Джоджо Мойс
Все още аз (25)

Двадесет и пета глава

Трябваха ми две вечери, за да издиря внука на Марго. Джош работеше извънредно, а Марго си лягаше преди девет, затова една вечер седнах на пода до входната врата — единственото място, където можех да хвана безжичния интернет на Гопник, и започнах да търся сина й онлайн, като първо пробвах с името Франк де Уит, а след като нищо не излезе в търсачката, пробвах с Франк Олдридж Джуниър. Нямаше попадение, което би могло да е той, освен ако не се беше преместил в друга част на страната, но дори и така, датите на раждане и националността на мъжете с това име не пасваха.

Втората вечер се сетих да потърся фамилията на съпруга на Марго в старите публикации в чекмедже в стаята ми. Намерих покана за погребалната служба на Терънс Уебър, така че пробвах с Франк Уебър и открих с лек пристъп на копнеж, че тя е дарила сина си с фамилията на обичния си съпруг, починал години преди раждането. А след известно време отново бе взела моминската си фамилия — Де Уит — и напълно бе преобразила живота си.

Франк Уебър Джуниър беше зъболекар, който живееше в градче на име Тъкахоу в окръг Уестчестър. Намерих няколко попадения с името му в ЛинктИн, както и във Фейсбук през профила на жена му Лейни. Голямата новина бе, че имат син, Винсънт, който беше малко по-млад от мен. Винсънт работеше в Йонкърс за неправителствен образователен център за непривилегировани деца и именно това ме убеди окончателно. Франк Уебър Джуниър може и да беше твърде сърдит на майка си, за да иска да оправят отношенията си, но какво лошо имаше в това да опитам с Винсънт? Намерих неговия профил, поех си въздух, пратих му съобщение и зачаках.

 

 

Джош си взе почивка от безкрайните корпоративни маневри в службата и докато обядваме заедно в нудъл барз ми заяви, че компанията му организирала „ден на семейството“ следващата събота в ресторанта „Лоуб Боутхаус“ на езерото в Сентръл Парк и че искал да отида като негова партньорка.

— Бях планирала да посетя протест против закриването на библиотеката.

— Няма смисъл да си губиш времето, Луиза. Няма да промениш нищо, като стоиш с група хора и крещиш на минаващите коли.

— А и не съм част от семейството ти — изтъкнах аз, леко настръхнала.

— Почти. Хайде! Ще си изкараме чудесно. Ходила ли си в този ресторант? Прелестен е. Компанията ми определено си я бива в организирането на партита. Нали още си на вълна кажи „да“? Значи трябва да кажеш „да“ — направи мили очички насреща ми. — Моля те, съгласи се, Луиза. Хайде.

Беше ме хванал натясно и го знаеше. Усмихнах се примирено.

— Добре. Да.

— Супер! Миналата година са осигурили сумо костюми за всички и хората са се боричкали на тревата, имало е семейни състезания и други групови игри. Много ще ти хареса.

— Звучи страхотно — казах аз. Думите „групови игри“ ме привличаха толкова, колкото и „задължителна цитонамазка“. Но Джош изглеждаше толкова доволен от мисълта, че ще го придружа, че сърце не ми даде да му откажа.

— Обещавам да не се налага да се бориш с колегите ми. Но може да се наложи да се боричкаш с мен след това — допълни той, после ме целуна и тръгна.

 

 

Цяла седмица си проверявах електронната поща, но нямаше нищо, освен имейл от Лили, която питаше дали знам някое прилично място, където правят татуировки на непълнолетни, приятелски поздрав от човек, с когото явно съм учила, но когото изобщо не помнех, както и писмо от майка ми, която ми пращаше смешна анимирана картинка на свръхдебела котка, която, изглежда, си говореше с двегодишно хлапе, и една връзка към игра, наречена „Забавно фермерско фанданго“.

— Сигурна ли си, че няма проблем да останеш сама, Марго? — попитах, докато си прибирах ключовете и портмонето в чантата. Бях с бял гащеризон със златни еполети от ламе и кант в същия цвят, който тя ми беше дала от колекцията си от осемдесетте, и сега тя само плесна с ръце.

