Джоджо Мойс
Все още аз (24)

Двадесет и четвърта глава

От: BusyBee@gmail.com

До: KatClarkl@yahoo.com

Скъпа Трина,

Знам, че мислиш, че е твърде скоро. Но на какво ме научи Уил? Имаш само един живот, нали? А ти си щастлива с Еди, нали? Защо и аз да не съм щастлива? Обещавам ти, че ще ме разбереш, когато го видиш.

Ето какъв човек е Джош: вчера ме заведе в най-страхотната книжарница в Бруклин и ми купи цял куп романи, които смята, че ще ми харесат, после ме заведе на обяд в скъп мексикански ресторант на Източна четиридесет и шеста улица и ме накара да опитам рибни такос — не се мръщи, невероятно вкусни са. След това заяви, че иска да ми покаже нещо (не, не това). Отидохме до Главния терминал на гарата и там беше претъпкано с хора, както обикновено, така че се замислих дали пък не отиваме на екскурзия, и тогава той ми каза да опра глава до една от арките, близо до „Ойстър бар“. Аз се разсмях. Мислех, че се шегува. Но той настоя, каза ми да му се доверя.

Така че застанах аз с глава, опряна в ръба на тази огромна тухлена арка, пътниците крачеха около мен, мъчейки се да не се чувствам като пълна идиотка, а когато се озърнах, видях, че той се отдалечава. После спря по диагонал от мен, може би на петнадесетина метра, допря лице до ръба и изведнъж, въпреки целия шум и хаос, и грохота на влаковете, чух шепот в ухото си, сякаш е на сантиметри от мен: „Луиза Кларк, ти си най-сладкото момиче в целия Ню Йорк“.

Трина, беше като магия. Вдигнах очи, а той се обърна и се усмихна, и нямам представа как стана, но той тръгна към мен и просто ме грабна в прегръдките си, и ме целуна пред очите на всички, а някой ни подсвирна и честно казано, това е най-романтичното нещо, което някога ми се е случвало.

Така че, да, продължавам напред. И Джош е невероятен. Би било хубаво да се радваш за мен.

Целуни Том от мен.

Лу

 

 

Минаха седмици и Ню Йорк, както обикновено, се впусна в пролетта с шеметна скорост, никаква деликатност и много шум. Трафикът стана по-натоварен, булевардите се изпълниха с хора и всеки ден улиците около сградата ни потъваха в какофония от шум и движение, която не отслабваше чак до малките часове. Престанах да нося шапка и ръкавици на протестите за библиотеката. Пухкавото палтенце на Дийн Мартин беше изпрано и прибрано в гардероба. Паркът се раззелени. Никой не отвори дума за изнасянето ми.

Марго, вместо заплащане за помощта ми в домакинството, ми беше дала толкова много дрехи, че се наложи да престана да се възхищавам на каквото и да било пред нея, защото се опасявах, че ще се почувства длъжна да ми го подари. С времето разбрах, че със семейство Гопник може и да живееха на един и същи адрес, но това бе единственото общо помежду им. Тя преживяваше, както би казала майка ми, с жълти стотинки.

— При тези болнични сметки и разходите за поддръжка на сградата направо не знам как си мислят, че ще мога да се изхранвам — отбеляза тя, когато й подадох поредното писмо, донесено от куриер. На плика пишеше: „Отворете — предстоящи правни последици“. Тя набърчи нос и чинно го сложи върху купчината на шкафа, където щеше да остане следващите седмици, освен ако аз не го отворех.

Често се оплакваше от таксите за поддръжка на сградата, които възлизаха на хиляди долари месечно и явно бяха стигнали сума, която бе решила да игнорира, защото нямаше какво друго да направи.

Каза ми, че била наследила апартамента от дядо си, свободомислещ човек, единственият от семейството й, който не смятал, че жената е длъжна да се ограничи с ролята на съпруга и майка.

