Джоджо Мойс
Все още аз (32)

Тридесет и втора глава

Е, предполагам, че по някое време ще трябва да обсъдим факта, че годината ти е почти към края си. Има ли определена дата, на която планираш да се върнеш у дома? Едва ли можеш да останеш в апартамента на старата дама завинаги.

Мислех си за бизнеса ти с дрехи — Лу, може да използваш моята къща като начало, ако искаш, има много свободно място, напълно безплатно. Ако искаш, ти също може да останеш.

Ако смяташ, че е твърде рано за това, но не искаш да объркаш живота на сестра си, като се върнеш в апартамента, би могла да се нанесеш в железопътния вагон. Това не е предпочитаният от мен вариант, между другото, но ти винаги си го харесвала и има доста предимства в това да си в другия край на градината ми…

Има, естествено, и друг вариант — всичко това да ти идва в повече и да не искаш да имаш нищо общо с мен, но и той не ми се нрави. Отвратителен е. Надявам се, че и ти мислиш така.

Какво ще кажеш?

Сам х

P.S. Тази вечер качих двама възрастни, които са женени от петдесет и шест години.

Той имаше проблеми с дишането — нищо сериозно, и тя не искаше да му пусне ръката. Суетеше се край него, докато стигнат до болницата. Обикновено не забелязвам подобни неща, но тази вечер? Не знам.

Липсваш ми, Луиза Кларк.

Вървях по Пето Авеню с натовареното му пътно платно и туристите в яркоцветни дрехи, които задръстваха тротоарите, и си мислех какъв късмет е да намериш не един, а двама невероятни мъже, които да обичаш — и какъв страхотен шанс е, ако и те те обикнат. Мислех си и как човек се влияе страшно много от хората, които го заобикалят, и колко внимателно трябва да ги избира точно по тази причина, а после се замислих, че въпреки всичко в крайна сметка може би трябва да ги загубиш, за да намериш наистина себе си.

Замислих се за Сам и за двамата старци, които са били женени петдесет и шест години и които никога нямаше да срещна, и името му в главата ми се превърна в ритъма на стъпките ми, докато минавах край „Рокфелер Плаза“, покрай крещящия лукс на кулата на Тръмп, покрай „Свети Патрик“, покрай огромните грейнали витрини на „Юникло“ с техните ослепителни пикселирани екрани, покрай парка „Брайънт“, както и обширната и богато украсена фасада на Нюйоркската обществена библиотека с нейните вечно бдящи каменни лъвове, покрай магазините, тълпите туристи, уличните продавачи и бездомниците, спящи по улиците — все обичайни черти на живота, който обичах, в град, в който него го нямаше, но въпреки това, над шума и сирените, над рева на клаксоните, осъзнах, че той е тук във всяка крачка.

Сам.

Сам.

Сам.

И после се замислих какво би било да се върна у дома.

28 октомври 2006 г.

Мамо,

Сега бързам, но се връщам в Англия! Получих мястото във фирмата на Рупърт, така че утре ще си подам предизвестието за напускане и несъмнено ще си изляза от сградата с кутията с личните си вещи само няколко минути по-късно — тези фирми на Уолстрийт не искат да се занимават с хора, за които смятат, че могат да им откраднат клиентите.

Така че от Нова година ще бъда изпълнителен директор на отдел „Сливания и нови придобивки“ в Лондон. Наистина очаквам с нетърпение новото предизвикателство. Мислех си първо да си почина малко — може да ида на онази обиколка из Патагония в продължение на един месец, за която все ти говоря — а после ще трябва да си потърся място за живеене. Ако имаш възможност, би ли ме свързала с някой агент по недвижими имоти? Ще търся в обичайните райони, централно разположение, с две или три спални. Ако е възможно, с подземен паркинг за мотора ми (да, знам, че го мразиш).

О, а това ще ти хареса. Срещнах едно момиче. Алиша Дюър. Всъщност е англичанка, но дошла на гости при приятели и се запознахме на една отвратително скучна вечеря, след което излязохме няколко пъти, преди тя да се върне в Нотинг Хил. Истински срещи, а не от нюйоркския тип. Все още сме в самото начало, но тя е забавна. Ще се видим пак, когато се прибера. Само недей да почваш да си избираш шапка за сватбата още. Познаваш ме.

Ами това е! Поздрави татко — кажи му, че скоро ще го черпя халба или две в „Роял Оук“.

За новото начало, нали?

