Джоджо Мойс
Все още аз (3)

Трета глава

От: BusyBee@gmail.com

До: Samfielding1@gmail.com

Пиша набързо — госпожа Г. има урок по пиано — но ще се опитам да ти пращам имейл всеки ден, така че да имам усещането, че си говорим. Липсваш ми. Моля те, пиши ми. Знам, че ми каза, че мразиш имейлите, но го направи заради мен. Мооооля те. (Тук трябва да си представиш умолителната ми физиономия.) Или пък, сетих се, ПИСМА!

Обичам те, Лхххххх

 

 

— Добро утро.

Много едър афроамериканец в силно прилепнало яркочервено трико стоеше пред мен, опрял ръце на хълбоците си. Замръзнах, примигнах няколко пъти, застанала на вратата към кухнята само по тениска и бикини, като се питах дали не сънувам и дали, ако затворя вратата и отново я отворя, той все още ще е там.

— Ти сигурно си госпожица Луиза? — Огромна длан се пресегна и пое моята, разтърсвайки я толкова енергично, че неволно подскочих леко нагоре-надолу. Погледнах си часовника. Да, наистина беше шест и петнадесет.

— Аз съм Джордж. Треньорът на госпожа Гопник. Чух, че ще ни придружиш, и нямам търпение.

Бях се събудила след няколко неспокойни часа, като се мъчех да се отърся от обърканите сънища, които се бяха преплели в главата ми, и се бях отправила към кухнята на автопилот като някое зомби, търсещо кафе.

— Добре, Луиза! Трябва да си хидратирана! — Грабна две бутилки от страничния шкаф. И изчезна в лек тръс по коридора.

Сипах си кафе и докато отпивах от него, влезе Нейтън, облечен и ухаещ на афтършейв. Загледа се в голите ми крака.

— Току-що се запознах с Джордж.

— Няма нещо, което този човек да не знае за мускулите. Носиш си маратонки, нали?

— Хм! — Отпих отново от кафето си, но Нейтън продължи да ме гледа очаквателно. — Нейтън, никой дори не ми е споменавал за бягане. Аз не съм от тичащите. Направо съм антиспортист, предпочитам дивана. Знаеш ме.

Нейтън си сипа чисто кафе и върна каната в кафе машината.

— Освен това по-рано тази година паднах от висока сграда. Помниш ли? Доста части от мен се потрошиха. — Вече можех да се шегувам с онази нощ, когато, още тъгуваща за Уил, леко пияна, се подхлъзнах на парапета в лондонския си апартамент. Но пристягането в таза не спираше да ми напомня за това.

— Добре си. И си асистент на госпожа Гопник. Работата ти е да бъдеш до нея през цялото време, скъпа. Ако тя иска да тичаш, значи ще тичаш. — Отпи от кафето си. — О, не се паникьосвай толкова. Ще ти хареса. Само след няколко седмици ще си във форма като гонче. Всички тук бягат.

— Едва шест и петнадесет сутринта е.

— Денят на господин Гопник започва в пет. Тъкмо приключихме с физиотерапията му. Госпожа Г. обича да се излежава.

— Тоест за колко е предвидено тичането?

— За седем без двадесет. Чакай ги в главния коридор. Ще се видим после! — Той вдигна ръка и изчезна.

 

 

Агнес, естествено, беше от онези жени, които дори изглеждаха по-добре сутрин без капка грим. Косата й беше прихваната назад в конска опашка и прилепналите по тялото й потник и спортен клин й придаваха онзи небрежен вид, който имаха супермоделите, когато не позираха за снимки. Притича по коридора с лекотата на кафяво-бял състезателен кон със слънчеви очила и вдигна елегантната си ръка за поздрав, сякаш искаше да каже, че е твърде рано за приказки. Аз имах само чифт шорти и потник в куфара си и сигурно изглеждах като пухкав строителен работник. Леко се притесних, че не съм си обръснала подмишниците, затова притиснах лакти към тялото си.

— Добро утро, госпожо Г.! — Джордж се появи до нас и подаде на Агнес бутилка вода. — Готова ли сте?

Тя кимна.

— Ти готова ли си, госпожице Луиза? Днес ще бягаме само четири мили. Госпожа Г. иска да поработи допълнително върху коремните си мускули. Направила си разтягания, нали?

— Хм, аз… — Нямах вода, нито бутилка. Но потеглихме.

 

 

Бях чувала израза „летящ старт“, но преди Джордж не разбирах точното му значение. Той хукна по коридора с поне петдесет километра в час и тъкмо когато си мислех, че ще забави поне за асансьора, той отвори двойните врати в дъното, така че да можем да изтичаме надолу по стълбите четири етажа, докато стигнем до приземния. Профучахме през фоайето и покрай Ейшък като фурии и аз едва успях да чуя приглушения му поздрав.

