Джоджо Мойс
Все още аз (26)

Двадесет и шеста глава

„В памет на Албърт Джон Комптън — Дядо“

Заупокойна служба:

Енорийска църква „Света Мери и Вси Светии“, Стортфолд Грийн

23 април, 12:30 ч.

Всички са поканени на лека закуска след това в бара „Лафинг Дог“ на улица „Пайнмаут“

Не е нужно да носите цветя, но можете да направите дарение към Фонда за пострадалите жокеи.

„Сърцата ни са празни, но сме благословени с любовта си към теб.“

 

 

Три дни по-късно отлетях за дома навреме за погребението. Бях сготвила на Марго храна за десет дни, грижливо замразена на порции, и бях оставила инструкции на Ейшък да се качва до апартамента й поне веднъж дневно под някакъв претекст, за да се увери, че е добре, или за да не се наложи да вляза седмица по-късно в зона с опасност от биологична зараза. Отложих за по-късно един от редовните й болнични прегледи, погрижих се да има чисти чаршафи, достатъчно храна за Дийн Мартин и платих на Магда, професионален гледач на кучета, за да го разхожда два пъти дневно. Категорично забраних на Марго да я уволнява още на първия ден. Казах на момичетата от магазина за винтидж дрехи, че ще отсъствам. Видях се два пъти с Джош. Той ме погали по косата, изказа съболезнованията си и сподели, че помни как се е чувствал, когато починал неговият дядо. Едва когато най-сетне бях в самолета, си дадох сметка, че хилядите задачи, които си бях поставила, са били начин да избегна действителността.

Дядо го нямаше.

Бе получил още един удар, така беше казал татко. С мама си приказвали в кухнята, докато дядо гледал надбягванията, и мама отишла да го попита дали иска да му сипе още чай, а той си бил отишъл толкова тихо и кротко, че минали петнадесет минути, преди да се усетят, че не е просто заспал.

— Изглеждаше толкова спокоен, Лу — каза ми той, докато пътувахме в минивана от летището. — Главата му бе леко наклонена настрани, а очите му бяха затворени, сякаш си дремва. Светла му памет, никой от нас не искаше да го загуби, но не е ли това хубав начин да си отидеш? В любимия си стол, в собствения си дом, пред стария телевизор. Даже не беше заложил на това надбягване, така че не се е запътил към отвъдното със съжаление, че ще изтърве печалбата. — Той се опита да се усмихне.

Аз бях вцепенена. Едва когато влязох след татко у дома и видях празния стол, успях да се убедя, че действително се е случило. Никога повече нямаше да го видя, нямаше да усетя гърба му под пръстите си, когато го прегръщах, никога повече нямаше да му приготвя чай или да разгадая мълчаливия му поглед, или да се шегувам с него, че мами на судоку.

— О, Лу. — Мама се появи откъм коридора и ме прегърна силно.

Аз също я прегърнах и усетих как сълзите й попиват върху рамото ми, докато татко стоеше зад нея, потупваше я по гърба и мърмореше:

— Хайде, стига, скъпа. Всичко е наред. Всичко ще се оправи. — Сякаш, ако го повтореше достатъчно много пъти, наистина щеше да се случи.

 

 

Колкото и да обичах дядо, понякога се чудех дали когато си отидеше, мама нямаше да се почувства донякъде освободена от отговорността да се грижи за него. Животът й толкова дълго бе тясно свързан с неговия, че тя бе успявала да отделя съвсем мъничко време за себе си; последните няколко месеца здравето му се бе влошило дотолкова, че се бе наложило тя да се откаже дори от любимите си вечерни курсове.

Но грешах. Тя беше безутешна и сякаш всеки миг щеше да се разплаче. Укоряваше се, че не е била в стаята, когато си е отишъл, просълзяваше се при вида на вещите му и мисълта дали бе направила всичко необходимо, не й даваше мира. Беше неспокойна, сякаш изгубена без някой, за когото да се грижи. Ставаше и сядаше, оправяше възглавничките, проверяваше часовника за ангажимент, който вече не съществуваше. Когато беше много нещастна, тя чистеше до припадък, обираше несъществуващ прах от ламперията и търкаше подовете, докато кокалчетата й се разранят до кръв. Вечерта седяхме с нея край кухненската маса, докато татко отиде в бара — уж да уреди последните подробности около почерпката след погребението, и тя изливаше четвъртата чаша чай, която бе приготвила по невнимание за човек, който вече не беше тук, когато най-после зададе въпросите, които я бяха измъчвали, откакто бе починал:

— Ами ако съм могла да направя нещо? Ако го бяхме завели в болницата за допълнителни изследвания? Може би щяха да видят, че съществува опасност от нов удар. — Ръцете й мачкаха нервно кърпичката.

