитация на прочутата снимка на работниците, които хапват обяда си по време на строежа на кулата, докато една млада жена с фотоапарат им даваше инструкции на висок глас:

— Вдигнете високо ръце, точно така, сега палци горе за Ню Йорк, точно така, сега се престорете, че се бутате един друг, сега целувка. Добре. Снимките ще са готови, когато си тръгвате. Следващите!

Тя повтаряше тези четири фрази, докато постепенно и бавно се приближавахме. Единственият начин да мина през тях, би означавал да съсипя нечия паметна снимка за цял живот с прочутата сграда. Беше седем и четири. Опитах се да се промуша и някак да мина зад жената, но се озовах блокирана от група тийнейджъри е раници. Някой ме побутна по гърба и всички се размърдахме.

— На гредата, моля. Госпожо? — Пътят напред бе преграден от неподвижна стена от хора. Фотографката ни подкани. Бях готова на всичко, само да се придвижим по-бързо. Послушно се покатерих на гредата, мърморейки под нос.

— Хайде, хайде, трябва да мина.

— Вдигнете ръце високо, точно така, сега палци горе за Ню Йорк! — Вдигнах ръце, насилих се да вдигна и палци. — Сега се престорете, че се бутате един друг, точно така… сега целувка. — Някакъв тийнейджър с очила се обърна към мен изненадан, а после видимо доволен.

Поклатих глава.

— Няма да стане, приятел. Съжалявам. — Скочих от гредата, избутах го встрани и хукнах към последната опашка, която чакаше пред асансьора.

Седем и девет минути.

В този момент ми се доплака. Стоях, притисната отвсякъде от сгорещени и мърморещи хора, пристъпвах от крак на крак и гледах как от другия асансьор излизат големи групи, докато мислено се проклинах, че не съм проучила внимателно предварително. Това беше проблемът с грандиозните жестове, осъзнах сега. Имаше голяма вероятност да се провалят главоломно. Служителите на охраната наблюдаваха безпокойството ми с безразличието на хора, които са видели всичко. И най-накрая, в седем и дванадесет минути, вратите на асансьора се отвориха и един пазач подкани посетителите да влизат, като броеше всеки на вратата. Когато стигна до мен, препречи пътя ми с въже.

— Следващият асансьор.

— О, стига.

— Такива са правилата, госпожо.

— Моля ви. Трябва да се видя с един човек. Толкова много закъснях. Нека да се мушна вътре, моля. Умолявам ви.

— Не мога. Строго се спазва бройката.

Нададох болезнен стон, но една жена на няколко метра от мен ми махна.

— Елате — каза тя и излезе от асансьора. — Влезте на мое място. Аз ще хвана следващия.

— Наистина ли?

— Кой не обича романтичните срещи.

— О, благодаря ви, много ви благодаря! — възкликнах, докато се разменяхме. Не ми се искаше да й казвам, че шансът да се окаже романтична или дори среща, намалява с всяка изминала секунда. Напъхах се в асансьора, като усещах любопитните погледи на хората, но само стиснах юмруци, когато асансьорът се задвижи.

Този път кабината се изстреля нагоре с космическа скорост, което накара децата да се засмеят и да посочат към стъкления покрив, където се виждаше ясно колко бързо се движим. Над главите ни проблеснаха светлини. Стомахът ми се преобърна няколко пъти. Една по-възрастна жена до мен в рокля на цветя ме побутна.

— Искаш ли ментов бонбон? — попита тя и ми намигна. — За момента, когато най-сетне го срещнеш?

Взех един и се усмихнах притеснено.

— Искам да разбера как е минало — каза тя и прибра кутийката в чантата си.

В ушите ми нещо пукна и асансьорът започна да забавя ход, след което спря.

 

 

Имало едно време едно момиче от малък град, което живеело в малкия си свят. Било напълно щастливо, или поне се опитвало да се убеди, че е така. Както повечето момичета, и то обичало да играе различни роли и да се преструва на нещо, което не е. Но както става с твърде много момичета, животът го сблъскал с какви ли не неприятности и накрая вместо да намери какво наистина му подхожда, то се затворило в себе си, прикрило онези свои качества, които го отличавали от останалите. Доста дълго си патило от света наоколо, докато накрая решило, че е по-безопасно да не бъде себе си изобщо.

Можем да изберем да бъдем толкова версии на себе си. Някога животът ми се измерваше в най-простички стъпки. Научих, че съществува и друг свят, от мъжа, който отказваше да приеме онази версия на себе си, която му бе наложена от външния свят, както и от една стара дама, която разбра, че може да се преобрази в момент, който мнозина биха сметнали за безнадеждно късен.

Аз имах избор. Бях Луиза Кларк от Ню Йорк или Луиза Кларк от Стортфолд. Или пък имаше една съвсем различна Луиза, която още не бях срещнала. Важното бе да си сигурен, че онзи, който върви редом с теб, няма право да решава какъв да бъдеш и да те приковава като пеперуда в хербарий. Основното бе да знаеш, че винаги можеш да намериш начин да преобразиш себе си.

