Джоджо Мойс
Все още аз (19)

Деветнадесета глава

Оказва се, че за разсейване от загубата на втората голяма любов в живота мога горещо да препоръчам сестра ти да разкрие неподозираната си сексуалност точно на Коледа, особено ако половинката й е млада цветнокожа жена на име Едуина.

Мама прикри първоначалния си шок с изблик на твърде възторжени поздрави и обещания да направи чай, покани Еди и Трина да влязат във всекидневната и спря само за миг, за да ми отправи поглед, който, ако майка ми имаше навика да ругае, щеше да се преведе като: „Какво, по дяволите, е това“, преди да се скрие в коридора на път за кухнята. Том се появи отвътре, кресна: „Еди!“, прегърна гостенката здраво и изчака, подскачайки, да си получи подаръка, който разопакова моментално, след което изтича да си играе с новия комплект „Лего“.

А татко, в пълно мълчание, просто зяпаше разиграващата се пред очите му сцена като човек изпаднал в халюциногенен сън. Забелязах необичайно притесненото изражение на Трина, усетих надигащата се паника и разбрах, че трябва да се намеся. Прошепнах на татко да си затвори устата, после пристъпих напред и протегнах ръка:

— Еди! Здравей! Аз съм Луиза. Сестра ми сигурно вече ти е разказала всичко лошо за мен.

— Всъщност — отвърна Еди, — разказвала ми е само хубави неща. Ти живееш в Ню Йорк, нали?

— Предимно. — Надявах се усмивката ми да не е толкова престорена, колкото я усещах.

— Живях в Бруклин две години, след като завърших колежа. Още ми липсва.

Свали бронзовото си палто и изчака, докато Трина го остави върху претрупаните ни закачалки в коридора. Беше дребничка, красива като порцеланова кукла, с невероятно симетрични черти и бадемови очи, с разкошни черни мигли. Продължи да бъбри, докато влизаше във всекидневната, вероятно твърде възпитана, за да обърне внимание на едва прикрития шок на родителите ми — наведе се да стисне ръка на дядо, който й се усмихна накриво и после пак се вторачи в телевизора.

Никога не бях виждала сестра си такава. Сякаш ни бяха представени двама непознати наведнъж. Еди — безукорно учтива, забавна, весела, ловко маневрираща в трудно вървящия разговор, и новата Трина — с леко неуверена усмивка и притеснено изражение, която понякога се пресягаше на дивана да стисне ръката на приятелката си за кураж. Татко зяпна като риба на сухо първия път, когато го направи, и се наложи мама здраво да го сръчка с лакът.

— Добре! Едуина! — обади се мама, докато сипваше чая. — Трина ни е казвала… хм… много малко за теб. Как… как се запознахте?

Еди се усмихна.

— Имам магазинче за интериор и обзавеждане близо до апартамента на Катрина и тя просто се отби няколко пъти да си купи възглавнички и завеси, и се заприказвахме. Излязохме да пийнем по нещо, после на кино… и нали знаете, оказа се, че имаме много общи неща помежду си.

Усетих, че кимам, докато се мъчех да измисля какво общо може да има сестра ми с тази изискана и стилна жена.

— Общи неща! Колко хубаво. Общите неща са чудесно нещо. Да. А… откъде си родом… О, боже. Не исках да кажа…

— Откъде съм родом ли? Блакхийт. Знам, че хората рядко се местят в Северен Лондон от южните квартали. Родителите ми се преместиха в Борамуд, когато се пенсионираха преди три години. Така че аз съм от онези редки птици — лондончанка и от Севера, и от Юга. — Тя се усмихна ведро на Трина, сякаш това бе тяхна обща шега, преди отново да се обърне към мама. — Вие винаги ли сте живели тук?

— Мама и татко ще напуснат Стортфолд само в ковчег — обади се Трина.

— Надяваме се да не е скоро! — заявих аз.

— Градчето е прекрасно. Разбирам защо сте искали да останете — каза Еди и вдигна чинията си. — Тортата е великолепна, госпожо Кларк. Сама ли я приготвихте? Майка ми прави сладкиш с ром, като се кълне, че плодовете трябва да киснат поне три месеца в рома, за да се извлече ароматът им напълно.