— Но ти си направила всичко това. Водила си го на хиляди прегледи.

— Помниш ли, когато изяде два пакета шоколадови бисквити? Може това да го е довършило. Според всички съвременни изследвания захарта е дяволска работа. Трябваше да ги сложа на по-високия рафт. Не трябваше да го оставям да яде от онези проклети торти…

— Той не беше дете, мамо.

— Трябваше да го карам да си яде зеленчуците. Но беше много трудно. Не може да храниш възрастен с лъжица в устата. О, божичко, не исках да обидя никого. Очевидно при Уил беше различно…

Сложих длан върху нейната и видях как лицето й се набръчква и облива в сълзи.

— Никой не би могъл да го обича повече, мамо. Никой не би могъл да се грижи по-добре за дядо от теб.

Истината бе, че скръбта й ме караше да се чувствам неудобно. Твърде много приличаше на чувствата, които самата бях изпитала не чак толкова отдавна. Странях от нейната мъка, сякаш бе заразна, опитвах се да съм заета с друго, за да не се налага да я усещам твърде надълбоко.

 

 

Същата нощ, докато мама и татко преглеждаха документи от адвоката, отидох в стаята на дядо. Беше оставена непокътната, с оправено легло, притурката на вестника с надбягванията на стола, две от състезанията за следобеда, заградени със синя химикалка.

Седнах на ръба на леглото, прокарах показалец по бродерията на бялата покривка. На нощното шкафче имаше снимка на баба от петдесетте години, с подредени къдрици и широка и блага усмивка. Спомнях си я бегло. Но дядо беше неизменна част от детството ми, първо в малката къщичка по-надолу по улицата, където двете с Трина тичахме да хапнем нещо сладко в събота следобед, докато мама стоеше на вратата, а после, през последните петнадесет години, в стаята му у дома, с милата му, треперлива усмивка, която сякаш огряваше деня ми, или неизменното му присъствие във всекидневната с вестник и чаша чай в ръка.

Спомних си историите, които ни разказваше, когато бяхме малки, за службата му във флота (онези за безлюдните острови и маймуните по кокосовите палми може и да не са били съвсем истински), пържените филийки, които приготвяше в почернелия тиган — това бе единственото, което умееше да готви — и как, когато бях много малка, той разказваше някаква шега на баба и чак й излизаха сълзи от смях. После се замислих за последните му години, когато го бях приемала едва ли не като част от мебелировката. Не му бях писала. Не му се бях обаждала. Просто го приемах за даденост. Дали беше имал нещо против? Дали бе искал да говори с мен?

Дори не се бях сбогувала с него.

Спомних си думите на Агнес, че сърцата на онези от нас, които са далеч от дома, винаги ще са на две места. Разперих длан върху бродираната покривка. И най-накрая заплаках.

 

 

В деня на погребението слязох и заварих мама да чисти усилено за опечалените, макар, доколкото ми беше известно, да не очаквахме никого у дома. Татко седеше до масата и изглеждаше леко объркан — което бе обичайното му изражение, когато говореше с мама напоследък.

— Няма нужда да започваш работа, Джоузи. Няма нужда да правиш нищо.

— Е, все някак трябва да си запълвам времето. — Мама си свали сакото и го сгъна грижливо върху облегалката на стола, преди да застане на колене, за да се разправи с някакво невидимо мръсно петънце зад шкафа. Татко безмълвно тикна към мен чиния и нож.

— Просто казвах, Лу, скъпа, че майка ти няма защо да се захваща с нещо на мига. Тя иска да отиде в Центъра за намиране на работа веднага след заупокойната служба.

— Ти се грижеше за дядо години наред, мамо. Сега трябва да отделиш малко време за себе си.

— Не. Чувствам се по-добре, когато правя нещо.

— Няма да ни останат шкафове, ако продължиш да ги търкаш така жестоко — измърмори татко.

— Седни. Моля те. Трябва да хапнеш нещо.

— Не съм гладна.