Мили боже, бе твърде рано за това. Следвах ги, но докато те бягаха без усилие като чифт тренирани коне, аз се носех подире им, понеже по-късите ми крачки не можеха да се сравнят с техните, а костите ме боляха с всяка стъпка, при това измърморвах по някое извинение към минувачите камикадзе, които се озоваваха на пътя ми. Бягането беше страстта на Патрик, бившия ми приятел. Беше нещо като кейла — едно от онези неща, които знаеш, че съществуват и вероятно са полезни за теб, но честно казано, животът е твърде кратък, за да се мъчиш с тях.

„О, хайде, можеш да се справиш — повтарях си наум. — Това е твоята първа възможност да кажеш «да». Бягаш в Ню Йорк! Това е една съвсем нова Луиза!“. И в продължение на няколко блажени крачки наистина го вярвах. Трафикът замря, светофарът светна в червено и ние спряхме до бордюра, като Джордж и Агнес лекичко подскачаха на място, а аз се скатавах зад гърба им. После пресякохме и навлязохме в Сентръл Парк, където пътеката чезнеше под краката ни, а шумът от трафика постепенно заглъхна, когато потънахме дълбоко в зеления оазис в сърцето на града.

Едва бяхме пробягали около миля, когато осъзнах, че няма да се получи. Макар вече по-скоро да ходех, отколкото да тичах, едва си поемах въздух, а тазовите ми кости скърцаха заради скорошните травми. Най-далечното разстояние, което бях пробягала в последните години, беше след един забавящ скорост автобус, който при това бях изпуснала. Погледнах напред и забелязах, че Джордж и Агнес си говорят, докато тичат. Не можех да си поема въздух, а те водеха сериозен разговор.

Сетих се за един приятел на татко, който бе получил инфаркт, докато бягал. Татко винаги използваше примера като неопровержимо доказателство за вредата от спорта. Защо не им бях обяснила за травмите си? Дали нямаше да си изкашлям дробовете направо на пътеката в парка?

— Добре ли си, госпожице Луиза? — Джордж се обърна и продължи да тича назад.

— Супер! — вдигнах бодро палци.

Винаги бях искала да видя Сентръл Парк. Но не по този начин. Зачудих се какво ли ще стане, ако се катурна и умра още в първия ден на новата си работа. Как ли щяха да пренесат тялото ми у дома? Завих, за да избегна една жена с три еднакви криволичещи дечица. „Моля те, Господи — отправих молитва, касаеща двамата, които бягаха с лекота пред мен. — Нека единият от тях да падне. Не чак да си счупи крака, а просто леко да го изкълчи. От онези изкълчвания, които траят двадесет и четири часа и заради които се налага да лежиш на дивана с вдигнат нависоко крак и да гледаш дневните предавания по телевизията.“

Вече се отдалечаваха солидно от мен и нямаше какво да направя. Откъде се взеха тези хълмове в парка? Господин Гопник щеше да побеснее, задето не съм била до жена му. Агнес щеше да разбере, че съм една глупава, тромава англичанка, а не неин съюзник. Щяха да си наемат някоя слаба и красива жена с по-хубав екип за бягане.

В този момент край мен мина един възрастен човек, който ме изпревари, тичайки. Извърна глава да ме погледне, после направи справка с фитнес гривната си, докато пъргаво местеше крака със слушалки в ушите. Сигурно беше поне на седемдесет и пет.

— О, стига. — Гледах го как се отдалечава пред мен. И тогава зърнах коня с файтона. Напънах се, докато се изравних с водача. — Хей! Хей! Има ли начин да настигнеш онези двамата отпред, които тичат?

— Кои двама?

Посочих дребните фигурки в далечината. Той се взря, после сви рамене. Качих се във файтона и се наведох зад него, докато той подкани коня си да побърза с леко плясване с юздите. Още едно преживяване в Ню Йорк, което не бе точно както си го бях представяла, мислех си, приклекнала зад гърба му. Той се приближи и аз го тупнах лекичко, за да ме свали. Не бяхме минали повече от петстотин метра, но поне се бях приближила до тях. Понечих да скоча от файтона.

— Четиридесет долара — каза кочияшът.

— Моля?

— Четиридесет долара.

— Минахме само петстотин метра!

— Толкова струва, госпожо!

Двамата бяха все така потънали в разговор. Измъкнах две двадесетдоларови банкноти от задния си джоб и му ги подхвърлих, след което минах зад файтона и се затичах, точно навреме, преди Джордж да се обърне и да ме забележи. Отново вдигнах бодро палци към него, сякаш през цялото време съм била зад тях.

 

 

Джордж най-накрая се смили над мен. Забеляза ме, че накуцвам, и притича назад, докато Агнес правеше разтягания, а дългите й крака се разпъваха, сякаш беше някакво огромно фламинго.

— Госпожице Луиза! Добре ли си?

Поне си мислех, че е той. Вече нищо не виждах заради потта в очите си. Спрях, опряла ръце в коленете си, с парещи гърди.

— Проблем ли има? Изглеждаш малко задъхана.

