Джоджо Мойс
Все още аз (21)

Двадесет и първа глава

В крайна сметка се видяхме с Джош в забутан квартален бар в една пресечка на „Таймс Скуеър“. Беше дълъг и тесен, по стените имаше снимки на боксьори, а подът под краката ни лепнеше. Бях с черни дънки, а косата ми беше пристегната в конска опашка. Никой не вдигна поглед, докато се провирах между мъжете на средна възраст и снимките с автографи на боксьори лека категория и такива, чиито вратове бяха по-масивни от главите им.

Той седеше на масичка в дъното на бара, облечен в тъмнокафяво яке — каквото хората си купуват, ако искат да покажат, че са в свои води сред природата. Когато ме видя, усмивката му бе внезапна и заразителна и за миг се почувствах щастлива, че някой съвсем обикновен човек се радва да ме види в този свят, който изведнъж бе станал ужасно объркан.

— Как си? — Стана и сякаш искаше да пристъпи напред и да ме прегърне, но нещо — вероятно обстоятелствата при последната ни среща — го възпираше. Вместо това докосна ръката ми.

— Имах тежък ден. Цяла седмица всъщност. И наистина имам нужда от приятел, с когото да изпия едно-две питиета. И — познай какво — твоето име изскочи първо от шапката ми с приятели в Ню Йорк!

— Какво ще пиеш? Имай предвид, че тук предлагат около шест питиета.

— Водка с тоник?

— Почти съм сигурен, че това е едно от тях.

Върна се след минутки с бутилка бира за себе си и водка с тоник за мен. Бях си свалила палтото и се чувствах странно неловко, седнала насреща му.

— Е… тази твоя седмица. Какво стана?

Отпих глътка. Дойде ми много добре след онова, което бях изпила следобед.

— Аз… научих нещо днес. Което напълно ме извади от релси. Не мога да ти кажа какво е, не защото ти нямам доверие, а защото е толкова важно, че може да засегне много хора. И сега не знам какво да правя. — Размърдах се на мястото си. — Мисля, че трябва просто да го преглътна и да не му позволявам да ме задави. Звучи ли ти разумно? Така че се надявах да се видя с теб, да пийнем по нещо и да ми разкажеш за твоя живот — чудесен живот без мрачни тайни, защото, предполагам, че нямаш големи тъмни тайни — и да си припомня, че животът може да е нормален и хубав, но наистина не искам да се опитваш да ме накараш да говоря за себе си. Ако случайно ми паднат задръжките и всичко останало.

Той сложи ръка върху сърцето си.

— Луиза, не искам да знам тайната ти. Просто се радвам да те видя.

— Честно, бих ти казала, ако можех.

— Нямам никакво желание да чуя тази великанска и променяща живота тайна. С мен си в безопасност. — Отпи глътка от бирата си и ми отправи холивудската си усмивка, и за първи път от две седмици се почувствах съвсем мъничко по-малко самотна.

 

 

Два часа по-късно в бара беше твърде горещо и претъпкано до пръсване с уморени туристи, които се дивяха на бирата по три долара, както и обичайните редовни клиенти, седнали един до друг в тясното пространство, като повечето от тях съсредоточено гледаха някакъв боксов мач на телевизора в ъгъла. Всички викаха в един глас при някое бързо кроше и изреваха като един, когато техният човек, с подуто и разкривено от ударите лице, се просна на въжетата. Джош бе единственият мъж в цялото заведение, който не гледаше мача, а кротко се бе привел над бирата си и не откъсваше поглед от мен.

Аз на свой ред се бях облегнала на масата и му разказвах подробно за появяването на Трина и Едуина на Коледа, една от малкото истории, които спокойно можех да споделя с някого, както и за инсулта на дядо, историята за малкото пиано (казах му, че е за племенницата на Агнес), както и — за да не звуча твърде мрачно — за чудесната изненада с билета за бизнес класа от Ню Йорк до Лондон. Не знам колко водки бях изпила дотогава — Джош сякаш с магия ми сервираше поредната още преди да разбера, че съм приключила с предишната — но някак като в мъгла осъзнавах, че гласът ми е станал необичайно мелодичен, че се издига и снишава, невинаги в унисон с онова, което казвам.

— Е, това е хубаво, нали? — каза той, когато стигнах до речта на татко за щастието. Мисля, че може да съм я поукрасила малко. В последната ми версия татко беше в ролята на Атикус Финч, който изнасяше заключителната реч в съдебната зала в „Да убиеш присмехулник“. — Всичко е много хубаво — продължи Джош. — Той просто иска тя да е щастлива. Когато братовчедът Тим разкри, че е гей, чичо ми не му проговори цяла година.

— Толкова са щастливи — казах и протегнах ръце върху масата, за да усетя хладната й повърхност върху кожата си, като не обръщах голямо внимание, че е лепкава. — Страхотно е. Наистина. — Отпих още една глътка. — Когато ги погледнеш заедно, ти става толкова драго, защото Трина е съвсем сама от поне милион години, но честно казано… би било хубаво, ако можеше да не са чак толкова озарени и сияещи една до друга. И да не се взират непрекъснато очи в очи. Или да се усмихват многозначително, сякаш споделят някаква своя си шега. Или сякаш току-що са правили ама наистина страхотен секс. Или пък Трина би могла да престане да ми праща техни общи снимки. Или съобщения за всяко невероятно нещо, което Еди е казала или направила. Което очевидно е всичко, което прави или казва.

— О, стига. Нали са влюбени отскоро? Хората така правят.

— Аз не съм го правила. Ти така ли си правил? Сериозно, никога не съм пращала снимки как се целувам с някого. Ако бях пратила на Трина снимка как се гушкам с приятеля си, тя щеше да реагира така, сякаш съм й пратила нецензурна снимка. Та тя доскоро намираше за противни всякакви прояви на физическа близост.

— Значи е влюбена за първи път. И ще се зарадва на следващата снимка, която й пратиш, на която си умопомрачително щастлива с приятеля си. — Май ми се подиграваше. — Е, може да не й пращаш нецензурни снимки.

— Мислиш ме за ужасен човек.

— Ни най-малко. Просто си доста… почерпена.

Простенах.

— Знам го. Ужасен човек съм. Не искам да не са щастливи, само да проявят малко съчувствие към онези от нас, които може да не са… точно в този момент… — Свършиха ми думите.

