Джоджо Мойс
Все още аз (12)

Дванадесета глава

Почти не спах заради всички неща, които ми се искаше да съм казала или да не съм казала и които се въртяха в неспирна въртележка в главата ми, а накрая се събудих от тропане по вратата. Измъкнах се с мъка от леглото, отворих и видях на прага да стои госпожа Де Уит по халат. Изглеждаше дребничка и крехка без обичайните си грим и прическа, лицето й беше набръчкано от тревога.

— О, тук си, значи — каза тя, сякаш можеше да съм другаде. — Ела. Ела. Трябва ми помощта ти.

— К-какво? Кой ви пусна?

— Едрият мъж. Австралиецът. Ела. Няма време за губене.

Потърках очи, мъчейки се да се разбудя.

— Той ми е помагал преди, но каза, че не може да остави господин Гопник. О, какво значение има това? Отворих вратата тази сутрин да извадя боклука, а Дийн Мартин изтича навън и сега е някъде в сградата. Нямам представа къде. Не мога да го намеря сама. — Гласът й потреперваше, но все още бе властен, а ръцете й постоянно се вдигаха към главата. — По-бързо. По-бързо. Страхувам се, че някой ще отвори входната врата и ще излезе на тротоара. — Тя закърши ръце. — Не може да се оправи сам навън. А и някой може да го открадне. Той е породист, нали знаеш.

Грабнах си ключа и тръгнах след нея по коридора, все още по тениска.

— Къде сте го търсили?

— Ами никъде, скъпа. Не ме бива в ходенето. Затова се нуждая от помощта ти. Ще ида да си взема бастуна.

Изгледа ме, сякаш бях казала някаква огромна глупост. Въздъхнах и се опитах да си представя къде бих отишла, ако бях кривогледо кученце с неочаквано придобита свобода.

— Той е всичко, което имам. Трябва да го намериш. — Тя се закашля, сякаш дробовете й не можеха да издържат на напрежението.

— Ще потърся първо в централното фоайе.

Изтичах надолу по стълбите, водена от презумпцията, че Дийн Мартин не може да си повика асансьора, и оглеждах коридорите за дребничък ядосан мопс. Нямаше никой. Погледнах си часовника и с лек потрес установих, че това е така, защото още нямаше шест часа. Надникнах зад и под бюрото на Ейшък, после изтичах до офиса му, който беше заключен. През цялото време тихичко виках Дийн Мартин по име, като се чувствах леко глупаво. От него нямаше и следва. Изтичах нагоре по стълбите и повторих същото упражнение на нашия етаж, като проверих в кухнята и страничните коридори. Нищо. Потърсих и на четвъртия етаж, преди да осъзная, че щом аз бях останала без дъх, шансът е почти нулев един дребен и дебел мопс да може да се изкачи толкова високо, и то бързичко. И тогава чух отвън трополенето на камиона за боклука. И си спомних за старото ни куче, което имаше забележителната дарба да понася — и дори да се наслаждава — на възможно най-противните миризми, познати на човечеството.

Запътих се към служебния вход. Там, запленен, стоеше Дийн Мартин и точеше лиги, докато хората от службата по чистота търкаляха огромните миризливи контейнери от сградата до камиона си. Приближих се бавно, но шумът бе толкова силен, а вниманието му така приковано от боклука, че изобщо не ме чу чак докато не го сграбчих.

Някога държали ли сте разбеснял се мопс? Не бях ставала свидетел на такова теглене и дърпане, откакто се бе наложило да държа двегодишния Том на дивана, докато сестра ми вадеше топче от лявата му ноздра. Мъчех се да задържа Дийн Мартин, а той се мяташе наляво и надясно, очите му бяха изскочили от ярост, докато възмутеното му джафкане отекваше из тихата сграда. Наложи се да го стисна с две ръце, извила глава встрани, за да не ме достигнат тракащите му челюсти. Някъде отгоре чух госпожа Де Уит да вика:

— Дийн Мартин? Това той ли е?