— Малко… не съм във форма — едва отвърнах аз. — Проблем с… таза.

— Имаш травма? Трябваше да кажеш!

— Не исках да… пропусна нещо! — казах, докато бършех очите си с длани. Така само почнаха да парят още повече.

— Къде точно?

— Лявата бедрена кост. Счупване. Преди осем месеца.

Той сложи ръка върху тазовата ми кост, после раздвижи левия ми крак напред-назад, за да усети въртенето на ставата. Помъчих се да не потръпвам.

— Знаеш ли, не мисля, че трябва да продължаваш днес.

— Но аз…

— Не, ти се връщай, госпожице Луиза.

— О, щом настояваш. Много жалко.

— Ще се видим в апартамента. — Тупна ме по рамото толкова силно, че за малко да падна по лице. След това ми махнаха весело и изчезнаха.

 

 

— Хареса ли ти, госпожице Луиза? — попита Ейшък, когато докуцуках обратно след четиридесет и пет минути. Оказа се, че все пак можеш да се изгубиш в Сентръл Парк.

Поспрях и дръпнах леко от гърба си потната си тениска.

— Много ми хареса. Беше прекрасно.

Когато се качих в апартамента, установих, че Джордж и Агнес се бяха върнали цели двадесет минути преди мен.

 

 

Господин Гопник ми беше казал, че графикът на Агнес е натоварен. Като се има предвид, че жена му нямаше работа, нито деца, тя наистина бе най-заетият човек, когото някога съм срещала. Имахме половин час за закуска, след като Джордж си тръгна. За Агнес бе приготвен омлет от белтъци, малко горски плодове и кафе в сребърна каничка; аз изгълтах една кифличка, която Нейтън ми беше оставил в кухнята за персонала. После прекарахме половин час в кабинета на господин Гопник с неговия асистент Майкъл, за да си запишем събитията, на които Агнес щеше да присъства тази седмица.

От кабинета на господин Гопник лъхаше неподправена мъжественост: навсякъде имаше тъмна ламперия и отрупани с книги етажерки. Седнахме на тапицирани в скъпа дамаска столове, около ниска масичка. Зад нас беше огромното бюро на господин Гопник, отрупано с телефони и тефтери с кожена подвързия, а Майкъл на промеждутъци молеше Илария да донесе още от нейното чудесно кафе, при което тя изпълняваше молбата му, но се усмихваше само на него.

Прегледахме вероятните теми на заседанието на благотворителната фондация на семейство Гопник, благотворителната вечеря в сряда, мемориален обяд и коктейл в четвъртък, както и изложба и концерт в Метрополитън Опера в „Линкълн Център“ в петък.

— Очертава се спокойна седмица — отбеляза Майкъл, загледан в айпада си.

В графика на Агнес за деня имаше час при фризьора в десет (три пъти в седмицата), посещение при зъболекаря (стандартно почистване на зъбите), обяд с бивша колежка, както и среща с интериорен дизайнер. Имаше още урок по пиано в четири (два пъти седмично), спининг тренировка в пет и половина и след това вечеря само с господин Гопник в ресторант в Мидтаун. Работният ми ден щеше да приключи в шест и половина.

Дневната програма явно се хареса на Агнес. Или беше доволна от тичането. Беше се преоблякла в тъмносини джинси и бяла риза, в чието деколте можеше да се види огромен диамант на верижка, и сякаш цялата бе обвита в облак от скъп парфюм.

— Всичко изглежда чудесно — каза тя. — Добре. Трябва да се обадя по телефона.

Явно очакваше, че аз ще знам къде да я намеря след това.

— Ако не си сигурна, просто изчакай в коридора — прошепна ми Майкъл на излизане. Той се усмихна и за миг професионалната му сдържаност изчезна. — Когато започнах тук, никога не знаех къде да ги намеря. Работата ни е да се появяваме, когато решат, че имат нужда от нас. Но не и да ги следваме в тоалетната например.

Не изглеждаше много по-възрастен от мен, но беше от онези хора, които сякаш излизат направо от утробата красиви, спретнати и с перфектно излъскани обувки. Зачудих се дали всички в Ню Йорк освен мен са такива.

— От колко време работиш тук?

— Малко повече от година. Наложи се да освободят предишния си асистент, защото… — Той замълча смутено за миг. — Ами ново начало, нали разбираш. А после решиха, че един асистент и за двамата не е достатъчен. И се появи ти. Така че добре дошла! — Той ми протегна ръка.

Стиснах я.

— Харесва ли ти работата?

— Обожавам я. Не мога да реша кого харесвам повече — него или нея. — Той се ухили. — Той е толкова умен. И красив. А тя е истинска кукла.

— Тичаш ли с тях?

— Шегуваш ли се? — Той потрепери. — Не съм по потенето. Освен ако не става дума за Нейтън. О, боже. Определено бих се изпотил с него. Разкошен е, нали? Предложи да ми оправи рамото и мигновено се влюбих в него. Как, за бога, си могла да работиш с него толкова време, без да му скочиш на красивия австралийски врат?

