Джоджо Мойс
Все още аз (23)

Двадесет и трета глава

От: BusyBee@gmail.com

до: MirandMrsBernardClark@yahoo.com

Здравей, мамо!

Радвам се, че двете с Мария сте си прекарали толкова хубаво на чаша чай във „Фортнъм и Мейсън“ на рождения й ден. Макар да съм съгласна, че наистина е прекалено да платиш толкова за пакет бисквити, и съм сигурна, че и двете с Мария можете да изпечете по-вкусни кифлички у дома. Твоите са много леки. И не, никак не е добре, че тоалетната в театъра не е била на ниво. Сигурна съм, че като служител по чистотата, тя има набито око за подобни неща. Радвам се, че има кой да се грижи за всичките ти… хигиенни нужди.

Тук всичко е наред. Ню Йорк още е доста студен, но както знаеш, имам дрехи за всякакви случаи! Има няколко неразбории на работа, но се надявам, че ще са се уредили, когато пак се чуем. И да, напълно приех станалото със Сам. Случват се такива неща.

Съжалявам за дядо. Надявам се, че когато се почувства по-добре, ще можеш отново да посещаваш вечерните курсове.

Липсвате ми всички. Много.

С много обич,

Лу

P.S. Може би е най-добре да ми пишеш или пращаш имейли чрез Нейтън засега, защото имам някакъв проблем с пощата.

 

 

Госпожа Де Уит излезе от болницата десет дни по-късно, дясната й ръка беше в гипс, който изглеждаше твърде тежък за слабото й тяло, а очите й примижаваха на дневната светлина, с която бе отвикнала. Доведох я у дома с такси. Ейшък ни посрещна на ъгъла и й помогна да се качи бавно по стълбите. Тя за първи път не му се сопна и не го отпрати, а пристъпваше внимателно, сякаш вече приемаше запазването на равновесие за даденост. Бях й занесла в болницата тоалета, който бе поискала — бледосин костюм с панталон на „Селин“ от седемдесетте години, светложълта блуза и бледорозова вълнена барета, както и някои от кремовете и гримовете от тоалетката й, и седнала на ръба на болничното й легло, й бях помогнала да се гримира. По собствените й думи опитите й да си сложи грим с лявата ръка, я правели да изглежда като пияница, който вече е изгълтал три коктейла с бренди за закуска.

Дийн Мартин доволен подскачаше и душеше краката й, гледаше нагоре към нея, после ме поглеждаше многозначително, сякаш да ми каже, че вече мога да си вървя. С него бяхме постигнали нещо като примирие. Той си ядеше храната и се свиваше на кълбо в скута ми, а и по-бързото темпо и по-дългите разходки май бяха започнали да му харесват, защото малката му опашка се мяташе бясно, щом ме видеше да хващам каишката.

 

 

Госпожа Де Уит бе силно развълнувана, ако радостта можеше да се изрази чрез многобройни оплаквания от очевидните ми пропуски в грижата за него, както и от факта, че в рамките на дванадесет часа тя го обяви едновременно за надебелял и отслабнал и постоянно мърмореше с извинителен тон, че го е оставила на неадекватните ми грижи.

— Горкото ми бебче. На непозната ли те оставих? Така ли направих? И тя не се грижеше добре за теб? Всичко е наред. Мама вече си е у дома. Всичко е наред.

Тя бе видимо доволна, че си е вкъщи, но аз не можех да скрия притеснението си. Бяха й предписали страшно много хапчета само за една счупена китка, дори по американските стандарти, и се зачудих дали не страда от остеопороза. Казах на Трина, която коментира, че в Англия сигурно ще ти предпишат няколко болкоуспокояващи и да не вдигаш нищо тежко, после се разсмя.

Усещах обаче, че госпожа Де Уит е доста по-немощна след престоя си в болницата. Беше бледа и кашляше често, а отлично скроените й дрехи висяха по тялото й. Сготвих й макарони със сирене, а тя хапна четири-пет хапки, заяви, че са много вкусни, но отказа да яде повече.