С огромни усилия успях да го задържа в ръцете си. Изтичах нагоре по стълбите, само и само по-бързо да се отърва от него.

— Намерих го! — задъхано заявих.

Госпожа Де Уит пристъпи напред с протегнати ръце. Вече бе приготвила каишката му, която ловко закачи за нашийника, докато аз го пусках на земята. При което с бързина, напълно несъизмерима с размера и формата му, той се извърна рязко и заби зъби в лявата ми ръка.

Ако беше останал човек в сградата, който да не е бил разбуден от джафкането му, моят вик със сигурност бе поправил това.

Поне беше достатъчно силен, за да стресне Дийн Мартин, така че ме пусна. Приведох се над ръката си и изругах високо, а кръвта вече избиваше върху раната ми.

— Кучето ви ме ухапа! И то сериозно!

Госпожа Де Уит си пое въздух и леко изпъна рамене.

— Ами, разбира се, след като го беше стиснала толкова здраво. Сигурно му е било ужасно некомфортно! — Тя прибра малкото куче вътре, където то продължи да ръмжи по мой адрес с оголени зъби. — Ето, виждаш ли? — махна към него. — Виковете ти го уплашиха. Сега е ужасно разстроен. Трябва да научиш нещичко за кучетата, за да се грижиш правилно за тях.

Не можех да отроня и дума. Долната ми челюст бе увиснала като на герой в анимационно филмче. Точно в този момент вратата ни рязко се отвори и на прага се появи господин Гопник в спортно долнище и тениска.

— Каква, за бога, е тази врява? — попита той и излезе в коридора. Сепнах се от строгостта в гласа му. Той огледа разкрилата се пред очите му сцена, в която аз стоях по тениска и шорти, стиснала окървавената си ръка, а възрастната дама бе по халат и кучето джафкаше до краката й. Зад гърба на господин Гопник забелязах Нейтън в униформа, вдигнал кърпа към лицето си. — Какво, по дяволите, става тук?

— О, попитай това окаяно момиче. Тя започна всичко. — Госпожа Де Уит вдигна Дийн Мартин на ръце и после отново размаха тънкия си пръст към господин Гопник. — И не смей да ми четеш лекции на тема шум в тази сграда, младежо! Твоят апартамент е като истинско казино във Вегас с цялото това движение напред-назад. Изненадана съм, че никой не се е оплакал на господин Овиц.

След което вирна брадичка, обърна се и затвори вратата.

Господин Гопник примигна два пъти, погледна ме, после отново се вторачи в затворената врата. Последва кратко мълчание. И после неочаквано той се разсмя.

— Младежо! Виж ти — поклати глава той, — много отдавна никой не ме е наричал така. — Обърна се към Нейтън зад него. — Явно добре се грижиш за мен.

Някъде от апартамента се разнесе приглушен глас:

— Не се ласкай толкова, Гопник!

 

 

Господин Гопник разпореди Гари да ме закара с колата до личния му лекар, за да ми бият инжекция против тетанус. Изчаках да ме приемат в стая, която много приличаше на фоайето на луксозен хотел, след което ме прегледа лекар на средна възраст от ирански произход, който със сигурност бе най-любезният човек, когото някога съм срещала. Когато погледнах сметката, която асистентът на господин Гопник щеше да уреди, забравих за ухапването и за малко да припадна.

Агнес вече бе чула историята, когато се върнах. Явно цялата сграда говореше за мен.

— Трябва да я съдиш! — весело заяви тя. — Тя е ужасна и досадна старица. А онова куче явно е опасно. Не съм сигурна, че е безопасно да живеем в същата сграда. Трябва ли ти почивен ден? Ако ти трябва, аз бих могла да я осъдя за пропуснати ползи.

Нищо не казах, скривайки дълбоко мрачните си мисли за госпожа Де Уит и Дийн Мартин.

— Няма ненаказано добро, нали? — отбеляза Нейтън, когато се видяхме в кухнята. Вдигна ръката ми и огледа превръзката. — Господи. Това дребно кученце трябва да бъде държано на къс повод.

