Джоджо Мойс
Все още аз (30)

Тридесета глава

Скъпа Лу,

Не бях напълно откровен с теб, когато се видяхме последния път. Пиша ти сега не защото мисля, че ще променя нещо, а защото те заблудих веднъж и за мен е важно да знаеш, че никога не бих го направи отново.

Не съм с Кейти. Не бях и когато се видяхме последния път. Не искам да изпадам в подробности, но доста бързо стана явно, че сме много различни и че съм направил огромна грешка. Ако трябва да съм честен, мисля, че го знаех от самото начало. Тя подаде молба да бъде преместена и макар в централата да не са особено доволни от това, по всичко личи, че ще я одобрят.

Чувствам се като глупак, и то напълно заслужено. Не минава и ден, в който да не съжалявам, че не ти писах по няколко реда, както ме беше помолила, или да изпратя няколко картички. Трябваше да се боря по-упорито. Трябваше да ти кажа какво чувствам, когато го чувствах. Трябваше просто да се постарая повече, вместо да се окайвам и да страдам, че любимите ми хора ме изоставят.

Както казах, не ти пиша, за да променя решението ти. Знам, че си продължала напред. Исках само да знаеш, че съжалявам и винаги ще съжалявам за случилото се, и че наистина се надявам да си щастлива (трудно беше да го кажа на погребението).

Всичко добро, Луиза.

С обич завинаги, Сам

Почувствах се замаяна. После леко ми прилоша. А после преглътнах тежко, заглушавайки шумно хлипане, което не можех да определя на каква емоция точно се дължи. След това смачках писмото на топка, изревах от гняв и го захвърлих с все сила в коша.

Пратих на Марго снимка на Дийн Мартин и й написах кратко писмо, в което я осведомявах как е той, за да се поуспокои. Закрачих из празния апартамент и изругах няколко пъти на глас. Сипах си шери от прашния шкаф с напитки на Марго и го изпих на три глътки, макар да бе още сутрин. А после измъкнах писмото от коша, отворих лаптопа си и седнах на пода, облегнала гръб на входната врата на апартамента на Марго, за да използвам интернета на Гопник, и пратих имейл на Сам.

Що за глупост е това писмо? Защо ми го изпращаш сега? След толкова време?

Отговорът дойде само след минути, сякаш е седял и чакал на компютъра.

Разбирам гнева ти. Сигурно и аз щях да се ядосвам. Но Лили каза, че мислиш да се омъжваш и оглеждате апартаменти в „Малката Италия“, и това ме накара да се замисля, че ако не ти го кажа сега, ще бъде твърде късно.

Вторачих се в екрана и се намръщих. Прочетох отново написаното, после пак. И написах:

Лили ли ти го каза?

Да. Както и че смяташ, че е прекалено рано, и не искаш той да си мисли, че го правиш заради американското гражданство. Но предложението му било толкова романтично, че нямало как да откажеш.

Изчаках няколко минути, после внимателно написах:

Сам, какво ти каза тя за предложението?

Че Джош е паднал на колене на върха на Емпайър Стейт Билдинг? И че бил наел оперен певец? Лу, не й се сърди. Знам, че не биваше да я карам да ми казва. Знам, че не ми влиза в работата. Но само я попитах как си. Исках да знам какво става с теб. А тя направо ме извади от равновесие с всичката тази информация. Казвах си, че трябва да се радвам, че си щастлива. Но все си повтарях: „Ами ако аз бях на мястото на този мъж? Ами ако… не знам… бях уловил момента.“

Затворих очи.

Значи си ми писал, защото Лили ти е казала, че ще се омъжвам?

Не. И без това исках да ти пиша. Още откакто се видяхме в Стортфолд. Просто не знаех какво да кажа. Но после реших, че след като се омъжиш — особено, при положение че се омъжваш толкова скоро — ще бъде невъзможно да кажа каквото и да било. Може да е старомодно от моя страна. Виж, общо взето исках да знаеш, че съжалявам, Лу. Това е. Съжалявам, ако моментът не е удобен.

Мина известно време, преди да отговоря.

Добре. Е, благодаря, че ми го каза.

Затворих лаптопа, облегнах се на вратата и останах със затворени очи дълго време.

 

 

Реших да не мисля за това. Много ме биваше в това да не мисля за разни неща. Вършех домакинските си задължения, водех Дийн Мартин на разходка и пътувах с метрото в задушната жега до Ист Вилидж, където обсъждах с момичетата квадратури, преградни стени, наеми и застраховки. Не мислех за Сам.

