Джоджо Мойс
Все още аз (13)

Тринадесета глава

Събудих се с ужасно чувство, и то не заради бирата. Отне ми по-малко от десет секунди неясното усещане за гадене да мине по някой синапс в мозъка ми, който да го свърже със спомена за стореното предната вечер. Бавно отворих лаптопа си и притиснах юмруци към очните си ябълки, когато открих, че наистина съм го изпратила и не, нямаше отговор от него. Дори и след като натиснах бутона за обновяване на страницата четиринадесет пъти подред.

Свих се в поза зародиш с надеждата да се отърва от топката, която се бе свила в стомаха ми. После се зачудих дали да не му се обадя и да обясня, че: „Виж какво, много смешно!“. Била съм малко развеселена и носталгично настроена, искала съм просто да чуя гласа му, нали така, съжалявам… но той ми беше казал, че ще работи цялата събота, което означаваше, че точно сега е в линейката с Кейти Инграм. А не ми се искаше да водя този разговор, докато тя е наблизо.

За първи път, откакто бях започнала да работя за семейство Гопник, уикендът се простираше пред мен като безкрайна и мрачна пустош.

Затова постъпих както би постъпило всяко момиче, когато е далеч от дома и е малко тъжно. Изядох половин кутия шоколадови бонбони и се обадих на мама.

— Лу! Ти ли си? Чакай малко, тъкмо пера долните гащи на дядо ти. Нека да спра топлата вода.

Чух как мама отиде до другия край на кухнята, радиото, което тихичко бръмчеше на заден план, рязко бе изключено и мигновено се пренесох в къщичката ни на улица „Ренфрю“.

— Здрасти! Върнах се! Всичко наред ли е? — Звучеше леко задъхана. Представих си я как си развързва престилката. Винаги я махаше по време на важен телефонен разговор.

— Всичко е наред! Напоследък нямах време да си поговорим, затова сега реших да ти звънна.

— Не е ли ужасно скъпо? Мислех, че само ще пращаш имейли. Да не получиш после сметка за хиляди лири? Гледах предаване за хора, които използват телефоните си, докато са на почивка. После им се налага едва ли не да си продадат къщата, за да покрият сметките.

— Проверих тарифите. Радвам се да те чуя, мамо.

Радостта на мама от обаждането ми ме накара да се засрамя, че не съм й звъннала по-рано. Разправяше ми как искала да се запише на вечерен курс за поезия, когато дядо се почувствал по-добре, за сирийските бежанци, които се били настанили в долния край на нашата улица, и как им давала уроци по английски.

— Разбира се, през половината време не разбирам и думичка от това, което казват, но пък си рисуваме картинки, нали се сещаш? А Зейна — така се казва майката — винаги ми приготвя нещо вкусно в отплата. Няма да повярваш какви чудеса може да направи с многолистно тесто. Наистина са много мили, цялото семейство.

Каза ми също, че новият доктор посъветвал татко да отслабне малко; че слухът на дядо съвсем го нямало вече и че телевизорът винаги бил включен толкова силно, че всеки път, като го пуснел, тя за малко да се напишка; а Димфна, дето живееше през две къщи от нашата, била бременна и можели да я чуят как повръща сутрин, обед и вечер. Седях на леглото си и слушах, и изпитвах странна утеха, че животът си продължаваше както обикновено някъде другаде по света.

— Говорила ли си скоро със сестра си?

— Не и в последните няколко дни, защо?

Тя снижи глас, сякаш Трина беше в стаята, а не на четиридесет мили оттам.

— Има си мъж.

— Да, знам.

— Знаеш ли? И какъв е той? Не иска нищо да ни каже. Вече излиза с него по два-три пъти в седмицата. Все си тананика и се усмихва, когато заговоря за него. Много е странно.

— Странно ли?

— Сестра ти да се усмихва толкова. Доста се бях притеснила. Имам предвид, всичко хубаво, но тя не е на себе си. Лу, отидох в Лондон, за да гледам Том вечерта, и когато тя се върна, си тананикаше.

— Уха.

— Нали. И то почти в тон. Казах на татко ти и той ме обвини, че не съм била романтична. Не съм била романтична! Заявих му, че само жена, която истински вярва в романтиката, може да остане омъжена, след като тридесет години му е прала гащите.

