Джоджо Мойс
Все още аз (18)

Осемнадесета глава

Нито Сам, нито родителите ми очакваха да ме видят през следващите два дни, затова беше лесно да се скрия в апартамента и да се престоря, че ме няма. Не бях готова да се виждам с никого. Не исках да говоря с никого. Когато Сам ми прати съобщение, не му обърнах внимание, като си казах, че той ще си помисли, че тичам като муха без глава из Ню Йорк. Улових се, че често поглеждам съобщенията му: „Какво искаш да правим в навечерието на Коледа? Да идем на църква? Или ще си твърде уморена?“ и другото: „Ще се видим ли в деня след Коледа?“. И не можех да спра да се удивлявам кога този човек, този най-откровен и почтен сред мъжете, се бе научил да ме лъже така безочливо.

През тези два дни се усмихвах, докато Том беше вкъщи, сгъвах разтегателния диван, докато той бърбореше по време на закуската, и изчезвах в банята. В мига, в който той излезеше, се връщах на дивана и лежах там, загледана в тавана, докато сълзите се стичаха по бузите ми, или хладно разсъждавах къде сбърках.

Дали не бях скочила сляпо във връзката си със Сам, защото още тъгувах по Уил? Бях ли го опознала въобще? В крайна сметка винаги виждаме онова, което ни се иска, особено когато сме заслепени от физическото привличане. Дали не беше направил това заради Джош? Заради теста за бременност на Агнес? Трябваше ли изобщо да има причина? Вече не вярвах на собствената си преценка.

За първи път се случваше Трина да не ме тормози да стана и да направя нещо смислено. Клатеше глава невярващо и проклинаше Сам, когато Том не можеше да я чуе. Дори и затънала в собственото си нещастие, не можех да не се учудя на изключителните способности на Еди да накара сестра ми да изпитва съчувствие към околните.

Нито веднъж не каза, че не е голяма изненада, предвид факта, че съм на хиляди мили разстояние, нито че сигурно съм направила нещо, за да го тикна в лапите на Кейти Инграм, нито че е било неизбежно. Изслуша ме, когато й разказах за събитията, довели до онази нощ, грижеше се да съм нахранена, чиста и облечена. И макар тя самата почти да не пиеше, донесе две бутилки вино и заяви, че според нея ми се полагат два дни на самосъжаление. Но добави, че ако повърна, ще трябва сама да си почистя.

До навечерието на Коледа вече бях си изградила твърда черупка, коруба. Чувствах се като ледена статуя. Знаех, че все някога ще трябва да му проговоря, но още не бях готова. Не знаех дали някога изобщо ще бъда.

— Какво ще правиш? — попита Трина, седнала на тоалетната чиния, докато аз си вземах вана. Щеше да се види с Еди чак на Коледа и си лакираше ноктите на краката в бледорозово в подготовка за деня, макар да не си го признаваше. Във всекидневната Том бе увеличил звука на телевизора до оглушителни децибели и подскачаше на дивана в предколедна възбуда.

— Мислех си да му кажа, че просто съм изпуснала полета. И ще се чуем след Коледа.

Тя се намръщи.

— И не искаш да говориш с него? Няма да повярва.

— Точно сега ни най-малко не ме интересува в какво ще повярва. Искам да прекарам Коледа със семейството си и без драми.

Потопих главата си, за да не чувам как Трина крещи на Том да намали звука.

Той не ми повярва. Съобщението му гласеше:

Какво? Как може да изпуснеш полета?

Отговорих само:

Изпуснах го. Ще се видим след Коледа.

Твърде късно забелязах, че не съм сложила никакви целувки в края на съобщението. Последва дълго мълчание и след това една-единствена дума в отговор: Добре.

 

 

Трина ни закара до Стортфолд, докато Том подскачаше на задната седалка през целия час и половина, който ни отне да стигнем там. Слушахме коледни песни по радиото — почти не говорехме. На около миля от града й благодарих за разбирането и тя прошепна, че не било само заради мен: мама и татко не били виждали още Еди, така че й прилошавало от мисълта за Коледа.

— Всичко ще е наред — успокоих я аз. Усмивката, с която ми отговори, не беше особено убедителна. — Стига. Харесаха онзи счетоводител, с когото излизаше в началото на годината. А и честно казано, Трина, толкова дълго си сама, че когото и да доведеш у дома, стига да не е Атила, те ще се зарадват.