— Катрина е гей? — попита татко.

— Вкусна е, мамо — обади се Трина. — Стафидите са… много… сочни.

Татко ни изгледа една след друга.

— Нашата Трина харесва момичета? И никой нищо не казва? Само си бърборите за проклети възглавнички и торта?

— Бърнард — укори го мама.

— Може би е добре да ви оставя за момент — предложи Еди.

— Не, остани, Еди. — Трина погледна към Том, чието внимание бе погълнато от телевизора, и каза: — Да, татко. Харесвам жени. Или поне харесвам Еди.

— Трина може да е джендър флуидна — притеснено се обади мама. — Така ли се казва? Младите хора във вечерното училище все ми обясняват, че много от тях не са нито едното, нито другото, в днешно време. Имало спектър. Или скиптър. Все не мога да запомня кое беше.

Татко примигна.

Мама преглътна чая си толкова шумно, че чак прозвуча болезнено.

— Е, аз лично — обадих се, след като Трина спря да я тупа по гърба — смятам, че е страхотно, че някой изобщо иска да излиза с нашата Трина. Какъвто и да е. Нали така, някой с очи и уши, сърце и всичко останало. — Трина ме погледна с искрена благодарност.

— Все носеше джинси. Докато растеше — замислено отбеляза мама, бършейки устата си. — Може би е трябвало да те карам да носиш повече рокли.

— Няма нищо общо с джинсите, мамо. С гените може би.

— Е, определено не го е наследила от моето семейство — отбеляза татко. — Не се обиждай, Едуина.

— Няма проблем, господин Кларк.

— Аз съм гей, татко. И съм по-щастлива от когато и да било, и макар да не влиза в ничия работа как избирам да съм щастлива, много бих искала да се радвате за мен, и освен това се надявам, че Еди ще остане в моя живот и този на Том задълго. — Тя погледна към Еди, която й се усмихна окуражително.

Последва дълго мълчание.

— Никога не си казвала нищо — обвини я татко. — Никога не си се държала като обратна.

— И как се държи един обратен? — попита Трина.

— Ами. Например… никога преди не си водила момиче у дома.

— Никога не съм водила когото и да било. Освен Съндийп. Счетоводителя. А ти не го хареса, защото не си падал по футбола.

— Аз си падам по футбола — услужливо се обади Едуина.

Татко седеше и зяпаше чинията си. Най-накрая въздъхна и потри очи с дланите си. Когато спря, изражението му беше на силно замаян човек, сякаш току-що събудил се от сън. Мама го гледаше напрегнато, с ясно изписана на лицето тревога.

— Еди. Едуина. Съжалявам, ако звуча като стар сухар. Не съм хомофоб, наистина, но…

— О, Господи — измърмори Трина. — Има и „но“.

Татко поклати глава.

— Но вероятно и бездруго ще кажа нещо погрешно и ще засегна някого, защото съм просто един стар човек, който не разбира новите думички и как се прави в днешно време — жена ми ще го потвърди. При все това, дори и аз знам, че най-важното е в крайна сметка двете ми момичета да са щастливи. И ако ти я правиш щастлива, Еди, както Сам прави нашата Лу щастлива, тогава браво на теб. Много се радвам да се запознаем.

Той стана и протегна ръка над масата, и след миг Еди се наведе и я стисна.

— Добре. Сега да хапнем от тортата.

Насилих се да се усмихна и после бързичко излязох от стаята.

 

 

Има определена йерархия в безутешната мъка. Стана ми ясно. Най-напред в списъка е смъртта на любимия човек. Няма друга ситуация, която да предизвика по-голям шок и искрено съчувствие: лицата помръкват, приятелска ръка се протяга да стисне рамото ти. „Господи, толкова съжалявам.“ След това вероятно се нарежда случаят, когато си зарязан заради друг — предателството, подлостта на двамата замесени предизвикват у хората изблик на възмущение и съпричастност. „О, това сигурно е било такъв шок за теб.“ Бихме могли да добавим и принудителната раздяла, религиозните пречки, тежка болест. Но „отдалечихме се един от друг, защото живеем на различни континенти“, макар и да е вярно, едва ли би предизвикало повече от кимване, прагматично свиване на рамене в знак на съгласие. „Да, така се случва.“

Видях същата реакция, макар и маскирана под майчина загриженост, в начина, по който майка ми прие новината, а после и баща ми. „Е, много жалко. Но едва ли е чак толкова голяма изненада“, казаха те, което ме нарани повече, отколкото можех да покажа. Как така не било голяма изненада? Та аз го обичах.