— Аз…

— Не ми казвай. Не искам да знам, нека си останем приятели. Добре. Уолстрийт ме зове.

Даде ми една кредитна карта („За спешни случаи — тя все си забравя нейната. Всички извлечения отиват директно при него.“) и таблет, после ми показа как да въведа PIN кода.

— Всички телефонни номера, които са ти нужни, са тук. А всичко, свързано с календара, е тук — каза той, докато прелистваше страниците с показалеца си. — Всеки контакт е с различен цвят — виждаш, че господин Гопник е в синьо, госпожа Гопник е в червено, а Табита — жълто. Вече не движим нейния график, понеже не живее тук, но е полезно да се знае кога ще бъде тук и дали няма общи семейни ангажименти като например срещи на попечителския фонд или фондацията. Направил съм ти и личен имейл и ако има промени, двамата с теб ще ги споделяме. Трябва да проверяваш всичко по два пъти. Неуредиците в графика са единственото, което гарантирано го вбесява.

— Добре.

— Затова всяка сутрин ще проверяваш пощата й, за да видиш какво иска да посети. Аз ще правя справка с теб, защото понякога има събития, на които тя отказва да отиде, но той променя решението й. Не отхвърляй окончателно нищо. Просто ги разпределяй на две места.

— Колко покани получават?

— О, и представа си нямаш. Семейство Гопник са част от най-висшата лига. Това означава, че ги канят на всичко, а те не посещават почти нищо. Вторият ешелон са онези, които искат да бъдат поканени поне на половината събития и ходят на всичко, за което получат покана.

— А третият?

— Навлеците. Биха отишли и на откриването на нова сергия за закуски. Изтърсват се дори и на светските събития. — Той въздъхна. — Ужасно потискащо е.

Погледнах страница от графика и се съсредоточих върху тази седмица, която ми се стори ужасяваща разбъркана дъга от цветове.

— Какво е кафявото?

— Това са ангажиментите на Феликс. Котаракът.

— Котаракът има собствен светски календар?

— Просто подстрижка, преглед при ветеринаря, дентална хигиена, такива неща. Ооо, не, тази седмица ще идва поведенчески психолог. Явно пак е акал на плочките.

— Ами тъмнолилавото?

Майкъл снижи глас.

— Бившата госпожа Гопник. Ако видиш тъмнолилаво квадратче до някое събитие, значи и тя ще присъства. — Щеше да каже още нещо, но телефонът му звънна.

— Да, господин Гопник… Да. Разбира се… Да, ще дойда. Тръгвам веднага. — Прибра телефона в чантата си. — Добре. Трябва да вървя. Добре дошла в отбора!

— Колко души сме? — попитах, но той вече тичаше към вратата, метнал палтото си през рамо.

— Първото голямо лилаво квадратче е след две седмици. Ясно? Ще ти пратя имейл. И се обличай с нормални дрехи, когато излизате! Иначе ще изглежда, сякаш работиш за „Здравословна храна“.

 

 

Денят мина като в мъгла. Двадесет минути по-късно излязохме от сградата и се качихме в чакащата ни кола, която ни заведе до лъскав салон наблизо, като аз през цялото време се опитвах да изглеждам като човек, който цял живот се е качвал и слизал от огромни черни коли с кремава кожена тапицерия. Седях в ъгъла на салона, докато косата на Агнес бе измита и изсушена от една жена, чиято коса, изглежда, бе подстригана с помощта на линийка, а след около час колата ни закара до зъболекарския кабинет, където аз отново останах в чакалнята. Навсякъде, където ходехме, атмосферата бе спокойна и изискана, и на светлинни години от хаоса, който цареше на улицата. Бях с един от по-сдържаните си тоалети: тъмносиня блуза с котвички по нея и раирана пола тип „молив“, но нямаше нужда да се тревожа — навсякъде мигновено ставах невидима. Сякаш на челото ми бе татуирано „Персонал“. Започнах да забелязвам другите лични асистенти, които крачеха навън, докато говореха по телефона или се връщаха тичешком със закачалки от химическото чистене и специално поръчано кафе. Зачудих се дали не трябва и аз да предложа кафе на Агнес, или старателно да отбелязвам изпълнените точки в списъка си. През повечето време не бях много сигурна защо съм там. Всичко очевидно си вървеше по вода и без мен. Аз бях просто човешка броня — евентуална бариера между Агнес и останалия свят.

Върнахме се в колата, Агнес бе разсеяна, говореше на полски по телефона или ме караше да си водя записки на таблета.

— Трябва да проверим с Майкъл дали сивият костюм на Ленард е почистен. И може би да се обадим на госпожа Левицки за роклята ми „Живанши“ — мисля, че съм поотслабнала от последния път, когато я носих. Тя сигурно ще може да я стесни леко. — Надникна в огромната си чанта „Прада“ и извади оттам блистер с таблетки, две, от които пъхна в уста. — Вода?

