Джоджо Мойс
Все още аз (28)

Двадесет и осма глава

Това беше моментът, заяви Джош и плесна с ръце. Беше сигурен, че ще получи повишението. Конър Ейлс не беше поканен на вечеря. Кармайн Трент, който наскоро бил прехвърлен от правния отдел, не беше поканен на вечеря. Скот Маккий, мениджърът на корпоративни клиенти, бил поканен на вечеря точно преди да стане мениджър, и според него Джош вече наполовина бе спечелил битката.

— Не искам да звуча прекалено самоуверено, но всичко опира до социалното положение, Луиза — каза той, докато се оглеждаше. — Повишават само хора, с които могат да общуват. Знанията не са чак от такова значение. Чудех се дали да не почна да играя голф. Те всички играят голф. Но не съм играл, откакто бях на тринадесет. Какво мислиш за тази вратовръзка?

— Чудесна е. — Беше вратовръзка. Не знаех какво друго да кажа. Всички и бездруго бяха сини. Той я върза с бързи и уверени движения.

— Обадих се на татко вчера и той ми каза, че най-важното било да си даваш вид, че не зависиш от това, разбираш ли? Сякаш… сякаш съм амбициозен и тотално отдаден на компанията, но също така бих могъл да ида в друга фирма по всяко време, защото съм ужасно търсен кадър. Трябва да изпитват лек страх, че може да ги изоставиш, ако не ти дават дължимото, разбираш ли?

— О, да.

Бяхме водили този разговор вече поне четиринадесет пъти през изминалата седмица. Не бях сигурна, че от мен дори се очаква да отговарям. Отново погледна отражението си, изглежда, остана доволен, след което дойде до леглото и се наведе, за да ме погали по косата.

— Ще мина да те взема точно в седем, става ли? Гледай да си разходила онова куче, за да не се наложи да те чакам. Не искам да закъсняваме.

— Ще бъда готова.

— Хубав ден. Хей, страхотно е, че си намерила роднините на старата дама, нали? Браво на теб. Извършила си едно добро дело.

Целуна ме звучно, вече развълнуван от мисълта за предстоящия ден, и излезе.

Известно време останах в леглото му в същата поза, облечена в една от неговите тениски и обгърнала коленете си. После станах и излязох от апартамента му.

 

 

Още бях разсеяна, докато отивах с Марго на сутрешния й преглед в болницата, облегнала глава на прозореца на таксито и придавайки си вид, че я слушам.

— Просто ме остави тук, скъпа — каза Марго, докато й помагах да слезе. Пуснах ръката й, когато тя стигна до двойните врати на входа и те се разтвориха, сякаш да я погълнат.

Това бе обичайната ни практика при всеки преглед. Оставах навън с Дийн Мартин, а тя бавно се отправяше навътре, след което се връщах след около час или когато ме повикаше.

— Не знам какво ти става тази сутрин. Много си разсеяна, Луиза. Безполезна си. — Стоеше на входа и ми подаде каишката.

— Благодаря, Марго.

— Все едно пътуваш със слабоумен. Мислите ти явно са другаде и изобщо не ставаш за компания. Трябваше да ти повторя три пъти едно и също нещо, преди да ме чуеш.

— Извинявай.

— Е, гледай да посветиш цялото си внимание на Дийн Мартин, докато съм вътре. Той адски се разстройва, когато го пренебрегват. — Тя вдигна показалец. — Сериозно говоря, момиче. Ще разбера, ако е така.

Бях стигнала почти до кафето с масите навън и приятният сервитьор, когато осъзнах, че още стискам чантата й. Изругах и хукнах да се връщам.

Втурнах се към рецепцията, без да обръщам внимание на укорителните погледи на чакащите пациенти, които гледаха строго кучето, сякаш бях влязла с ръчна граната.

— Здравейте! Трябва да предам тази чанта — портмоне на госпожа Марго де Уит. Бихте ли ми казали къде мога да я намеря? Моля ви. Аз съм нейната болногледачка.

Жената не вдигна поглед от екрана.