— За бога, жено. Ще ми докараш удар, ако продължаваш така. — Той трепна в мига, в който го изрече. — Извинявай. Съжалявам. Не исках да кажа…

— Мамо? — Отидох до нея, защото тя явно не ме чуваше. Сложих ръка на рамото й и тя застина. — Мамо.

Изправи се на крака. Избърса лице с длан и погледна през прозореца.

— Каква полза от мен сега?

— Какво имаш предвид?

Тя нагласи колосаното бяло дантелено перденце.

— Вече никой не се нуждае от мен.

— О, мамо, аз се нуждая от теб. Всички се нуждаем от теб.

— Но ти не си тук, нали? Никой от вас не е. Даже Том. Всички сте надалеч.

Спогледахме се с татко.

— Това не значи, че нямаме нужда от теб.

— Дядо беше единственият, който разчиташе на мен. Даже и на теб, Бърнард, не ти трябва повече от пай и бира в бара в другия край на улицата. Какво да правя аз сега? На петдесет и осем години съм и не ме бива в нищо. Цял живот съм се грижила за някой друг, а сега вече никой не се нуждае от мен.

Очите й се напълниха със сълзи. За миг се ужасих, че ще се разреве с цяло гърло.

— Винаги ще се нуждаем от теб, мамо. Не знам какво бих правила без теб. Ти си като основите на една сграда. Може и да не те виждам постоянно, но знам, че си тук. Подкрепяш ме. Крепиш всички ни. Убедена съм, че и Трина би казала същото.

Тя ме погледна с тревожни очи, сякаш не бе сигурна в какво да вярва.

— Така е. А това… просто е тежък момент. Нуждаем се от време, за да го приемем. Но помниш ли какво стана, когато започна вечерните курсове? Колко се вълнуваше тогава? Казваше, че сякаш откриваш нови качества в себе си? Е, така ще стане и сега. Важно е най-сетне да посветиш известно време на себе си.

— Джоузи — тихо се обади татко, — ще пътуваме. Ще правим всички онези неща, които не успявахме досега, защото не можехме да го оставим сам. Може да ти дойдем на гости, Лу. Екскурзия до Ню Йорк! Виждаш ли, скъпа, животът ти не е свършил, просто ще бъде различен.

— Ню Йорк? — попита мама.

— О, боже, много бих се радвала — казах и извадих филийка от тостера. — Ще ви намеря хубав хотел и ще обиколим всички забележителности.

— Наистина ли?

— Може дори да се срещнем с онзи милионер, за когото работиш — подхвърли татко. — Да ни даде някой и друг съвет?

Така и не им бях казала за промененото си положение. Просто хапвах препечена филийка с безизразно лице.

— Ние ли? Да идем в Ню Йорк? — невярващо възкликна мама.

Татко се протегна за кутия салфетки и ми ги подаде.

— Ами защо не? Имаме спестявания. Не можеш да ги отнесеш със себе си в отвъдното. Старецът го знаеше добре. Не трябва да очакваме големи изненади в завещанието му, нали, Луиза? Страх ме е да мина край букмейкъра, за да не би да изскочи и да ми каже, че дядо му дължи петарка.

Мама изпъна рамене, стиснала парцала в ръка. Погледна встрани.

— Ние тримата в Ню Йорк. Е, няма ли да е страхотно?

— Можем да проверим полетите още довечера. — За миг се зачудих дали не мога да убедя Марго да каже, че фамилията й е Гопник.

Мама вдигна ръка към бузата си.

— О, мили боже, правя си планове, а тялото на дядо още не е изстинало. Какво ще си помисли?

— Ще си помисли, че е чудесно. Дядо би се зарадвал на този план.

— Наистина ли смяташ така?

— Убедена съм. — Пресегнах се и я прегърнах. — Той е обиколил света, докато е бил във флота, нали? Сигурна съм и че би се зарадвал, ако отново се върнеш към лекциите в образователния център за възрастни. Няма смисъл да загърбваш всичко, което си научила през последната година.

— Макар да съм почти сигурен, че той би се радвал, ако ми оставяш вечерята във фурната, преди да излезеш — обади се татко.

— Хайде, мамо. Нека да мине днешният ден и после ще почнем да планираме. Ти направи всичко, което можеше да се направи, и съм убедена, че дядо би казал, че заслужаваш следващият етап от живота ти да е приключение.

— Приключение — замисли се мама. Взе салфетка от татко и попи ъгълчето на окото си. — Как съм отгледала толкова мъдри дъщери, а?

Татко вдигна вежди и с ловко движение отмъкна филийката от чинията ми.