— Мамо!

— О, боже. Забравих. Ти още сигурно не си закусила. Е, както и да е. Ако говориш с нея, опитай се да измъкнеш малко информация. Как е твоят човек, между другото?

— Сам? О, той… добре е.

— Чудесно. Отби се в апартамента ти няколко пъти, след като беше заминала. Мисля, че просто искаше да е близо до теб, Бог да го благослови. Трина каза, че бил много тъжен. Все си намирал нещо да свърши из апартамента. Веднъж ни гостува за обяд. Но от известно време не е минавал.

— Много е зает, мамо.

— Сигурна съм. Неговата работа е много отговорна. Е, добре, да те оставям на мира, преди сметката да разори и двете ни. Казах ли ти, че ще се виждам с Мария тази седмица? Жената от тоалетната в хубавия хотел, където бяхме миналия август, помниш ли? В петък ще ида до Лондон да видя Трина и Том и ще се отбия при Мария за обяд.

— В тоалетните?

— Не ставай смешна. Има страхотна оферта за две порции на цената на една за спагети и паста в онази италианска верига на площад „Лестър“. Все й забравям името. Мария много внимава къде ходи — казва, че можеш да съдиш за кухнята на един ресторант по чистотата на тоалетните. Явно този има много добър график за поддържане на чистота. На всеки кръгъл час. Всичко наред ли е при теб? Как е бляскавият живот на Пета улица?

— Авеню. Пето Авеню, мамо. Страхотно е. Всичко е… невероятно.

— Да не забравиш да ми пратиш нови снимки. Показах на госпожа Едуардс онази, на която си на Жълтия бал, и тя каза, че приличаш на кинозвезда. Не каза на коя точно, но знам, че го каза с хубаво чувство. Разправях на баща ти, че е хубаво да ти дойдем на гости, преди да си станала твърде важна персона!

— Това няма да се случи.

— Ужасно се гордеем с теб, миличка. Не мога да повярвам, че имам дъщеря във висшето общество на Ню Йорк, която се вози в лимузини и си общува с важните клечки.

 

 

Огледах се в стаичката си с тапети от осемдесетте години и мъртвата хлебарка под мивката.

— Да — съгласих се. — Наистина съм голяма късметлийка.

Опитах се да не мисля какво означава това, че Сам вече не изпитва нужда да се отбие до апартамента ми, за да се почувства по-близо до мен. Станах и се облякох. Изпих чаша кафе и слязох долу. Канех се ида отново до магазина за винтидж дрехи. Много се надявах, че Лидия няма да има нищо против да се помотая там.

Бях подбрала внимателно тоалета си — този път бях с тюркоазна туника в китайски стил, с черен вълнен панталон под коленете и чифт червени пантофки. Дори и само фактът, че бях облякла нещо различно от поло блуза и панталон от изкуствена материя, вече ме караше да се чувствам по-добре в кожата си. Прибрах косата си на две плитки, които завързах отзад с тънка червена панделка, добавих и очилата, които Лидия ми бе подарила, както и едни обеци във формата на Статуята на свободата, които се бяха оказали неустоими, въпреки че бяха на сергия с туристически дрънкулки.

Чух врявата, докато слизах по стълбите. Отначало се зачудих в какво ли се е забъркала пак госпожа Де Уит, но когато се появих зад ъгъла, видях, че на висок глас говори млада жена, която явно буташе малко дете в ръцете на Ейшък.

— Ти каза, че това е моят ден. Обеща ми. Трябва да ида на протеста!

— Не мога, скъпа. Винсент е болен. Няма кой да пази входа.

— Тогава децата ти могат да седят вътре, докато си зает. Отивам на протеста, Ейшък. Имат нужда от мен.

— Не мога да гледам децата тук!

— Библиотеката ще бъде затворена, скъпи. Разбираш ли? Знаеш, че това е единственото място с климатик, където мога да ида през лятото! И единственото място, където се чувствам като разумен човек. Ти ми кажи къде другаде в квартала мога да заведа децата, докато съм сама по осемнадесет часа на ден.

Ейшък вдигна очи и ме забеляза.

— О, здравей, госпожице Луиза.

