Джоджо Мойс
Все още аз (10)

Десета глава

От: BusyBee@gmail.com

До: MirandMrsBernardClark@yahoo.com

Здравей, мамо.

Извинявай за късния отговор. Много съм заета! Няма нито миг скука!

Радвам се, че си харесала снимките. Да, килимите са сто процента вълна, някои постелки са от коприна, дървото е истинско и определено не е фурнир. Питах Илария и тя каза, че завесите се носят на химическо чистене веднъж годишно, когато семейството прекарва един месец в Хамптънс. Служителите на почистващата фирма са много съвестни, но Илария сама мие пода на кухнята всеки ден, защото им няма доверие.

Да, госпожа Гопник наистина има отделна душ-кабина, както и допълнително помещение към гардеробната си. Тя обожава гардеробната си и прекарва много време там в разговори по телефона с майка й в Полша. Все още не съм преброила обувките й, както ме помоли, но мога да кажа, че със сигурност са повече от сто чифта. Държи ги в кутии със снимка отпред, за да знае кой чифт в коя кутия е. Когато си купи нови, аз съм тази, която трябва да направи снимката. Има си фотоапарат специално за кутиите за обувки!

Радвам се, че курсът по рисуване е минал добре, и новият курс по подобряване на комуникацията на двойките звучи прекрасно, но трябва да кажеш на татко, че не е свързан с умения в спалнята. Вече ми прати три имейла тази седмица, за да ме пита дали да не се престори, че има шум на сърцето.

Съжалявам, че дядо не се чувства добре. Още ли крие зеленчуците си под масата? Сигурна ли си, че се налага да се откажеш от Вечерните курсове? Би било жалко.

Добре, вече трябва да тръгвам. Агнес ме вика. Ще ти пиша за Коледа, но не се притеснявай, ще дойда.

Обичам те, Луиза, ххх

P.S. Не, не съм видяла Робърт де Ниро пак, но да, ако го срещна, непременно ще му предам, че много си го харесала в „Мисията“.

P.P.S. Не, наистина не съм прекарала никакво време в Ангола и нямам спешна нужда от паричен превод.

Не отговаряй на тези имейли.

 

 

Не съм специалист по депресията. Дори не бях разбрала своята, след като Уил бе починал. Но настроенията на Агнес бяха още по-неразбираеми за мен. Приятелките на майка ми, които страдаха от депресия, а те, изглежда, не бяха никак малко, имаха вид на смазани от живота, с мъка се тътреха през мъглата, която ги бе обвила толкова плътно, че не виждаха никаква радост, никакво удоволствие. Тя закриваше пътя им напред. Личеше си по начина, по който ходеха из града, с приведени рамене, стиснали устни в знак на примирение. Сякаш мъката струеше от порите им.

При Агнес беше различно. Тя беше превъзбудена и бъбрива в един момент, а след секунда плачеше и беснееше. Бяха ми казали, че се чувства изолирана, съдена от другите, без съюзници. Но това не бе съвсем вярно. Защото, колкото повече време прекарвах с нея, толкова повече осъзнавах, че тя не се бои от онези жени: те я вбесяваха. Крещеше колко са несправедливи, възмущаваше се пред господин Гопник; имитираше ги безмилостно зад гърбовете им и гневно мърмореше под нос по адрес на първата госпожа Гопник или Илария и нейните коварни планове. Беше непостоянна, готова да пламне от възмущение в миг и да ръмжи думи като cipa^[1], debi^[2] или dziwka^[3]. (В свободното си време проверявах какво означават думите и цялата почервенявах от срам.)

А после изведнъж ставаше съвсем различен човек — оттегляше се задълго в стаята си и тихо плачеше, беше напрегната, с каменно лице, след дълъг разговор на полски. Тъгата й се изразяваше в главоболие, което не бях сигурна, че е истинско.