— Не можете ли да й се обадите?

— Тя е над осемдесетгодишна. Не вярва в мобилните телефони. А дори и да имаше такъв, щеше да е в чантата й. Моля ви. Ще й трябва. Тук са хапчетата й, бележките й, други неща.

— Има ли час за преглед за днес?

— В единадесет и петнадесет. Марго де Уит. — Казах го буква по буква за всеки случай.

Жената на рецепцията прегледа списъка, като прокарваше пръст с екстравагантен маникюр по екрана.

— Добре. Да, намерих я. Онкологията е натам, през двойните врати вляво.

— Извинете, какво?

— Онкологията. Надолу по главния коридор, после през двойните врати вляво. Ако е при лекаря, можете да оставите чантата й на някоя от сестрите. Или да им кажете къде ще я чакате.

Гледах я вторачено и очаквах да ми се извини, че е допуснала грешка. Най-накрая и тя ме погледна с въпросително изражение, сякаш питаше защо още стоя втрещена пред нея.

— Благодаря — тихо казах и изведох Дийн Мартин навън на слънце.

 

 

— Защо не ми каза?

Марго седеше в таксито, упорито извърнала лице от мен, с Дийн Мартин в скута й.

— Защото не е твоя работа. Ти щеше да кажеш на Винсънт. А не искам да се чувства длъжен да ме посещава само заради някакъв тъп рак.

— Каква е прогнозата?

— Не е твоя работа.

— Как… как се чувстваш?

— Точно както и преди да почнеш да задаваш тъпи въпроси.

Всичко ми се изясни. Хапчетата, честите посещения в болницата, отслабеният апетит. Неща, които преди бях отдавала на напредналата й възраст или твърде внимателната американска частна здравна система, бяха прикривали много по-сериозно заболяване. Чувствах се зле.

— Не знам какво да кажа, Марго. Чувствам се…

— Не ме интересуват твоите чувства.

— Но…

— Недей сега да ми хленчиш — сопна се тя. — Какво стана с прословутата английска сдържаност? Ти да не си бебе?

— Марго…

— Не подлежи на обсъждане. Няма какво да обсъждаме. Ако ще настояваш да ме глезиш и да се суетиш около мен, най-добре си намери друго място за живеене.

Когато пристигнахме в „Лейвъри“, тя излезе от таксито необичайно пъргаво. Докато платя на шофьора, вече беше влязла във фоайето без мен.

 

 

Исках да говоря с Джош за случилото се, но когато му писах съобщение, той ми отвърна, че е много зает и ще си поговорим вечерта. Нейтън бе ангажиран с господин Гопник. Илария можеше да се стресне или да започне да се отбива по всяко време и да досади на Марго с нейните особени строги грижи и претоплени манджи. Нямаше с кого другиго да поговоря.

Докато Марго дремваше следобед, аз тихо отидох в банята и под претекст, че чистя, отворих шкафчето и огледах рафта с лекарствата, отбелязах си имената им, докато накрая намерих онова, което търсех: морфин. Запаметих другите лекарства и ги намерих в интернет.

Бях разтърсена до дъното на душата си. Зачудих се какво ли е да гледаш смъртта право в очите. Питах се колко ли време й остава. Осъзнах, че обичам възрастната дама с нейния остър език и още по-остър ум, сякаш бе член на моето семейство. А някаква малка част от мен егоистично се питаше как това ще ми се отрази: бях щастлива в апартамента на Марго. Може и да не бе за постоянно, но мислех, че разполагам с поне още година. Сега се налагаше да приема факта, че отново бях стъпила върху плаващи пясъци.

 

 

Бях се посъвзела, когато точно в седем на вратата се позвъни. Отворих и заварих Джош в безукорен вид. Нямаше и следа от набола брада.

— Как е възможно? — попитах го изумено. — Как е възможно да изглеждаш така след цял работен ден?

Той се наведе и ме целуна по бузата.

— Благодарение на електрическата бръсначка. И костюм от химическото чистене, в който се преоблякох в службата. Не исках да се появявам омачкан.

