Джоджо Мойс
Все още аз (31)

Тридесет и първа глава

Скъпа Луиза,

За първи път от седмици насам спах спокойно. Намерих писмото ти, когато се върнах от нощна смяна в шест сутринта, и трябва да ти кажа, че толкова много се зарадвах, че исках да закрещя като луд и да затанцувам, но съм скапан танцьор и нямаше с кого да си говоря, затова отидох и пуснах кокошките навън, после седнах на стъпалата и им казах на тях (не бяха особено впечатлени, но какво ли знаят те).

Вече мога ли да ти пиша спокойно?

Имам да ти казвам много неща. Освен това имам широка глупава усмивка на лицето си през осемдесет процента от времето. Новият ми партньор (Дейв, четиридесет и пет годишен и няма никакви намерения да ми носи френски романи) казва, че почвам да плаша пациентите.

Кажи ми какво става с теб. Добре ли си? Тъжна ли си? Не ми звучеше тъжна. Може би просто така искам да бъде.

Говори с мен.

С обич, Сам х

 

 

Писмата пристигаха почти всеки ден. Някои бяха дълги и объркани, други от по само няколко реда, няколко думи или просто снимка, на която ми показваше различни части от вече довършената си къща. Или кокошките. Понякога писмата бях дълги, дълбоки, обмислени и емоционални.

Действахме прекалено бързо, Луиза Кларк. Вероятно раняването ми ускори всичко. Не може да се правиш на недостъпен пред човек, който буквално е държал вътрешностите ти в ръка все пак. Така че може би това е за добро. Може би сега наистина ще си поговорки откровено.

Бях напълно съсипан след Коледа. Сега мога да ти го кажа. Иска ми се да мисля, че съм постъпил правилно. Но не беше така. Нараних те и това не ми даваше мира. През ужасно много нощи просто се отказвах от съня и вместо това почвах да работя по къщата. Силно препоръчвам да направиш адски голям гаф, ако искаш да довършиш някакъв строителен обект.

Често си мисля за сестра ми. Предимно какво би ми казала. Няма нужда да си я познавала, за да се досетиш с какви имена би ме нарекла.

Идваха ден след ден, понякога по две за двадесет и четири часа, понякога допълнени от имейл, но предимно просто дълги, написани на ръка есета, като прозорци към сърцето и мислите на Сам. Понякога направо не ми се искаше да ги чета — страхувах се да възобновя близостта си с мъжа, който бе разбил сърцето ми.

В други дни хуквах боса надолу по стълбите с Дийн Мартин по петите, заставах пред Ейшък и почвах да подскачам леко на пръсти, докато той ровеше в купчината писма на бюрото си. Преструваше се, че няма нищо, а после измъкваше плик от сакото си и ми го подаваше с усмивка, след което хуквах обратно нагоре, за да му се насладя насаме.

Препрочитах ги отново и отново, с всеки ред откривах колко малко се бяхме познавали наистина, преди да замина, и сега пред мен се разкриваше същността на този скромен и много сложен човек. Понякога писмата му ме натъжаваха:

Много съжалявам. Днес нямам време. Изгубихме две деца при катастрофа.

Просто трябва да поспя.

P.S. Надявам се твоят ден да е бил пълен с хубави емоции.

Но в повечето случаи не бяха такива. Споделяше ми за Джейк и как Джейк му казал, че Лили е единственият човек на света, който наистина го разбира, как всяка седмица извеждал бащата на Джейк на разходка край канала или го карал да му помага да боядиса стените на новата къща само за да го извади за малко от усамотението му (и да престане да яде торти). Писа ми за двете кокошки, които лисицата била изяла, за морковите и цвеклото, които отглеждал в зеленчуковата си леха. Как бил изритал от отчаяние и ярост ауспуха на мотора си на Коледа, след като ме оставил в дома на родителите ми, и как нарочно не искал да поправи вдлъбнатината, защото била полезно напомняне колко зле се е чувствал, когато не си говорехме. Всеки ден разкриваше частица от душата си и всеки ден усещах, че го разбирам малко по-добре.