— Стомахът ми се е свил в онова ужасно място. Вероятно се е опитвал да избегне противната им храна.

Отне й половин ден да огледа целия апартамент, тътрейки се бавно от стая в стая, за да си спомни кое къде е и да се увери, че всичко си е на мястото — постарах се да не го приемам като проверка дали не съм откраднала нещо. Най-накрая седна на високия тапициран стол и въздъхна тихичко.

— Не мога да ти опиша колко е хубаво да си у дома.

Каза го, сякаш не беше очаквала, че ще се върне. А после задряма. За стотен път се сетих за дядо и какъв късмет имаше, че мама се грижи за него.

Госпожа Де Уит очевидно бе твърде слаба, за да бъде оставена сама, а и явно не бързаше особено да ме отпрати. Затова без конкретно обсъждане на ситуацията просто останах. Помагах й да се облече и й готвех, а през първата седмица извеждах Дийн Мартин на разходка по няколко пъти на ден. Към края на седмицата забелязах, че ми е разчистила пространство в четвъртата спалня — беше преместила разни книги и дрехи малко по малко, така че да разтреби едно нощно шкафче, което да мога да използвам, и етажерка, на която да си сложа нещата. Присвоих си банята за гости, изтърках я до основи и пуснах крановете, докато от тях потече чиста вода. После дискретно се заех да почистя всички онези кътчета в нейната баня и кухнята, които влошеното й зрение бе пропуснало.

 

 

Водех я до болницата за контролни прегледи и седях отвън с Дийн Мартин, докато ме повикаха да я взема. Запазих й час при фризьор и я изчаках, докато тънката й сребриста коса бъде оформена в меки къдрици — дребен жест, който явно й подейства по-ободрително от всички медицински грижи. Помагах й за грима и намирах различните й чифтове очила. Тя ми благодареше тихо и учтиво за помощта, както се благодари на любим гостенин.

Понеже осъзнавах, че след като е живяла сама дълги години, тя сигурно се нуждае от лично пространство, често излизах за няколко часа на ден, седях в библиотеката и си търсех работа, но без напрежението, което бях изпитвала по-рано, а и честно казано, нямаше какво друго да върша. Когато се връщах, тя обикновено спеше или гледаше телевизия.

— О, Луиза — възкликваше тя, като се поизправяше, сякаш сме прекъснали за малко разговора си, — чудех се къде си. Би ли била така добра да изведеш Дийн Мартин на разходка? Струва ми се доста неспокоен…

 

 

В събота ходех с Мийна на протестите за библиотеката. Тълпите вече бяха доста оредели, след като бъдещето на библиотеката зависеше не само от обществената подкрепа, но и от изхода на публично финансирано съдебно дело. Никой не таеше големи надежди. Стояхме, вече не толкова зъзнещи с всяка изминала седмица, размахвахме поовехтелите си плакати и приемахме с благодарност горещите напитки и закуските, които ни носеха собствениците на близките заведения за хранене. Бях свикнала да се оглеждам за познати лица — бабата, която бях срещнала при първото си идване, която се казваше Мартин и вече ме поздравяваше с прегръдка и топла усмивка. С няколко други хора си махвахме за поздрав и разменяхме по няколко думи — с пазача, жената, която носеше пикантните кюфтенца, с библиотекарката с разкошната коса. Никога повече не видях възрастната дама с разкъсаните шевове на раменете като еполети.