— Е, тази теория скоро ще бъде изпитана.

Спряхме, преди да успея да кажа нещо повече, и само си погледнах в огледалото очите, които още бяха с размера на грахови зрънца заради многото плач, след което слязох от колата. Майка ми изскочи от вратата и хукна по пътеката, сякаш бе спринтьор на пистата. Хвърли се да ме прегръща и ме стисна толкова силно, че усетих как бие сърцето й.

— Виж се само! — възкликна тя, дръпна се на ръка разстояние и после отново ме сграбчи. Отметна кичур от лицето ми и се обърна към баща ми, който стоеше на стъпалата със скръстени ръце и грейнала усмивка. — Виж колко добре изглеждаш само! Бърнард! Виж колко страхотно изглежда! О, толкова ни липсваше! Да не си отслабнала? Изглеждаш отслабнала. Сигурно си уморена. Трябва да хапнеш нещо. Влизай вътре. Обзалагам се, че в самолета не са ви предложили закуска. Чух, че и бездруго всичко било с яйчен прах и заместители.

Гушна Том и още преди баща ми да пристъпи напред, тя грабна чантите ми и хукна по пътеката, подканвайки ни да я последваме.

— Здравей, миличка — тихо каза татко и аз се сгуших в прегръдките му. Когато ръцете му се сключиха около мен, най-сетне си позволих да въздъхна дълбоко.

 

 

Дядо не беше успял да дойде до прага. Бил прекарал още един удар, шепнешком ми обясни мама, и сега трудно ставал и ходел, затова прекарвал по-голямата част от деня в стола си във всекидневната. „Не искахме да те тревожим.“ Беше облечен официално с риза и пуловер заради празника и се усмихна накриво, когато влязох. Вдигна треперещата си ръка и аз го прегърнах, като мислено отбелязах колко по-дребен е от преди.

Но пък и всичко останало ми изглеждаше по-малко. Къщата на родителите ми — с двадесетгодишните тапети, картините по стените, избрани не по естетически причини, а защото са били подарени от скъп човек или за да скрият някоя дупка, с провисналите диван и фотьойли, с малката трапезария, където столът ти се удряше в стената, ако го блъснеш леко назад, а лампата от тавана висеше само на няколко сантиметра от главата на баща ми. Улових се, че ги сравнявам разсеяно с големия апартамент с цели декари полиран дървен под, високи и красиво орнаментирани тавани, с шумния и величествен Манхатън отвъд вратите. Бях си представяла, че ще намеря утеха у дома.

Вместо това се чувствах в безтегловност и внезапно ми хрумна, че в този момент не принадлежах нито на едното, нито на другото място.

 

 

Хапнахме лека вечеря от печено телешко, картофи, йоркширски пудинг и трайфъл, просто нещо „набързо сготвено“ от мама преди утрешния тържествен обяд. Татко държеше пуйката в бараката, защото не се побирала в хладилника, и излизаше на всеки половин час да я нагледа, да не би да е попаднала в лапите на Худини, котарака на съседите. Мама ни разказваше за различните трагедии, сполетели съседите ни:

— Е, това, разбира се, беше, преди Андрю да пипне херпес зостер. Показа ми корема си — направо щях да си върна закуската — и казах на Димфна, че трябва най-сетне малко да си вдигне краката, преди бебето да се появи. Честно казано, разширените й вени са като някаква карта на второстепенните пътища в областта. Казах ли ти, че бащата на госпожа Кемп почина? Онзи, дето прекара четири години в затвора за въоръжен грабеж, преди да разберат, че е бил онзи от пощата, който имал същата присадена коса.

Мама не спираше да изрежда.

Едва когато разтребваше масата, татко се наведе и ми каза тихо:

— Можеш ли да повярваш колко е притеснена?

— Но защо да е притеснена?

— Заради теб. И постиженията ти. Тревожеше се, че няма да искаш да се върнеш тук. Че ще прекараш Коледа с твоя човек и после направо ще заминеш за Ню Йорк.

— И защо да го правя?

Той сви рамене.