Джош се бе облегнал назад и ме наблюдаваше.

— Бивш приятел — промълвих завалено. — Вече ми е бивш приятел.

Той повдигна вежди.

— Уха. Значи си имала доста бурни две седмици.

— О, боже. — Облегнах глава на масата. — И представа си нямаш.

Усетих помежду ни да се възцарява тишина. За кратко се зачудих дали да не подремна точно там. Беше толкова хубаво. Шумът от боксовия мач за малко заглъхна. Челото ми беше само леко влажно. А после усетих ръката му върху своята.

— Добре, Луиза. Мисля, че е време да те изведем оттук.

Казах „довиждане“ на всички приятни хора, докато излизах, и плеснах с длан ръцете на всички, които успях да докопам (някои явно не улучваха ръката ми — идиоти). По някаква причина Джош непрекъснато се извиняваше на висок глас. Сигурно се е блъскал в хората, докато вървяхме. Наметна якето на раменете ми, когато стигнахме до вратата, а мен ме напуши смях, защото не успяваше да пъхне ръцете ми в ръкавите, а когато най-сетне успя, го беше сложил на обратно и ми седеше като усмирителна риза.

— Предавам се — каза той. — Просто го носи така.

Чух някой да подвиква.

— Пийни малко вода, госпожице.

— Аз съм госпожица! — възкликнах аз. — Английска лейди! Аз съм Луиза Кларк Първа, нали, Джошуа?

Обърнах се с лице към хората и вдигнах високо юмрук. Облегнах се на стената със снимките и без да искам, съборих няколко върху себе си.

— Тръгваме си — побърза да каже Джош и вдигна ръце към бармана. Някой се развика. Той продължаваше да се извинява на всички. Казах му, че няма смисъл да се извинява — Уил ме бе научил на това. Трябва просто да изправиш гордо глава.

И внезапно се озовахме навън, в студения и свеж въздух. После, преди да се усетя, се спънах в нещо и изведнъж се озовах на ледения тротоар, и коленете ми се блъснаха в коравия бетон. Изругах.

— О, боже — възкликна Джош, който ме държеше здраво през кръста и се опитваше да ме изправи. — Май ти трябва кафе.

Миришеше толкова хубаво. Също като Уил някога — на скъп парфюм, като в мъжкия щанд на лъскав магазин. Допрях нос до врата му и вдишах, докато залитахме по тротоара.

— Миришеш хубаво.

— Много ти благодаря.

— На скъп парфюм.

— Радвам се.

— Бих те облизала.

— Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре.

Облизах го. Афтършейвът му не беше толкова вкусен, колкото миришеше, но бе приятно да оближеш някого.

— Наистина се почувствах по-добре — казах изненадано. — Сериозно!

— Дообре. Ето откъде ще си хванем такси. — Застана така, че да е с лице към мен, и сложи ръце на раменете ми. Около нас „Таймс Скуеър“ бе ослепителен и замайващ като бляскав неонов цирк, с гигантските си образи, които бяха надвиснали над главите ни с непоносимата си яркост. Бавно се завъртях, загледана в светлините, и усетих, че ще падна. Сякаш се завъртях много пъти, докато всичко пред погледа ми се размаза, после залитнах леко. Усетих, че Джош ме хвана.

— Мога да ти спра такси до вас, защото трябва да поспиш. Или да се разходим до моя апартамент и да ти направя кафе. От теб зависи.

Беше около един сутринта, но се налагаше да вика, за да го чуя над шума на тълпите около нас. Беше толкова хубав. Толкова спретнат и свеж. Много го харесвах. Завъртя се в обятията му и примигнах насреща му. Нямаше да е зле, ако престане да се олюлява.

— Много мило — каза той.

— На глас ли казах всичко?

— Да.

— Съжалявам. Но наистина е така. Страхотно красив си. Като истинска филмова звезда. Джош?

— Да?

— Ще поседна. Главата ми е леко размътена. — Бях на половината път към земята, когато усетих да ме вдига.

— Ето така е по-добре.

— Наистина искам да ти кажа за онова нещо. Но не мога.

— Тогава не ми го казвай.

— Ти би го разбрал. Сигурна съм. Знаеш ли… изглеждаш като човек, когото много обичах. Наистина много. Знаеше ли го? Приличаш адски много на него.

— Това е… хубаво е да го знам.

— Наистина е хубаво. Той беше адски красив. Също като теб. Като филмова звезда… Казах ли го вече? Той почина. Казах ли ти, че почина?

— Съжалявам за загубата ти. Но мисля, че трябва да се махаме оттук.

Извървяхме две пресечки, той викна такси и с известно усилие успя да ме вкара вътре. С мъка се поизправих на задната седалка и се хванах за ръкава му. Той беше наполовина вътре, наполовина вън от таксито.

— Накъде, госпожице? — извърна глава шофьорът.

Погледнах Джош.

— Можеш ли да останеш с мен?

— Разбира се. Къде отиваме?

Видях загрижения поглед на шофьора в огледалото за обратно виждане. От задната част на седалката му гърмеше телевизор, който предаваше някакво комедийно шоу и публиката в студиото избухна в аплодисменти. Отвън всички започнаха да натискат клаксоните си едновременно. Светлините бяха твърде ярки. Ню Йорк изведнъж ми се стори твърде шумен и прекомерен във всяко едно отношение.

— Не знам. У вас — казах аз. — Не мога да се прибера вкъщи. Още не. — Погледнах го и внезапно ми се доплака. — Знаеш ли, че имам два крака на две места?

Той наведе глава към мен. Лицето му излъчваше доброта.

— Луиза Кларк, това не ме изненадва.

Отпуснах глава на рамото му и усетих как ръката му нежно ме прегръща.

 

 

Събудих се от звъна на телефон, рязък и настойчив звук. Последва блаженство, когато той спря, а после някакъв мъжки глас тихичко заговори. Приятно горчивият аромат на кафе. Размърдах се, мъчейки се да вдигна глава от възглавницата. Последвалата болка в слепоочията ми беше толкова силна и непоносима, че издадох лек животински звук, като кученце, чиято опашка е притисната от врата. Затворих очи, поех си въздух, после отново ги отворих.

Това не беше моето легло.

И пак не беше моето, когато ги отворих за трети път.