— О, стои ти великолепно. Явно си с моя размер. Някога и аз имах бюст, да знаеш! Никак не беше модерно през шестдесетте, но какво да се прави.

Сърце не ми даваше да й кажа, че съм на ръба да пръсна шевовете в горната му част, но тя беше права — бях свалила няколко килограма, откакто живеех с нея, предимно заради усилията да готвя здравословно. Чувствах се красива и се завъртях пред нея.

— Взе ли си лекарствата?

— Разбира се. Не се тревожи, скъпа. Това означава ли, че няма да се прибереш довечера?

— Не съм сигурна. Но ще изведа набързо Дийн Мартин, преди да тръгна. За всеки случай. — Поспрях, с ръка протегната към каишката му. — Марго? Защо си го нарекла Дийн Мартин? Така и не съм те питала досега.

Тонът, с който ми отговори, ми даде да разбера, че въпросът ми е идиотски.

— Защото Дийн Мартин беше най-красивият мъж, а той е най-красивото куче, естествено.

Малкото куче седеше послушно, докато изпъкналите му разногледи очи се цъклеха над изплезения език.

— Как не се досетих — отвърнах и излязох от апартамента.

 

 

— О, виж се само! — Ейшък подсвирна, когато двамата с Дийн Мартин изтичахме по стъпалата към партера. — Истинска диско звезда!

— Харесва ли ти? — попитах, заемайки моделска поза. — На Марго е.

— Сериозно? Тази жена е пълна с изненади.

— Моля те да я наглеждаш. Днес не е във форма.

— Задържах едно писмо, за да имам претекст да почукам на вратата й в шест.

— Страхотен си.

Изтичахме навън до парка, където Дийн Мартин свърши каквото там правят кучетата, а аз свърших работата с малкото пликче с известно потръпване и мръщене, а случайните минувачи ни зяпаха, както е редно, когато видиш момиче в бял гащеризон с кант от ламе да тича наоколо с превъзбудено куче и малка торбичка с изпражнения. Тъкмо се прибирахме тичешком, като Дийн Мартин лаеше доволно подире ми, когато се сблъскахме с Джош във фоайето.

— О, здрасти! — поздравих го с целувка. — Дай ми две минути, става ли? Трябва само да си измия ръцете и да си взема чантата.

— Да си вземеш чантата ли?

— Да! — вторачих се в него. — О. Портмонето. Така му казвате тук, нали?

— Имах предвид, няма ли да се преоблечеш?

Погледнах гащеризона си.

— Преоблечена съм.

— Скъпа, ако си облечена така на нашето парти, всички ще решат, че си от забавната програма.

Трябваше ми минутка да осъзная, че не се шегува.

— Не ти ли харесва?

— О. Не. Изглеждаш чудесно. Просто е малко… като костюм на травестит? Ние сме костюмари. Имам предвид, останалите жени и приятелки ще са с прави рокли или бели панталони. Просто… спортно-елегантно облекло?

— О. — Помъчих се да скрия разочарованието си. — Извинявай. Не разбирам много правилата за обличане в Щатите. Добре. Добре. Чакай тук. Връщам се веднага.

Изкачих стъпалата по две наведнъж и се втурнах в апартамента на Марго, при което й подхвърлих каишката на Дийн Мартин. Тя бе станала от креслото и ме последва по коридора, опирайки се внимателно с тънката си ръка на стената.

— Защо бързаш толкова? Все едно стадо слонове препуска из апартамента.

— Трябва да се преоблека.

— Да се преоблечеш? Но защо?

— Защото явно не съм облечена подходящо. — Ровичках в гардероба си. Прави рокли? Единствената чиста права рокля, която имах, беше психеделично розовата, която Сам ми беше подарил, но ми се струваше нередно да я облека сега.

— Според мен изглеждаш много добре — подчерта Марто.

Джош се появи на прага, след като явно ме бе последвал до горе.

— О, така е. Изглежда страхотно. Аз само… просто искам да я обсъждат заради правилните причини. — Той се засмя. Марго не му отвърна със същото.

Ровех неистово в гардероба, хвърлях нещата на леглото си, докато накрая намерих тъмносиньо дълго сако в стил „Гучи“ и раирана права копринена рокля. Облякох ги набързо и нахлузих зелените си обувки „Мери Джейн“.