Озърнах се и намерих бутилка, отворих я и й я подадох. Колата спря.

— Благодаря.

Шофьорът — на средна възраст, с гъста тъмна коса и бузи, които потреперваха, когато вървеше — слезе и отвори вратата. Агнес влезе в ресторанта, чийто портиер я посрещна като стара приятелка, а аз понечих да сляза, но шофьорът затвори вратата. Останах на задната седалка.

Поседях около минута, докато се чудех какво се очаква да направя.

Проверих си телефона. Погледнах през прозореца, чудейки се дали наблизо има магазинче за сандвичи. Потропах с крак известно време. Накрая се наведох към предната седалка.

— Татко ни оставяше двете със сестра ми в колата, когато ходеше в бара. Носеше ни кола и огромен пакет чипс с лук и си осигуряваше три часа спокойствие. — Потупах коляно с пръсти. — Сега сигурно биха те прибрали на топло за тормоз над деца. Само искам да отбележа, че обожавахме чипс с лук. Това беше най-хубавото време от седмицата.

Шофьорът не каза нищо.

Наведох се още малко напред между седалките, така че лицето ми се доближи на сантиметри до неговото.

— Е, колко дълго трае това обикновено?

— Колкото — толкова. — Той ме погледна в огледалото и после отклони очи.

— И ти чакаш тук през цялото време?

— Това ми е работата.

Поседях тихо за миг, после протегнах ръка към предната седалка.

— Аз съм Луиза. Новата асистентка на госпожа Гопник.

— Приятно ми е.

Не се обърна. И това бяха последните му думи към мен. Пъхна някакъв диск в музикалната уредба.

— Естой пердидо — произнесе женски глас на испански. — Донде еста ел бано?

— Е-стой пер-дий-до. Дон-дей ес-та ел баа-нио — повтори шофьорът.

— Куанто куеста?

— Кууан-ту куеш-та — беше отговорът му.

Прекарах следващия час на задната седалка в колата, вторачена в айпада, като се опитвах да не чувам лингвистичните опити на шофьора и се чудех дали не трябва да правя нещо полезно. Пратих имейл на Майкъл, за да го питам, но той само отвърна:

„Това е обедната ти почивка, скъпа. Възползвай се! хх“.

Не ми се искаше да му казвам, че не нося нищо за хапване. В топлината на чакащата кола умората отново ме обгърна като тежка пелена. Облегнах глава на прозореца, като си казвах, че е нормално да се чувствам объркана и дезориентирана. Известно време ще се чувстваш неудобно в новия си свят. Винаги е странно, когато те изтръгнат от зоната ти на комфорт. Последното писмо на Уил отекваше в главата ми, но сякаш отдалеч.

И после — нищо.

 

 

Събудих се рязко, когато вратата се отвори. Агнес се качи с пребледняло лице и стиснати устни.

— Наред ли е всичко? — попитах, докато се изправях на мястото си, но тя не отговори.

Потеглихме в мълчание, а въздухът в колата сякаш бе натежал от напрежение.

Тя се обърна към мен. Побързах да грабна бутилка вода и да й я подам.

— Имаш ли цигари?

— Хм… не.

— Гари, имаш ли цигари?

— Не, госпожо. Но можем да купим.

Забелязах, че ръката й трепереше. Бръкна в чантата си, извади флаконче таблетки, а аз й подадох водата. Тя преглътна и в очите й се появиха сълзи. Спряхме пред един магазин и след кратка пауза осъзнах, че се очаква да сляза.

— Какви? Имам предвид каква марка?

— „Марлборо Лайтс“ — каза тя и избърса леко очи.

Скочих — е, по-скоро закуцуках, понеже краката ме боляха от сутрешното бягане — и купих пакет цигари. Когато отново се върнах в колата, тя крещеше на някого по телефона на полски. Прекъсна разговора, отвори прозореца и запали цигара, като вдиша дълбоко. Предложи една и на мен. Поклатих отрицателно глава.

— Не казвай на Ленард. — Изражението й се смекчи. — Той не иска да пуша.

Поседяхме така няколко минути, с работещ двигател на колата, докато тя изпуши цигарата на къси и гневни дърпания, които ме накараха да се притесня за дробовете й. Когато бе останал около сантиметър, тя угаси цигарата, стиснала устни, за да прикрие някаква вътрешна борба, и махна на Гари да тръгва.

Нямах задължения, докато траеше урокът по пиано на Агнес. Оттеглих се в стаята си, където се замислих дали да не полегна, но се уплаших, че заради схванатите си крака няма да мога да стана повече, затова просто приседнах до малко бюро, написах бърз имейл на Сам и проверих календара за следващите няколко дни.