— Е, това очевидно се дължи на бащинското влияние. — Той изохка, когато мама го перна с кърпата по тила, но след като тя се обърна, ми се усмихна с огромно облекчение.

 

 

Погребението мина, както минава обичайно в такива случаи, с различни проявления на скръб, малко сълзи, а голяма част от събраните опечалени тайничко съжаляваха, чене знаят повечето химни. Не беше прекомерно голямо множество, както любезно се изрази свещеникът. Дядо толкова рядко бе излизал през последните месеци, че малцина от приятелите му бяха разбрали, че е починал, макар че мама беше публикувала некролог в „Стортфолд Обзървър“. Или пък повечето от тях вече бяха починали — при няколко от опечалените бе трудно да се направи разлика.

До гроба стоях до Трина, с напрегнато лице, и изпитах особена сестринска благодарност, когато ръката й се прокрадна към моята и я стисна. Погледнах през рамо и видях Еди да стиска ръката на Том, който тихичко подритваше една маргаритка в тревата и се мъчеше да не се разплаче или пък си мислеше за трансформъри или полуизядената бисквитка, която бе пъхнал в тапицерията на катафалката.

Чух свещеникът да произнася познатите думи за прахта и пепелта и очите ми се напълниха със сълзи. Избърсах ги с кърпичка. А когато вдигнах поглед, от другата страна на гроба и леко назад в малката групичка опечалени видях Сам. Сърцето ми прескочи. Заля ме гореща вълна от емоции, нещо средно между страх и гадене. За кратък миг очите ни се срещнаха над хората, аз примигнах и извърнах поглед. Когато отново погледнах, него го нямаше.

 

 

На бюфета в кръчмата, където се поднасяше закуска за опечалените, той се озова до мен. Никога не го бях виждала в костюм и сега ми се стори едновременно толкова красив и непознат, че за миг останах без дъх. Реших да реагирам на ситуацията възможно най-зряло и се престорих, че не го забелязвам, вторачвайки се напрегнато в чиниите със сандвичи като човек, който явно съвсем наскоро е бил запознат с идеята за поднесена на маса храна.

Той просто си стоеше и изчакваше да вдигна очи, а после тихо каза:

— Съжалявам за дядо ти. Знам колко сплотено семейство сте.

— Не чак толкова, очевидно, иначе щях да съм тук. — Заех се да подреждам салфетките на масата, макар че мама беше платила за сервитьори.

— Ами да, животът понякога ни поднася изненади.

— Уверих се в това. — За миг затворих очи и се опитах да преглътна укора в тона си. Поех си въздух и най-сетне го погледнах, като старателно поддържах неутрално изражение. — Е, как си?

— Не твърде зле, благодаря. А ти?

— О. Супер.

Стояхме мълчаливи за момент.

— Как е къщата ти?

— Довършвам я и следващия месец ще се нанеса.

— Уха. — За момент се сепнах и забравих за неловкото положение. Струваше ми се невероятно някой, когото познавам, да може да построи къща от основи. Бях я видяла, когато беше само бетонна площадка на земята. Но той бе успял. — Това е… това е забележително.

— Така е. Но ще ми липсва старият железопътен вагон. Харесваше ми да живея там. Всичко бе… просто.

Спогледахме се, после извърнахме погледи.

— Как е Кейти?

Съвсем кратка пауза.

— Добре е.

Майка ми се появи до мен с табла с наденички.

— Лу, миличка, би ли погледнала къде е Трина? Щеше да поднесе тези неща вместо мен… о, не. Ето я. Би ли й ги занесла? Там има хора, които нищичко не са хапнали… — Тя внезапно видя с кого говоря. Грабна таблата от ръцете ми. — Извинявай. Много съжалявам. Не исках да ви прекъсвам.

— Не ни прекъсваш — казах малко по-натъртено, отколкото възнамерявах. Стиснах ръба на таблата.

— Аз ще я взема, миличка — каза тя и задърпа таблата към себе си.

— И аз мога. — Стисках я толкова здраво, че кокалчета ми побеляха от усилието.

— Лу. Пусни. Таблата — нареди тя. Очите й ме пронизаха. Най-накрая отпуснах леко хватката и тя побърза да се махне.

Двамата със Сам стояхме до масата. Усмихнахме се неловко един на друг, но усмивките ни бързо се стопиха. Взех една чиния и сложих морковено резенче в нея. Не бях сигурна, че изобщо мога да хапна нещо, но ми се струваше странно да стоя там с празна чиния.