Споменах ли, че Лили се отби днес? Най-сетне й казах, че си пишем от известно време, и тя почервеня цялата, и се задави с дъвката си. Сериозно. Мислех си, че ще ми се наложи да й правя изкуствено дишане.

Отговарях му в часовете, когато не бях заета с работа или с разходките на Дийн Мартин. Рисувах му малки цветни картинки от моя живот, как внимателно описвам и поправям тоалетите на Марго, пращах му свои снимки с дрехи, които сякаш бяха направени за мен (той ми каза, че си ги закача в кухнята). Разказах му как идеята на Марго за моден бизнес бе покълнала във въображението ми и как вече не ми даваше мира. Споделих му и за другата си кореспонденция — картички с по няколко криволичещи реда от Марго, която още сияеше от радост, че е получила прошка от сина си; както и от снаха й, Лейни, която ми пращаше красиви картички с цветя и ме осведомяваше за влошеното здраве на Марго, и ми благодареше, че съм донесла на съпруга й усещането за завършеност на този етап от живота му, и изразяваше съжаление, че е отнело толкова дълго това да се случи.

Казах на Сам, че бях започнала да си търся апартамент и как заедно с Дийн Мартин обикалям непознати квартали — „Джаксън Хайтс“, Куинс; „Парк Слоуп“, Бруклин, като с едното око преценявам какъв е рискът да бъда убита, докато спя, а другото се опитва да не изскочи от ужасяващата разлика между квадратура и цена.

Разказвах му за ежеседмичните си вечери със семейството на Ейшък и как техните шеговити обиди и очевидна взаимна любов ме карат да тъгувам за своето. Казах му как мислите ми отново и отново се връщат към дядо много повече, отколкото, когато беше жив, и как мама, освободена от цялата отговорност, още не можеше да престане да тъгува за него. Споделих колко е странно, че макар да прекарвах много повече време сама, отколкото ми се беше случвало от години, и въпреки че живеех в огромен и празен апартамент, не се чувствах ни най-малко самотна.

И лека-полека му дадох да разбере какво означава присъствието му в живота ми и как чувам гласа му в главата си в малките часове на нощта, и знам, че аз означавам нещо за него. Усещах го като физическо присъствие въпреки хилядите мили, които ни разделяха.

Накрая му казах, че ми липсва. И осъзнах още в мига, в който натиснах клавиша за изпращане, че това не решава нищо.

 

 

Нейтън и Илария дойдоха на вечеря, като Нейтън донесе няколко бири, а Илария — пикантно свинско задушено с боб, което никой не искал да опита. Замислих се колко често Илария готвеше ястия, които никой не вкусваше. Предната седмица ми бе донесла къри със скариди, за което отлично си спомнях, че Агнес й бе казала да не приготвя повече.

Седнахме един до друг на дивана на Марго с купички в скута, като обирахме ароматния доматен сос с късчета царевичен хляб и се опитвахме да потиснем оригването си, докато си говорехме пред телевизора. Илария попита как е Марго и няколко пъти тъжно поклати глава и се прекръсти. Докато споделях новините от Лейни, тя на свой ред ми каза, че Агнес забранила на Табита да идва в апартамента, което причинило допълнителен стрес на господин Гопник и той предпочел да се справи с точно тази семейна криза, като прекарва още повече време в офиса си.

— Честно казано, той наистина си има немалко работа — обади се Нейтън.

— Доста неща се случват в отсрещния апартамент — отбеляза Илария и повдигна вежда. — Кучката си има дъщеря — тихо каза тя, докато бършеше ръце в салфетка, когато Нейтън стана да иде до тоалетната.

— Знам — казах аз.

— Ще дойде на гости със сестрата на никаквицата. — Тя подсмръкна и зачопли някакво конче на панталона си. — Горкото дете. Не е негова вината, че ще гостува в семейство на луди хора.

— Ти ще се грижиш за нея — казах аз. — Много си добра в това.