— Не знам. Тя си мислеше, че може да си ни надраснала. Казах й, че се държи глупаво. Не го разбирай погрешно, скъпа. Адски се гордее с теб. Разпечатва всички твои снимки, слага ги в албум и ги показва на съседите, докато не ги отегчи до смърт. Честно казано, и мен ме отегчава, а аз съм ти роднина. — Той се усмихна и стисна рамото ми.

За миг се засрамих, че бях планирала да прекарам много време у Сам. Щях да оставя мама да се оправя с цялата подготовка за Коледа, със семейството и дядо, както винаги.

Оставих Трина, Том и татко на масата и отнесох останалите чинии в кухнята, където двете с мама се заехме с миенето в кротка тишина. Тя се обърна към мен.

— Изглеждаш уморена, скъпа. Да не е от часовата разлика?

— Малко.

— Седни при другите. Аз ще се оправя тук.

Изпънах рамене.

— Не, мамо. Не съм те виждала от месеци. Защо не ми разкажеш как си? Как е вечерното училище? И какво казва докторът за дядо?

 

 

Вечерта се проточи, а телевизорът си мърмореше нещо в ъгъла, докато температурата се покачваше и по едно време всички бяхме полузадушени и си държахме коремите като бременни преди раждане или както се случваше обикновено след някоя от леките вечери на мама. Мисълта, че това щеше да се повтори на следващия ден, накара корема ми да се свие в знак на протест. Дядо задряма на стола и го оставихме там, за да идем на вечерната служба. Стоях в църквата, заобиколена от хора, които познавах от малка, които ме побутваха и ми се усмихваха, и пеех коледните псалми, които помнех, или се преструвах, че пея онези, които бях забравила, докато се мъчех да не мисля какво прави Сам точно в този момент, както се случваше приблизително по сто и осемнадесет пъти на ден. От време на време Трина ме поглеждаше от другия край на скамейката, усмихваше ми се окуражително и аз й отговарях със същото, сякаш да й кажа, че съм добре и всичко е наред, макар нито едно от двете да не беше вярно. С облекчение се оттеглих в малката си като кутийка стая, когато се прибрахме. Може би защото бях в дома на родителите си или защото бях изтощена от три наситени с емоции дни, но заспах дълбоко и спокойно за първи път, откакто си бях дошла в Англия.

 

 

Смътно си спомням, че Трина беше събудена в пет часа и последвалото възбудено трополене, но после татко се развика на Том, че още е посред нощ, за бога, и че ако не се върне моментално в леглото си, той щял да каже на проклетия Дядо Коледа да си вземе всички проклети подаръци. Следващия път, когато се събудих, мама слагаше чаша чай на нощното шкафче до главата ми и ми каза, че ако се облека и сляза, щели да започнат да отварят подаръците. Беше единадесет и петнадесет.

Сграбчих малкия будилник, вторачих се в него и го разтръсках.

— Имаше нужда да си поспиш — каза мама, погали ме по главата, после отиде да си нагледа брюкселското зеле.

Слязох долу след двадесет минути, облякла смешния пуловер с елен, чийто нос светеше, и който бях купила в „Мейсис“, защото знаех колко ще го хареса Том. Всички вече бяха долу, облечени и закусили. Целунах ги поред и им пожелах Весела Коледа, включих няколко пъти светещия нос на елена, после раздадох подаръците, като се стараех да не мисля за мъжа, който трябваше да получи кашмирения пуловер и меката карирана риза, които сега лежаха на дъното на куфара ми.

Зарекох се, че няма да мисля за него днес. Времето със семейството ми беше скъпоценно и нямаше да го пропилявам, като тъгувам за друг.

Подаръците ми предизвикаха истински фурор, явно още по-желани поради факта, че са от Ню Йорк, макар да съм сигурна, че почти същите неща можеше да се намерят и в местния универсален магазин.

— Чак от Ню Йорк! — възкликваше мама с благоговение след всеки подарък, който разопаковаше, докато Трина не вдигна очи към тавана, а Том не почна да я имитира. Разбира се, подаръкът, който се хареса най-много, беше най-евтиният: пластмасово снежно кълбо, което бях купила от сергия за сувенири на „Таймс Скуеър“. Бях почти сигурна, че кротичко ще протече в чекмеджето на Том преди края на седмицата.