Но въпреки че й бях доста ядосана, не можех да забравя думите на госпожа Де Уит, когато бе дошла до вратата ми. „Той е всичко, което имам.“

 

 

Макар Табита да се върна в своя апартамент, настроението в цялата сграда остана напрегнато, приглушено и нарушавано от случайни избухвания. Господин Гопник продължи да прекарва дълги часове на работа, докато Агнес запълваше голяма част от времето си с разговори по телефона с майка си. Останах с впечатлението, че се е разразила някаква семейна криза. Илария изгори една от любимите ризи на Агнес, което според мен бе, без да иска, защото от няколко седмици се оплакваше от регулатора за температурата на новата ютия. Но Агнес се разфуча и заяви, че не е лоялна, нарече я предателка, кучка и захвърли съсипаната риза в лицето й. Тогава Илария най-сетне избухна и заяви на господин Гопник, че не може да продължава да работи тук, че било невъзможно, че никой не работел толкова усърдно и за толкова малко през годините. Не можела да търпи повече и искала да си подаде предизвестие за напускане. Господин Гопник с кротки думи и многозначително сведена глава я убеди да си промени решението, като освен това вероятно й е предложил и увеличение на заплатата, но този явен акт на предателство накара Агнес да затръшне вратата си толкова силно, че събори и втората малка китайска вазичка от масичката в хола, която се разби с музикален звън, а самата Агнес прекара цялата вечер в плач в гардеробната си.

Когато се появих на другата сутрин, Агнес седеше до съпруга си на масата за закуска, облегнала глава на рамото му, докато той тихичко шепнеше нещо в ухото й, а пръстите им бяха сплетени. Тя се извини официално на Илария, докато той я наблюдаваше усмихнат, след което тръгна за работа, а тя се разфуча на полски и продължи да ругае през цялото време, докато тичахме из парка.

Същата вечер тя заяви, че заминава за Полша за уикенда, за да се види със семейството си, и аз изпитах облекчение, че не желае да я придружавам. Понякога в този огромен апартамент, с непрестанно променящите се настроения на Агнес и пораждащото се напрежение между нея и господин Гопник, Илария и неговите близки, се чувствах доста клаустрофобично. Мисълта да остана сама за няколко дни, ми се струваше като глътка въздух.

— Какво искаш да правя, докато те няма? — попитах аз.

— Почини си! — усмихна се тя. — Ти си ми приятелка, Луиза! Забавлявай се, докато ме няма. О, толкова се вълнувам, че ще видя семейството си. Нямам търпение. — Тя плесна с ръце. — Отивам в Полша! Няма да ходя на никакви тъпи благотворителни събития! Толкова съм щастлива.

Спомних си, че не искаше да остави съпруга си дори и за една вечер, когато бях започнала да работя за тях. Но побързах да заровя тази мисъл дълбоко.

Когато се върнах в кухнята, все още замислена над тази промяна, заварих Илария да се кръсти.

— Добре ли си, Илария?

— Моля се — отвърна тя, без да вдига очи от тигана си.

— Всичко наред ли е?

— Наред е. Моля се онази уличница повече да не се върне.

 

 

Пратих имейл на Сам, докато в главата ми се въртеше една идея, която ме изпълваше с вълнение. Щях да му звънна, но той мълчеше след последния ни телефонен разговор и се опасявах, че още ми е ядосан. Писах му, че неочаквано имам свободен тридневен уикенд, че съм проверила полетите и мисля, че мога да се поглезя с непредвидено пътуване до дома. Защо пък не? За какво друго да си харча заплатата? Завърших имейла с усмихнато личице, самолетче, сърчица и целувки.

Отговорът дойде след около час.

Съжалявам. Ще работя през цялото време, а в събота вечерта обещах на Джейк да го заведа на „02 Арена“ да гледа някаква група. Идеята е чудесна, но този уикенд не е подходящ. С х

Зяпнах имейла му и се борех с усещането, че съм била полята с ледена вода. Чудесна идея. Сякаш съм предложила разходка из парка.