Жената се обърна. Не съм сигурна какво точно бях очаквала от жената на Ейшък, но не си я бях представяла като войнствена натура, с джинси и лента през челото, с разпиляна по гърба къдрава коса.

— Добро утро.

— Добро утро. — Тя се извърна. — Няма да го обсъждам повече, скъпи. Ти ми каза, че събота е моят ден. Отивам на протестното шествие, за да защитя ценна обществена придобивка. Това е.

— Ще има и друго шествие следващата седмица.

— Трябва да притискаме властите! Сега е времето, когато общинските съветници определят финансирането! Ако сега не излезем на улицата и местните новини не го отразят, ще си кажат, че никой не го е грижа. Знаеш как действат връзките с обществеността, нали скъпи? Знаеш какво движи този свят?

— Ще си изгубя работата, ако шефът ми дойде и види тук три деца. Да, обичам те, Надя. Много те обичам. Не плачи, миличка. — Обърна се към мъничето в ръцете си и целуна мократа й бузка. — Татко просто трябва да свърши една работа днес.

— Тръгвам, скъпи. Ще се върна в ранния следобед.

— Не тръгвай. Да не си посмяла… хей!

Тя се отдалечи с вдигната нагоре длан, сякаш да предотврати по-нататъшни възражения, излезе от сградата и спря само да вземе един голям плакат, който бе оставила до вратата. Сякаш по даден знак и трите деца ревнаха. Ейшък изруга тихо.

— Ами сега, какво, по дяволите, да правя?

— Аз ще се погрижа. — Казах го, преди да се усетя.

— Какво?

— Горе няма никой. Ще ги кача в апартамента.

— Сериозно ли говориш?

— Илария ходи при сестра си в събота. Господин Гопник е в клуба си. Ще ги сложа пред телевизора и готово. Колко трудно може да е?

Той ме погледна.

— Нямаш деца, нали, госпожице Луиза? — После бързо се усети. — Но, Господи, спасяваш ми кожата. Ако господин Овиц се отбие и ме види с тези трите тук, ще ме уволни, преди да можеш да кажеш… — Замисли се за момент.

— Уволнен си?

— Точно така. Добре. Ще се кача с теб и ще ти обясня кой кой е и какво обича. Хей, деца, отивате на приключение горе при госпожица Луиза! Не е ли страхотно? — Трите деца ме зяпнаха с мокри и сополиви личица. Усмихнах им се бодро. И в пълен унисон трите отново ревнаха.

Ако някога се озовете в меланхолично настроение, далеч от семейството си и леко несигурни относно любимия човек, горещо препоръчвам да бъдете оставени да наглеждате временно трима малки непознати, поне двама от които още не са способни сами да идат до тоалетната. Фразата „да живееш за мига“ придоби смисъл за мен едва когато се озовах подгонила пълзящо бебе с неприлично пълен полуизхлузен от тялото му памперс по безценния обюсонски килим, докато едновременно с това се опитвах да накарам четиригодишното му сестриче да престане да тормози травматизирания котарак. Средното дете, Абик, можеше да бъде залъгано с бисквити и затова го оставих с пълна кутия да гледа анимационни филмчета в стаята с телевизора и да тъпче трохи в олигавената си муцунка, докато се мъчех да задържа другите две в поне триметров радиус наоколо. Бяха забавни и сладки, не можеха да стоят на едно място и ме изтощаваха, като непрекъснато писукаха, тичаха и се блъскаха в мебелите. Вазите се клатеха, книгите трябваше бързо да бъдат прибирани от рафтовете и после поставяни отново там. Врява, както и неприятни миризми изпълваха въздуха. В един момент се озовах на пода, стиснала две от децата в ръцете си, докато Рачана, най-голямата, ми бъркаше в окото в лепкави пръсти и се смееше. И аз се разсмях. Беше донякъде смешно, но само защото, слава Богу, скоро щеше да свърши.

След два часа Ейшък се качи горе и ми каза, че жена му още била заета с протестното шествие и дали не можело да ги погледам още час? Казах „да“. Гледаше ме с широко отворени очи като наистина отчаян човек, а и в крайна сметка нямах други планове. Но все пак взех предпазни мерки и ги преместих в стаята си, където пуснах анимационния канал на телевизора, постарах се да не отварят вратата и приех с примирение, че въздухът в тази част на сградата може никога повече да не мирише както преди. Тъкмо се опитвах да измъкна спрея против хлебарки от ръцете на Абик, преди да си го пъхне в устата, когато на вратата се почука.

