Джоджо Мойс
Все още аз (33)

Тридесет и трета глава

Видях Агнес още веднъж, преди окончателно да напусна „Лейвъри“ — тъкмо бях влязла с мъка, понесла две огромни купчини дрехи у дома за поправка, и найлоновите калъфи неприятно залепваха по кожата ми в жегата. Докато минавах край рецепцията, две от роклите се изплъзнаха на пода. Ейшък скочи да ги вземе и да ми ги подаде, докато аз се мъчех да задържа останалите.

— Тази вечер явно доста ще поработиш — подхвърли той.

— Определено. Едва ги домъкнах с метрото.

— Вярвам ти. О, извинете, госпожо Гопник. Веднага ще махна тези неща от пътя ви.

Вдигнах очи тъкмо когато Ейшък вдигаше роклите от килима с едно плавно движение, след което отстъпи крачка назад, за да направи път на Агнес.

Изправих рамене, докато тя минаваше, доколкото ми бе възможно с купчината дрехи в ръце. Тя беше със семпла права рокля с широко кръгло деколте, равни обувки и изглеждаше, както винаги, сякаш метеорологичните условия — независимо дали жега, или студ — не се отнасят до нея. Държеше за ръка малко момиче на около четири-пет годинки, в сукманче, което забави крачка и впери очички в пъстрите дрехи, които държах пред себе си. Имаше тъмноруса коса, която се спускаше на ситни къдрички, сресани прилежно на две плитки, прихванати с кадифени панделки, и издължените очи на майка си, а когато ме погледна, се усмихна палаво на затрудненото ми положение.

Не можах да се сдържа и се усмихнах в отговор, и точно тогава Агнес се обърна да проследи погледа на детето, и очите ни се срещнаха. За миг се вцепених, понечих да скрия усмивката си, но преди да успея, ъгълчетата на устните й трепнаха, както на дъщеря й, сякаш и тя не можеше да се сдържи. Тя ми кимна толкова леко, че вероятно само аз го забелязах. А после излезе през вратата, която Ейшък държеше отворена, детето заподскача и двете изчезнаха, погълнати от слънчевите лъчи и неспирния трафик по Пето Авеню.