 

 

— Чувствата му към мен са охладнели, нали?

Нейтън го прочете два пъти.

— Не. Просто ти казва, че е зает и моментът не е подходящ да се прибереш неочаквано у дома.

— Охладнял е към мен. В този имейл няма нищо. Никаква любов, никакво… желание.

— Или може да е бил на път за работа, докато го е писал. Или в тоалетната. Или е говорил с шефа си. Просто е мъж.

Не му повярвах. Познавах Сам. Взирах се в тези два реда и отново се опитвах да разгадая тона им, скрития им смисъл. Влязох във Фейсбук, макар да се мразех за това, за да проверя дали Кейти Инграм не се е похвалила, че ще прави нещо специално през този уикенд. Подразних се, че не е публикувала нищо. Което бе логично да направиш, ако се каниш да съблазниш нечий чужд секси приятел парамедик. После си поех дълбоко въздух и му отговорих. Е, написах няколко отговора, но изпратих следния имейл:

Няма проблем. Беше случайно хрумване! Надявам се да си изкарате страхотно с Джейк.

А след като натиснах бутона за изпращане, осъзнах, че думите в имейла биха могли да се различават от действителността.

 

 

Агнес замина в четвъртък вечерта, натоварена с подаръци. Изпратих я с широка усмивка и се строполих пред телевизора.

В петък сутрин отидох на изложба на китайски оперни костюми в секцията за костюми на „Метрополитън“ и прекарах цял час в разглеждане на сложната бродерия по яркоцветните роби, възхищавах се на огледалния блясък на коприната. Оттам, вдъхновена от видяното, отидох до Западна тридесет и седма улица да посетя няколко магазинчета за платове и шивашки материали, които си бях набелязала предната седмица. Октомврийският ден беше хладен и свеж, предвещаващ настъпването на зимата. Взех метрото и се зарадвах на задушната му и леко спарена топлина. Прекарах близо час в оглеждане на рафтовете, изгубена сред топовете шарени дамаски. Бях решила да съставя собствено цветно табло на настроенията за Агнес, когато тя се върнеше, като покрия малкия шезлонг и всички възглавнички с ярки и веселил цветове — изумруденозелено и розово, с разкошни принтове на папагали и ананаси, съвсем различни от приглушените дамаски и завеси, които скъпоплатените интериорни дизайнери непрекъснато й предлагаха. Онези цветове бяха в стила на първата госпожа Гопник. Агнес трябваше да остави своя отпечатък в апартамента — нещо дръзко, свежо и красиво. Обясних какво искам да направя и жената зад щанда ми каза за един друг магазин, в Ист Вилидж — за дрехи втора употреба, където имали и топове винтидж платове.

Витрината му не беше многообещаваща — овехтяла и в стил седемдесетте години, тя предлагаше „многообразие от винтидж дрехи от всички десетилетия и стилове на ниски цени“. Но все пак влязох и се заковах на място. Бе истински склад, оборудван с въртележки с дрехи в определени секции, обозначени с ръчно изписани табелки, които гласяха: „1940“, „1960“, „Дрехи, за които само си мечтаеш“ и „Изгодна сделка: Няма нищо страшно в един разпран шев“. Миришеше на застояло, на много стари парфюми, на изядена от молците кожа и на отдавна забравени вечери навън. Вдъхнах всичко това като кислород, сякаш бях открила отново част от себе си, за която едва бях осъзнавала, че ми липсва. Обикалях из магазина, изпробвах купища дрехи от дизайнери, които никога не бях чувала и чиито имена бяха като прошепнато ехо от отдавна отминали епохи — „ушито от Майкъл“, „Фонсека от Ню Джърси“, „Мис Арамис“ — прокарвах пръсти по невидимите шевове, докосвах буза до китайски коприни и шифон. Искаше ми се да купя десетки неща, но накрая се спрях на тъмносиня вталена коктейлна рокля с огромни кожени ръкавели и дълбоко деколте. Казах си, че кожата не се брои, ако е на повече от шестдесет години. Взех и гащеризон от изтъркан деним, каквито са носели навремето железничарите, и една карирана риза, от която ти се искаше да отсечеш някое дърво или да яхнеш кон с рошава опашка. Можех да остана там цял ден.