— Какъв цвят само е тази тоалетна! — възкликна Нейтън, когато се върна в стаята. — Не мислех, че някой може да направи тоалетна за гости в ментовозелено. Знаеш ли, че вътре има шишенце с лосион за тяло с етикет от хиляда деветстотин седемдесет и четвърта година?

Илария повдигна вежди и стисна устни.

Нейтън си тръгна към девет и петнадесет, а Илария снижи глас, след като вратата се затвори зад гърба му, сякаш още можеше да я чуе, и ми каза, че излизал с някаква жена, която била личен треньор от „Бушуик“ и която искала да се виждат по всяко време на денонощието. Заради нея и господин Гопник не му оставало време да говори с когото и да било напоследък. Но какво да се прави?

Отвърнах, че нищо не може да се направи. Хората постъпват, както си решат.

Тя кимна, сякаш бях споделила някаква велика мъдрост, и си тръгна към другия край на коридора.

 

 

— Може ли да те питам нещо?

— Разбира се! Надя, миличка, занеси това на баба, моля те. — Мийна се наведе и даде на детето малка пластмасова чаша със студена вода. Беше гореща и задушна вечер и всички прозорци в апартамента на Ейшък и Мийна бяха широко отворени. Въпреки двата вентилатора, които лениво се въртяха, въздухът упорито отказваше да се раздвижи. Приготвяхме вечерята в малката кухничка и при всяко движение усещах как залепвам за нещо.

— Ейшък някога наранявал ли те е?

Мийна рязко се извърна от печката и застана с лице към мен.

— Нямам предвид физически. Просто…

— Чувствата ми? Имаш предвид да нарани чувствата ми ли? Не особено, честно казано. Не е в природата му. Веднъж се пошегува, че приличам на кит, когато бях бременна в четиридесет и втората седмица с Рейчана, но след като хормоните ме отпуснаха, трябваше да се съглася с него. Но пък си плати здраво за това! — Тя се разсмя гръмко при спомена, после бръкна в един шкаф за ориз. — За твоя човек в Лондон ли става дума пак?

— Той ми пише. Всеки ден. Но аз…

— Какво ти?

Свих рамене.

— Страхувам се. Обичах го толкова много. И се чувствах ужасно, когато се разделихме. Предполагам, че ме е страх да не се увлека отново и да му позволя евентуално пак да ме нарани. Сложно е.

— Винаги е сложно. — Тя избърса ръце в престилката. — Такъв е животът, Луиза. Хайде, покажи ми.

— Какво?

— Писмата. Стига. Не се прави, че не ги носиш с теб по цял ден. Ейшък казва, че цялата засияваш, когато ти ги дава.

— Мислех, че портиерите са дискретни!

— Той няма тайни от мен. Знаеш го. А и житейските обрати в онази сграда живо ме интересуват. — Тя се засмя и протегна ръка, като нетърпеливо размърда пръсти.

Поколебах се само за миг, после внимателно извадих писмата от чантичката си. Забравила напълно за децата, които влизаха и излизаха, приглушения смях на майка й, която гледаше някаква комедия на телевизора в съседната стая, целия шум наоколо, както и попа и ритмичното потракване на вентилатора над главите ни, Мийна сведе глава над писмата и ги прочете.

Много е странно, Лу. Цели три години строя тази проклета къща. Чудех се кои са най-подходящите рамки за прозорците, каква душ-кабина да избера и дали да купя от пластмасовите контакти, от онези от полиран никел. А сега е готова, или поне почти завършена.

И седя сам в безукорно подредената си всекидневна, боядисана в перфектния нюанс на бледосивото, с реновираната камина и тройно преплетени идеални завеси, които майка ми помогна да избера, и се чудя, е, какъв беше смисълът, за Бога? За какво я построих?

Мисля, че ми беше нужно нещо, което да отвлече вниманието ми от загубата на сестра ми. Построих къщата, за да не се налага да мисля. Построих къща, защото имах нужда да повярвам в бъдещето. Но сега е готова и когато оглеждам празните стаи, не изпитвам нищо. Може би известна гордост, че съм си свършил работата, но иначе? Абсолютно нищо.