Празничният ден след Коледа течеше бавно, часовете бяха разтеглени и тъжни. Спах неспокойно, доволна, че родителите ми се занимават с Еди, така че не се налагаше да съм в центъра на вниманието. Лежах си във ваната, а после в леглото в малката тясна стая, бършех по някоя сълза и се надявах никой да не забележи. Мама ми донесе чай и се помъчи да не говори твърде много за заразното щастие на сестра ми.

Което беше истинска наслада за окото. Или би било, ако не бях с разбито сърце. Гледах как двете тайничко стискат ръце под масата, докато мама сервира вечерята, как свеждат глави една към друга, докато обсъждат нещо, което са прочели в списание, как докосват крака, докато гледат телевизия, и как Том се сгушва между тях с увереността на безкрайно обичано и безразлично кой го обича дете. След като преглътнахме огромната изненада, всичко ми се стори много логично: за пръв път в живота си Трина беше толкова щастлива и спокойна в компанията на тази жена. От време на време ми хвърляше погледи, които бяха едновременно свенливи и пълни с тихо тържество, а аз се усмихвах и се надявах, че усмивката ми не изглежда толкова фалшива, колкото я чувствах.

Защото единственото, което усещах, бе втора гигантска дупка, зейнала на мястото на сърцето ми. Без гнева, който ме бе изпълвал през изминалите четиридесет и осем часа, бях абсолютно празна. Сам го нямаше и аз бях тази, която го бе отпратила. За другите краят на връзката ми може и да е бил разбираем, но за мен беше абсолютно непонятен.

 

 

В празничния следобед, докато семейството ми дремеше на дивана — бях забравила колко време прекарвахме в обсъждане на храната, ядене или храносмилане — станах и отидох до замъка. Беше пусто, ако не броим една забързана жена в дебело яке и с куче. Кимна ми за поздрав, но си личеше, че не иска да завърже разговор, затова тръгнах нагоре по укрепленията и отидох до една пейка, откъдето можех да видя лабиринта и южната половина на Стортфолд. Усещах ледения бриз да хапе крайчетата на ушите ми, краката ми изстиваха, а аз си повтарях, че няма винаги да съм толкова тъжна. Спомних си за Уил и колко следобеди бяхме прекарвали край замъка, и как бях преживяла смъртта му, и отново твърдо си казах, че тази нова болка не е толкова голяма: не ме очакваха месеци тъга, толкова дълбока, че да ми прилошава физически. Нямаше да мисля за Сам. Нямаше да мисля за него и онази жена. Нямаше да поглеждам Фейсбук. Щях да се върна към вълнуващия си, забързан и богат живот в Ню Йорк и след като съм далеч от него, онази част от мен, която бе съсипана, постепенно щеше да укрепне. Може би не сме били един за друг, както си бях мислила. Може би емоционалната ни първа среща — кой би могъл да устои на парамедик все пак? — ме беше накарала да повярвам, че чувствата ни са толкова силни. Може би съм имала нужда от някой, който да ми помогне да спра да тъгувам.

Може просто да е била афера след края на сериозна връзка и при това положение щях да се почувствам по-добре по-скоро, отколкото предполагах.

Повтарях си го отново и отново, но част от мен упорито отказваше да повярва. Накрая, след като се уморих да се преструвам, че всичко ще се оправи, затворих очи, опрях глава на ръцете си и заплаках. Близо до пустия замък, в ден, в който всички други си бяха у дома, оставих мъката да ме погълне и заплаках без задръжки и без страх, че ще ме видят. Плачех така, както не можех да го направя в малката ни къща на Ренфрю Роуд и както нямаше да мога, след като се върна при семейство Гопник, плачех от гняв и тъга, беше като емоционално отприщване на всички бариери.