— Заглеждам тази рокля тоооолкова отдавна — каза момичето на касата, когато я сложих пред нея. Беше с много татуировки, боядисаната й в черно коса бе прибрана на огромен висок кок, а очите й бяха очертани с плътен черен молив. — Но не можах да си побера задника в нея. На теб ти стоеше добре.

Гласът й беше дрезгав, леко удебелен от цигарите и непоносимо секси.

— Нямам представа кога ще я облека, но просто трябваше да я купя.

— И аз непрекъснато правя така. Сякаш дрехите ти говорят, нали? Тази рокля направо ми крещеше: „Купи ме, глупачке! И престани да се тъпчеш с чипс!“. — Тя я погали. — Сбогом, приятелко. Съжалявам, че те разочаровах.

— Магазинът ви е невероятен.

— Е, оправяме се някак. Притиснати сме между брулещия вятър на вдигащите се наеми и жителите на Манхатън, които предпочитат да отидат в „Ти Джей Макс“, вместо да си купят нещо оригинално и красиво. Погледни какво качество. — Тя повдигна подплатата на роклята и посочи ситните шевове. — Как можеш да се надяваш да получиш такава изработка в някой претъпкан шивашки цех в Индонезия? Никой в целия щат Ню Йорк няма да има подобна рокля. — Тя повдигна вежди. — Освен теб, англичанке. Откъде имаш тази красота?

Бях със зеленото военно палто, за което баща ми се шегуваше, че мирише, сякаш е било в Кримската война, допълнено от червена плетена шапка. Носех ботуши „Док Мартенс“, карирани вълнени шорти и чорапогащник.

— Много ми харесва стила ти. Ако някога решиш да се отървеш от това палто, ще го продам на мига. — Тя щракна с пръсти толкова силно, че главата ми залитна назад. — Военно палто. Никога не излизат от мода. Имам червено палто на пехотинец, което баба ми се кълне, че е откраднала от страж на Бъкингамския дворец. Отрязах му дългата задна част и го превърнах в късо сако. Нали се сещаш, от което ти замръзва задника? Искаш ли да видиш снимка?

Исках. Двете с продавачката се наведохме над снимката на това късо сако, както правят другите жени над снимки на бебета. Тя се казваше Лидия и живееше в Бруклин. Двете със сестра й Анджелика наследили магазина от родителите си преди седем години. Имали малка, но лоялна клиентела, но се издържали предимно благодарение на телевизионни и филмови дизайнери на костюми, които купували дрехи, за да ги разшият и прекроят. Повечето от стоката им идвала, сподели тя, от разпродажби в именията.

— Флорида е истинско чудо. Блика от баби, които имат огромни климатизирани дрешници, пълни до пръсване с коктейлни рокли от петдесетте години, които така и не са изхвърлили. На всеки няколко месеца летим дотам и зареждаме магазина най-вече благодарение на опечалените роднини. Но става все по-сложно. Напоследък конкуренцията е голяма. — Подаде ми визитка с уебсайта им и имейл адрес. — Ако някога решиш, че искаш да продадеш нещо, само ми се обади.

— Лидия — казах, докато тя опаковаше дрехите в хартия, преди да ги сложи в торбичка. — Мисля, че по-скоро съм купувач, отколкото продавач. Но все пак благодаря. Магазинът ви е просто върхът. Чувствам се… чувствам се като у дома си.

— Много си сладка. — Каза го без никаква промяна на изражението. Вдигна показалец, после се наведе под щанда. Изправи се с чифт винтидж слънчеви очила, тъмни, с бледосиня пластмасова рамка. — Някой ги остави преди месеци тук. Канех се да ги изложа за продан, но току-що ми хрумна, че ще изглеждат прекрасно на теб, особено с онази рокля.