Споделих това с Трина в кафенето с безплатния интернет, където бях седнала в първото си утро в Ню Йорк. Използвахме само аудиовръзка, която предпочитах пред това да си гледаме лицата, докато говорим, защото се разсейвах от видимо огромния си нос или от нещо, което някой правеше зад гърба ми. Освен това не исках тя да види колко големи кифлички похапвам.

— Може да е с биполярно разстройство — предположи Трина.

— Да. Потърсих го в интернет, но не ми се струва, че е това. Никога не изпада в маниакална превъзбуда, просто е някак… енергична.

— Не мисля, че депресията е еднаква при всички, Лу — отбеляза сестра ми. — Освен това нали всички в Америка страдат от някакво разстройство? Не вземат ли купища лекарства?

— За разлика от Англия, където мама ще те накара да се разходиш хубаво.

— За да се отърсиш от тревогите си. — Сестра ми се засмя.

— И да изтриеш намръщената си физиономия.

— Или да си сложиш от хубавото червило. Да си освежиш лицето. Готово. На кого са му нужни тъпите лекарства?

Нещо в отношенията ми с Трина се бе променило, след като бях заминала. Чувахме се поне веднъж седмично и за първи път през съзнателния ми живот тя бе престанала да ме критикува. Изглеждаше искрено заинтригувана от живота ми, питаше за работата ми, за местата, на които съм била, и за хората около мен. Ако я помолех за съвет, тя ми даваше обмислен отговор, вместо да ме нарече тъпачка или да ме пита дали знам за какво служи Гугъл.

Харесвала някого, бе споделила с мен преди две седмици. Били излизали да пийнат изискани коктейли в някакъв бар в Шордич, после на кино в Клептън и след това няколко дни се чувствала леко замаяна. Мисълта за замаяната ми сестра бе съвсем нова за мен.

— Разкажи ми за него.

— Все още не. Обикновено, когато говоря за тези неща, всичко се обърква.

— Дори и на мен ли няма да кажеш?

— Засега. Просто… Все едно. Щастлива съм.

— Значи затова си толкова мила.

— Какво?

— Явно правиш секс. А аз си мислех, че най-сетне одобряваш постъпките ми.

Тя се разсмя. Сестра ми обикновено не се смееше, освен ако не ми се присмиваше.

— Просто мисля, че е хубаво, че всичко се нарежда. Ти имаш чудесна работа в Щатите. Аз обичам своята. На двама ни с Том много ни харесва в града. Имам усещането, че пред всички ни се откриват нови възможности.

Това бе толкова необичайно изявление за сестра ми, че сърце не ми даде да й кажа за Сам. Поговорихме още малко за това, че мама иска да почне почасова работа в местното училище, но не е подала молба, понеже здравето на дядо се е влошило. Изядох си кифличката и изпих кафето, и осъзнах, че макар да бях загрижена за тях, не изпитвах носталгия.

— Само гледай да не заговориш с ужасен презокеански акцент, нали?

— Аз съм си аз, Трина. Това няма как да се промени — казах аз с ужасен презокеански акцент.

— Ама че си глупава!

 

 

— О, Господи. Още си тук.

Госпожа Де Уит излизаше от сградата, когато се прибрах, и тъкмо си слагаше ръкавиците под тентата. Отстъпих крачка назад, като за съвсем малко избегнах зъбите на Дийн Мартин, които изтракаха до крака ми, след което любезно й се усмихнах.

— Добро утро, госпожо Де Уит. А къде да съм?

— Мислех, че естонската екзотична танцьорка вече те е уволнила. Изненадана съм, че не се притеснява, че ще забегнеш с нейния старец, следвайки примера й.

— Не е в стила ми, госпожо Де Уит — бодро отвърнах аз.

— Пак я чух да крещи в коридора миналата вечер. Вдига ужасна врява. Другата поне кротко се цупеше в продължение на няколко десетилетия. Много по-лесно беше за съседите.