Бях прекарала тринадесет дни в апартамента на госпожа Де Уит, когато се сблъсках с Агнес. Като се има предвид колко близо една до друга живеехме, бе изненадващо, че не се бе случило по-рано. Валеше като из ведро и аз бях с един от старите дъждобрани на госпожа Де Уит — жълто-оранжев, найлонов, от седемдесетте години, на големи кръгли цветя, а тя бе сложила на Дийн Мартин късо шлиферно с вдигната качулка, което ме караше да прихвам, щом го погледнех. Тичахме по коридора, като аз се смеех при вида на муцунката му под качулката, и внезапно спрях, когато вратата на асансьора се отвори и оттам излезе Агнес, следвана от млада жена с ай пад и коса, прибрана в стегната конска опашка. Тя също спря и се вторачи в мен. Нещо неразгадаемо премина по лицето й — може би неловкост, нямо извинение или дори потиснат гняв от присъствието ми, трудно бе да се каже. Погледът й срещна моя, тя отвори уста, сякаш да каже нещо, после стисна устни и мина край мен, като че ли не ме бе видяла, лъскавата й руса коса се полюшваше, а момичето я следваше плътно по петите.

Останах вторачена в тях, докато входната врата се тръшна подпре им, а бузите ми пламтяха като на отхвърлен влюбен младеж.

Бегло си спомних как се смеехме в закусвалнята.

Приятелки сме, нали?

После си поех дълбоко въздух, повиках дребното кученце, за да му сложа каишката, и излязохме в дъжда.

 

 

В крайна сметка именно момичетата от магазина за винтидж дрехи ми предложиха платена работа. От Флорида пристигна контейнер с дрехи — няколко гардероба — и им трябваше помощ, за да се прегледа всяка, преди да я изложат за продажба, да се зашият липсващите копчета и да се изгладят и изперат всички рокли и блузи навреме за панаира на винтидж дрехи в края на април. (Онези, които не миришеха свежо, биваха връщани най-често.) Заплащането беше минимално, но компанията беше приятна, кафето — безплатно, а и ми даваха двадесет процента отстъпка. Апетитът ми за пазаруване бе намалял, предвид липсата на жилище, но с удоволствие приех и след като се уверих, че госпожа Де Уит бе укрепнала достатъчно, за да разхожда сама Дийн Мартин поне до края на улицата и обратно, хуквах към магазина всеки вторник в девет часа сутринта и прекарвах деня в задната стаичка, където почиствах, шиех и си бъбрех с момичетата по време на почивките им за по цигара, които, изглежда, бяха на всеки петнадесет минути.

Марго — вече ми бе забранено да я наричам госпожа Де Уит: „Живееш в дома ми, за бога“ — ме изслуша внимателно, когато й разказах за новата си работа, после ме попита как поправям дрехите. Описах й огромната пластмасова кутия със стари копчета и ципове, но добавих, че цари пълен хаос и често не мога да намеря подходящо копче, а и рядко има повече от три еднакви. Тя се надигна тежко от стола и ми махна да я последвам. Напоследък вървях плътно след нея, защото не ми се струваше съвсем стабилна и често залиташе на една страна като претоварен кораб в бурни води. Но се справяше, като се подпираше с ръка на стената за допълнителна опора.

— Под леглото, скъпа. Не, ето там. Има два сандъка. Точно тези.

Коленичих и измъкнах два тежки дървени сандъка с капаци. Бяха пълни догоре с редици от копчета, ципове, ленти и ресни. Имаше телени копчета, всевъзможни видове закопчалки, всички прилежно разделени и надписани, както и медни моряшки копчета, и дребнички китайски, покрити с яркоцветна коприна, костени копчета и порцеланови, зашити прилежно върху малки картонени лентички. В подплатения капак имаше пълен набор от карфици, безброй различни по размер игли, както и разнообразие от копринени конци върху малки макарички. Прокарах пръсти по тях с благоговение.

— Подариха ми ги на четиринадесетия ми рожден ден. Дядо ми поръча да ги донесат от Хонконг. Ако ти потрябва нещо, можеш да провериш тук. Преди имах навика да свалям копчетата и циповете на дрехите, които повече нямаше да нося. Така, ако изгубиш копчето на някоя хубава блуза и не можеш да го замениш, винаги имаш на разположение пълен комплект, който да зашиеш наново.

— Но няма ли да ти трябват?

Тя махна със здравата си ръка.