— Баща ми беше бесен, че са го пренебрегнали. Не ми говореше с години. Майка ми се опита да посредничи за сдобряването ни, но дотогава вече имаше… други проблеми — въздъхна тя.

Купуваше си зеленчуци от магазин, който търгуваше на цени за туристи, защото бе едно от малкото места, до които можеше да стигне пеша. Сложих край на това и два пъти седмично отивах до големия зеленчуков магазин от веригата „Феъруей“ на Източна осемдесет и шеста улица, където пазарувах основните хранителни стоки за около една трета от сумата, която тя би похарчила.

Ако не готвех, тя самата не хапваше почти нищо, но купуваше хубаво месо за Дийн Мартин или му вареше бяла риба в мляко, защото била полезна за храносмилането му.

Мисля, че беше свикнала с мен. Освен това беше толкова нестабилна, че и на двете ни беше ясно, че вече не може да се оправя сама. Чудех се колко ли време отнема на човек на нейната възраст да се възстанови след операция. Както и какво ли щеше да прави без мен.

— Какво ще правиш? — попитах я и махнах към сметките.

— О, няма да им обръщам внимание. — Тя махна с ръка. — Ще напусна този апартамент само в ковчег. Нямам къде да отида и на кого да го оставя, а онзи мошеник Овиц отлично го знае. Мисля, че само чака да умра и после ще си присвои апартамента под претекста, че не са плащани сметките за поддръжка, след което ще направи цяло състояние, като го продаде на някой интернет милионер или противен бизнесмен като онзи глупак Гопник.

— Не бих ли могла да ти помогна? Имам заделена известна сума от престоя си при Гопник. Така може да ти отсрочат задълженията с няколко месеца. Толкова много дължа на теб.

Тя се задави от смях.

— Скъпо момиче. Не можеш да платиш таксите за поддръжка дори и само на банята ми за гости.

Незнайно защо това предизвика бурния й смях, чак се закашля и се наложи да поседне. Но аз хвърлих едно око на писмото, след като тя си легна. „Такси за закъснели плащания“, „пряко нарушение на условията на наема“, „заплаха от принудително изгонване“ — всичко това ме караше да мисля, че господин Овиц може да не е толкова благороден — или търпелив — за какъвто го смяташе.

 

 

Продължавах да разхождам Дийн Мартин по четири пъти на ден и се опитвах да измисля как да помогна на Марго. Ужасявах се от мисълта, че може да бъде изгонена от апартамента си. Управителят на сградата едва ли би причинил това на една болна възрастна жена. Съседите й сигурно щяха да се възпротивят. После се сетих колко бързо господин Гопник ме беше изпъдил и колко изолирано един от друг живееха. Не бях сигурна дали изобщо ще забележат.

Стоях на Шесто Авеню и зяпах разпродажбата в магазин за бельо, когато ми хрумна една идея. Момичетата в магазина за винтидж дрехи може и да не продаваха „Шанел“ и „Ив Сен Лоран“, но биха могли или пък щяха да знаят кой би могъл. Марго имаше безброй дизайнерски дрехи, за които колекционерите биха платили големи суми. Пазеше чанти, които вероятно струваха хиляди долари.

Заведох Марго да ги види под претекст, че излизаме на разходка. Денят бе прекрасен и предложих се разходим по-далеч от обичайното, глътка чист въздух щеше да й се отрази добре. Тя ме скастри да не ставам смешна и че никой не е дишал чист въздух в Манхатън от тридесет и седма година насам, но се качи в таксито без възражения, после и Дийн Мартин скочи в скута й и заедно се отправихме към Ист Вилидж, където тя се намръщи на бетонната фасада на магазина, сякаш някой я беше помолил да влезе в кланица за развлечение.

— Какво си направила с ръцете си? — Марго спря до касата и се загледа в кожата на Лидия. Тя беше с яркозелена блуза с буфон ръкави и на ръцете й се виждаха три грижливо изрисувани японски пъстри шарана в оранжево, зелено и синьо.