Този неоспорим факт бе достатъчен, за да ме накара отново да се опитам да вдигна глава, този път пренебрегвайки туптящата болка достатъчно дълго, за да се съсредоточа. Не, това определено не беше моето легло. Не беше и моята стая. Всъщност изобщо не бях виждала тази спалня до този момент. Огледах дрехите — мъжки — сгънати прилежно на гърба на стола, телевизора в ъгъла, бюрото и гардероба и осъзнах, че гласът се приближава. После вратата се отвори и Джош влезе, напълно облечен, стиснал чаша в едната си ръка и притиснал телефон към ухото си с другата. Той улови погледа ми, повдигна вежда, остави чашата на нощното шкафче и продължи да говори.

— Да, имаше проблем в метрото. Ще хвана такси и ще бъда там след двадесет минути… Разбира се. Няма проблем… Не, тя вече работи по това.

Надигнах се в леглото, като междувременно открих, че съм с мъжка тениска. Трябваха ми няколко минутки да осъзная възможните усложнения от този факт и усетих, че започнах да се изчервявам от основата на шията.

— Не, вече говорихме за това вчера. Той е готов с цялата документация.

Той се извърна, а аз се намъкнах обратно под завивката, така че бях завита до брадичката. Носех бикини. Е, и това беше нещо.

— Да. Ще бъде чудесно. Да… обядът е страхотна идея. — Джош затвори и пъхна телефона в джоба си. — Добро утро! Тъкмо щях да ти донеса малко сода. Искаш ли хапче? Опасявам се, че трябва да вървя.

— Да вървиш? — В устата ми имаше отвратителен вкус и беше толкова суха, сякаш леко напудрена отвътре. Отворих я и я затворих няколко пъти подред, като забелязах, че издава отвратителен мляскащ звук.

— На работа. Нали е петък?

— О, боже. Колко е часът?

— Седем и петнадесет. Трябва да излитам. Вече закъснявам. Ще се оправиш ли сама тук? — Порови в едно чекмедже и измъкна блистер с хапчета, които остави до мен. — Ето. Това ще ти помогне.

Отметнах косата от лицето си. Беше леко влажна от пот и невероятно сплъстена.

— Какво… какво стана?

— Нека го обсъдим по-късно. Изпий си кафето.

Послушно отпих глътка. Беше силно и тонизиращо.

Сигурно щяха да ми трябват поне шест такива.

— Защо съм с твоя тениска?

Той се ухили.

— Заради танца.

— Танца ли? — Стомахът ми се сви.

Той се наведе и ме целуна по бузата. Миришеше на сапун и чистота, на цитруси и здравословен живот. Беше ми ясно, че от мен се носят горещи вълни на застояла пот, алкохол и срам.

— Беше забавна нощ. Хей, само гледай да тръшнеш здраво вратата на излизане, става ли? Понякога не се затваря добре. Ще ти звънна после.

Той ми махна за довиждане, обърна се и тръгна, потупвайки с ръце джобовете си да не би да е забравил нещо.

— Чакай… къде съм? — викнах след около минута, но него вече го нямаше.

 

 

Бях в Сохо, както се оказа. На една гигантска и гневна вълна задръстен трафик от мястото, където трябваше да бъда. Хванах метрото от улица „Спринг“ до Петдесет и девета, като се мъчех да не се потя много във вчерашната омачкана риза и благодарна, че поне не бях излязла с обичайните си лъскави вечерни дрехи. Не бях напълно наясно какво точно означава думата „мърляв“ до тази сутрин. Не си спомнях почти нищо от предната вечер. А онова, което си спомнях, проблясваше неприятно в главата ми.

Аз, седнала посред „Таймс Скуеър“.

Аз, как ближа врата на Джош. Наистина го бях облизала.

За какъв танц говореше?

Ако не се държах с всички сили за опората във вагона, щях да скрия глава в ръцете си. Вместо това затворих очи, залитнах на излизане от станцията, отместих се, за да избегна раниците на туристите и намръщените редовни пътници, които стояха със слушалки в ушите, и се мъчех да не повърна.

„Само трябва да издържиш до края на деня“, повтарях си аз. Ако животът ме бе научил на нещо, то бе, че отговорите сами щяха да се появят.

 

 

Тъкмо отварях вратата на стаята си, когато се появи господин Гопник. Беше още в спортния си екип — нещо необичайно за него след седем — и вдигна ръка, когато ме видя, сякаш ме беше търсил известно време.

— О, Луиза.

— Съжалявам, аз…

— Искам да говоря с теб в кабинета си. Сега.

„Ама, разбира се, помислих си. — Разбира се.“ Той се обърна и тръгна по коридора. Хвърлих измъчен поглед към стаята си, в която бяха чистите ми дрехи, дезодорантът и пастата за зъби. Замечтах се за второ кафе. Но господин Гопник не беше от хората, свикнали да чакат.

Погледнах си телефона и хукнах подире му.

Влязох в кабинета му и видях, че вече е седнал.

— Много съжалявам, че закъснях с десет минути. Обикновено не закъснявам. Просто трябваше да…

Господин Гопник беше зад бюрото си с непроницаемо лице. Агнес седеше на тапицираното кресло до ниската масичка, също в спортен екип. Никой от двамата не ми каза да седна. Нещо в атмосферата ме накара мигновено да изтрезнея.

— Всичко… наред ли е?

— Надявам се ти да ми кажеш. Тази сутрин получих обаждане от личния си банкер.

— Личен какво?

— Човекът, който следи банковите ми операции. Питам се дали би могла да обясниш това.

Побутна лист хартия към мен. Беше банково извлечение със закрити крайни суми. Зрението ми още бе леко замъглено, но едно бе ясно различимо, колонка с цифри, петстотин долара дневно под „тегления в брой“.

Тогава забелязах изражението на Агнес. Взираше се напрегнато в ръцете си, стиснала устни в тънка линия. От време на време погледът й се спираше за миг върху мен. Станах, а по гърба ми се стичаше струйка пот.