— Почакай, Ейшък! — викнах, докато се мъчех да изтръгна флакона от ръцете на детето, преди баща му да го види.

Но зад вратата се показа лицето на Илария. Тя ме зяпна, после погледна децата и после пак мен. Абик за секунда спря да плаче и я погледна с огромните си кафяви очи.

— Хм. Здравей, Илария.

Тя не каза нищо.

— Аз… само помагам на Ейшък за няколко часа. Знам, че не е съвсем по правилата, но моля те, не казвай нищо. Ще останат тук само още малко.

Тя огледа отново цялата сценка, после помириса въздуха.

— След това ще дезинфекцирам стаята. Моля те, не казвай на господин Гопник. Обещавам да не се повтаря. Знам, че трябваше първо да попитам, но тук нямаше никой, а Ейшък беше отчаян.

Докато говорех, Рачана изтича разхлипана към по-възрастната жена и се заби като топка за ръгби с корема й. Потръпнах, когато Илария залитна назад.

— След минута няма да са тук. Мога веднага да се обадя на Ейшък. Наистина. Няма нужда никой да разбира…

Но Илария само си оправи блузата, после вдигна момиченцето с една ръка.

— Жадна ли си, миличка? — Без да погледне назад, тя отмина нататък, сгушила Рачана до щедрия си бюст, докато малката бе пъхнала палец в уста.

Не помръднах от мястото си, докато гласът на Илария не се разнесе по коридора:

— Доведи ги в кухнята.

Изпече им бананови курабийки, като им даде парченца банан да хапват, за да има с какво да се занимават, докато тя готви, а аз пълнех чашите им с вода и се опитвах да попреча на по-малките да паднат от столовете. На мен не каза нищо, но постоянно говореше тихичко на децата с мелодичен и нежен глас. А те, също както кучетата реагират на опитен треньор, моментално се укротиха и притихнаха, протягаха пълнички ръчички за още банан, не забравяха да кажат „моля“ и „благодаря“, следвайки инструкциите на Илария. Не спираха да хапват, ставаха все по-усмихнати и спокойни, а бебето почна да търка очички с ръце, сякаш бе готово за дрямка.

— Гладни са били — отбеляза Илария и кимна към празните чинии.

Опитах се да си спомня дали Ейшък ми беше казал нещо за храна в бебешката раница, но бях твърде разсеяна, за да погледна. Толкова се радвах, че има възрастен човек в стаята.

— Страхотно се оправяш с децата — казах, докато дъвчех парченце курабийка.

Тя сви рамене. Но изглеждаше странно доволна.

— Трябва да смениш памперса на малката. Можем да й направим легълце в чекмеджето ти.

Аз само зяпнах.

— Защото иначе ще падне от леглото ти, нали така? — Тя вдигна очи към тавана, сякаш беше нещо съвсем явно.

— О, разбира се.

Взех Надя в стаята си и й смених памперса с много гримаси. Дръпнах завесите. После измъкнах най-долното чекмедже на скрина, разместих пуловерите си, така че да закрият стените му, и сложих Надя вътре, след което я зачаках да заспи. Отначало тя се бореше със съня, големите й очи ме гледаха вторачено, пухкавите й ръчички посягаха към мен, но си личеше, че е готова да загуби битката. Опитах се да последвам примера на Илария и тихичко запях приспивна песничка. Е, не беше съвсем приспивна: единствената мелодия, чиито думи помнех, беше „Молахонки“, която я разсмя, и една друга за Хитлер, който имал само един тестис, която татко ми пееше, когато бях малка. Но на бебето явно му хареса. Очите му почнаха да се затварят.

Чух стъпките на Ейшък в коридора и вратата зад гърба ми се отвори.

— Не влизай — прошепнах. — Почти е готова… „Химлер имал нещо подобно“…

Ейшък остана на място.

— „Но горкият Гьобелс нямал никакви топки.“

И точно в този миг тя заспа. Изчаках секунда, завих я с тюркоазния си кашмирен пуловер, за да не й стане студено, после се изправих.