— Ще й предам.

Тя поклати глава и се канеше да продължи, но спря и се загледа в тоалета ми. Бях със златиста пола на ситни плисета, дълго палто от изкуствена кожа и плетена шапка с цвета на гигантска ягода, която Том бе получил за Коледа преди две години, но отказваше да носи, защото била „момичешка“. На краката си носех чифт яркочервени лачени зимни обувки, които бях купила на разпродажба в един детски магазин, в който бях подскочила от радост насред изтормозените майки и хленчещи хлапета, когато видях, че ми стават.

— Полата ти.

Сведох поглед и се приготвих за поредната хаплива реплика.

— Някога имах такава от „Биба“.

— Това е „Биба“! — зарадвах се аз. — Купих си я от една разпродажба в интернет преди две години. За четири лири и половина! Имаше само една мъничка дупчица на колана.

— Имам същата пола. През шестдесетте много пътувах. Винаги, когато ходех в Лондон, прекарвах часове в онзи магазин. Купувах цели купища рокли на „Биба“ и ги пращах у дома в Манхатън. Нямахме такива неща тук.

— Звучи фантастично. Виждала съм снимки — казах аз. — Колко страхотно е било да можеш да го направиш. С какво сте се занимавали? Имам предвид защо сте пътували толкова много?

— Работех в модната сфера. За едно женско списание. Беше… — Тя залитна леко напред, изненадана от пристъп на кашлица, и аз я изчаках, докато си поеме дъх. — Е, все едно. Изглеждаш доста прилично — допълни тя, облегнала ръка на стената. После се обърна и закуцука нататък по улицата, докато Дийн Мартин хвърляше злобни погледи едновременно към мен и към бордюра зад гърба му.

 

 

Останалата част от седмицата беше, както би се изразил Майкъл, интересна. Апартаментът на Табита в Сохо беше в ремонт и нашият се превърна за седмица-две в бойно поле на териториални войни, които очевидно бяха недоловими за мъжкия поглед, но крайно явни за Агнес, която чувах да шепти яростно на господин Гопник, когато си мислеше, че Табита не може да я чуе.

Илария се наслаждаваше на ролята си на пехотинец. Нарочно сервираше любимите ястия на Табита — лютиво къри и червени меса, които Агнес не можеше да понася, но се правеше, че не го знаела, когато Агнес се оплакваше. Грижеше се най-напред дрехите на Табита да са изпрани и грижливо сгънати на леглото й, докато Агнес тичаше из апартамента по халат след банята и се чудеше къде се е дянала блузата, която била искала да облече.

Вечер Табита засядаше във всекидневната, докато Агнес говореше по телефона с майка си в Полша. Тананикаше си шумно, ровичкайки в айпада си, докато Агнес, вбесена, не станеше и не се затвореше в гардеробната си. Понякога Табита канеше свои приятелки на гости и те превземаха кухнята или всекидневната, шумно развеселени и бъбрещи момичета, цяла групичка руси глави, сведени една към друга, които се умълчаваха, ако Агнес случайно минеше наблизо.

— Това е и неин дом, скъпа — кротко отвръщаше господин Гопник, когато Агнес протестираше. — Все пак е израснала тук.

— Отнася се с мен, сякаш съм временно пребиваваща.

— Ще свикне. Все още е дете в много отношения.

— На двадесет и четири е. — Агнес изръмжа гърлено по начин, който, убедена съм, никоя англичанка не би могла да изимитира (самата аз пробвах няколко пъти), след което вдигна отчаяно ръце. Майкъл мина край мен с каменно лице и само мълчаливо ме погледна в знак на солидарност.

 

 

Агнес ме помоли да изпратя колет до Полша с „ФедЕкс“. Искаше да платя в брой и да запазя бележката. Пакетът беше голям, квадратен и не особено тежък и двете водехме разговора в кабинета й, който тя напоследък заключваше, за ужас на Илария.