— Той ми каза нещо много интересно. Явно в навечерието на Коледа е била изтеглена солидна сума от общата ни банкова сметка. Била е теглена ден след ден от близък автомат на части, така че да не прави впечатление. Той го е забелязал, защото разполагат със софтуер против измами, който засича необичайни модели на употреба във всяка банкова сметка. Това ми се стори обезпокоително, затова попитах Агнес и тя ми каза, че няма нищо общо с тегленията. Поисках от Ейшък да ми покаже записите от охранителните камери за съответните дни, след което моите охранители ги съпоставиха с часовете на теглене и се оказа, Луиза — тук той ме погледна право в очите, — че единственият човек, който е излизал и влизал в сградата по това време, си ти.

Разтворих широко очи.

— Бих могъл да се обърна към съответните банки и да ги помоля да ми дадат записите от охранителните камери на банкоматите им за времето, по което са правени тегленията, но предпочитам да не ги притеснявам. Би ли могла да обясниш какво се случва? И защо близо десет хиляди долара са изтеглени от общата ни сметка.

Погледнах към Агнес, но тя продължаваше да гледа встрани.

Устата ми пресъхна още повече.

— Аз трябваше да… пазарувам за Коледа. Вместо Агнес.

— За тази цел разполагаш с карта. Която ясно показва кои магазини си посетила и за покупките винаги прилагаш касови бележки. Което досега, както разбирам от Майкъл, винаги си правила. Но парите в брой… те са недотам проследими. Имаш ли касови бележки за тези покупки?

— Не.

— А можеш ли да ми кажеш какво купи?

— Аз… Не.

— Тогава какво е станало с парите, Луиза?

Не можех да говоря. Преглътнах. И после казах:

— Не знам.

— Не знаеш ли?

— Аз… не съм откраднала нищо. — Усетих как страните ми се изчервяват.

— Значи Агнес лъже?

— Не.

— Луиза… Агнес знае, че бих й дал всичко, което поиска. Честно казано, тя може да похарчи десет пъти повече за един ден и даже окото ми няма да мигне. Така че няма причина да се промъква тайничко и да тегли в брой от най-близкия банкомат. Затова отново те питам: какво е станало с парите?

Стана ми горещо, паникьосах се. И тогава Агнес ме погледна. На лицето й бе изписана мълчалива молба.

— Луиза?

— Може… да съм ги взела.

— Може да си ги взела ли?

— За пазаруване. Не за мен. Можете да проверите стаята ми. Банковата ми сметка.

— Похарчила си десет хиляди долара за „пазаруване“. Какво си купила?

— Просто… разни неща.

Той леко наведе глава, сякаш се опитваше да овладее гнева си.

— Разни неща — повтори бавно. — Луиза, разбираш, че твоята позиция в това семейство е въпрос на доверие.

— Да, господин Гопник. И се отнасям много сериозно към това.

— Имаш достъп до най-вътрешна информация за семейството. Разполагаш с ключове, кредитни карти, точна представа за графика ни. И в замяна получаваш подобаващо възнаграждение. Защото разбираме, че това е позиция с големи отговорности, и разчитаме, че няма да злоупотребиш.

— Господин Гопник. Обичам работата си. Не бих… — Отправих измъчен поглед към Агнес, но тя продължаваше да се взира в килима. Едната й ръка бе стиснала другата и забелязах как ноктите й се впиват дълбоко във възглавничката на палеца.

— Наистина ли не можеш да обясниш къде са отишли парите?

— Аз… не съм ги откраднала.

Той ме изгледа втренчено и продължително, сякаш чакаше нещо. След като то явно не последва, изражението му стана сурово.

— Много съм разочарован, Луиза. Знам, че Агнес е привързана към теб и смята, че много й помагаш. Но не мога да допусна в домакинството си човек, на когото не вярвам.

— Ленард… — обади се Агнес, но той вдигна ръка.

— Не, скъпа. Вече го обсъдихме. Съжалявам, Луиза, но работният ти ангажимент се прекратява незабавно.

— К-какво?

— Имаш един час да опразниш стаята си. Ще оставиш адрес за връзка на Майкъл и той ще се свърже с теб относно дължимите ти суми. Възползвам се от възможността да ти напомня за споразумението за дискретност, което е част от договора ти. Подробностите от този разговор няма да бъдат разкривани. Надявам се, разбираш, че това е толкова в твоя полза, колкото и в наша.

Лицето на Агнес бе станало бяло като тебешир.

— Не, Ленард. Не можеш да постъпиш така.

— Няма да го обсъждам повече. Имам работа. Луиза, времето ти започва да тече сега.

Той се изправи. Чакаше да си тръгна.

Излязох от кабинета със световъртеж. Майкъл ме чакаше и само след секунди се досетих, че не е там, за да види дали съм добре, а за да ме придружи до стаята ми. И че отсега нататък наистина ми нямаха доверие.

Тръгнах мълчаливо по коридора, разсеяно отбелязах слисаната физиономия на Илария, застанала до кухненската врата, чух разгорещен разговор някъде в другия край на апартамента. Никъде не видях Нейтън. Майкъл остана до вратата, а аз издърпах куфара изпод леглото и започнах да си събирам багажа безредно, хаотично, вадех чекмеджета, грабвах набързо нещата, като през цялото време си мислех, че нямам много време. Мислите ми се щураха — шокът и гневът се поуталожиха поради страха да не забравя нещо. Дали не бях оставила нещо за пране в пералното? Къде са ми маратонките? Но след двадесет минути бях готова. Всичките ми вещи бяха прибрани в куфара, един сак и голяма карирана пазарска чанта.

— Дай на мен — предложи Майкъл и се пресегна към куфара ми на колела, след като ме видя, че се мъча да измъкна наведнъж трите неща през вратата. Отново ми беше нужна секунда, докато се сетя, че не го прави от любезност, а защото така е по-бързо. — Айпадът? — попита той. — Служебният телефон? Кредитна карта. — Подадох му ги заедно с ключовете от входната врата и той ги пъхна в джоба си.

Тръгнах по коридора и все още не можех да повярвам, че всичко това се случва. Илария стоеше на прага на кухнята с престилка на кръста, стиснала пухкавите си ръце. Докато минавах край нея, й хвърлих бегъл поглед, като очаквах да чуя клетви на испански или да ме изгледа с онзи смразяващ поглед, който жените на нейната възраст пазят специално за набедени крадци. Но вместо това тя пристъпи напред и мълчаливо докосна ръката ми. Майкъл се извърна, сякаш не беше забелязал жеста. После се озовахме до входната врата.