На свой ред получих: чорапи от дядо, за които бях почти на сто процента сигурна, че са избрани и купени от мама; сапуни от татко, за които важеше същото; малка сребърна рамка със снимка на цялото семейство „За да ни вземеш със себе си, където и да отидеш, заяви мама. Че защо ще иска да го прави? Отиде чак в проклетия Ню Йорк, за да се отърве от нас, подметна татко“.

Уред за премахване на косми от носа от Трина. „Не ме гледай така. Наближаваш тази възраст.“

Рисунка на коледна елха със стихче под нея от Том. След кратък разпит се оказа, че не я е направил сам. „Учителката ни каза, че не лепим украшенията където трябва. Тя ги направи, а ние само си написахме имената отгоре.“

Получих подарък и от Лили, оставен в деня преди двете с госпожа Трейнър да заминат на ски. „Тя изглежда много добре, Лу. Макар че, доколкото чувам, доста тормози госпожа Трейнър.“ Винтидж пръстен с огромен зелен камък в сребърен обков, който идеално пасна на кутрето ми. Аз й бях пратила чифт сребърни обеци, които приличаха на копчета за ръкавели, след като стряскащо модерната продавачка в магазин в Сохо ме бе уверила, че са идеални за тийнейджърка. Особено такава, която е склонна да си прави пиърсинг на необичайни места.

Благодарих на всички и видях как дядо задрямва. Усмихнах се и си мислех, че се преструвам доста убедително на човек, който се наслаждава на деня. Но на мама тези не й минаваха.

— Наред ли е всичко, миличка? Нещо си без настроение. — Тъкмо поливаше картофите с гъша мазнина и побърза да отстъпи крачка назад, за да не се опари. — О, погледни ги само! Ще станат чудесни и хрупкави.

— Добре съм.

— Още ли е заради часовата разлика? Рони три врати по-надолу каза, че когато ходил до Флорида, цели три седмици се блъскал във вратите и стените.

— Горе-долу е така.

— Не мога да повярвам, че имам дъщеря, която пътува през океана. Всички в клуба ми завиждат, да знаеш.

Вдигнах поглед.

— Пак ли ходиш там?

След като Уил бе сложил край на живота си, родителите ми бяха прогонени от клуба, в който бяха членували години наред, понеже косвено ги обвиняваха за моето съучастие в плана му. Това бе едно от многобройните неща, заради които изпитвах угризения.

— Ами онази Марджъри се премести в Чиренчестър. Знаеш, че тя беше най-голямата клюкарка. А после Стюарт от гаража казал на баща ти да се отбие някой ден и да изиграят по партия билярд. Просто така. И всичко си беше наред. — Тя сви рамене. — А и нали знаеш, онова се случи преди няколко години. Хората си имат друго, за което да приказват.

Хората си имат друго, за което да приказват. Не знам защо тази невинна забележка ме хвана така за гърлото, но се разстроих. Мъчех се да преодолея неочакваната вълна на силна тъга, която ме заля, когато мама пъхна тавата с картофи във фурната. Тя тръшна вратата доволно и после се обърна към мен, докато сваляше кухненските ръкавици от ръцете си.

— За малко да забравя — случи се нещо странно. Твоят приятел се обади тази сутрин да пита дали имаме против да те вземе от летището утре.

Застинах.

— Какво?

Тя вдигна капака на тенджерата, от която бликна пара и отново го захлупи.

— Отвърнах, че сигурно се е объркал и ти вече си тук, така че той каза, че ще мине по-късно. В интерес на истина смятам, че смените, които кара, му се отразяват зле. Веднъж чух по радиото, че нощните смени били ужасно вредни за мозъка. Трябва да му кажеш.

— Какво… кога ще дойде?

Мама погледна часовника.

— Хм… мисля, че каза, че свършвал по обяд и после щял да тръгне насам. Да бие целия този път, и то на Коледа! Видя ли вече приятеля на Трина? Забеляза ли как се облича напоследък? — Тя хвърли поглед през рамо към вратата и в гласа й се долови удивление. — Сякаш отново е почти нормален човек.