Докато бях заета с това, из апартамента се разнесе музика — отначало само гами, но след това нещо мелодично и красиво. Заслушах се, наслаждавайки се на звука, докато се чудех какво ли е усещането да можеш да сътвориш нещо толкова прекрасно. Затворих очи и се оставих музиката да ме завладее, спомняйки си за вечерта, когато Уил ме бе завел на първия ми концерт и бе започнал да разкрива света пред мен. Живата музика бе толкова по-осезаема и триизмерна, отколкото тази на запис, и сякаш отключваше нещо неподозирано в мен. Свиренето на Агнес сякаш извираше от онази част от нея, която оставаше скрита от общуването й с останалите; някаква уязвима, нежна и прекрасна част. На него щеше много да му хареса, разсеяно си помислих аз. Щеше да му е приятно да е тук. И точно в мига, в който мелодията се превърна в истинска магия, Илария включи прахосмукачката, заглушавайки звука с рева й, с натрапчивото блъскане на тежкия уред в масивните мебели. Музиката спря.

Получих съобщение по телефона.

„Моля те, кажи й да спре прахосмукачката!“.

Станах от леглото и минах през стаите, докато открия Илария, която буташе ядно прахосмукачката точно пред вратата на Агнес, навела глава, докато дърпаше уреда рязко напред-назад. Преглътнах с мъка. Нещо в излъчването на Илария те караше да се замислиш, преди да се изправиш срещу нея, макар да беше от малцината по тези ширини, които бяха по-ниски от мен.

— Илария — повиках я.

Тя не спря.

— Илария! — Застанах пред нея, така че нямаше как да не ме забележи. Тя натисна бутона за изключване с пета и ме изгледа гневно. — Госпожа Гопник би предпочела да се заемеш с чистенето по друго време. Не може да чуе музиката от урока си.

— И кога си мисли, че трябва да чистя апартамента? — просъска Илария достатъчно силно, че да се чуе през затворената врата.

— Хм… вероятно по всяко друго време, освен точно в тези четиридесет минути?

Тя издърпа кабела от контакта и шумно затътри прахосмукачката през стаята. Изгледа ме с такава злоба, че за малко да отстъпя. Последва кратка тишина и после музиката отново зазвуча.

Когато Агнес най-сетне излезе след двадесет минути, само ме погледна косо и се усмихна.

 

 

 

Онази първа седмица мина на приливи и отливи — като например първият ден, в който наблюдавах Агнес за сигнали, както мама някога следеше старото ни куче, когато мехурът му почна да отслабва. Трябва ли да излиза навън? Какво иска? Къде трябва да съм аз? Всяка сутрин тичах с Агнес и Джордж, като им махвах да продължат без мен след около километър и половина, сочейки към таза си, преди да се върна с бавни крачки в апартамента. Прекарвах много време в коридора, като се вторачвах съсредоточено в айпада си, когато някой минаваше, за да си дам вид, че знам какво правя.

Майкъл идваше всеки ден и ме информираше набързо шепнешком. Той, изглежда, прекарваше дните си в тичане между апартамента и офиса на господин Гопник на Уолстрийт, като единият от двата му мобилни телефона непрекъснато бе притиснат към ухото, докато носеше през рамо костюм от химическото чистене, а в ръка държеше чаша с кафе. Беше страшно любезен и винаги усмихнат, но нямах никаква представа дали изобщо ме харесва.

Едва виждах Нейтън. Неговите ангажименти явно бяха съобразени с графика на господин Гопник. Понякога работеше с него в пет сутринта, друг път — в седем вечерта, или отиваше в офиса му да му помогне, ако се наложи.

— Не съм нает за онова, което правя — обясни Нейтън. — Нает съм за онова, което мога да направя.

Понякога изчезваше и после разбирах, че двамата с господин Гопник са отлетели някъде за една нощ — можеше да е Сан Франциско или Чикаго. Господин Гопник страдаше от разновидност на артрита, която упорито се опитваше да контролира, така че двамата с Нейтън ходеха на плуване или тренираха, понякога дори няколко пъти дневно, в добавка към предписаните му противовъзпалителни и болкоуспокояващи лекарства.

Освен Нейтън и Джордж, треньора, който също идваше всяка делнична сутрин, другите хора, които минаха през апартамента в онази първа седмица, бяха:

Чистачите. Очевидно имаше разлика между това, което Илария вършеше — поддръжка и разтребване — и истинското почистване. Два пъти седмично екип от три жени в униформа и един мъж правеше основно почистване на целия апартамент. Не говореха с никого, само разменяха по някоя и друга дума помежду си. Всеки носеше голяма кутия с екосъобразни почистващи препарати и си тръгваха три часа по-късно, след което Илария душеше въздуха в апартамента и прокарваше пръсти по ламперията с неодобрителен поглед.

Дизайнерът на цветната украса, който пристигна с микробус в понеделник сутрин и донесе огромни вази с аранжирани цветя, които бяха разположени на стратегически места из общите помещения в апартамента. Някои от аранжировките бяха толкова големи, че се наложи по двама души да ги носят. На вратата си събуваха обувките.