— Може да я оставиш тук, ако искаш — прошепнах. — Илария е в кухнята с другите две деца. Мисля, че тя…

Обърнах се и сепнато извиках. Сам стоеше на прага, скръстил ръце, и се усмихваше. На пода до краката му седеше голям сак. Примигнах насреща му, като си мислех, че халюцинирам. После бавно вдигнах ръце към лицето си.

— Изненада! — тихо изрече той, а аз залитнах към него и го избутах в коридора, където можех да го нацелувам.

 

 

Бил го планирал в нощта, когато му бях казала за неочаквания си свободен уикенд. Нямало никакъв проблем с Джейк — все някой от неговите приятели щял да се зарадва на безплатен билет за концерт — след което пренаредил смените в работата си, като обещал да поеме чужди. После си купил евтин билет в последната минута и дошъл да ме изненада.

— Имаш късмет, че не реших да направя същото.

— Тази мисъл ми мина през главата на девет хиляди метра над земята. Внезапно си представих как ти летиш в обратната посока.

— Колко време имаме?

— Само четиридесет и осем часа, за съжаление. Трябва да летя обратно в понеделник сутрин. Но, Лу, просто… не исках да чакам още няколко седмици.

Не каза нищо повече, но знаех какво има предвид.

— Толкова се радвам, че дойде. Благодаря ти. Благодаря ти. А кой те пусна тук?

— Твоят човек на рецепцията. Предупреди ме за децата. После ме попита дали съм се оправил от хранителното натравяне. — Той повдигна вежда.

— Да. Нямаме тайни в тази сграда.

— Каза също, че си истинско съкровище и най-прекрасният човек тук. Което аз вече си знаех, разбира се. А после някаква възрастна дама с лаещо кученце се появи в коридора и се развика за някакъв боклук, така че го оставих да се разправя с нея.

Пихме кафе, докато жената на Ейшък дойде да си прибере децата. Казваше се Мийна и още грееше от енергията, която я бе изпълнила по време на протестното шествие. Благодари ми от сърце и ни разказа за библиотеката в Уошингтън Хайтс, която се опитваха да спасят. Илария сякаш не искаше да й върне Абик: смееше се с него, леко пощипваше бузките му и го разсмиваше. През цялото време, докато стояхме край масата с двете жени и си приказвахме, усещах ръката на Сам на кръста си, грамадното му тяло изпълваше малката ни кухничка, другата му ръка стискаше една от чашите ни за кафе и тогава изведнъж почувствах как това място заприлича малко повече на мой дом, защото сега можех да си го представя в него.

— Много ми е приятно да се запознаем — бе се обърнал той към Илария в началото и бе протегнал ръка към нея, а тя, вместо да го изгледа с обичайното си студено подозрение, се бе усмихнала леко и бе стиснала ръката му. Осъзнах колко малко хора си правят труда да й се представят. Двете с нея бяхме невидими през повечето време, а Илария — може би заради възрастта или националността си — дори повече от мен.

— Гледай да не го види господин Гопник — измърмори тя, когато Сам отиде до банята. — Не е позволено да се водят приятели в сградата. Използвайте служебния вход. — Тя поклати глава, сякаш сама не можеше да повярва, че се съгласява с нещо толкова неморално.

— Илария, няма да го забравя. Благодаря ти — казах аз. Разтворих ръце да я прегърна, но тя само ме прониза с поглед. Заковах се на мястото си и вместо това вдигнах палците и на двете си ръце.

Хапнахме пица — с безобидни вегетариански добавки — после се отбихме в един тъмен и шумен бар, където от малък телевизор над главите ни гърмеше някакъв бейзболен мач, седнахме на една малка маса с допрени колене. През половината време нямах представа за какво говорим, защото не можех да повярвам, че Сам е тук, пред мен, облегнат назад на стола си, смее се на нещата, които му казвам, и прокарва ръка в косата си. Сякаш по мълчаливо съгласие не говорехме за Кейти Инграм и Джош и вместо това си приказвахме за семействата ни. Джейк си имал нова приятелка и вече рядко идвал при Сам. Липсвал му, макар да разбирал, че никое седемнадесетгодишно момче не иска да се мотае с вуйчо си.

— Сега е много по-щастлив, а баща му още не се е оправил, така че би трябвало да се радвам за него. Но е странно. Бях свикнал да е наоколо.