 

 

Прекарах коледния обяд под напрежение, като външно запазвах спокойствие, но подскачах всеки път, когато някой минеше край вратата. Всяха хапка от гозбите на майка ми се превръщаше в прах в устата ми. Всяка изтъркана шега, която татко четеше от курабийките с късметчета, минаваше край ушите ми. Не можех да ям, не можех да слушам, не можех да чувствам. Бях уловена в капана на отчаяно напрегнато очакване. Погледах към Трина, но тя също изглеждаше угрижена и осъзнах, че очаква пристигането на Еди. „Колко ужасно може да е?“, мрачно си помислих. Нейният приятел поне не й изневеряваше. Поне искаше да бъде с нея.

Заваля и дъждовните капки затрополиха по прозорците, небето се смрачи в унисон с настроението ми. Нашата къщичка, украсена с гирлянди и бляскави коледни картички, сякаш се сви около нас и аз се чувствах ту сякаш не можех да дишам вътре, ту бях ужасена от онова, което беше навън. Понякога мама ме поглеждаше, сякаш се чудеше какво става, но не каза нищо и аз не посмях да й споделя.

Помогнах й да раздигнем чиниите и не спирах да бъбря — доста убедително според мен — колко е хубаво да ти доставят продуктите в Ню Йорк и когато най-сетне на вратата се позвъни, краката ми се подкосиха.

Мама се обърна към мен.

— Добре ли си, Луиза? Много си бледа.

— Ще ти кажа после, мамо.

Тя ме изгледа изпитателно, после изражението й се смекчи.

— Тук съм. — Протегна ръка и прибра кичур коса зад ухото ми. — Каквото и да става, аз съм насреща.

 

 

Сам стоеше на прага, облечен с мек тъмносив пуловер, който не бях виждала преди. Зачудих се кой ли му го е подарил. Усмихна ми се, но не се наведе да ме целуне, нито ме прегърна, както при предишните ни срещи. Гледахме се изпитателно.

— Ще влезеш ли? — Гласът ми прозвуча странно официално.

— Да, благодаря.

Тръгнах пред него по тесния коридор, изчаках да поздрави родителите ми във всекидневната и после отидохме в кухнята, където затворих вратата. Усещах остро присъствието му, сякаш и двамата бяхме наелектризирани.

— Ще пиеш ли чай?

— Да… хубав пуловер.

— О… благодаря.

— Оставила си… носа да свети.

— Да, вярно. — Пресегнах се и го изключих, защото не исках нищо да разведрява настроението.

Той седна до масата, беше прекалено едър за кухненските ни столове, очите му останаха вперени в мен, а ръцете му бяха сключени отгоре, сякаш е на интервю за работа. Чувах как във всекидневната татко се смее на някакъв филм, а Том пискливо иска да знае какво е толкова смешно. Занимавах се с приготвянето на чая, но през цялото време усещах изгарящия му поглед в гърба си.

— Е — подхвана Сам, когато му подадох чашата и седнах, — значи си тук.

В този момент за малко да се пречупя. Погледнах красивото му лице, широките рамене и едрите длани, обхванали нежно чашата, и в съзнанието ми изскочи мисълта: „Не мога да понеса той да ме напусне“.

Но после отново се озовах на онова мразовито стъпало, видях тънките й пръсти върху врата му, усетих вледенените си стъпала в мокрите обувки.

— Върнах се преди два дни — казах само.

Кратка пауза.

— Добре.

— Мислех да те изненадам. Във вторник вечерта. — Зачоплих едно петно на покривката. — Но изненаданата се оказах аз.

Видях как постепенно всичко му се изясни: леко се намръщи, очите му се замъглиха и после за миг ги затвори, когато осъзна какво може да съм видяла.

— Лу, не знам какво си видяла, но…

— Но какво? „Не е каквото си мислиш“?

— Ами и да, и не.

Беше като ритник в корема.

— Нека не го правим, Сам.

Той вдигна очи.

— Напълно сигурна съм какво видях. Ако се опиташ да ме убедиш, че не е каквото си мисля, аз толкова силно ще искам да ти повярвам, че може и да го направя. Но в изминалите два дни осъзнах, че това… това не е добре за мен. И за двама ни.

Сам остави чашата на масата. Прокара длан по лицето си, после извърна поглед встрани.

— Не я обичам, Лу.

— Не ме интересува особено какво изпитваш към нея.

— Но аз искам да го знаеш. Да, беше права за Кейти. Изглежда, не съм разчел правилно сигналите. Тя наистина си пада по мен.