Той ми подаде куфара.

— Довиждане, Луиза — каза с непроницаемо изражение. — Късмет.

Излязох навън. И масивната махагонова врата се затвори зад гърба ми.

 

 

Прекарах два часа в закусвалнята. Бях изпаднала в шок. Не можех да плача. Не изпитвах гняв. Бях като парализирана. Отначало си мислех, че Агнес ще оправи всичко. Ще намери начин да каже на съпруга си, че е сбъркал. Нали все пак бяхме приятелки. Седях и чаках да се появи Майкъл, с леко засрамен вид, готов да върне мен и куфарите ми в „Лейвъри“. Поглеждах си телефона, чаках съобщение: „Луиза, станало е ужасно недоразумение“. Но такова не дойде.

Когато осъзнах, че вероятно няма и да дойде, се замислих дали просто да не се върна в Англия, но това щеше напълно да обърка живота на Трина — последното, от което двамата с Том се нуждаеха в момента, бе да ги изхвърля от апартамента. Не бих могла да се върна при мама и татко, не само заради непоносимата мисъл да се завърна в Стортфолд, но и защото щях да умра от срам, ако се приберях за втори път съсипана у дома. Първия — потрошена, след като бях паднала от покрива на сградата в нетрезво състояние, а втория — уволнена от работата, която обичах.

И разбира се, нямаше как да отида при Сам.

Обгърнах чашата си кафе с все още потреперващи пръсти и осъзнах, че на практика съм се изолирала сама от собствения си живот. Замислих се дали да не звънна на Джош, но не ми се стори удачно да го питам дали мога да се пренеса у тях, след като даже не бях сигурна, че сме излизали на среща.

А какво щях да правя, ако не си намеря къде да отседна? Нямах работа. Не знаех дали господин Гопник може да отмени работната ми виза. Вероятно тя беше валидна само ако работех за него.

И най-лошото бе, че не можех да забравя неговия поглед, израза на пълно разочарование и леко презрение, след като не бях могла да му дам задоволителен отговор. Неговото мълчаливо одобрение ми доставяше удоволствие — фактът, че мъж с неговата репутация смята, че си върша добре работата, повдигаше самочувствието ми и ми вдъхваше увереност, каквато не бях изпитвала, откакто се бях грижила за Уил. Толкова много исках да му дам обяснение, да си върна доверието му, но как бих могла? В съзнанието ми отново изникна лицето на Агнес, огромните й очи, които ме умоляваха. Тя щеше да се обади, нали? Защо не се бе обадила?

— Искаш ли още кафе, скъпа? — Вдигнах очи към сервитьорката на средна възраст с оранжева коса, която държеше голяма кана. Огледа багажа ми, сякаш бе виждала този сценарий милион пъти. — Сега ли пристигаш?

— Не точно. — Опитът ми да се усмихна, се превърна в гримаса.

Тя ми доля кафе и се наведе, при което снижи глас:

— Братовчедка ми държи един хостел в Бенсънхърст, ако няма къде да отседнеш. Има визитки до касата. Не е кой знае какво, но е евтино и чисто. По-добре се обади по-раничко, защото местата се запълват. — Тя сложи за миг ръка на рамото ми и отиде при друг клиент.

Този дребен жест на внимание за малко да ме разплаче. За първи път се почувствах уплашена, съкрушена от факта, че съм сама в град, който вече не ме приема с отворени обятия. Не знаех какво да правя, след като очевидно си бях изгорила мостовете на два континента. Опитах се да си представя как обяснявам на родителите си какво се е случило, но отново се сблъсках с високата стена на тайната на Агнес. Може ли да кажеш поне на един човек, без истината бавно да изпълзи наяве? Родителите ми толкова щяха да се възмутят, че не бих се учудила, ако татко звънне на господин Гопник, за да му обясни за измамите на съпругата му. Ами ако Агнес отречеше всичко? Сетих се за думите на Нейтън, че в крайна сметка сме служители, а не приятели. Ами ако тя излъжеше, че съм откраднала парите? Нямаше ли нещата да се влошат още повече?

Може би за първи път, откакто бях пристигнала в Ню Йорк, ми се прииска да не бях идвала. Бях още с дрехите от вчера, потни и омачкани, което ме караше да се чувствам още по-зле. Тихичко подсмръкнах, избърсах си носа със салфетка и продължих да се взирам в чашата пред себе си. Навън животът в Манхатън продължаваше, безразличен, забързан, игнориращ отрепките, които се търкаляха в канавките. „Какво да правя сега, Уил?“, а в гърлото ми бе заседнала огромна буца.

Сякаш по даден знак, телефонът ми изписука.

Какво, по дяволите, става?, пишеше Нейтън. — Обади се, Кларк.

И въпреки всичко се усмихнах.

 

 

Нейтън каза, че няма начин, по дяволите, да отседна в някакъв хостел, по дяволите, незнайно къде, с проклетите изнасилвачи и наркопласьори, и какви ли още не. Трябвало да изчакам до седем и половина, когато проклетите Гопник щели да тръгнат на проклетата си вечеря, и да се видим с него на служебния вход, а после сме щели да измислим какво, по дяволите, да правим. Доста ругатни бяха насъбрани в тези три кратки съобщения.

Когато пристигнах, гневът му все още не бе преминал, което бе необичайно за него.

— Не разбирам. Все едно са те заличили от лицето на земята. Като че ли са дали някакъв проклет мафиотски обет за мълчание. Майкъл не ми каза нищо повече, освен че било „въпрос на нелоялност“. Отвърнах, че не съм срещал по-лоялен човек от теб през живота си и че всички трябва да си прегледат главите. Какво, за Бога, стана?

Беше ме приютил в стаята си, леко встрани от сервизния коридор, и бе затворил вратата. Като го видях, изпитах такова облекчение, че едва се сдържах да не го прегърна. Но не го направих. Бездруго вероятно бях прегръщала достатъчно мъже през последните двадесет и четири часа.

— Господи. Ама че хора. Искаш ли бира?

— Разбира се.

Той отвори две кутии и ми подаде едната, след което седна на фотьойла. Аз приседнах на леглото му и отпих глътка.

— Е… казвай!

Намръщих се.

— Не мога да ти кажа, Нейтън.

Веждите му скочиха някъде до тавана.