Щях да оцелея, ако не беше тук, повторих си уверено. В крайна сметка бях преживявала и по-лоши неща. Поредното преобразяване. Повторих си го няколко пъти, докато чаках вратите на асансьора да се отворят. Седемнадесет минути след седем.

Бързо отидох до стъклените врати, като си казах, че ако е дошъл чак дотук, със сигурност би изчакал двадесет минути. После излязох на терасата и започнах да се въртя и да се провирам между туристите, приказващите си хора и онези, които си правеха селфита, за да видя дали е тук. Изтичах обратно през стъклената врата и прекосих огромното вътрешно фоайе, докато не стигнах до втора тераса. Сигурно беше от тази страна. Движех се бързо, навън и обратно навътре, обръщах се да погледна лицата на непознатите, а очите ми се напрягаха да видят този единствен човек, малко по-висок от останалите, с тъмна коса и широки рамене. Прекосих напред и назад теракотения под, залязващото слънце пареше върху главата ми, пот избиваше по гърба ми, докато продължавах да търся, да оглеждам, да наблюдавам и с все по-нарастваща тревога да се убеждавам, че не е тук.

— Намери ли го? — попита възрастната жена и сграбчи ръката ми.

Поклатих глава.

— Качи се горе, скъпа. — Тя посочи към страничния изход от залата.

— Горе ли? Има и горе?

Хукнах, като се стараех да не поглеждам надолу, докато не стигнах до малък ескалатор. Той водеше към още една панорамна тераса, още по-претъпкана с посетители. Обзе ме отчаяние, внезапно си представих как той слиза надолу от другата страна, докато аз се качвам. И нямаше дори да го разбера.

— Сам! — изкрещях с разтуптяно сърце. — Сам!

Няколко души ме погледнаха бегло, но повечето продължиха да се взират напред, да си правят селфита или да позират пред стъклените прегради.

Застанах на средата на терасата и се развиках с прегракнал глас:

— Сам?

Натиснах копчето на телефона си, мъчейки се да изпратя съобщението, после пак и пак.

— Да, обхватът тук горе не е добър. Изгубихте ли някого? — попита ме човек от охраната, който се беше появил до мен. — Да не сте загубили детето си?

— Не. Един мъж. Трябваше да се срещнем тук. Не знаех, че има две нива. И толкова много тераси. О, Господи. О, Господи. Мисля, че не е на никое от двете.

— Ще се обадя по радиостанцията на колегата си, да видим дали той не може да го повика. — Вдигна радиото си към ухото. — Но нали знаете, че всъщност има три нива, госпожо?

Той посочи нагоре. В този момент изхлипах приглушено. Вече бе седем и двадесет и три минути. Сигурно си бе тръгнал. Ако изобщо е бил тук, разбира се.

— Потърсете ето там. — Пазачът ме хвана под лакът и ми посочи следващите няколко стъпала. И се обърна да говори по радиостанцията.

— Това е последната, нали? — попитах аз. — Няма повече тераси.

Той се ухили.

— Няма повече.

 

 

Има шестдесет и седем стъпала между вратите към втората тераса на „Рокфелер Плаза“ и последната, най-горната панорамна тераса, които биха ти се сторили повече, ако си с винтидж сатенени сандали в цвят фуксия с еластични каишки, които не са направени за тичане, особено в горещините. Този път вървях бавно. Качвах се по тясното стълбище и на половината път до горе, когато усетих, че направо ще се пръсна от тревога, се обърнах и се насладих на гледката. Над Манхатън грееше оранжево слънце, а безбрежното море от проблясващи небостъргачи отразяваше прасковена светлина — центърът на света, зает със своите дела. Под мен имаше милиони различни животи, милиони срещи и раздели, радостни и тъжни истории, загуби и борба за оцеляване, милиони малки победи всеки ден.

Но да се занимаваш с онова, което обичаш, носи голяма утеха.

Докато изминавах онези последни няколко крачки, си припомних всички прекрасни неща в живота си. Успокоих дишането си и се замислих за модния си бизнес, приятелите, неочаквания дар в лицето на кученцето с изцъклени очи и сладка муцунка. Замислих се как за по-малко от дванадесет месеца бях преживяла липсата на жилище и работа в един от най-жестоките градове на света. Замислих се за новата Мемориална библиотека „Уилям Трейнър“.

И когато се обърнах и отново погледнах нагоре, го видях — облегнат на парапета и загледан в града, с гръб към мен, леко разрошена от бриза коса. За миг останах на място, докато последните туристи ме подминаха, любувайки се на широките му рамене, на леко наведената му напред глава, на меката тъмна коса над яката му, и изпитах огромно спокойствие само от това, че го виждам.

Стоях и се взирах в него, а от устните ми се изтръгна дълбока въздишка.

Вероятно усетил погледа ми, в този момент той се обърна и се изправи, а усмивката, която бавно се разля по лицето му, бе отражение на моята.

— Здравей, Луиза Кларк — каза той.