Мийна се загледа в последните няколко реда в продължение на няколко дълги минути. После сгъна писмото, внимателно го остави в купчината при другите и ми ги върна.

— О, Луиза — каза тя, навела глава настрани. — Ела тук, скъпа.

 

 

„Лантърн Драйв“ 1442, Тъкахоу 10707

Скъпа Луиза,

Надявам се, че си добре и че апартаментът не ти създава твърде много грижи. Франк каза, че хората от фирмата за ремонта ще минат да огледат след две седмици — дано е удобно да бъдеш там, за да им отвориш? Ще ти дадем повече подробности, когато наближи.

Марго не е в състояние да пише много напоследък — доста неща са изморителни за нея и лекарствата я унасят постоянно, но трябва да знаеш, че се грижим добре за нея. Решихме въпреки всичко, че не можем да понесем мисълта да се премести в онзи дом, затова ще остане при нас с помощта на любезните медицински сестри. Все още има да ни разказва толкова много, на Франк и на мен, о, да! Повечето дни ни кара да тичаме около нея като мухи без глави! Нямам нищо против. Даже ми харесва, че има за кого да се грижа, а в по-добрите дни е толкова хубаво да слушаме историите за детството на Франк. Мисля, че и на него му е приятно, макар да не си го признава. Двамата са си лика-прилика!

Марго ме помоли да поискам да й изпратиш нова снимка на кучето. Много хареса предишната, която изпрати. Франк я сложи в красива сребърна рамка до леглото й и знам, че й носи голяма утеха, след като вече се налага да прекарва основата част от времето си в него. Не мога да кажа, че намирам кучето за чак толкова красиво, но всеки си има вкус.

Праща ти поздрави и казва, че се надява, че още носиш онзи прекрасен раиран чорапогащник. Не съм сигурна дали не говори под влиянието на лекарствата, но знам, че го казва с огромна любов!

С най-добри пожелания, Лейни Г. Уебър

 

 

— Чу ли?

Тъкмо излизах с Дийн Мартин за работа. Лятото бе започнало да се усеща с пълна сила, всеки ден бе по-топъл и по-влажен, така че след кратката разходка до метрото ризата залепваше за гърба ми, а куриерите бяха изложили бледа и изгоряла от слънцето кожа, докато обикаляха наоколо на мотопедите си и ругаеха разсеяните туристи по улиците. Аз обаче бях с яркорозовата психеделична рокля от шестдесетте, която Сам ми бе купил, и чифт сандали с коркова платформа и розови цветя по каишката и след зимата, която бях преживяла, усещах слънцето като балсам върху кожата си.

— Какво да съм чула?

— Библиотеката! Спасена е! Бъдещето й за следващите десет години е подсигурено! — Ейшък тикна телефона си в лицето ми. Спрях се и вдигнах слънчевите си очила, за да прочета съобщението от Мийна. — Не мога да повярвам. Анонимно дарение в памет на починал човек. Чакай, сега ще го намеря. — Той проследи текста на съобщението с пръст. — „Мемориална библиотека «Уилям Трейнър».“ Кого го интересува кой е точно! Финансиране за десет години, Луиза! И градският съвет се е съгласил! Десет години! О, боже. Мийна е на седмото небе. Беше почти сигурна, че ще я затворят.

Взрях се в телефона, после му го подадох.

— Това е хубаво, нали?

— Невероятно е! Кой би могъл да предположи, Луиза? Нали? Победа за малкия човек. Оооо, да! — Усмивката на Ейшък бе огромна.

Тогава усетих в мен да се надига радостно чувство на очакване, което бе толкова силно, сякаш светът бе спрял да се върти за миг, сякаш бяхме само аз и Вселената, и милион хубави неща, които можеха да се случат само ако проявиш търпение.

Погледах надолу към Дийн Мартин, после към фоайето. Махнах на Ейшък, наместих слънчевите си очила и тръгнах по Пето Авеню с все по-голяма усмивка на лице.

Бях поискала само пет.