Не мислех за него, когато разхождах кучето и минавах край вонящите и вездесъщи камиони за боклук или избягвах бибиткащите куриерски микробуси, или си кривях глезените по павираните улички на Сохо, или мъкнех куфари с дрехи през въртящите се врати в метрото. Повтарях си думите на Марго и правех онова, което обичах, което бе пораснало от мъничко зрънце до огромен балон, който се надуваше вътре в мен и категорично изтикваше настрани всичко останало.

Не мислех за Сам.

Следващото му писмо пристигна след три дни. Този път познах почерка му върху плика, който Ейшък бе пъхнал под вратата ми.

Замислих се над имейлите, които си разменихме, и исках да поговорим за още няколко неща. (Ти не каза, че не може, затова се надявам, че няма да скъсаш това писмо.)

Лу, никога не съм знаел, че изобщо искаш да се омъжиш. Чувствам се като глупак, че не съм те питал за това. И не съм осъзнавал, че си от момичетата, които тайно копнеят за големи романтични жестове. Но Лили ми разказва за жестовете, които Джош прави за теб — розите, които ти праща всяка седмица, изисканите вечери и всичко останало, а аз си седя тук и си мисля… Наистина ли съм бил толкова статичен? Как съм могъл просто да си седя и да очаквам всичко да се нареди от само себе си, без дори да се опитам да направя нещо?

Лу, наистина ли оплесках толкова нещата? Просто искам да знам дали през цялото време, в което бяхме заедно, ти си очаквала да направя някакъв грандиозен жест, дали не съм те разбрал погрешно. Ако е било така, съжалявам отново.

Странно е да мисля за себе си толкова много, особено, при положение че не съм склонен към интроспекция. Обичам да правя неща, не да ги обмислям. Но предполагам, че трябва да си науча урока.

И те моля да бъдеш така добра да ми помогнеш.

Взех един лист от избелелия бележник на Марго с адреса й отгоре. Задрасках нейното име. И написах:

Сам, никога не съм искала нещо грандиозно от теб. Никога.

Луиза

Изтичах надолу по стълбите, подадох го на Ейшък, за да го изпрати, и също толкова бързо хукнах обратно, преструвайки се, че не чувам как ме пита дали всичко е наред.

Следващото писмо дойде след няколко дни. Всичките му писма бяха пуснати с експресна доставка. Сигурно му струваше цяло състояние.

Но ти го искаше. Искаше да ти пиша. А аз не го направих. Винаги бях твърде уморен или ако съм честен, се притеснявах. Неми се струваше същото като да говоря с теб, това бяха просто някакви драскулки на хартия. Чувствах го фалшиво.

А после, колкото повече време минаваше и колкото повече ти се адаптираше към живота си там и се променяше, толкова повече се чувствах сякаш… ами какво, по дяволите, можех да ти кажа изобщо?

Ти ходеше по разни скъпи балове и кънтри клубове, возеше се в лимузини и си живееше живота, докато аз се возех в линейката в Източен Лондон и събирах разни пияници и самотни пенсионери, които са паднат от леглото си.

Добре, сега ще ти кажа още нещо, Лу. И ако повече не искаш и да чуеш за мен, ще те разбера, но след като отново си говорим, искам да го кажа: не се радвам за теб. Не мисля, че трябва да се омъжваш за него. Знам, че е умен и красив, и богат, и наема струнен квартет, когато вечеряте на терасата на покрива му, и всичко останало, но има нещо, което не ми вдъхва доверие. Не мисля, че е подходящ за теб.

О, по дяволите. Дори не става дума само за теб. Това ме влудява. Мразя да си го представям с теб. Даже когато си представя ръката му върху рамото ти, ми иде да ударя нещо. Вече не спя като хората, защо то съм се превърнал в някакъв адски ревнив глупак, който трябва да си тренира мозъка да мисли за други неща. А ти ме познаваш — мога да спя навсякъде.

Вероятно сега четеш това и си мислиш: „Много хубаво, глупако, така ти се пада“. И имаш пълното право.

Просто не се впускай прибързано в нищо, става ли? Увери се, че той наистина е всичко онова, което заслужаваш. Или пък не се омъжвай изобщо за него.

Сам

Този път не отговорих нищо в продължение на няколко дни. Носех писмото с мен и го поглеждах в някой тих момент в магазина за винтидж дрехи или когато се отбивах за кафе в закусвалнята близо до „Кълъмбъс Съркъл“, където приемаха и кучета. Препрочитах го, когато си лягах в леглото с потънал матрак нощем, и си мислех за него, докато се потапях в малката розова вана на Марго.

После най-накрая написах отговор:

Скъпи Сам,

Вече не съм с Джош. Ако използвам твоите думи: оказахме се твърде различни един за друг.

Лу.

P.S. Ако искаш да знаеш, мисълта за някакъв цигулар, който се мотае край мен, докато се опитвам да ям, ме кара да настръхвам от отвращение.