— Какво има вътре?

— Просто подарък за майка ми. — Тя махна пренебрежително с ръка. — Но Ленард мисли, че харча твърде много семейството си, затова не искам да знае за всичко, което им пращам.

Отнесох го до офиса на „ФедЕкс“ на Петдесет и седма улица и се наредих на опашката. Докато попълвах формуляра заедно с куриера, той ме попита:

— Какво е съдържанието? Информация за митницата?

Тогава се сетих, че не знам. Писах съобщение на Агнес и тя мигновено отговори:

„Просто кажи, че е подарък за роднини“.

— Но какъв подарък, госпожо? — попита мъжът отегчено.

Отново пратих съобщение. На опашката зад мен някой шумно въздъхна.

„Джунджурийки“.

Зяпнах съобщението. После показах на човека телефона си.

— Съжалявам. Не мога да го произнеса.

Той се вторачи в думата.

— Да, госпожо. Не ми помагате особено.

Пак писах на Агнес.

„Кажи му да си гледа работата! Какво го интересува какво искам да изпратя на майка си“.

Пъхнах телефона в джоба си.

— Казва, че е козметика, пуловер и няколко диска с музика.

— На каква стойност?

— Сто осемдесет и пет долара и петдесет и два цента.

— Най-сетне — измърмори служителят на куриерската фирма. Подадох му парите, като силно се надявах никой да не забележи, че с другата си ръка стисках палци.

 

 

В петък следобед, когато Агнес започна урока си по пиано, аз се оттеглих в стаята си и се обадих до Англия. Докато набирах номера на Сам, усетих познатата възбуда и нетърпение да чуя гласа му. В някои дни толкова много ми липсваше, че изпитвах истинска болка. Седях на леглото и чаках, докато телефонът звънеше.

Вдигна жена.

— Ало? — каза тя. Учтив леко дрезгав глас, сякаш пресипнал от цигари.

— О, извинете. Сигурно съм сбъркала номера. — Дръпнах телефона от ухото си и зяпнах екрана.

— Кого търсите?

— Сам? Сам Фийлдинг?

— Под душа е. Изчакайте, ще го повикам. — Ръката й явно закри слушалката и тя го извика по име. Вцепених се. В семейството на Сам нямаше млади жени. — Идва веднага — каза тя. — За кого да предам?

— Луиза.

— О. Добре.

Обажданията отдалеч те правят изключително чувствителен към леките вариации в тона и интонацията, а в това „О“ имаше нещо, което ме притесни. Тъкмо щях да попитам с кого говоря, когато Сам взе слушалката.

— Здравей!

— Здравей! — Прозвуча странно накъсано, защото устата ми внезапно бе пресъхнала, и се наложи да го повторя.

— Какво има?

— Нищо! Искам да кажа, нищо спешно. Аз… просто исках да те чуя.

— Изчакай секунда. Да затворя вратата. — Представих си го в малкия стар вагон как затваря вратата на спалнята. Когато се върна, звучеше бодър, за разлика от предния път, когато си бяхме говорили. — Е, какво става? Всичко наред ли е при теб? Колко е часът там?

— Малко след два. Хм, коя беше жената?

— О. Това е Кейти.

— Кейти?

— Кейти Инграм. Новата ми партньорка?

— Кейти! Добре! И… хм… какво прави в дома ти?

— О, само ще ме закара до партито за изпращането на Дона. Моторът ми е в сервиза. Има проблем с ауспуха.

— Значи наистина се грижи за теб! — Зачудих се разсеяно дали се е загърнал с кърпа.

— Да. Живее наблизо, така че беше логично. — Каза го с премерения тон на човек, който знае, че го слушат две жени.

— И къде ще ходите?

— Онова място, където сервират тапас в Хакни, сещащ ли се? Дето преди е било църква? Не съм сигурен дали сме ходили там заедно.