— Сигурно не бива — подхванах аз. — Вече похарчих толкова…

— Шшт! Те са подарък. Така си ми задължена и ще трябва да дойдеш пак. Ето. Виж колко сладко изглеждаш с тях? — Тя вдигна едно огледало.

Трябваше да призная, че ми стояха добре. Нагласих рамката на носа си.

— Е, това официално е най-хубавият ми ден в Ню Йорк. Лидия, ще се видим другата седмица. В общи линии вече ще харча всичките си пари тук.

— Супер! Ето как емоционално изнудваме клиентите си, за да си плащаме наема! — Тя запали цигара „Собрание“ и ми махна за довиждане.

 

 

Прекарах следобеда в съставяне на цветното табло на настроението и изпробване на новите дрехи, но внезапно се оказа, че вече е шест часът, а аз седях на леглото си и барабанях с пръсти по коленете си. Бях се зарадвала на мисълта, че ще разполагам с време за себе си, но сега вечерта се простираше пред мен като пуста и безбрежна пустиня. Пратих съобщение на Нейтън, който още беше с господин Гопник, да видя дали не иска да хапнем по нещо след работа, но той имал среща и ми го каза мило, но категорично, както правят хората, когато не искат да им светиш.

Отново се замислих дали да не звънна на Сам, но вече се съмнявах, че телефонните ни разговори ще протекат както си ги представях, затова, въпреки че дълго се вглеждах в телефона, пръстите ми така и не посегнаха към него. Сетих се за Джош и се зачудих дали ако му се обадя и го поканя да се видим на по питие, той няма да реши, че това значи нещо повече. А после се зачудих дали самият факт, че искам да се видя с него, не означава нещо повече. Проверих фейсбука на Кейти Инграм, но още не бе публикувала нищо. А после, преди да направя още някоя подобна глупост, отидох в кухнята и попитах Илария дали не се нуждае от помощ в приготвянето на вечерята, което я накара да се олюлее на черните си чехли на токчета и да се вторачи подозрително в мен в продължение на цели десет секунди.

— Искаш да ми помогнеш в приготвянето на вечерята?

— Да — потвърдих с усмивка.

— Не — отсече тя и ми обърна гръб.

До тази вечер не бях осъзнала колко малко хора познавам в Ню Йорк. Животът ми бе толкова плътно ангажиран с този на Агнес, с нейния график и нейните нужди, че дори не ми бе хрумнало, че нямам приятели. Но когато останеш сам в града в петък вечер, без никакви планове, ами чувстваш се като… неудачник.

Разходих се до ресторантчето с хубаво суши и си купих супа мисо и малко сашими, които не бях опитвала преди, като се стараех да не мисля, че дъвча змиорка, изпих една бира, после си легнах и запрехвърлях телевизионните канали, изтласквайки от съзнанието си всякакви мисли за Сам. Повтарях си, че съм в Ню Йорк, центъра на Вселената. И какво като съм останала у дома в петък вечер? Просто си почивах от натоварената си и важна нюйоркска работа. Можех да изляза във всяка друга вечер, ако поисках. Повторих си го няколко пъти. И тогава телефонът ми изписука.

„Пак ли обикаляш баровете на Ню Йорк?“.

Знаех кой е, без да погледна. Нещо вътре в мен потрепна. Поколебах се за миг, преди да отговоря.

„Просто си стоя вкъщи всъщност“.

„Искаш ли една приятелска бира с изтощен роб на корпоративна надница? Ако не друго, то поне ще се погрижиш да не се прибера с неподходяща жена“.

Усмихнах се. После написах:

„Какво те кара да мислиш, че ще те спася?“.

„Да не искаш да кажеш, че никой не би повярвал, че сме двойка?“.

Опс, това беше жестоко.