— Винаги можеш да идеш на гости при нашите — предложих аз.

— Знам.

— Мога ли да ти кажа за петдесет и осми път колко съм щастлива, че си тук?

— Можеш да ми кажеш каквото поискаш, Луиза Кларк — тихо каза той и вдигна пръстите ми към устните си.

Останахме в бара до единадесет. Странно, но въпреки ограниченото време, с което разполагахме, никой от двама ни не изпитваше паническото нетърпение да запълним всяка свободна минута. Това, че той беше тук, беше такъв неочакван бонус, че сякаш и двамата без думи се бяхме разбрали просто да се наслаждаваме на компанията си. Нямаше нужда да ходим по забележителности, да отмятаме преживявания или да хукваме към леглото. Всичко беше, както казваха младежите, суперготино.

Измъкнахме се от бара прегърнати, като двама доволни пияници, аз застанах до бордюра, пъхнах два пръста в устата си и изсвирих рязко, без дори да трепна, когато жълтото такси спря със свистене на гуми до мен. Обърнах се и махнах на Сам, но той само ме зяпаше.

— О, да. Ейшък ме научи на това. Трябва някак си да сложиш пръсти под езика. Виж… ето така.

Усмихнах му се, но нещо в изражението му ме разтревожи. Смятах, че трикът за викане на такси ще му хареса, но вместо това той сякаш гледаше непозната.

Пристигнахме в смълчаната сграда. „Лейвъри“ се издигаше притихнала и величествена, с гледка към парка, издигаща се над шума и хаоса на града, сякаш бе над всичко това. Сам спря за миг, когато стигнахме до покрития тротоар пред входната врата, и вдигна очи към сградата, надвиснала над нас, към солидната й тухлена фасада с тройните паладийски сводести прозорци. Поклати глава, сякаш потънал в мислите си, после влязохме. Мраморното фоайе беше тихо, нощният портиер дремеше в офиса на Ейшък. Решихме да не използваме служебния асансьор и вместо това тръгнахме нагоре по стълбите, а стъпките ни бяха заглушени от дебелия кралскосин килим под краката ни, докато плъзгахме ръце по полирания бронзов парапет. После се качихме още един етаж по нагоре, до коридора към апартамента на семейство Гопник. В дъното Дийн Мартин започна да лае. Отворих вратата и тихо я затворих, щом влязохме.

В стаята на Нейтън не светеше, а нататък по коридора се чуваше телевизорът на Илария. Двамата със Сам минахме на пръсти през голямото фоайе, покрай кухнята и се вмъкнахме в моята стая. Отидох да си измия зъбите и си сложих тениската, като внезапно ми се прииска да имам нещо по-изискано за спане. Когато излязох от банята, Сам седеше на леглото и зяпаше стената. Престанах да търкам с четката и го погледнах въпросително, доколкото това е възможно, докато устата ти е пълна с ментова пяна.

— Какво?

— Ами… странно е — каза той.

— Тениската ми ли?

— Не. Да бъда тук. На това място.

Върнах се в банята, изплюх и си изплакнах устата.

— Няма проблем — казах и спрях водата. — Илария не е против, а господин Гопник ще се върне чак в неделя вечер. Ако наистина се чувстваш неудобно, утре ще запазя стая в един малък хотел, който Нейтън знае, на две преки оттук и можем да…

Той поклати глава.

— Не е това. Ти. Тук. Когато бяхме в хотела, всичко си беше както преди. Просто двамата бяхме на различно място. Тук най-сетне виждам колко се е променило всичко за теб. Живееш на Пето Авеню, за бога. Един от най-скъпите адреси в света. Работиш в тази необикновена сграда. Навсякъде мирише на много пари. И всичко е съвсем нормално за теб.

Леко се засегнах.

— Пак съм си аз.

— Разбира се — съгласи се той. — Но сега си на различно място. Буквално.

Каза го с равен глас, но нещо в темата явно го караше да се чувства неудобно. Отидох до него с босите си крака, сложих ръце на раменете му и заявих с повече страст, отколкото възнамерявах.

— Аз съм същата Луиза Кларк, леко откачената ти приятелка от Стортфолд. — Когато той не проговори, добавих: — Аз съм само част от персонала тук, Сам.