— И ти ли? О, боже. Не ми казвай, че…

— Разбира се, че не. Не бих откраднала и пакетче чай от Гопник. Но ако ти разкрия истината… последствията ще бъдат катастрофални. Не за мен, но за други хора… Сложно е.

Той се намръщи.

— Какво? Да не искаш да кажеш, че си поела вината за нещо, което не си направила?

— Донякъде.

Нейтън облегна лакти на коленете си и поклати глава.

— Така не е редно.

— Знам.

— Някой трябва да се намеси. Знаеш ли, че той се канеше да викне полиция?

Челюстта ми увисна.

— Да. Тя го убеди да не го прави, но Майкъл каза, че той бил достатъчно ядосан, за да ги повика. Спомена някакъв банкомат?

— Не съм го направила, Нейтън.

— Ясно ми е, Кларк. От теб няма да излезе престъпник. Имаш най-ужасното лице за покер. — Той отпи глътка от бирата си. — По дяволите. Знаеш, че си обичам работата. Харесвам стария Гопник. Но от време на време те сякаш ти го напомнят, разбираш ли? Че на практика си заменим. Независимо колко пъти казват, че си им приятел, че си страхотен, че разчитат много на теб, бла-бла, в мига, в който вече си им непотребен или си направил нещо, което не им харесва, бум. Изритват те през вратата. Никак не е справедливо.

Това бе най-дългата тирада, която бях чувала Нейтън да изрича, откакто бях дошла в Ню Йорк.

— Мразя това положение, Лу. Колкото и малко да знам, ми е ясно, че си била натопена. И не ми харесва.

— Сложно е.

— Сложно ли? — Погледна ме сериозно, поклати глава, после отново пийна бира. — Момиче, ти си по-добър човек от мен.

 

 

Щяхме да си поръчаме китайско, но тъкмо когато Нейтън се обличаше да излезе до близкия ресторант, на вратата се почука. Спогледахме се ужасени и той ми махна да се скрия в банята. Хукнах и тихо затворих вратата. Но докато стоях сгушена до кърпите, чух познат глас.

— Кларк, всичко е наред. Илария е — каза след малко Нейтън.

Тя беше с престилка и държеше тенджера с капак отгоре.

— За теб. Чух ви. — Побутна тенджерата към мен. — Направих го за теб. Трябва да ядеш. Любимото ти пиле с пипер и много сос.

— О, човече. — Нейтън тупна Илария по гърба. Тя залитна напред, после се окопити и остави внимателно съдинката на бюрото на Нейтън.

— Сготвила си го за мен?

Илария бутна Нейтън с пръст в гърдите.

— Знам, че не е направила каквото казват. Знам много. Много неща, които стават в този апартамент. — Тя потупа носа си отстрани. — О, да.

За миг се вторачих в капака, изпод който се носеше апетитен аромат. Внезапно се сетих, че не съм хапвала цял ден.

— Благодаря, Илария. Не знам какво да кажа.

— Къде ще идеш сега?

— Нямам представа.

— Е, със сигурност не и в проклетия хостел в Бенсънхърст — заяви Нейтън. — Можеш да останеш тук за една-две нощи, докато решиш. Ще заключа вратата. Няма да кажеш на никого, нали, Илария?

Тя го изгледа недоумяващо, сякаш бе глупаво от негова страна дори да пита.

— Цял следобед така проклина твоята работодателка, че направо не е за вярване. Казва, че те е продала на дявола. Сготви им някаква риба за вечеря, която и двамата не понасят. Казвам ти, човече, днес научих цял куп цветисти изрази.

Илария само измърмори нещо под нос. Аз различих единствено думата „никаквица“.

 

 

Фотьойлът бе твърде малък за Нейтън, а той бе твърде старомоден, за да ме остави да спя там, така че се разбрахме да делим двойното му легло, като го преградим по средата с възглавници, за да не се докосваме случайно през нощта. Не съм сигурна на кого му беше по-неудобно. Нейтън настоя да мина първа през банята, като се погрижи да заключа вратата, а после изчака да се пъхна под завивките, преди да излезе и той от банята. Беше по тениска и раирано памучно долнище, но въпреки това не знаех накъде да гледам.

— Малко е странно, нали? — каза той, докато лягаше.

— Хм, да. — Не знам дали заради шока, или от изтощение, или просто заради невероятния обрат на събитията, но се разсмях. А после смехът премина в сълзи. И преди да се усетя, вече хлипах, присвита на кълбо в чуждото легло, закрила главата си с ръце.

— О, момиче. — На Нейтън явно му беше неудобно да ме прегръща, докато бяхме в леглото. Все потупваше рамото ми и се навеждаше към мен. — Всичко ще се оправи.

— Как? Загубих работата си и мъжа, когото обичах. Нямам препоръки, защото господин Гопник ме мисли за крадла, и дори не знам къде принадлежа. — Избърсах нос в ръкава си. — Отново обърках всичко и не знам защо изобщо си правя труда да се опитвам да бъда нещо повече, след като всеки път завършва катастрофално.

— Просто си уморена. Всичко ще се оправи. Ще видиш.

— Както беше с Уил?

— О… онова беше съвсем различно. Хайде… — Нейтън ме прегърна, притиснах глава към рамото му, усетих едрата му ръка да ме обгръща. Плаках, докато не ми останаха сълзи, и после, изтощена от събитията от деня — и от нощта — явно съм заспала.

 

 

Събудих се осем часа по-късно и видях, че съм сама в стаята на Нейтън. Трябваха ми няколко минутки да се досетя къде съм и после събитията от предния ден се стовариха върху ми. Останах под завивките известно време, свита на топка, като разсеяно се чудех дали не мога да прекарам така една-две години, докато животът ми някак се подреди от само себе си.

Проверих си телефона: две пропуснати обаждания и ред съобщения от Джош, които явно бяха пратени едно след друго снощи.

Здрасти, Луиза — надявам се, че си добре. Не мога да спра да мисля за танца ти и няколко пъти избухвах в смях на работа! Каква нощ! Дж х

Добре ли си? Само проверявам дали си се прибрала у дома, или си решила пак да подремнеш на „Таймс Скуеър“. Дж х

Вече е десет и половина. Предполагам, че си легнала да наваксаш със съня. Надявам се, че не съм те засегнал. Само се майтапех. Обади ми се.