— Църква! Ха-ха-ха! Значи всички ще трябва да се държите много прилично! — Засмях се малко пресилено и твърде високо.

— Цял куп медици в свободната им вечер? Съмнявам се.

Последва кратко мълчание. Помъчих се да не обръщам внимание на топката, която се бе стегнала в стомаха ми. Тонът на Сам омекна.

— Сигурна ли си, че си добре? Звучиш малко…

— Добре съм! Напълно! Исках само да чуя гласа ти.

— Скъпа, радвам се да те чуя, но сега трябва да вървя. Кейти ми направи огромна услуга, като ме докара дотук, и вече закъсняваме.

— Добре! Ами приятно прекарване! Не прави нищо, което и аз не бих направила! — Вече говорех само с възклицателни фрази. — И предай на Дона поздрави от мен!

— Непременно. Ще се чуем скоро.

— Обичам те. — Прозвуча по-жално, отколкото ми се искаше. — Пиши ми!

— О, Лу… — каза само той.

И после затвори. Останах вторачена в телефона в твърде тихата стая.

 

 

Организирах частна прожекция на един нов филм в малък салон специално за съпругите на бизнес партньорите на господин Гопник и се погрижих за ордьоврите, които щяха да бъдат поднесени. Върнах една сметка за цветя, които не бяха доставени, после изтичах до бутика на „Сефора“ и купих две шишенца лак, които Агнес беше видяла във „Вог“ и искаше да вземе със себе си извън града.

Две минути след края на смяната ми и след като семейство Гопник бяха заминали за уикенда, отказах любезно предложените ми от Илария кюфтета от предната вечер и хукнах обратно към стаята си.

Направих нещо изключително глупаво. Потърсих я във Фейсбук.

Отне ми не повече от четиридесет минути да намеря точно тази Кейти Инграм от стотината други. Профилът й не беше заключен и имаше логото на Националната здравна служба. Описанието на работата й беше: „Парамедик: Обичам работата си!!!“. Косата й беше червена или ягодворуса, трудно можеше да се прецени от снимките, вероятно двадесет и няколко годишна, красива, с чипо носле. На първите тридесет снимки, които бе качила, се смееше с приятели, уловена в разгара на „Страхотно прекарване“. Изглеждаше дразнещо добре в бански („Скиатос 2014!! Голям смях!!!“), имаше дребно дългокосместо кученце, обичаше да носи умопомрачително високи токчета, а най-добрата й приятелка беше с тъмна дълга коса и явно много обичаше да я целува по бузата на снимките. За малко си позволих да се надявам, че е лесбийка, но пък принадлежеше към Фейсбук група, наречена: „Вдигнете ръка, ако тайничко се радвате, че Брад Пит отново е свободен!!“.

Беше се отбелязала като „необвързана“.

Порових се в публикациите й, като вътрешно се мразех, че го правя, но не можех да се спра. Прегледах снимките й, мъчейки се да намеря някоя, на която изглежда дебела, нацупена или поне страдаща от някаква противна кожна болест. Тъкмо се канех да затворя лаптопа, когато една снимка привлече вниманието ми. Беше публикувана преди три седмици. В едно ясно зимно утро Кейти Инграм в тъмнозелената си униформа бе застанала гордо до раницата си пред сградата на Спешната помощ в Източен Лондон. Бе прегърнала Сам, който стоеше със скръстени пред гърдите ръце в пълна униформа, и се усмихваше на камерата.

„Най-добрият партньор на СВЕТА — пишеше под снимката. — Обичам новата си работа!“.

Точно под тези думи тъмнокосата й приятелка бе отбелязала: „Чудя се защо ли…?“ и бе добавила намигащо личице.