— О, татуировките ми. Харесват ли ти? — Лидия вдигна ръката си към светлината, прехвърляйки цигарата в другата.

— Ако исках да изглеждам като железничар.

Понечих да отведа Марго в друга част на магазина.

— Ела, Марго. Виж, подредили са всичките си винтидж дрехи в отделни зони — ако имаш дрехи от шестдесетте, те отиват ето тук, а там — онези от петдесетте. Като в твоя апартамент.

— Няма нищо общо с моя апартамент.

— Имам предвид, че продават като твоите дрехи. Доста успешна търговия в днешно време.

Марго подръпна ръкава на една блуза, после се вгледа през очилата си в етикета.

— „Ейми Армистед“ е ужасна марка. Никога не съм понасяла тази жена. Или пък „Ле Гранд Фоли“. Копчетата им все падаха. Използваха евтини конци.

— Тук отзад има някои много специални рокли. — Отидох до секцията с коктейлни рокли, където бяха изложени най-хубавите неща в женската колекция. Извадих една на „Сакс Пето Авеню“ в тюркоазно, поръбена с пайети и мъниста на подгъва и ръкавите, и я вдигнах пред себе си с усмивка.

Марго се взря в нея, после обърна етикета с цената. Намръщи се при вида на сумата.

— Кой, за бога, би платил толкова?

— Хората, които обичат хубавите дрехи — отвърна Лидия, която се бе появила зад нас. Шумно дъвчеше дъвка и забелязах как Марго леко примигва всеки път, когато челюстите й се срещнеха.

— Наистина ли има клиенти за тях?

— При това заможни — казах аз. — Особено за дрехи в безупречно състояние като твоите. Всички тоалети на Марго са били съхранявани в калъфи и в климатизирана среда. Има неща още от четиридесетте години.

— Те не са мои. Бяха на майка ми — засегна се тя.

— Сериозно? Какво имаш? — попита Лидия, като безцеремонно огледа палтото на Марго. То беше на „Джейгър“, вълнено, с дължина три четвърти и беше допълнено от черна кожена шапка като онези без периферия от викторианската епоха. Макар времето да бе доста меко, явно й бе студено.

— Какво имам аз ли? Нищо, което да искам да изпратя пак, много благодаря.

— Но, Марго, имаш някои много хубави костюми — на „Шанел“ и на „Живанши“, които вече не ти стават. Имаш и шалове, чанти — би могла да ги продадеш на специализирани магазини. Даже и на аукционни къщи.

— „Шанел“ носи добри пари — вещо отбеляза Лидия. — Особено вечерните чанти. Ако не е твърде износена, една „Шанел“ с двойно закопчаване и дизайн на каре лесно може да стигне от две и половина до четири хиляди. Чисто нова не струва много повече, ако ме разбирате. А ако е „Питон“, уха, цената скача до небето.

— Ти имаш няколко такива, Марго — обадих се аз.

Тя само стисна по-здраво чантата си „Ермес“ от алигаторска кожа.

— Имаш ли още такива? Можем да ги продадем. За дизайнерските неща дори имаме списък с чакащи клиенти. Една дама от Асбъри Парк е готова да плати до пет хиляди за прилична чанта на „Ермес“. — Лидия се пресегне да погали с пръст чантата, а Марго се дръпна рязко, сякаш я беше нападнала.

— Това не са просто „неща“ — отсече тя. — Аз не притежавам „неща“.

— Струва си да си помислиш. Имаш доста, които вече не използваш. Ако ги продадеш, ще можеш да си платиш сметките за поддръжка на апартамента и да спреш да се тревожиш.

— Но аз не се тревожа — сопна се тя. — И ще съм ти много благодарна, ако не обсъждаш финансовото ми състояние публично, сякаш даже ме няма. О, не ми харесва това място. Мирише на стари хора. Хайде, Дийн Мартин. Нуждая се от чист въздух.