Онази нощ, с боксовия мач и бляскавите светлини на „Таймс Скуеър“, вече ми се струваше като спомен от друг живот. Станах, взех си душ и се облякох, като оставих вещите си в един ъгъл в банята. Така ставаше тясно, но пък реших, че е по-безопасно, в случай че някой от семейство Гопник реши да надникне в стаята на Нейтън.

Пратих му съобщение и го попитах кога ще е безопасно да изляза, а той отговори: СЕГА. И двамата са в кабинета. Измъкнах се от апартамента и слязох със служебния асансьор, като побързах да мина край Ейшък с наведена глава. Той разговаряше с някакъв куриер, но видях как извърна глава и подвикна: „Хей, Луиза!“, но аз вече бях излязла.

Манхатън бе замръзнал и сив, един от онези мрачни дни, когато въздухът сякаш е пълен с ледени частици, мразът прониква чак до мозъка на костите и само очи, и понякога носове, се виждат по улиците. Вървях с наведена глава, нахлупила шапка, без да съм сигурна къде отивам. Накрая се озовах в закусвалнята, като си казах, че всичко ще изглежда по-розово след закуска. Седнах сама в едно сепаре и се загледах в минувачите, които явно имаше къде да отидат, и насила изядох една кифличка, защото беше най-евтиното и засищащо нещо в менюто, без да обръщам внимание на факта, че е безвкусна и лепкава.

В девет и четиридесет пристигна съобщение от Майкъл. Сърцето ми подскочи.

Здравей, Луиза. Господин Гопник ще ти плати заплатата до края на месеца вместо предизвестие. В този момент се прекратява здравната ти застраховка. Зелената ти карта няма да бъде засегната. Не знам дали разбираш, че това е много повече от онова, което е длъжен да направи, предвид нарушаването на договора от твоя страна, но Агнес се застъпи за теб. Поздрави, Майкъл.

— Много мило от нейна страна — измърморих. Благодаря, че ме уведоми, написах в отговор. Той повече не се обади.

А после телефонът ми отново изписука.

Добре, Луиза. Вече се притеснявам, че съм те обидил с нещо. Или си се загубила на път за Сентръл Парк? Моля те, обади ми се. Дж X

 

 

Срещнах се с Джош близо до офиса му, една от онези сгради в центъра, които са толкова грамадни, че ако стоиш на тротоара и погледнеш нагоре, част от съзнанието ти се стряска дори само при мисълта да паднеш отвисоко. Той дойде при мен с големи крачки, бе увил мек сив шал около врата си. Скочих от мястото, на което бях поседнала, а той се приближи и ме прегърна.

— Не мога да повярвам. Хайде. О, боже, замръзнала си. Да идем да намерим нещо топло за хапване.

Седнахме в затоплен, шумен нудъл бар на две преки оттам, с постоянен поток от офис служители на опашката и сервитьори, които крещяха поръчките. Разказах му, както и на Нейтън, историята в общи линии.

— Не мога да кажа нищо повече, освен че не съм откраднала нищо. Не бих могла. Никога, през целия си живот, не съм открадвала нищо. Е, освен онзи път, когато бях на осем. Мама все още го споменава понякога като пример как за малко да кривна по лошия път. — Опитах се да се усмихна.

Той се намръщи.

— Това означава ли, че ще трябва да напуснеш Ню Йорк?

— Още не знам. Но семейство Гопник едва ли ще ми дадат препоръки, а не знам как ще си изкарвам прехраната тук. Имам предвид, че вече нямам работа, а хотелите в Манхатън са отвъд възможностите ми… — В закусвалнята бях проверила в интернет как вървят наемите и за малко да си изплюя кафето. Можех да си позволя мъничката стая, към която изпитвах толкова противоречиви чувства при пристигането си в дома на Гопник, само ако получавах мениджърска заплата. Нищо чудно, че онази хлебарка не искаше да си тръгне.

— Искаш ли да отседнеш при мен?

Вдигнах очи от сандвича си.

— Само временно. Това няма да те задължава по никакъв начин. Имам разтегателен диван в дневната. Вероятно не си го спомняш. — Усмихна се мило. Бях забравила, че американците наистина канят хора в домовете си. За разлика от англичаните, които първо те канят, а после набързо емигрират, ако приемеш поканата им.

— Много мило. Но, Джош, това би усложнило нещата. Може би ще се наложи да се прибера вкъщи поне докато не се появи друга работа.

Джош се вторачи в чинията си.

— Лош момент, а?

— Да.

— С голямо нетърпение чаках още подобни танци.

Аз се намръщих.

— О, господи. Танцът. Искам ли… да питам какво е станало онази вечер?

— Наистина ли не си спомняш?

— Само частта на „Таймс Скусър“. И качването в таксито.

Той повдигна вежди.

— Охо! О, Луиза Кларк. Много се изкушавам да те подраня, но нищо не се е случило. Не и в онзи смисъл. Освен ако сериозно не си падаш по това да ми ближеш врата.

— Но аз бях без дрехи, когато се събудих.

— Защото настоя да ги свалиш по време на танца. След като стигнахме до моята сграда, ти заяви, че искаш да изразиш станалото през последните няколко дни посредством свободен танц, и докато аз те следвах, ти почна да хвърляш дрехите си една след друга от фоайето до всекидневната ми.

— Сама съм си свалила дрехите?

— И при това много чаровно. Имаше… артистичен привкус.

Внезапно в съзнанието ми изникна как се въртя в пирует, после палаво подавам крак иззад завесата, а дупето ми е залепено за студения прозорец. Не знаех дали да се разсмея, или да заплача. Изчервих се и закрих лицето си с длани.

— Трябва да отбележа, че си доста забавна, когато си пияна.

— Хм… а когато стигнахме до спалнята ти?

— О, тогава вече беше само по бельо. А после запя някаква откачена песен — за някаква маймуна или молахонки, или нещо подобно? После рязко се свлече на пода и заспа. Сложих ти тениска и те пъхнах в леглото. Аз спах на дивана.

— Много съжалявам. И ти благодаря.

— Удоволствието е мое. — Усмихна се и очите му закачливо блеснаха. — Повечето момичета, с които излизам, не са и наполовина толкова забавни.

Наведох глава над чашата с кафе.