— Как съм така? — попитах, когато се появих в коридора, приглаждайки косата си.

— Страхотно! — отвърна той с нескрито облекчение. — Добре. Да тръгваме.

— Ще оставя вратата отключена, скъпа — чух да казва Марго, докато тичах след Джош, който вече излизаше. — В случай че поискаш да се прибереш.

 

 

Ресторантът „Лоуб Боутхаус“ беше прелестно място, чието разположение го изолираше от шума и хаоса извън Сентръл Парк, а панорамните му прозорци разкриваха необятна гледка към езерото, чиито води проблясваха под лъчите на следобедното слънце. Беше пълно с елегантно облечени мъже в еднакви спортни панталони и жени с прически и както Джош бе казал, всички бяха в пастелни цветове или бели панталони.

Взех чаша шампанско от таблата на един сервитьор и наблюдавах безмълвно как Джош обикаля из залата, здрависва се с разни мъже, които ми изглеждаха напълно еднакви с късо подстриганите си коси, квадратни челюсти и равни бели зъби. За миг си припомних мероприятията, които бях посещавала с Агнес: отново бях попаднала в другия Ню Йорк, един съвсем различен свят от този на винтидж дрехите, пуловерите с топчета нафталин и евтиното кафе, в който се бях потопила напълно напоследък. Отпих голяма глътка от шампанското и реших да се насладя на деня.

Джош се появи до мен.

— Страхотно място, нали?

— Много е красиво.

— По-добре, отколкото да седиш в апартамента на някаква старица цял следобед, нали?

— Ами аз не мисля…

— Шефът ми идва. Добре. Ще ви запозная. Стой до мен. Мичъл!

Джош вдигна ръка и по-възрастният мъж се приближи бавно към нас, придружен от една висока и стройна брюнетка, чиято усмивка беше някак безлична. Вероятно така става с лицето ти, когато си принуден да си любезен с всички през цялото време.

— Забавлявате ли се?

— Отлично, сър — отвърна Джош. — Мястото е страхотно. Бих искал да ви представя приятелката си. Луиза Кларк, от Англия. Луиза, запознай се с Мичъл Дюмон. Той оглавява отдел „Сливания и нови придобивки“.

— Англичанка, значи? — Усетих как огромната му ръка стиска моята и я разтърсва енергично.

— Да. Аз…

— Хубаво. Хубаво. — Отново се обърна към Джош. — Е, млади човече, чувам, че си направил отлично впечатление.

Джош не можеше да скрие задоволството си. Усмивката му се разтегна по цялото лице. Погледна ме за миг, после погледна към жената до мен и осъзнах, че очаква да я заговоря. Никой не си бе направил труда да ни запознае. Мичъл Дюмон прегърна бащински Джош през рамо и двамата се отдалечиха на няколко крачки встрани.

— Ами… — подхванах аз. Повдигнах вежди и ги свалих.

Тя ми се усмихна вяло.

— Харесва ми роклята ви — произнесох универсалната реплика между две жени, които нямат какво да си кажат.

— Благодаря. Симпатични обувки — каза тя. Но по тона й си личеше, че изобщо не ги смята за такива. Погледна встрани, като явно се чудеше дали не може да си намери друг събеседник. Беше хвърлила един поглед на тоалета ми и бе преценила, че е далеч над моята категория.

Наблизо нямаше никой друг, затова опитах отново:

— Често ли идвате тук? В „Лоб Боутхаус“, имам предвид?

— Казва се „Лоуб“ — поправи ме тя.

— „Лоуб“?

— Вие го произнесохте „Лоб“. Правилното е „Лоуб“.

Докато гледах как идеално начервените й и подозрително пухкави устни неколкократно повтарят името, ме напуши смях. Отпих от шампанското си, за да го прикрия.

— Е, често ли идвате тук, в „Лоуб Боутхаус“? — не можах да се сдържа.

— Не — отвърна тя. — Макар че една от приятелките ми се омъжи тук миналата година. Сватбата беше великолепна.

— Не се и съмнявам. А с какво се занимавате?

— Домакиня съм.