— Негодник — хлипах, свела глава към коленете си. — Нямаше ме само три месеца…

Гласът ми звучеше странно, задавено. И също като Том, който нарочно се поглеждаше в огледалото, когато плачеше, и после ревваше още по-силно, звукът на думите ми бе толкова тъжен и сякаш слагаше ужасен край, че се разплаках още по-силно.

— Проклет да си, Сам. Проклет да си, задето ме накара да повярвам, че си струва рискът.

— Е, мога ли да поседна, или това е частно парти на самосъжалението?

Рязко вдигнах глава. Пред мен стоеше Лили, загърната в огромно дебело яке и червен шал, скръстила ръце пред гърдите като човек, който е стоял и ме е наблюдавал известно време. Тя се ухили, сякаш видът ми в този най-мрачен час бе доста забавна гледка, после изчака, докато се посъвзема.

— Е, явно няма нужда да питам какво става с теб — подхвърли и ме тупна силно по рамото.

— Как разбра, че съм тук?

— Отидох до вас, след като минаха два дни, откакто се върнах от ските, а ти дори не ми се обади.

— Съжалявам — казах аз. — Беше…

— Беше ти тежко, защото си зарязана от Секси Сам. Онази руса кучка ли е виновна?

Издухах си носа и я зяпнах.

— Прекарах няколко дни в Лондон преди Коледа и минах през спешната помощ да го видя, а тя беше там и висеше на врата му като някаква плесен в човешки вид.

Подсмръкнах.

— Значи и ти си го усетила.

— Господи, да. Щях да те предупредя, но после си казах: „Какъв е смисълът?“. Нищо не можеш да направиш от Ню Йорк. Пфу. Мъжете са толкова тъпи. Как не е могъл да прозре плановете й?

— О, Лили, липсваше ми.

Не бях осъзнала колко много ми липсваше до този момент. Дъщерята на Уил в цялата й непостоянна тийнейджърска прелест. Седна до мен и аз се облегнах на рамо — той, сякаш тя бе възрастният. Загледахме се в далечината. Едва можех да различа дома на Уил, Гранта Хаус.

— И то само защото е красива, има огромни цици и от онези нацупени порно устни, които те карат да мислиш за свирки…

— Добре, стига толкова.

— Както и да е, на твое място нямаше да плача повече — мъдро отсече тя. — Никой мъж не го заслужава. Дори и Кейти Пери ще ти го каже. Освен това очите ти стават страшно малки, когато плачеш. Ама микроскопично малки.

Не можах да се сдържа и се засмях.

Тя стана и ми протегна ръка.

— Хайде. Да вървим при вашите. Нищо не е отворено в деня след Коледа, а дядо и Дела, и тяхното бебе, което не може да сбърка в каквото и да било, направо ми лазят по нервите. Имам още цели двадесет и четири часа за убиване, преди баба да ме вземе. Пфу. Да не си ми олигавила якето? О, сериозно! Веднага да го избършеш.

 

 

Докато пиехме чай у дома, Лили ме информира за новините, които не бе споделила в имейлите си — колко обичала новото си училище, но не можела още съвсем да навакса с предметите, както се очаквало. „Явно, когато изпуснеш много часове, това оказва влияние. Което е адски дразнещо, предвид постоянното натякване на възрастните нали ти казах“. Толкова й харесваше да живее с баба си, че спокойно си позволяваше да се оплаква от дреболии, както правеше с хората, които истински обичаше — с много хумор и леко хаплив сарказъм. Баба й незнайно защо се ядосала, че боядисала стените на стаята си в черно. И не й давала да кара колата, макар че Лили вече знаела как да шофира и само искала да натрупа малко опит, преди да започне шофьорски курс. Само когато заговори за собствената й майка, приповдигнатото й настроение помръкна. Майката на Лили най-сетне напуснала втория й баща — „естествено“ — но архитектът от съседната къща, когото планирала да превърне в следващия си съпруг, отказал да напусне жена си. Сега майка й живеела под наем в „Холанд Парк“ в крайно нещастие и пълен хаос с близнаците, като непрекъснато сменяла бавачките филипинки, които въпреки неизчерпаемото си търпение рядко успявали да понесат Таня Хютън-Милър за повече от две-три седмици.