 

 

Едно ще ви кажа за ревността. Не е никак красива. И с рационалната част на съзнанието си го знаех. Повтарях си, че не съм от ревнивите! Та те са ужасни! И няма никакъв смисъл! Ако някой те харесва, ще остане с теб; ако не те харесва достатъчно, за да остане с теб, значи и бездруго не си струва да бъдеш с него. Знаех това. Аз съм разумна и зряла жена на двадесет и осем години. Чела съм статии за самопомощ. Гледала съм предаванията на доктор Фил.

Но когато си на три хиляди и петстотин мили от красивия си, мил и секси приятел парамедик, който си има нова партньорка, която звучи и изглежда като секси мацка — жена, която прекарва поне дванадесет часа на ден в непосредствена близост с човека, когото обичаш и който ти е признал колко трудно понася физическата раздяла — тогава рационалната ти половина е категорично смазана от ирационалната.

Каквото и да правех, не успявах да залича тази снимка от съзнанието си. Беше се загнездила като бял образ върху черен негатив някъде точно зад очите ми и ме преследваше: леко загорялата й ръка, плътно обгърнала кръста му, пръстите й, леко отпуснати върху колана му. Дали сега не бяха един до друг в някой работещ до късно бар и дали не си разменяха шегички? Дали беше от онези жени, които обичаха да те докосват непрекъснато, и дали сега не го потупваше по ръката? Дали ухаеше приятно, така че когато си тръгне, той да усеща по недоловим начин, че нещо му липсва?

Знаех, че така само влудявам себе си, но не можех да се спра. Мислех да му се обадя, но не исках да изглеждам като обсебваща и несигурна приятелка, която звъни на гаджето си в четири сутринта. Мислите ми се въртяха и щураха във всички посоки и се вихреха в някакъв токсичен облак. Мразех се заради тези мисли. Но те продължаваха да кръжат и да се трупат.

— О, защо не можеше да ти намерят за партньор някой приятен дебелак? — измърморих към тавана. И по някое време в малките часове най-сетне съм заспала.

 

 

В понеделник тичахме и аз спрях само веднъж, след това отидохме до „Мейсис“ и купихме цял куп детски дрешки за племенницата на Агнес. Изпратих ги до Краков от офиса на „ФедЕкс“, този път сигурна за съдържанието на колета.

По време на обяда тя ми разказа за сестра си, която се била омъжила твърде млада за мениджъра на местна пивоварна, който се отнасял зле с нея, и тя се чувствала толкова потисната и безполезна, че Агнес не можела да я убеди да го напусне.

— Всеки ден плаче и се оплаква на мама. Той я обижда, че е дебела и грозна, и я заплашва, че ще си намери по-добра жена. Мръсен и долен нещастник. Дори и куче, изпило сто кофи вода, не би се изпикало върху него.

Най-съкровеното й желание, сподели тя, докато хапваше салата от листно цвекло, бе да доведе сестра си в Ню Йорк, далеч от онзи мъж.

— Мисля, че мога да убедя Ленард да й намери работа. Може би като негова секретарка. Или още по-добре като наша икономка! Така ще се отървем от Илария! Сестра ми е много добра, да знаеш. Много съвестна. Но не иска да напусне Краков.

— Може би не иска да прекъсне образованието на дъщеря си. Моята сестра много се притесняваше да премести Том в Лондон — споделих аз.

— Хм — измърмори само Агнес, но си личеше, че не смята това за пречка. Зачудих се дали за богатите изобщо съществуваха пречки.

 

 

Бяхме се върнали само преди половин час в апартамента, когато тя погледна телефона си и обяви, че отиваме в Ист Уилямсбърг.

— При художника? Но аз мислех…

— Стивън ме учи да рисувам…

Само примигнах.

— Добре.

— Изненада е за Ленард, затова не бива да споменаваш пред него.

Не ме погледна през целия път дотам.

 

 

— Закъсняваш — отбеляза Нейтън, когато се прибрах у дома. Тъкмо излизаше да играе баскетбол с приятели от фитнеса и беше преметнал чанта с екипа си през рамо, вдигнал качулката на суитшърта си.