— Домакиня! Майка ми също е домакиня. — Отпих отново от питието си. — Да бъдеш домакиня е просто чудесно.

Видях Джош, който гледаше съсредоточено шефа си, и изражението му за миг ми напомни на физиономията на Том, когато молеше татко да му даде от картофите си. Изражението му бе разтревожено — или поне доколкото едно лице, което не можеше да помръдне вежди, би могло да изрази тревога. Напушваше ме смях и мислено се помолих на всички богове да успея да се сдържа.

— Мая! — С ясно доловимо облекчение в гласа госпожа Дюмон — или поне предполагах, че с нея бях разговаряла досега — махна на една друга жена, която ни приближи и чиято идеална фигура бе перфектно подчертана от ментовозелена права рокля. Изчаках, докато двете разменят въздушни целувки.

— Изглеждаш просто прелестно.

— Както и ти. Много ми харесва роклята ти.

— О, толкова е стара. Много си мила. Как е твоят скъп съпруг? Все говори за бизнес.

— О, нали го знаеш Мичъл. — Госпожа Дюмон очевидно не можеше да продължи да пренебрегва присъствието ми. — Това е приятелката на Джошуа Райън. Много съжалявам, но не чух името ви. Тук е ужасно шумно.

— Луиза — представих се аз.

— Колко хубаво. Аз съм Криси. Половинката на Джефри. Нали познавате Джефри от отдел „Маркетинг и продажби“?

— О, всички познават Джефри — възкликна госпожа Дюмон.

— О, Джефри… — поклатих глава аз. После кимнах. После отново поклатих глава.

— А вие с какво се занимавате?

— С какво се занимавам ли?

— Луиза е в модния бизнес. — Джош се появи до мен.

— Определено имате индивидуален стил. Много харесвам британците, а ти, Малори? Стилът им е толкова интересен.

Последва кратко мълчание, докато всички осмислят стила ми.

— Луиза ще почва работа в „Дамска мода за всеки ден“.

— Така ли? — попита Малори Дюмон.

— Така ли? — възкликнах аз. — Да. Точно така.

— Звучи вълнуващо. Какво чудесно списание. Трябва да намеря съпруга си. Извинете ме.

След поредната вяла усмивка тя се отдалечи на главозамайващо високите си токчета редом с Мая.

— Защо го каза? — попитах, пресягайки се за още една чаша шампанско. — Защото звучи по-добре от компаньонка на стара дама ли?

— Не. Ти… просто изглеждаш като човек, който работи в модния бизнес.

— Още ли се притесняваш от облеклото ми? — Погледнах двете жени във взаимно допълващи се рокли. Внезапно си спомних как се бе чувствала Агнес на подобни събития, както и за хилядите дискретни начини, по които жените могат да намекнат на други жени, че просто не се вписват.

— Изглеждаш чудесно. Но така е по-лесно да се обясни твоят… твоята особена… уникалното ти разбиране за стил. А и донякъде е вярно.

— Аз съм напълно щастлива с онова, което правя, Джош.

— Но искаш да работиш в модния бизнес, нали? Не може вечно да се грижиш за онази старица. Виж, щях да ти го кажа по-късно, но снаха ми Деби познава една жена в маркетинговия отдел на „Дамска мода за всеки ден“. Каза, че ще се поинтересува дали нямат свободни места за стажанти или нещо подобно. Почти е сигурна, че ще се намери нещо. Какво ще кажеш? — Целият бе грейнал, сякаш ми поднасяше Светия граал.

Пийнах от чашата си.

— Добре.

— Ето, видя ли. Вълнуващо е! — Продължаваше да ме гледа с вдигнати вежди.

— Ура! — казах накрая.

Той стисна рамото ми.

— Знаех си, че ще се зарадваш. Добре. Да вървим. Следват семейните състезания. Искаш ли сода и лайм? Не мисля, че е добре да ни виждат, че пием повече от една чаша шампанско. Дай, аз ще взема тази.

Взе чашата от ръката ми, остави я на таблата на минаващ сервитьор и излязохме на поляната.