— Никога не съм вярвала, че ще ми е жал за момчетата — каза Лили. — Пфу. Искам цигара. Пуши ми се само когато говоря за майка си. Не е нужно да си Фройд, за да разбереш какво значи това, нали?

— Съжалявам, Лили.

— Недей. Аз съм добре. При баба и в училище всичко е наред. Драмите на майка ми вече не ме засягат. Е, тя често оставя сърцераздирателни послания на телефона ми, в които хленчи или се опитва да ме изкара егоистка, задето не искам да се върна при нея, но не ме интересува. — Тя потрепери. — Понякога си мисля, че ако бях останала там, щях напълно да откача.

Спомних си дребната фигурка, която се бе появила на прага ми преди много месеци — пияна, нещастна, самотна — и изпитах тихо задоволство заради това, че като я бях приютила, бях помогнала на дъщерята на Уил да изгради чудесна връзка с баба си.

Мама влизаше и излизаше, пълнеше чиниите с резени шунка, сирене и кексчета и явно се радваше, че Лили е тук, особено след като тя с пълна уста й разказа подробно какво става в голямата къща. Според Лили господин Трейнър не бе особено щастлив. Новата му съпруга, Дела, трудно се справяла с майчинството и непрекъснато се суетяла край бебето, като се стряскала и плачела, ако то заплаче. Което в общи линии било постоянно.

— Дядо прекарва по-голямата част от деня в кабинета си, което още повече я дразни. Но когато се опита да й помогне, тя само крещи и го обвинява, че върши всичко погрешно. „Стивън! Не я дръж така! Стивън! Обърнал си елечето й на обратно!“. Аз бих й казала да си гледа работата, но той е прекалено възпитан.

— Той е от поколението, което почти не се е занимавало с бебета — обясни кротко мама. — Да не мислиш, че баща ти някога е сменил и една пелена, Лу?

— Все ме пита за баба и му казах, че си има нов мъж.

— Госпожа Трейнър си има приятел? — Мама отвори широко очи в почуда.

— Не. Разбира се, че не. Баба казва, че се наслаждава на свободата си. Но той няма нужда да го знае, нали? Казах на дядо, че един засукан тип с „Астън Мартин“ и посребрена коса, която си е негова, идва да я изведе два пъти седмично и че не знам как се казва, но е хубаво, че баба отново изглежда толкова щастлива. Личеше си, че много му се иска да ме разпита подробно, но не посмя, докато Дела е там, затова само кимна, усмихна се престорено, каза: „Много добре“ и се скри в кабинета си.

— Лили! — укори я мама. — Не бива да лъжеш така!

— Защо?

— Ами, защото не е истина!

— Много неща в живота не са истина. Дядо Коледа не е истински. Но съм сигурна, че си разказала на Том за него въпреки това. Дядо си има друга жена. За него е добре — както и за баба — ако си мисли, че тя ходи на миниваканции в Париж с красив богат пенсионер. А и те така или иначе не говорят помежду си, така че какво лошо има?

Логиката й бе необорима. Личеше си, понеже мама мърдаше с устни като човек, който побутва разклатен зъб, но не можа да измисли причина да я укори.

— Както и да е — отсече Лили, — време е да се връщам. Семейна вечеря. Хо-хо-хо.

В този момент влязоха Трина и Еди, след като бяха ходили в парка да поиграят с Том. Забелязах как мама за миг се притесни и си помислих: „О, Лили, само не казвай нещо грубо“. Махнах към новодошлите.

— Запознай се с Лили, Еди. Лили, това е Еди. Лили е дъщерята на предишния ми работодател, Уил. Еди е…

— Моята приятелка — заяви Трина.

— О. Супер. — Лили стисна ръката на Еди, после отново се обърна към мен. — Все още възнамерявам да накарам баба да ме доведе в Ню Йорк. Не й се ходи, докато е студено, но ще го направим през пролетта. Така че се приготви да си вземеш няколко дни отпуск. Април вече е пролет, нали? Става ли?

— Нямам търпение — отвърнах. Леко встрани от мен мама тихичко въздъхна с облекчение.

Лили ме прегърна здраво, после хукна по стъпалата навън. Гледах я как си отива и завидях на енергичността и младостта й.