С обич, твой син Уил х

Четях и препрочитах писмото на Уил с неговите намеци за една паралелна вселена и най-различни вероятни варианти на живота се стелеха нежно около мен като падащи снежинки. Четях между редовете и виждах бъдещето, което можеше да е негово и на Алиша — или дори негово и мое. Неведнъж Уилям Джон Трейнър бе измествал курса на живота ми от предопределените му релси — и не с леко побутване, а с мощен тласък. Като ми изпращаше писмата му, Камила Трейнър неволно се бе погрижила това отново да се случи.

За новото начало, нали?

Прочетох думите му още веднъж, после сгънах писмото внимателно и го върнах при другите, и седнах да помисля. След това си сипах последния вермут от запасите на Марго, погледах невиждащо известно време в празното пространство, въздъхнах, отидох до входната врата с лаптопа си, седнах на пода и написах:

Скъпи Сам,

Не съм готова.

Знам, че мина почти година, и отначало бях казала, че това ще бъде срокът, но ето какво: не съм готова да се прибера у дома.

През целия си живот все се оказва, че се грижа за други хора, нагаждам се според техните нужди, техните желания. Много ме бива в това. Правя го още преди да осъзная какво се случва. Вероятно ще го направя и с теб. Нямаш представа колко много искам точно сега да си купя самолетен билет и да бъда с теб.

Но през последните няколко месеца нещо се случи с мен — нещо, което ме спира да го направя.

Ще започна модния си бизнес тук. Ще се казва „Пчеличката“ и ще се помещава в ъгъла на магазина за винтидж дрехи, а клиентите ще могат или да купуват от момичетата, или да вземат под наем от мен. Ще използваме връзките си, ще пуснем малко реклама и се надявам, че ще си помогнем взаимно. Отварям врати в петък и вече писах на всеки, за когото успях да се сетя. Даже има проявен интерес от хора от филмовите продукции, както и от модни списания, и дори от жени, които просто искат да наемат нещо за тематично парти. (Няма да повярваш колко много партита на тема „Момчетата от Мадисън Авеню“ се правят в Манхатън.)

Ще бъде трудно и вероятно ще се разоря, а когато се прибирам вечер, сигурно ще заспивам права, но за първи път в живота си, Сам, се събуждам развълнувана. Харесва ми да се срещам с клиентите и да измислям какво ще им отива. Харесвам ми да преправям тези красиви стари дрехи, за да изглеждат като нови. Харесва ми това, че всеки ден имам възможността да измислям наново каква искам да бъда. Ти ми сподели веднъж, че още от малък си искал да бъдеш парамедик. Е, аз чаках почти тридесет години да реша каква искам да бъда. Тази моя мечта може да трае седмица или година, но всеки ден, когато се отправям към Ист Вилидж със сакове, пълни с дрехи, и ръцете ме болят, и имам чувството, че никога няма да бъда готова, ами направо ми иде да запея.

Често се сещам за сестра ти. Както и за Уил. Когато наши любими близки си отидат млади, това е тласък, който ни напомня, че не бива да приемаме нищо за даденост, че е наш дълг да постигнем най-доброто с това, което имаме. Мисля, че най-сетне го разбирам.

Затова ето какво: никога и никого не съм молила за нищо. Но ти ме обичаш, Сам, и искам да дойдеш тук при мен — поне докато разбера дали мога да направя така, че бизнесът да потръгне. Направих проучване и знам, че трябва да вземеш изпит, а и наемането на нови служители в Ню Йорк явно е сезонно, но тук също се нуждаят от парамедици.

Би могъл да дадеш къщата си под наем, за да имаш някакъв доход, и да наемем малък апартамент в Куинс или може би в по-евтин район на Бруклин, и всеки ден ще се будим заедно, и нищо не би ме направило по-щастлива. Ще направя всичко по силите си — в часовете, когато не съм покрита с прахоляк и молци, и разни пайети — за да си доволен, че си тук с мен.

Предполагам, че наистина искам всичко.

Но човек има само един живот, нали?

Веднъж ме попита дали очаквам от теб грандиозен жест. Ето, това е: ще бъда там, където сестра ти винаги е искала да иде, вечерта на двадесет и пети юли, в седем часа. Знаеш къде да ме намериш, ако отговорът ти е „да“. Ако не — ще постоя малко, ще се полюбувам на гледката и ще бъда доволна, че макар и за малко и по този начин, отново се намерихме един друг.

С цялата ми любов завинаги,

Луиза ххх