 

 

Предвид стилната обстановка и великолепието на природата, би трябвало да се насладя на следващите няколко часа. В крайна сметка бях казала „да“ на едно ново преживяване. Но истината бе, че се чувствах все по-малко на мястото си сред корпоративните двойки. Обичайният ритъм в разговорите им ми убягваше и когато бях част от случайна група, или мълчах като няма, или изглеждах глупава. Джош се спираше ту при един, ту при друг, като някакво целеустремено корпоративно торпедо, при всяко спиране лицето му бе заинтригувано и развълнувано, маниерите му — изискани и уверени. Усетих, че го наблюдавам и отново се питам какво, за бога, намира в мен. Изобщо не приличах на тези жени със стегнатите им тела и сияйна кожа, с немачкаемите рокли и разказите за некадърни бавачки и ваканции на Бахамите. Вървях подире му, повтарях лъжата за прохождащата си кариера в модния бранш и се усмихвах мълчаливо или се съгласявах, че да, наистина е много красиво тук, благодаря, и да, с удоволствие бих пийнала още една чаша шампанско, мъчейки се да игнорирам лакътя на Джош.

— Харесва ли ви събитието?

Жена с червена коса, подстригана на каре и толкова лъскава, че беше почти огледална, застана до мен, докато Джош се смееше с цяло гърло на шегата на един по-възрастен господин в бледосиня риза и спортен панталон.

— О. Страхотно е. Благодаря.

Вече бях станала много добра в усмихването и празните приказки.

— Фелисити Либърман. Работя през две бюра от Джош. Той се справя отлично.

Стиснах ръката й.

— Луиза Кларк. Наистина е страхотен. — Отстъпих крачка назад и отпих от питието си.

— До две години ще стане партньор във фирмата. Сигурна съм. Отдавна ли сте заедно?

— Хм, всъщност не. Но се познаваме от повече време.

Тя, изглежда, очакваше да кажа още нещо.

— Преди това бяхме приятели. — Бях изпила твърде много и установих, че говоря повече, отколкото съм възнамерявала. — Тогава бях с друг човек, но двамата с Джош все се натъквахме един на друг. Той твърди, че ме бил чакал. Или поне чакал, докато скъсам с бившия ми. Което е доста романтично. После се случиха куп неща и… бам! Внезапно се оказа, че имаме връзка. Знаете как стават тези неща.

— О, да. Такъв си е нашият Джош, умее да убеждава.

Нещо в смеха й ме притесни.

— Умее да убеждава? — повторих след миг.

— Заведе ли и вас в шепнещата арка?

— Какво?

Сигурно беше забелязала шокираното ми изражение. Наведе се към мен.

— „Фелисити Либърман, ти си най-сладкото момиче в целия Ню Йорк“. — Погледна към Джош, после продължи с извинителен тон: — О, не ме гледайте така. Връзката ни не беше сериозна. Но Джош наистина ви харесва. Често говори за вас на работа. Безспорно има сериозни намерения. Но, господи, мъжете и техните заучени номера, нали?

Опитах се да се засмея.

— Така си е.

Докато стане време господин Дюмон да произнесе леко самохвалната си реч и двойките да се разотиват по домовете си, вече тънех в подранил махмурлук. Джош държеше отворена вратата на чакащото такси, но аз заявих, че предпочитам да повървя.

— Не искаш ли да идем у нас? Можем да хапнем нещо.

— Уморена съм. А и Марго има час при лекаря утре — казах аз. Лицето ме болеше от фалшивите усмивки.

Той се взря изпитателно в лицето ми.

— Ядосана си ми.

— Не съм ти ядосана.

— Ядосана си ми заради онова, което казах за работата ти. — Хвана ръката ми. — Луиза, не исках да те разстройвам, скъпа.

— Но искаш да съм друга. Мислиш, че съм под нивото им.

— Не. Мисля, че си страхотна. Просто можеш да постигнеш повече, защото имаш потенциал, а аз…

— Не го казвай, става ли? Онова за потенциала. Звучи снизходително и обидно… Ами просто не искам да ми го казваш. Никога. Разбра ли?

— Уха. — Джош хвърли поглед през рамо, може би да провери дали някой колега не ни гледа. Хвана ме за лакътя. — Добре, ще ми кажеш ли какъв е проблемът?