— Но шефът ти сигурно ще е с костюма, с който е бил цял ден.

— Може би. Но не той се бори за повишение. Мислиш ли, че изглеждам добре?

— Здравей, Джош. — Марго мина покрай нас на път за кухнята.

— Добър вечер, госпожо Де Уит. Как сте днес?

— Още съм тук, скъпи. Това ти стига да знаеш.

— Е, изглеждате чудесно.

— А ти приказваш празни приказки.

Той се усмихна и се обърна към мен.

— А ти какво ще облечеш, сладкишче?

Сведох поглед към дрехите си.

— Ами това?

Кратко мълчание.

— Този… чорапогащник?

Погледнах си краката.

— О, имах доста тежък ден. Той ми помага да се чувствам по-добре, моят еквивалент на чист костюм от химическото. — Усмихнах се тъжно. — Ако ще ти е по-лесно да го приемеш, нося го само на много специални поводи.

Той продължи да се взира в краката ми, после бавно прокара длан пред лицето си.

— Извинявай, Луиза, но не е подходящ за тази вечер. Шефът и съпругата му са доста консервативни. И ресторантът е много изискан. Има звезда на „Мишлен“.

— Роклята е „Шанел“. Госпожа Де Уит ми я даде назаем.

— Разбира се, но целият ефект е малко… — Той се намръщи. — Откачен?

Когато не помръднах, той се пресегна и ме хвана за раменете.

— Миличка, знам, че много обичаш да се докарваш, но може ли да бъдем малко по-сдържани заради шефа ми? Тази вечер е много важна за мен.

Погледнах ръцете му и се изчервих. Внезапно се почувствах нелепо. Разбира се, че чорапогащникът ми на жълти и черни ивици — като пчеличка — не бе подходящ за вечеря с финансовия директор на компанията. Какво си въобразявах?

— Добре, ще се преоблека.

— Нямаш нищо против?

— Разбира се.

Той направо въздъхна от облекчение.

— Супер. Би ли побързала? Наистина не ми се иска да закъснявам, а трафикът по Седма улица е ужасен. Марго, може ли да използвам банята?

Тя кимна мълчаливо. Изтичах в спалнята и зарових в дрехите си. Какво носи човек на изискана вечеря с финансисти?

— Помогни ми, Марго — примолих се аз, когато я чух зад гърба си. — Само чорапогащника ли да сменя? Какво да облека?

— Точно това, което носиш в момента — отвърна тя.

Обърнах се към нея.

— Но той каза, че не е подходящо.

— За кого? Униформа ли има? Защо да не е позволено да бъдеш себе си? Нима тези хора са такива глупаци, че не могат да понесат мисълта някой да е облечен по-различно от тях? Защо трябва да се преструваш на такава, каквато очевидно не си? Да не искаш да станеш една от „онези“ жени?

Пуснах закачалката, която бях хванала.

— Аз… не знам.

Марго вдигна ръка към току-що фризираната си коса. Погледна ме с онзи поглед, който майка ми би нарекла „от старата школа“.

— На всеки мъж, който има късмета да излиза с теб, не би трябвало му пука, дори да си облечена в чувал и да носиш галоши.

— Но той…

Марго въздъхна и притисна пръсти към устата си, както правят хората, когато имат още много неща за казване, но не искат да ги изрекат. Изминаха няколко секунди, преди да заговори отново:

— Мисля, че в определен момент, скъпа, ще трябва да решиш коя точно е Луиза Кларк. — Тя ме потупа по ръката. А после излезе от стаята.

Стоях и зяпах мястото, където бе допреди малко. Погледнах раирания си чорапогащник и отново огледах дрехите на закачалките. Спомних си за Уил и деня, в който ми бе подарил чорапогащника.

След миг Джош се появи на прага, като нагласяше вратовръзката си. „Ти не си Уил — помислих си внезапно. — Даже нямаш нищо общо с него.“

— Е? — усмихнато подхвана той. После лицето му помръкна. — Хм, мислех, че си готова.

Продължих да гледам краката си.

— Всъщност…