Засмях се горчиво.

— И ти също я харесваш.

— Не знам какво изпитвам към нея. Ти си тази, която е в мислите ми. Ти си жената, за която се сещам, когато се събудя. Но работата е там, че ти не си…

— Не съм тук. Не прехвърляй вината върху мен. Не смей да ме обвиняваш. Ти ми каза да вървя. Каза ми да замина.

Прекарахме няколко минути в пълно мълчание. Усетих, че съм се вторачила в ръцете му — в силните пръсти с ожулени кокалчета, които изглеждаха толкова груби, но бяха способни на такава нежност. Упорито вперих поглед в петното на покривката.

— Знаеш ли, Лу, мислех си, че ще ми е добре сам. В крайна сметка бях сам толкова години. Но ти отключи нещо в мен.

— О, значи вината е моя.

— Не съм казал това! — избухна той. — Опитвам се да ти обясня. Казвам само… искам да кажа, че вече не мога да се справям толкова добре сам. След като сестра ми почина, не исках да изпитвам чувства към никого. Можех само да се грижа за Джейк. Имах работата си и полупостроената къща, кокошките и това ми стигаше. Просто… се справях. После се появи ти и падна от онази проклета сграда, и буквално още в първия миг, в който стисна ръката ми, усетих как нещо в мен се пропуква. Вече имаше човек, с когото очаквах с нетърпение да си поговоря. Който разбираше как се чувствам. Наистина разбираше. Знаех, че в края на тежък ден бих могъл да ти се обадя или да се отбия за малко в апартамента ти, и вече се чувствах по-добре. Да, знам, че не всичко бе розово, но имах усещането — дълбоко в себе си — че помежду ни съществува нещо истинско, разбираш ли?

Беше свел глава над чая си и стиснал зъби.

— А после, точно когато станахме близки — по-близки, отколкото някога съм се чувствал с когото и да било — ти… ти просто замина. И беше, сякаш някой ми бе дал този дар, този ключ към всичко важно с едната ръка, а с другата ми го бе отнел.

— Тогава защо ме остави да замина?

Гласът му отекна в стаята:

— Защото не съм такъв човек, Лу! Не съм човекът, който ще настоява да останеш. Не искам да ти отнемам приключенията и израстването, и всичко останало, което правиш в Ню Йорк. Не мога да го направя!

— Не — ти си човекът, който хукна с друга веднага, щом ми видя гърба! И то от същия район!

— Казва се квартал! В Англия си, за бога!

— И представа си нямаш колко ми се иска да не бях.

Сам се обърна, полагайки видими усилия да се овладее.

От другата страна на вратата, макар телевизорът още да бе включен, бе настанала тишина.

След няколко минути казах тихо:

— Не мога така, Сам.

— Как не можеш?

— Не мога да се притеснявам за Кейти Инграм и опитите да те съблазни, защото, каквото и да се е случило тази нощ, съвсем ясно видях какво искаше тя, макар и не знам ти какво си искал. Това ме влудява, натъжава ме и още по-лошо — преглътнах тежко, — кара ме да те мразя. Не мога да си представя как само за три месеца стигнах дотук.

— Луиза…

На вратата дискретно се почука. Мама надникна.

— Съжалявам, че ви притеснявам, но дали може набързичко да направя чай? Дядо се дави.

— Разбира се. — Останах с извърнато лице.

Мама се втурна и се зае да пълни чайника с гръб към нас.

— Гледат някакъв филм за извънземни. Не е особено коледен. Помня как някога на Коледа даваха само „Вълшебникът от Оз“ или „Звукът на музиката“, или нещо, което цялото семейство може да гледа. А сега те зяпат тази глупост с експлозии и стрелби, а ние с дядо не можем да разберем и дума от онова, което казват.

Мама продължи да бърбори, притеснена, че се налага да е в стаята, потропваше с пръсти по плота и чакаше водата да кипне.

— Знаете ли, че дори не гледахме речта на кралицата? Татко настрои старото видео на запис. Но не е същото като в реално време, нали? Искам да я гледам, когато всички я гледат. Горката възрастна дама, напъхана в разни стари видеокутии, докато хората приключат с гледането на извънземни и анимационни герои. Човек би помислил, че след шестдесет и няколко години — колко време е вече на трона? — най-малкото, което можем да направим, е да я гледаме, когато е излязла да си свърши работата. Имай предвид, че баща ти твърди, че съм глупава, понеже речта най-вероятно е била записана преди седмици. Сам, искаш ли малко торта?