Вторачих се в обувките си. Не исках да казвам нищо, но не можах да се сдържа.

— Колко?

— Какво колко?

— С колко жени си го правил? Онова с арката?

Това го изненада. Вдигна очи към небето и за миг се извърна.

— Фелисити.

— Да. Фелисити.

— Ами не си първата. Но беше хубаво, нали? Мислех, че ще ти хареса. Виж, просто исках да те накарам да се усмихнеш.

Двамата стояхме от двете страни на вратата на таксито, докато броячът му работеше, а шофьорът вдигна очи в огледалото за обратно виждане и продължи да чака.

— И наистина те накара да се усмихнеш, нали? Беше хубав момент. Не беше ли хубаво?

— Но вече си преживял този момент. С друга.

— Стига, Луиза. Аз да не би да съм единственият мъж, на когото си казвала мили неща? За когото си се обличала красиво? Или с когото си правила секс? Не сме тийнейджъри. Имаме минало.

— И изпитани трикове с доказано действие.

— Не е честно.

Поех си въздух.

— Съжалявам. Не става дума само за арката. Не се чувствам комфортно на подобни мероприятия. Не съм свикнала да се преструвам на такава, каквато не съм.

Усмивката му се върна на лицето, изражението му се смекчи.

— Хей, ще свикнеш. Не са лоши хора, след като ги опознаеш. Дори и онези, с които съм излизал преди. — Опита се да се усмихне.

— Щом казваш.

— Ще идем на някой от дните с мачове. Там всичко е по-непринудено. Ще ти хареса.

Усмихнах се.

Той се наведе и ме целуна.

— Всичко наред ли е? — попита той.

— Наред е.

— Сигурна ли си, че не искаш да дойдеш с мен?

— Трябвала видя как е Марго. Освен това ме боли главата.

— Така става, като прекалиш с алкохола! Пий много вода. Сигурно си се обезводнила. Ще се чуем утре.

Целуна ме, качи се в таксито и затвори вратата. Стоях загледана в него, а той ми махна, после чукна два пъти по преградата, за да даде знак на шофьора да потегли.

 

 

Когато се върнах, погледнах часовника във фоайето и се изненадах, че е едва шест и половина. Следобедът ми се бе сторил дълъг колкото няколко десетилетия. Свалих си обувките и изпитах огромното облекчение, което само жена може да изпита, когато свитите й пръсти най-сетне потънат в мек килим, после се качих до апартамента на Марго боса, хванала обувките си в ръка. Бях уморена и сърдита, без да мога да определя точната причина, сякаш бях помолена да участвам в игра, чиито правила не разбирах. Имах усещането, че бих предпочела да съм където и да било другаде. И все си мислех за думите на Фелисити Либърман: „Заведе ли и вас в шепнещата арка?“.

Влязох и се наведох да поздравя Дийн Мартин, който дотича с подскоци от другия край на коридора. Набръчканата му муцунка изразяваше такова задоволство, че беше трудно да остана в лошо настроение. Седнах на пода в коридора и го оставих да скача върху мен, мъчейки се да оближе лицето ми с розовия си език, докато накрая отново можех да се усмихна.

— Аз съм, Марго — викнах аз.

— Е, нямаше как да си помисля, че е Джордж Клуни — дойде отговорът й. — Жалко. Как бяха степфордските съпруги? Успя ли вече и теб да превърне в тяхно копие?

— Беше чудесен следобед, Марго — излъгах аз. — Всички бяха много мили.

— Толкова ли беше зле? Би ли ми донесла чашка вермут, ако случайно минаваш през кухнята, скъпа?

— Какво, за бога, е вермут? — тихо попитах кучето, но то седна да си почеше ухото със задния си крак.

— Сипи си и на теб, ако искаш — добави тя. — Предполагам, че имаш нужда.

Тъкмо се изправях на крака, когато телефонът ми звънна. За момент се стреснах — вероятно беше Джош, а не исках още да говоря с него, но когато погледнах екрана, видях, че е домашният ни номер. Притиснах телефона към ухото си.

— Татко?

— Луиза? О, слава богу.

Погледнах си часовника.

— Наред ли е всичко? При вас вече е полунощ.

— Миличка, имам лоши новини. За дядо.