Джоджо Мойс
Все още аз (27)

Двадесет и седма глава

Скъпа Луиза Кларк,

Казвам се Винсънт Уебър — внук на Марго Уебър, както я познавам. Но ти, изглежда, я знаеш с моминското й име — Де Уит.

Съобщението ти ме изненада, тъй като баща ми не говори изобщо за майка си — честно казано, дълги години дори си мислех, че вече не е между живите, макар сега да съзнавам, че никой не ми го е казвал конкретно.

След като получих съобщението ти, попитах майка ми и тя каза, че отношенията им са охладнели още преди аз да се родя, но се замислих и реших, че това няма нищо общо с мен и че бих се радвал да науча повече за нея (усещам намек, че здравословното й състояние не е много добро?). Не мога да повярвам, че имам още една баба!

Моля те, пиши ми пак. И благодаря за усилията.

Винсънт Уебър (Вини)

 

 

Той дойде в уреченото време в сряда следобед, в първия наистина топъл майски ден, когато улиците бяха пълни с дръзко разголена плът и нови слънчеви очила. Не бях казала на Марго, защото: а) знаех, че ще побеснее, и б) имах силното предчувствие, че просто ще излезе на разходка, докато той си тръгне. Отворих входната врата и ето че той стоеше там — висок рус мъж с ухо, надупчено на поне седем места, обут с размъкнат спортен панталон в стил четиридесетте години, комбиниран с яркочервена риза, огледално излъскани кафяви кожени обувки и метнат на раменете шарен плетен пуловер.

— Ти ли си Луиза? — попита той, когато се наведох да вдигна развълнуваното куче.

— О, боже — възкликнах, докато бавно го оглеждах от глава до пети. — Двамата с нея сте си лика-прилика. — Поканих го да влезе и заговорихме шепнешком в корида. Минаха поне две минути, в които Дийн Мартин джафкаше и ръмжеше, преди тя да извика:

— Кой беше на вратата, скъпа? Ако е онази ужасна жена на Гопник, кажи й, че свиренето й на пиано е показно и антиментално. И това го казва човек, който някога е слушал Либерачи. — После се закашля.

Тръгнах назад и го подканих да влезем във всекидневната. Отворих вратата.

— Марго, имаш гост.

Тя се обърна, намръщи се леко, облегнала ръце на стола, и продължи да го изучава още десетина секунди.

— Не те познавам — отсече тя.

— Това е Винсънт, Марго. — Поех си въздух. — Твоят внук.

Тя го зяпна.

— Здравейте, госпожо Де Уит… бабо. — Той тръгна към нея с усмивка, после се наведе и клекна пред нея, а тя се вторачи в лицето му.

Изражението й бе толкова напрегнато и сурово, че реших, че ще му се развика, но после тя издаде някакъв звук, наподобяващ хълцане. Устата й остана отворена, а костеливите й старчески ръце се вкопчиха в ръкавите му.

— Ти дойде — каза тя с тих и замечтан глас, леко накъсан, сякаш извираше дълбоко от гърдите й. — Ти дойде.

Не откъсваше поглед от него и очите й пробягваха по чертите му, сякаш вече намираха прилики, общо минало, пробуждаха отдавна забравени спомени.

— О, толкова много приличаш на баща си. — Тя протегна ръка и го докосна.

— Ще ми се да мисля, че имам по-добър вкус — усмихнато отвърна Винсънт и Марго се разсмя високо.

— Дай да те видя. О, боже. О, толкова си хубав. Но как ме намери? Баща ти знае ли за…? — Тя тръсна глава, сякаш да спре потока от въпроси, а кокалчетата й направо побеляха от стискане на ръкавите му. После се обърна към мен, сякаш за миг бе забравила, че изобщо съм там. — Е, не знам какво толкова зяпаш, Луиза. Всеки нормален човек би предложил на горкия човек едно питие. Мили Боже. Понякога нямам никаква представа какво, за Бога, изобщо правиш тук.

Винсънт явно се сепна от тона й, но аз само се обърнах и тръгнах към кухнята с грейнало лице.