— Да. — Оставих торбичката и напълних чайника. Бях взела кутия с нудъли, която оставих на плота.

— На някое хубаво място ли беше?

Поколебах се.

— Просто… насам-натам. Знаеш как е. — Изключих чайника.

— Добре ли си?

— Да, всичко е наред.

Усещах погледа му върху себе си, докато не се обърнах с пресилена усмивка. После той ме тупна по гърба и тръгна да излиза.

— Има и такива дни, нали?

Действително имаше. Стоях вторачена в кухненския плот. Не знаех какво да му кажа. Как да му обясня за двата и половина часа, в които с Гари я бяхме чакали в колата, като аз непрекъснато вдигах поглед към тъмния прозорец и после го свеждах отново към телефона си. След около час Гари, който се бе отегчил от езиковите си упражнения, бе пратил съобщение на Агнес, за да я уведоми, че е трябвало да премести колата по нареждане на разпоредителя на паркинга и би било добре тя да го уведоми, когато пожелае да тръгне, на което тя не отговори. Обиколихме квартала с колата, той зареди с гориво, после предложи да си вземем кафе.

— Тя не каза колко ще се забави. Това обикновено означава, че ще минат поне два часа.

— И преди ли се е случвало?

— Госпожа Г. прави каквото си поиска.

Купи ми кафе в една почти празна закусвалня, където в ламинираното меню бяха изредени на лошо осветени снимки абсолютно всички предложения за хапване. Седяхме мълчаливо, всеки си гледаше телефона, за да не би тя да звънне, и гледахме как сумракът навън бавно се превръща в неонова светлина. Бях се преместила да живея в най-вълнуващия град на света, но понякога ми се струваше, че светът ми се е смалил: от лимузината — в апартамента, после пак в лимузината.

— От дълго време ли работиш за семейство Гопник?

Гари бавно разбърка две захарчета в кафето си, като смачка пакетчетата в едрата си длан.

— Година и половина.

— Преди това за кого работеше?

— За друг.

Отпих глътка от кафето си, което се оказа изненадващо добро.

— Някога не ти ли дотежава?

Той ме изгледа изпод гъстите си вежди.

— Цялото това чакане? — поясних аз. — Имам предвид, тя често ли го прави?

Той продължи да бърка кафето си, очите му отново бяха вперени в чашата.

— Хлапе — обади се той след около минута. — Не искам да бъда груб. Но виждам, че не си в този бизнес отдавна и ще издържиш доста по-дълго, ако не задаваш въпроси. — Облегна се назад на стола си и огромният му корем се разстла в скута му. — Аз съм шофьорът. Там съм, когато им потрябвам. Говоря, когато ме попитат. Не виждам нищо, не чувам нищо, забравям всичко. Затова съм в играта от тридесет и две години и така успях да изуча в колеж двете си неблагодарни деца. След две години и половина ще се пенсионирам предсрочно и ще се оттегля в къщата си на плажа в Коста Рика. Така се прави. — Избърса носа си със салфетка, при което бузите му се разтресоха. — Разбираш ли ме?

— Нищо не виждаш, нищо не чуваш…

— И забравяш всичко. Това е. Искаш ли поничка? Тук правят хубави понички. През целия ден са пресни.

Той стана и тромаво отиде до бара. Когато се върна, не ми каза нищо повече, само кимна, след като се съгласих, че поничките наистина са много хубави.

Агнес не каза нищо, когато се появи при нас. След няколко минути попита:

— Ленард звъня ли? Случайно съм изключила телефона си.

— Не.

— Сигурно е в офиса. Ще му звънна. — Оправи си косата, после се облегна на седалката. — Беше много добър урок. Вече научавам много неща. Стивън е много добър художник — заяви тя.

Едва на половината път към къщи забелязах, че не носи никакви скици и рисунки.