— Не, благодаря, Джоузи.

— Лу?

— Не. Благодаря, мамо.

— Е, ще ви оставям. — Тя се усмихна разтревожено, сложи плодова торта с размера на гума на трактор на таблата и побърза да излезе.

Сам стана и затвори вратата след нея.

Седяхме и мълчахме, заслушани в тиктакането на кухненския часовник, в напрегната оловна тишина. Чувствах се смазана под тежестта на нещата, които си бяхме казали.

Сам отпи голяма глътка от чая си. Исках той да си тръгне. И смятах, че ще умра, ако го направи.

— Съжалявам — каза той накрая. — За онази нощ. Никога не съм искал да… Не прецених добре ситуацията.

Поклатих глава. Не можех да говоря повече.

— Не съм спал с нея. Трябва да го знаеш, дори и да не искаш да чуеш нищо друго.

— Ти каза…

Той вдигна глава.

— Каза… че никой никога повече няма да ме нарани. Ти го каза. Когато дойде в Ню Йорк. — Гласът ми се появи някъде дълбоко в гърдите ми. — Никога и през ум не ми е минавало, че ти може да го направиш.

— Луиза…

— Мисля, че искам да си вървиш.

Той се изправи бавно и се поколеба, облегнал длани на масата. Не можех да го погледна. Не можех да видя обичаното от мен лице да изчезва от живота ми завинаги. Той се изправи, въздъхна тежко и се извърна от мен.

Извади пакет от вътрешния си джоб и го остави на масата.

— Весела Коледа — каза само. И после се отправи към вратата.

Последвах го навън по коридора, единадесет дълги крачки, а после се озовахме на предната веранда. Не можех да го погледна, иначе с мен бе свършено. Щях да го умолявам да остане, да обещая да зарежа работата си, да го моля да смени своята, да не вижда повече Кейти Инграм. Щях да се превърна в жалка картинка, в слаба жена, към която бих изпитала съжаление. И която той никога не би пожелал.

Стоях със сковани рамене и отказвах да вдигна поглед от огромните му стъпала. Наблизо спря кола. Врата се затръшна надолу по улицата. Пееха птички. А аз стоях, погълната от собственото си нещастие, в един безкраен миг, който явно нямаше намерение да свърши.

Внезапно той рязко пристъпи напред и ме прегърна. Придърпа ме към себе си и в тази прегръдка усетих всичко, което бяхме един за друг, любовта и болката, и невъзможната обреченост на ситуацията. И лицето ми, невидимо за него, се сгърчи от болка.

Не знам колко дълго сме стояли така. Вероятно едва няколко секунди. Но времето за кратко спря, разтегли се, изчезна. Бяхме само той и аз, и тази ужасяваща мъртвешка скованост, която пълзеше от главата към краката ми, сякаш се превръщах в камък.

— Недей. Не ме докосвай — казах, когато вече не можех да го понеса. Гласът ми бе задавен и не приличаше на моя, отблъснах го назад, далеч от себе си.

— Лу…

Само че това не беше неговият глас. А на сестра ми.

— Лу, би ли могла… извинявай… да се дръпнеш от вратата, моля те? Искам да мина.

Примигнах и извърнах глава. Сестра ми, вдигнала високо ръце, се опитваше да се промуши покрай нас през тесния вход и да излезе на пътеката.

— Извинете — повтори тя. — Просто трябва да…

Сам ме пусна рязко и тръгна с широки крачки, с вдигнати и сковани рамене, и спря само за миг, докато вратата се отвори. Не погледна назад.

— Това да не би да е приятелят на Трина? — обади се мама зад мен. Свали си престилката и си оправи косата с едно плавно движение. — Мислех, че ще дойде към четири. Даже не съм си сложила червило… Ти добре ли си?

Трина се обърна и през замъглените си от сълзи очи забелязах как по лицето й се изписа неуверена и изпълнена с надежда усмивка.

— Мамо, татко, това е Еди — каза тя.

Слабичка тъмнокожа жена в къса рокля на цветя ни помаха колебливо.