Последвах я навън, като се опитах безмълвно да се извиня на Лидия, която само сви рамене, без да се засегне. Предполагам, че дори и беглата възможност част от гардероба на Марго да се появи в магазина й, беше смекчила значително борбената й натура.

 

 

Хванахме си такси, без да говорим. Ядосвах се на себе си заради липсата на такт и едновременно с това се дразнех на Марго за категоричния й отказ да обмисли разумното ми предложение. Не ме погледна през целия път. Седях до нея с Дийн Мартин, пухтящ между нас, и мислено подреждах аргументите в моя полза, докато мълчанието й не ме пречупи. Погледнах я странишком и видях възрастна жена, която съвсем наскоро бе излязла от болница. Нямах право да я притискам за каквото и да било.

— Не исках да те разстройвам, Марго — казах аз, докато й помагах да слезе от таксито. — Просто сметнах, че това може да е изход от затрудненото положение. Нали разбираш, от дълговете и всичко останало. Не искам да изгубиш дома си.

Марго изправи гръб и нагласи кожената си шапка с костеливата си ръка. Гласът й бе изтънял и почти хленчещ и тогава разбрах, че тя също си е повтаряла аргументите в своя полза наум през целия път насам.

— Ти не разбираш, Луиза. Това са моите вещи, моите деца. За теб може да са стари дрехи, възможност за финансова изгода, но за мен са скъпоценни. Те са моето минало, красиви, ценени останки от живота ми.

— Съжалявам.

— Не бих ги пратила в онова мизерно място за втора употреба, дори по корем да се влача. А мисълта да видя непозната да крачи по улицата в тоалет, който някога съм обичала! Бих се почувствала толкова нещастна. Не. Знам, че се опитваше да помогнеш, но не съм съгласна.

Обърна се и отказа да поеме протегнатата ми ръка, като вместо това изчака Ейшък да й помогне да влезе в асансьора.

 

 

Въпреки някои отделни неразбирателства, двете с Марго прекарахме пролетта в мир и сговор.

През април, както бе обещала, Лили дойде в Ню Йорк, придружена от госпожа Трейнър. Бяха отседнали в „Риц Карлтън“, само на няколко преки от нас, и поканиха и нас с Марго на обяд. Когато се събрахме, имах усещането, че някаква игла бавно съшива разпокъсаните парчета от живота ми.

Госпожа Трейнър, с дипломатичните си маниери, се държеше чудесно с Марго и двете намериха общи теми — историята на сградата и Ню Йорк като цяло. По време на обяда видях една по-различна Марго — остроумна, начетена, оживена от новата компания. Госпожа Трейнър, оказа се, била идвала тук за медения си месец през седемдесет и осма и сега обсъждаха ресторанти, галерии и изложби от онова време. Госпожа Трейнър разказваше за работата си като съдия, а Марго обсъждаше отношенията между колегите в офисите през седемдесетте и двете се смееха гръмко, като сякаш намекваха, че ние, младите, не бихме могли да разберем за какво говорят. Хапнахме салата и риба, увита в прошуто. Забелязах, че Марго си бодва едва-едва и побутва храната в чинията си, и си казах, че едва ли някога ще изпълни дрехите си.

Лили, междувременно, се навеждаше към мен и ме разпитваше къде бихме могли да отидем, така че да сме далеч от стари хора и каквото и да било културно обогатяване.

— Баба е наблъскала програмата ми за тези четири дни с толкова много образователни неща. Трябва да ходя в Музея на модерното изкуство, в някакви ботанически градини и тем подобни, което е окей, ако си падаш по тези неща, но аз всъщност искам да ходя по клубове и магазини и да се размажа от кеф. Нали все пак сме в Ню Йорк!