Градинарят. Да, наистина. Това отначало доста ме разсмя — „Нали знаете, че сме на втория етаж?“ — докато не открих, че дългите балкони в задната част на сградата са оградени с множество саксии с миниатюрни дръвчета и цветя, които градинарят поливаше, подкастряше и тореше, преди отново да изчезне. Балконът наистина изглеждаше прекрасно така, но само аз излизах там.

Поведенческият психолог. Дребничка като птичка японка се появи към десет сутринта в петък, наблюдава Феликс от разстояние в продължение на около час, после провери храната му, тоалетната, местата, където спи, разпита подробно Илария за поведението му, след което даде съвети от какви играчки се нуждае и дали тръбата, на която остреше ноктите си, е достатъчно дълга и стабилна. Феликс я игнорираше през цялото време, докато беше в апартамента, и се спря пред нея само да си измие задника с направо обиден ентусиазъм.

Доставчиците от зеленчуковия магазин дойдоха два пъти и донесоха големи зелени каси с пресни продукти, които разопаковаха под зоркото око на Илария. Един ден успях да зърна сметката: с тези пари семейството ми — а вероятно и половината им квартал — можеше да се храни няколко месеца.

И това беше, без да броим маникюриста, дерматолога, учителя по пиано, човека, който обслужваше и чистеше колите, майстора от поддръжката на сградата, който сменяше изгорели крушки или оправяше климатика. Имаше и една тънка като клечка червенокоса жена, която мъкнеше огромни торби на „Бергдорф Гудман“ или „Сакс Пето Авеню“ и оглеждаше всичко, което Агнес пробваше, с пронизващ поглед, и отсичаше: „Не. Не. Не. О, това е идеално, скъпа. Чудесно. Можеш да го носиш с малката чанта на «Прада», която ти показах миналата седмица. А сега какво ще правим за галавечерята?“.

Освен това имаше търговец на вино и декоратор, който окачваше картините, жена, която почистваше завесите, мъж, който полираше паркета в голямата всекидневна с някаква машина, която приличаше на косачка за моравата, както и още неколцина. Просто свикнах да виждам непознати хора да се мотаят наоколо. Мисля, че през първите две седмици нямаше и ден, в който в апартамента да е имало по-малко от петима души по всяко време.

Само на теория можеше да се нарече семеен дом. Приличаше на работно място за мен, Нейтън, Илария и още безброй доставчици, сътрудници и помощници, които минаваха из стаите от зори до късни доби. Понякога след вечеря цяла групичка костюмирани колеги на господин Гопник се отбиваше в апартамента, изчезваха в кабинета му и се появяваха след около час, мърморейки за някакви обаждания до Вашингтон или Токио. Той, изглежда, никога не спираше да работи, освен във времето, когато беше с Нейтън. Дори и на вечеря двата му телефона бяха на махагоновата маса и дискретно бръмчаха като хванати в капан оси, докато се получаваха поредните съобщения.

Усетих, че наблюдавам Агнес, която понякога затваряше вратата на гардеробната си посред деня — вероятно само там можеше да се скрие — и се питах дали това място някога е било просто дом?

Това сигурно беше причината да заминават за уикенда, заключих аз. Освен ако нямаха персонал и в дома си в провинцията.

— Не. Само за това тя успя да се наложи — обясни ми Нейтън, когато го попитах. — Убеди го да отстъпи вилата на бившата си жена. Вместо това го накара да купят по-малък имот на плажа. Само с три спални. Една баня. Никакъв персонал. — Той поклати глава. — И следователно никаква Таб. Тя не е глупава.

 

 

— Здрасти.

Сам беше с униформа. Направих набързо малко изчисления наум и сметнах, че току-що е свършил смяната си. Той прокара пръсти през косата си, после се наведе напред, сякаш да ме види по-добре в пикселите на екрана. Едно малко гласче в главата ми се обади, както го правеше всеки път, когато говорех с него след заминаването: „Какво ти има, че си тръгнала да се местиш на друг континент, далеч от този мъж?“.

— Значи си отишъл на работа?

— Да — въздъхна той. — Не беше най-приятното завръщане.

— Защо?

— Дона напуска.

Не можах да скрия шока си. Дона — прямата, забавна, уравновесена Дона — беше като ин за неговия ян, негова опора, гласът на разума насред безумното им ежедневие. Беше немислимо да си представиш единия без другия.

— Какво? Но защо?

— Баща й има рак. Агресивен. Неизлечим. Иска да бъде до него.

— О, господи. Горката Дона. Горкият й татко.

— Да. Тежко е. И сега трябва да чакам да видя с кого ще ме сложат да дежуря. Едва ли ще е с някой новак, предвид дисциплинарните ми проблеми. Затова предполагам, че ще доведат някой от друг район.

Сам се бе изправял пред дисциплинарната комисия на два пъти, откакто бяхме заедно. Аз бях отговорна за поне едното от тези явявания и сега мигновено изпитах чувство на вина.

— Дона ще ти липсва.