— Знаеш ли, последните няколко дни се чувствам, сякаш постоянно съм на косъм или да се разсмея, или да заплача. А точно сега имам желание и за двете едновременно.

— При Нейтън ли ще останеш тази нощ?

— Май да.

— Добре. И не вземай прибързани решения. Нека да се обадя тук-там, преди да си купиш самолетен билет. Да видя дали няма някое свободно място.

— Наистина ли смяташ, че може да има?

Той винаги беше толкова уверен. С това още повече ми напомняше на Уил.

— Все ще се появи нещо. Ще ти звънна по-късно.

И после ме целуна. Направи го толкова небрежно, че почти не осъзнах какво се случва. Наведе се през масата и ме целуна по устните, сякаш го беше правил хиляди пъти преди това, сякаш бе естественият завършек на обедната ни среща. И още преди да имам време да се стресна, той пусна ръката ми и уви шала около врата си.

— Трябва да вървя. Имам няколко важни срещи следобед. Горе главата. — Усмихна се широко и се запъти към офиса, докато аз останах да седя на високия пластмасов стол с отворена уста.

Не разказах на Нейтън за случилото се. Разменихме си съобщения кога ще е безопасно да се прибера и той ми каза, че Гопник отново ще излизат в седем, затова би било добре да се появя към седем и петнадесет. Вървях навън в студа, после поседях в закусвалнята и накрая се прибрах у дома, където Илария ми бе оставила супа в термочаша и две меки хлебчета. Нейтън беше на среща, а на сутринта, когато се събудих, вече беше излязъл. Беше ми оставил бележка, в която питаше дали съм добре, и ме уверяваше, че няма проблем да поостана. Явно не съм хъркала много.

Месеци наред си бях пожелавала да имам повече свободно време. Сега, след като го имах, открих, че градът не е приветливо място, ако нямаш пари за харчене. Излизах от сградата, когато беше безопасно, и вървях по улиците, докато ми изстинат краката, после изпивах чаша чай в „Старбъкс“, като гледах да минат поне два часа, и използвах безплатния интернет да си търся работа. Нямаше много предложения за човек без препоръки, освен ако няма опит в хранително-вкусовата индустрия.

Започнах да се обличам дебело, след като животът ми вече не включваше само броени минути на открито между посещения в луксозни фоайета и разходки с лимузина. Носех ветроупорно рибарско яке, работнически гащеризон, дебели ботуши, както и чорапи и чорапогащник отдолу.

Беше елегантно облекло, но това вече не беше сред приоритетите ми.

По обед отивах в едно заведение за бързо хранене, където бургерите бяха евтини и никой не обръщаше внимание на самотна фигура, която се храни поне час или два само с едно хлебче. Големите магазини бяха потискащо недостъпни, след като вече не разполагах с пари, макар че имаха хубави тоалетни и безплатен интернет. На два пъти се отбих в магазина за винтидж дрехи, където момичетата ми съчувстваха, но си размениха напрегнатите погледи на хора, които подозират, че ще бъдат помолени за услуга.

— Ако чуете за някаква работа — особено подобна на вашата — бихте ли ми казали? — помолих ги, след като вече не можех да се мотая край дрехите.

— Миличка, едва успяваме да си покрием наема, иначе моментално бихме те наели. — Лидия издуха кръгче дим към тавана и погледна сестра си, която махна с ръка да разсее дима.

— Заради теб дрехите ще се вмиришат. Виж, ще поразпитаме наоколо — каза Анджелика. Но по тона й личеше, че не съм първата, която ги моли за такава услуга.

Излязох от магазина и се затътрих отчаяна по улиците. Не знаех какво да правя с живота си. Нуждаех се от тихо местенце, където да поседна за малко и да помисля какво да предприема по-нататък. Ако нямаш пари в Ню Йорк, се превръщаш в бежанец, нежелан където и да било задълго. Може би, мислех си, е време да се призная за победена и да си купя самолетен билет.

И тогава ме осени идеята.

Взех метрото до Уошингтън Хайтс, до библиотеката. За пръв път от дни се почувствах на познато място, което ме приемаше с отворени обятия. Това щеше да е моето убежище, моят трамплин към новото ми бъдеще. Качих се по каменните стъпала. На първия етаж намерих свободен компютър. Седнах тежко, въздъхнах и за първи път след фиаското с Гопник затворих очи и оставих мислите ми да се уталожат.

Усетих как някакво дълго натрупвано напрежение се смъква от плещите ми и се оставих да бъда понесена от тихото мърморене на хората около мен в един свят, откъснат от хаоса и шума навън. Не знам дали беше заради радостта от това, че съм заобиколена от книги, от тишината, но тук се почувствах равна на останалите, незабележима, просто един мозък, една клавиатура и човек, който търси информация.

И тук за първи път се запитах какво се бе случило. Агнес ме беше предала. Месеците в дома на семейство Гопник изведнъж ми се сториха като трескав сън, като време извън времето, странно, напрегнато пътуване с лимузини, бляскави зали, свят, завесата пред който за малко е била дръпната и после отново рязко плътно спусната.

Това, за разлика от всичко останало, бе истинско. Казах си, че мога да идвам тук всеки ден, докато измисля новия си план. И тук можех да обмисля стъпките, които да ми помогнат да изплувам.

„Знанието е сила, Кларк.“

— Госпожо.

Отворих очи и видях пред себе си един от охранителите. Той се наведе и погледна отблизо лицето ми.

— Не можете да спите тук.

— Какво?

— Не можете да спите тук.

— Не спях — възмутено отрекох аз. — Просто си мислех.

— Може ли да мислите с отворени очи? В противен случай трябва да си вървите.

Той се обърна и тръгна, като мърмореше нещо по радиостанцията си. Отне ми секунда, докато схвана какво ми беше казал всъщност. Двама души от близката маса ме погледнаха, после отместиха очи. Изчервих се. Забелязах неволните погледи на другите посетители в библиотеката. Погледнах дрехите си, дънковия гащеризон и подплатените с овча вълна дебели ботуши, вълнената си шапка. Не беше елегантно облекло, но едва ли приличах чак на скитник.

— Хей! Не съм бездомна! — викнах подире му. — Участвах в протестите против затварянето на това място! Господине! Не съм бездомна! — Две жени за миг спряха да разговарят и едната повдигна вежда.

И тогава ме осени: точно такава бях.