— Е, ще поостанеш ли?

— Само седмица.

— Как е животът отвъд океана?

— Интересен. Уволниха ме.

— Лили ми каза. Напоследък я виждам често покрай Джейк.

— Да, това е… изненадващо. — Зачудих се какво ли му бе разказала Лили за посещението им.

— Не и за мен. Очаквах го от мига, в който се видяха. Знаеш, че тя е страхотна. Двамата са щастливи.

Кимнах в знак на съгласие.

— Тя говори много. За страхотния ти приятел и как си се съвзела и си стъпила отново на крака след уволнението, как си намерила ново жилище и за работата ти в магазина за винтидж дрехи. — Явно и той като мен бе запленен от солените пръчици на масата. — Явно всичко се е подредило. Тя направо те боготвори.

— Съмнявам се.

— Каза, че Ню Йорк ти отива. — Той сви рамене. — Но май и двамата го знаем.

Погледнах го крадешком, докато той гледаше встрани, и се зачудих — с онази малка част от съзнанието си, която не умираше бавно в момента — как двама души, които някога са били толкова близки, сега едва успяват да разменят две думи.

— Имам нещо за теб. В стаята ми у дома — рязко смених темата. Не съм напълно сигурна откъде се появиха думите. Донесох го последния път, но… нали знаеш.

— Нещо за мен?

— Не точно. Бейзболна шапка на „Никс“. Купих я… преди известно време. Когато ми разказа за сестра ти. Тя не е успяла да посети Ню Йорк, но си помислих, че на Джейк може да му хареса.

Той се вторачи в мен.

Сега беше мой ред да сведа поглед към обувките си.

— Идеята е глупава — казах аз. — Мога да я дам на някой друг. Лесно ще намеря фен на „Никс“ в Ню Йорк. А и май не трябва да ти правя подаръци.

— Не. Не. Много ще му хареса. Много мило от твоя страна. — Някой натисна клаксон отвън и Сам погледна към прозореца. Зачудих се дали Кейти не го чака в колата.

Не знаех какво да кажа. Изглежда, нямаше верен отговор в случая. Опитах се да преглътна буцата, която се бе надигнала в гърлото ми. Сетих се за бала на Стрейджър — тогава бях предположила, че на Сам никак няма да му хареса, че няма да има подходящ костюм. Защо си го бях помислила? Този, с който беше, му стоеше като излят.

— Аз… ще я изпратя. Знаеш ли какво? — казах, след като вече не можех да понасям напрежението. — Мисля, че е най-добре да помогна на мама с онези… на таблата… Има наденички, които…

Сам направи крачка назад.

— Разбира се. Само исках да ти изкажа съболезнованията си. Оставям те на мира.

Той се извърна и лицето ми се сбърчи. Хубавото бе, че на това място никой нямаше да сметне подобно изражение за странно. И тогава, преди да успея да прикрия чувствата си, той се обърна към мен.

— Лу — тихо каза той.

Не можех да говоря. Само поклатих глава. После го видях как си проправя път между хората и излиза.

 

 

Същата вечер мама ми даде малък пакет.

— От дядо ли е? — попитах.

— Не ставай смешна — отвърна тя. — Дядо не е купувал подарък за никого през последните десет години. От твоя приятел Сам. Като го видях днес, и се сетих. Остави го тук последния път, когато беше у дома. Не бях сигурна какво искаш да направя с него.

Взех малката кутийка и внезапно си спомних спора ни на кухненската маса. „Весела Коледа“, бе казал тогава той и я бе оставил, преди да си тръгне.

Мама се обърна и се зае да мие чинии. Отворих пакета внимателно, като разгръщах всеки слой опаковъчна хартия с пресилено старание, като човек, който отваря наследство от отминала епоха.

Вътре имаше емайлирана значка във формата на линейка, вероятно от петдесетте години. Червеният й кръст бе от мънички червени камъчета, които можеше да са рубини или пък обикновено стъкло. Все едно блестеше в ръката ми. Малка бележка бе пъхната в капака на кутийката.

„Да ти напомня за мен, докато сме разделени. С много любов, твоят парамедик Сам. ххх“

Държах я в дланта си, а мама дойде да надникне над рамото ми. Тя рядко решава да премълчи нещо. Но този път само стисна рамото ми, целуна ме по главата и отново се зае с чиниите.