— Вече говорих с госпожа Трейнър. Ще те изведа утре, докато тя е на среща със свой братовчед.

— Сериозно? Слава Богу. През лятната ваканция заминавам на екскурзия във Виетнам. Казах ли ти? Искам да си купя свестни къси панталонки. Такива, че да мога да ги нося седмици и да не им личи, че не са прани. И може би яко рокерско кожено яке.

— С кого ще ходиш? С приятелка ли? — повдигнах вежда.

— Звучиш като баба ми.

— Е?

— С гаджето ми. — И тъкмо да си отворя устата, тя ме прекъсна: — Но не искам да говоря за него.

— Защо? Много се радвам, че си имаш приятел. Това е чудесна новина. — Снижих глас. — Сестра ми пазеше човека до себе си в голяма тайна, но се оказа, че всъщност е криела различната си сексуална ориентация.

— Не и аз. Нямам желание да се ровя в женски градини. Пфу.

Помъчих се да потисна смеха си.

— Лили, не е нужно да пазиш личния си живот в тайна от нас. Ние искаме само да си щастлива. Можеш да споделиш с нас.

— Баба е наясно с така старомодно наречения от теб мой „личен живот“.

— Тогава защо не ми кажеш? Мислех, че си споделяме всичко!

Лили доби измъчената физиономия на човек, хванат натясно. Въздъхна престорено драматично и остави ножа и вилицата си. Погледна ме, сякаш се готвеше за битка.

— Защото става дума за Джейк.

— Джейк?

— На Сам.

Ресторантът сякаш се завъртя около мен и после бавно спря. Насилих се да се усмихна.

— Добре!… Уха!

Тя се намръщи.

— Знаех си, че ще реагираш така. Виж, просто се случи. Но да не си помислиш, че постоянно си говорим за теб! Срещнахме се случайно няколко пъти — нали помниш, че се запознахме в онази група за психологическа помощ за преодоляване на скръбта? Ами просто се харесахме, разбираме се един друг и решихме да пътуваме заедно през лятото. Не е кой знае какво.

Умът ми препускаше.

— Запозна ли го с госпожа Трейнър?

— Да. Той идва у нас и аз ходя у тях. — Тя сякаш зае отбранителна позиция.

— Значи често виждаш…

— Баща му. Имам предвид, че понякога виждам и Сам, но предимно бащата на Джейк. Който не е лош човек, но още е доста депресиран и яде тонове торта седмично, което тревожи Джейк. Това е една от причините да искаме да се махнем от всичко. Поне за около шест седмици.

Тя продължи да говори, но в главата ми бучеше и не можех да разбера какво точно казва. Не исках да слушам за Сам дори и косвено. Не исках да слушам за любимите ми хора, които си играеха на щастливо семейство, докато аз бях на хиляди мили от тях. Не исках да знам за щастието на Сам или за Кейти с нейните секси устни и как сигурно си живееха щастливо в новопостроената им къща, превърната в кътче за горещи страсти, в което двамата се гушкаха в еднаквите си униформи.

— А как е новият ти приятел? — попита тя.

— Джош? Джош! Страхотен е. Невероятен. — Внимателно оставих ножа и вилицата отстрани до чинията си. — Направо… сбъдната мечта.

— Искам да го видя, покажи ми го на снимка. Адски дразнещо е, че никога не качваш нищо във Фейсбук. Нямаш ли негови снимки на телефона си?

— Не — отвърнах, а тя набърчи носле, сякаш това бе абсолютно неприемлив отговор.

Не беше истина. Имах снимка на двама ни в един ресторант с открита тераса, направена само преди седмица. Но не исках да разбира, че Джош е почти пълно копие на баща й. Или щеше да се разстрои, или да го отбележи гласно, и тогава аз щях да се разстроя.