„Исках да кажа, кое те кара да мислиш, че няма да те оставя да се прибереш с друга?“.

„Фактът, че изобщо отговаряш на съобщенията ми?“.

Към това бе добавил усмихнато личице.

Спрях да му пиша, защото внезапно се почувствах като предателка. Гледах си телефона и виждах как курсорът мига нетърпеливо на екрана. Накрая той ми писа:

„Провалих ли всичко? Всичко обърках, нали? По дяволите, Луиза Кларк. Просто исках да изпия една бира с красиво момиче в петък вечер и бях готов да пренебрегна чувството на леко отчаяние от факта, че то е влюбено в друг. Толкова много харесвам компанията ти. Защо не излезем да пием по бира? Само една?“.

Лежах на възглавницата и се колебаех. Затворих очи и простенах. После се изправих и написах:

„Много съжалявам, Джош. Не мога. Х.“

Той не отговори. Бях го обидила. Никога повече нямаше да го чуя.

Но после телефонът ми пак изписука.

„Добре. Но ако се забъркам в някоя каша, ще ти пратя съобщение рачо призори да дойдеш да ме вземеш, като се престориш на лудата ми ревнива приятелка. Бъди готова да се разправяш жестоко. Става ли?“.

Усетих, че се усмихвам.

„Това е най-малкото, което мога да направя. Приятно прекарване.“

„И на теб. Но не твърде приятно. В момента ме крепи единствено мисълта, че тайничко съжаляваш, че не си излязла с мен, х“.

Мъничко съжалявах. Разбира се, че съжалявах. Човек не може да гледа до безкрай епизодите на „Теория за Големия взрив“. Изключих телевизора и се вторачих в тавана, замислена за приятеля си от другата страна на Атлантическия океан и за американеца, който приличаше на Уил Трейнър и който наистина искаше да излезе с мен, а не с някое момиче с руса коса, което изглежда, сякаш носи прашки с пайети под полата си. Замислих се дали да не звънна на сестра си, но не исках да безпокоя Том.

За пръв път, откакто бях пристигнала в Америка, усетих физически, че съм на грешното място, сякаш невидими нишки ме теглеха на хиляди мили оттук. В един момент се почувствах толкова зле, че когато влязох в банята и видях огромна кафява хлебарка на мивката, не изпищях както обикновено, а за момент се замислих дали да не я превърна в домашен любимец като герой от детска книжка. Тогава осъзнах, че вече определено мисля като някоя пълна откачалка, затова просто я напръсках с „Райд“.

В десет часа, раздразнена и неспокойна, отидох в кухнята и откраднах две от бирите на Нейтън, след което пъхнах извинителна бележка под вратата му и ги изпих една след друга толкова бързо, че едва успях да потисна шумното оригване накрая. Почувствах се зле, задето бяха убила проклетата хлебарка. Какво толкова ми правеше гадинката? Просто си вършеше хлебарските дела. Може да е била самотна. Може да е искала да се сприятелим. Потърсих я под мивката, където я бях сритала, но определено си беше мъртва. Това незнайно защо ме вбеси. Нали уж не можело да бъдат унищожени. Явно са ме лъгали за хлебарките. Добавих и това към списъка си с неща, за които да се ядосвам.

Сложих си слушалките и запях на глас няколко песни на Бионсе, които си знаех, че ще ме накарат да се почувствам по-зле, но някак си не ме интересуваше. Порових си в телефона и прегледах няколкото снимки, на които бяхме двамата със Сам, мъчейки се да преценя дълбочината на чувствата му, съдейки по ръката му върху раменете ми или начина, по който бе наклонил глава към мен. Гледах ги и се мъчех да си спомня какво точно ме караше да се чувствам толкова сигурна и спокойна в прегръдките му. После грабнах лаптопа си, отворих имейла и му написах писмо:

Липсвам ли ти?

Натиснах бутона за изпращане и в същия миг осъзнах, че докато думите ми се носят в пространството, се бях обрекла на незнаен брой часове в тревога дали ще ми отговори.