Той ме погледна в очите, после вдигна ръка и погали бузата ми.

— Не разбираш. Не можеш да видиш колко си се променила. Различна си, Лу. Вървиш по тези улици, сякаш са твои. Викаш таксита с едно изсвирване и те пристигат. Дори походката ти е различна. Сякаш… не знам. Пораснала си. Или може би си станала нов човек.

— Виж сега как казваш нещо хубаво, а звучи сякаш е нещо лошо.

— Не е лошо — каза той. — Само е… различно.

Размърдах се и се наместих в скута му, така че голите ми крака се притискаха от двете му страни. Вдигнах лице съвсем близо до неговото, допрях носа си до неговия, устните ми бяха само на сантиметри от неговите. Обвих ръце около врата му, за да усетя мекотата на късата му коса върху кожата си, топлия му дъх върху гърдите си. Беше тъмно и само студен неонов лъч осветяваше тясна пътечка върху леглото ми. Целунах го и с тази целувка се опитах да му покажа поне частица от онова, което той означаваше за мен, да го убедя, че можех да спра милион таксита с едно изсвирване и да съм убедена, че той е единственият на света, с когото искам да се кача вътре. Целувах го и целувките ми ставаха все по-дълбоки и страстни, притисках се към него, докато той не се предаде на ласките ми, докато ръцете му не се сключиха около талията ми и после се плъзнаха нагоре, докато не усетих точния миг, в който той престана да мисли. Рязко ме притисна към себе си, устните му покриваха моите и едва си поех дъх, когато той се извъртя и ме притисна към леглото, а цялото му същество бе устремено към едно-единствено нещо.

В онази нощ отдадох нещо на Сам. Бях необуздана, не бях себе си. Бях станала друга, защото исках отчаяно да му покажа колко силно се нуждая от него. Беше истинска битка, макар той да не знаеше за нея. Скрих своята сила и го заслепих с неговата собствена мощ. Нямаше нежност, нито тихи думи. Когато очите ни се срещнаха, моите бяха направо гневни. „Пак съм си аз — казвах му без думи. — Не смей да се съмняваш в мен. Не и след всичко това.“ Той закри очите ми, допря устни до косата ми и ме завладя напълно. Аз му позволих. Исках да полудее от страст. Исках да усети, че е взел всичко от мен. Нямам представа какви звуци сме издавали, но когато всичко свърши, ушите ми бучаха.

— Това беше… различно — каза той, когато отново можехме да си поемем дъх. Ръката му се плъзна по тялото ми, вече нежно, палецът му погали бедрото ми. — Никога досега не си била такава.

— Може би защото ти никога не си ми липсвал толкова. — Наведох се и го целунах по гърдите. Усетих сол върху устните си. Останахме да лежим в мрака, примигвайки към неоновия лъч на тавана.

— Същото небе е — обади се той в тъмнината. — Това трябва да си напомняме. Все още сме под едно и също небе.

В далечината зави полицейска сирена, последвана от втора в накъсан и неприятен асонанс. Вече почти не ги забелязвах: звуците на Ню Йорк ми бяха станали до болка познати и се губеха в общия шум. Сам се обърна към мен, лицето му беше в сянка.

— Бях започнал да забравям разни неща. Всички онези дреболии, които обичам в теб. Не можех да си спомня уханието на косата ти. — Сведе глава към моята и вдъхна дълбоко. — Или линията на челюстта ти. Или как потръпва кожата ти, когато направя така… — Той леко прокара пръст по ключицата ми и аз се усмихнах на неволната реакция на тялото си. — Онзи прекрасен замечтан поглед, който имаш след това… Трябваше да дойда тук, за да си ги припомня.

— Още съм си аз, Сам — казах аз.

Той ме целуна, устните му се притиснаха леко към моите, четири, пет пъти, нежни като шепот.

— Е, която и да си, Луиза Кларк, аз те обичам — каза той и бавно, с въздишка се отпусна по гръб.

Но в този момент се налагаше да призная една неприятна истина. Бях се държала различно с него. И не само защото исках да му покажа колко силно го желаех, колко го обожавах, макар че и това бе вярно.

Но в някакво дълбоко скрито, тъмно кътче от себе си исках да му покажа, че съм по-добра от нея.