— Е, кога ще си тръгваме от този погребален салон? Сигурно може да оставим старите да си довършат обяда. — Лили ме сръчка. Двете жени продължаваха да си приказват. — Казах ли ти, че адски дразня дядо с въображаемия обожател на баба? Казах му, че ще ходят на почивка на Малдивите и че баба е ходила до „Ригби енд Пелър“, за да се запаси с ново бельо. Кълна се, почти е на ръба да се пречупи и да заяви, че още я обича. Направо си умирам от смях.

 

 

Колкото и да обичах Лили, бях благодарна на госпожа Трейнър, че натоварената й програма с културни събития през следващите няколко дни ограничаваше времето ни заедно, с изключение на шопинг обиколката ни. Присъствието й в града, след като бе подробно запозната с живота на Сам, бе създало особена вибрация във въздуха, която не знаех как да неутрализирам. Хубавото бе, че Джош бе толкова погълнат от работата си, че не забелязваше, че съм потисната или разсеяна. Но Марго го забеляза и една вечер, когато любимото й „Колело на късмета“ бе свършило и станах да изведа Дийн Мартин на последната му за деня разходка, тя ме попита направо какво има.

Казах й. Не виждах причина да го скрия.

— Още го обичаш — каза тя.

— Говориш като сестра ми — отвърнах. — Не го обичам. Просто… толкова много го обичах преди. А краят беше толкова ужасен и си мислех, че като съм тук и водя различен живот, ще се изолирам от него. Вече не влизам в социалните мрежи. Не искам да следя никого. Но въпреки това информацията за бившия ти някак намира начин да достигне до теб. И явно не мога да се съсредоточа в нищо, докато Лили е тук, защото сега тя е част от неговия живот.

— Може би трябва да се чуеш с него, скъпа. Струва ми се, че имате какво още да си кажете.

— Нямам какво повече да му кажа — отсякох. Разгорещих се. — Положих толкова усилия, Марго. Писах му, пращах му имейли, звънях му. Знаеш ли, че той не ми написа нито едно писмо? За три месеца? Помолих го да ми пише, защото смятах, че това е чудесен начин да поддържаме връзка и да научаваме разни неща един за друг, и да очакваме с нетърпение момента, в който ще си поговорим, както и че ще имаме нещо, което да ни напомня за времето, когато сме били разделени, а той просто… не го направи.

Тя седеше и ме наблюдаваше, скръстила ръце над дистанционното.

Изправих рамене.

— Но няма проблем. Защото вече продължих напред. И Джош е направо страхотен. Имам предвид, той е красив, мил и има чудесна работа, амбициозен е — о, колко е амбициозен само. Наистина ще стигне далеч, казвам ти. Има неща, които иска да постигне — къща, кариера и да може да дава на другите. Иска да дава на другите! А още дори няма какво да даде!

Седнах. Дийн Мартин застана пред мен объркан.

— И е напълно наясно, че иска да бъде с мен. Никакви „ако“ или „но“. Буквално ме нарече своя приятелка на първата ни среща. А знам, че в този град хората непрекъснато сменят приятелките си. Разбираш ли каква късметлийка съм?

Тя кимна леко.

Отново се изправих.

— Така че изобщо не ме интересува някакъв си там Сам. Все пак едва се бяхме опознали, когато дойдох тук. Подозирам, че ако не ни се бе наложило да получим спешна медицинска помощ, нямаше да се съберем. Даже съм сигурна в това. И очевидно не съм била жената за него, иначе щеше да ме изчака, нали така? Защото хората така правят. Значи в крайна сметка всичко е наред. Много съм щастлива всъщност с начина, по който се развиха нещата. Всичко е наред. Повече от наред.

Последва кратко мълчание.

— Разбирам — тихо отрони Марго.

— Много съм щастлива.

— Виждам, скъпа. — Продължи да ме гледа още миг-два, после сложи ръце на облегалките на креслото. — Хайде. Може би е време да изведеш горкото кученце. Очите му направо ще изскочат.