— Да. — Изглеждаше доста унил. Искаше ми се да се пресегна през екрана и да го прегърна. — Тя ме спаси — каза той.

Не си падаше по драматичните изявления, което правеше тези три кратки думички толкова силни. Все още си спомнях ужасяващо ясно картини от онази нощ: как от раната от куршум в тялото на Сам се лееше кръв по пода на линейката, виждах Дона спокойна, уверена, да дава команди, докато крепи онази крехка нишка от скъсване, докато най-сетне дойдат и другите медици. Още усещах вкуса на страха, разтърсващ и метален, в устата ми, още помнех чувството на зловеща топлина от кръвта на Сам по ръцете си. Потреперих и изтиках образите назад в съзнанието си. Не исках Сам да е под закрилата на някой друг. Двамата с Дона бяха екип. Двама души, които биха направили всичко един за друг. И които след това вероятно щяха да се шегуват и дразнят един друг с това.

— Кога напуска?

— Другата седмица. Получи специално разрешение, предвид семейното й положение. — Той въздъхна. — Както и да е. Да минем към добрите новини, майка ти ме покани на обяд другата неделя. Явно ще хапваме телешко с гарнитура. О, а пък сестра ти ме помоли да се отбия в апартамента. Не ме гледай така — искаше да й помогна с източването на радиаторите.

— Край, това е. Вече са те хванали. Семейството ми е като огромна мухоловка.

— Ще ми е неловко без теб.

— Може би е най-добре да се прибера.

Той се опита да се усмихне ведро, но не успя.

— Какво?

— Нищо.

— Казвай.

— Не знам… Имам чувството, че съм изгубил двете си най-любими жени.

В гърлото ми заседна буца. Образът на третата жена, която бе загубил — сестра му, която бе починала от рак преди две години, увисна между нас.

— Сам, не си ме…

— Не ми обръщай внимание. Не беше честно от моя страна.

— Пак съм твоя. Просто съм далеч за известно време.

Той изду бузи.

— Не очаквах да ме засегне толкова дълбоко.

— Не знам дали това ме кара да се радвам или да тъжа.

— Ще се оправя. Просто е един от онези дни.

За миг останах загледана в него.

— Добре. Ето какъв е планът. Първо иди и нахрани кокошките. Защото това винаги те успокоява. А и природата те кара да гледаш на нещата в перспектива и така нататък.

Той се поизправи.

— И после какво?

— Ще приготвиш един от онези страхотни сосове болонезе. Които се готвят безкрайно дълго, с вино и бекон, и какво ли още не. Защото е почти невъзможно да се чувстваш зле, след като си изял страхотни спагети със сос болонезе.

— Кокошки. Сос. Добре.

— После си пусни телевизора и изгледай някой хубав филм. История, която да те завладее. Никакви реални предавания. Никакви реклами.

— Вечерните предписания на Луиза Кларк. Харесват ми.

— А после… — замислих се за миг — помисли за факта, че остават само малко повече от три седмици, докато се видим. А това означава… тадааам! — Вдигнах блузката си над гърдите.

Беше злощастно съвпадение, че Илария избра точно този момент да отвори вратата и да влезе в стаята ми с прането. Застана на вратата с куп кърпи в едната ръка и направо замръзна, загледана в разголените ми гърди и мъжкото лице на екрана. После побърза да затвори вратата, като си мърмореше нещо под нос. Притеснено се заех да оправя блузата си.

— Какво? — Сам се хилеше и се мъчеше да надникне в дясната част на екрана. — Какво стана?

— Икономката влезе в стаята ми — отвърнах, докато се оправях. — О, Господи.

Сам се бе облегнал на стола си. Вече се смееше от сърце, притиснал с длан стомаха си, където си личеше белегът от раната.

— Ти не разбираш. Тя ме мрази.

— А сега ще си известна като мадам Видеовръзка. — Имаше опасност да се задави от смях.

— Името ми ще бъде очернено в средите на икономките и домашния персонал оттук до Палм Спрингс. — Продължих да се оплаквам още малко, после се разсмях. Нямаше как да се сдържа, като гледах как Сам се смее до сълзи.

Той ми се ухили широко.

— Е, Лу, ти успя. Развесели ме.

— Лошата новина за теб е, че това беше първият и последен път, в който ти показвам прелестите си по видеовръзка.

Сам се наведе напред и ми прати въздушна целувка.

— Е, да — обади се той. — Предполагам, че трябва да се благодарим, че не беше обратното.

 

 

Илария не ми проговори цели два дни след инцидента с камерата. Извръщаше се настрани, когато влизах в стаята, и веднага си намираше нещо за вършене, сякаш само с поглед можех да я заразя с неудачната си склонност към разгонване пред хората.

Нейтън попита какво е станало между нас, след като тя ми побутна кафето с шпатула, но не можех да му обясня, без да го превърна в нещо по-сериозно, отколкото беше, затова измърморих само, че е било заради прането и че не е лошо да имаме възможност за заключване, с надеждата той да престане да ме пита.