— О, пръстите ми вече са твърде тромави за шиене. Често дори не мога да се закопчая. А напоследък много малко хора изобщо се главоболят да си шият копчета или ципове — просто изхвърлят дрехата на боклука и си купуват нещо ужасно от онези магазини с разпродажбите. Вземи ги, скъпа. Хубаво е да знам, че са полезни някому.

И така, с малко късмет и вероятно помощ свише, сега имах две работи, които харесвах. И това ми носеше известно задоволство. Всеки вторник вечер се връщах у дома с няколко рокли или блузи в карирана найлонова торба от химическо чистене и докато Марго дремеше или гледаше телевизия, внимателно махах копчетата от дрехата и зашивах нови, след което й ги показвах за одобрение.

— Шиеш много прилично — отбеляза тя, вперила поглед в бодовете ми през очилата си, докато седяхме и гледахме „Колелото на късмета“. — Очаквах, че и в това ще си толкова безнадеждна, колкото и във всичко останало.

— Общо взето само в това ме биваше в училище. — Пригладих гънките в скута си и се приготвих да сгъна сакото.

— И аз бях така — каза тя. — На тринадесет вече сама си шиех дрехите. Мама ми показа как да изрязвам кройките и това беше. С мен беше свършено. Вманиачих се по модата.

— С какво си се занимавала, Марго?

— Бях моден редактор в списание „Дамска мода“. Спряха го през деветдесетте, но беше на пазара близо тридесет години, че и отгоре, а аз бях моден редактор през повечето време.

— Това списанието в рамките ли е? Онези на стените?

— Да, това са любимите ми корици. Запазих ги от сантименталност. — Лицето й за миг омекна и тя наведе глава, като ми хвърли съучастнически поглед. — Навремето това беше голяма работа, да знаеш. Тогава не се гледаше с добро око на заемането на ръководни постове от жени, а начело на модните страници беше един ужасен мъж и моят редактор — прекрасен човек, господин Олдридж — се възпротиви и заяви на шефовете, че един стар и закостенял човек, който още носи жартиери на чорапите си, не може да диктува модата за младите момичета. Той смяташе, че имам набито око, и ме повиши, и така започна всичко.

— Значи затова имаш толкова много красиви дрехи.

— Ами определено не съм се омъжила за богаташ.

— Някога омъжвала ли си се?

Тя сведе поглед и зачопли нещо на коляното си.

— Господи, колко много въпроси задаваш. Да, омъжих се. За прекрасен човек. Терънс. Работеше в едно издателство. Но почина през шестдесет и втора година, три години след като се оженихме.

— Никога ли не си искала деца?

— Имах син, скъпа, но не от съпруга си. Това ли искаше да знаеш?

Изчервих се.

— Не. Имам предвид, не по този начин. Аз… Боже… да отгледаш деца, е… искам да кажа, не бих си позволила да…

— Стига си плещила, Луиза. Докато скърбях за съпруга си, се влюбих в неподходящия човек и забременях. Родих детето, но това предизвика скандал и в крайна сметка решихме, че е най-добре родителите ми да го отгледат в Уестчестър.

— Къде е той сега?

— Все още е там. Доколкото знам.

Премигнах.

— Не го ли виждаш?

— О, виждах го. Всеки уикенд и през ваканциите през цялото му детство. Но когато възмъжа, той установи, че не съм майката, която искаше да бъда, и се настрои срещу мен. Трябваше да направя избор. По онова време не беше прието да работиш, ако си омъжена или имаш деца. Избрах работата. Наистина смятах, че не бих могла да живея без нея. А Франк, шефът ми, ме подкрепи. — Тя въздъхна. — За съжаление, синът ми така и не ми прости.

Последва дълга тишина.

— Съжалявам.

— Да. И аз. Но стореното — сторено.

Тя се закашля, затова й сипах чаша вода и й я подадох. Тя махна към шишенцето с лекарства, които държеше на шкафа, и изчаках, докато изгълта едно. После се успокои и се намести като квачка, която за кратко е разрошила перата си.

— Как се казва?

— Още въпроси… Франк-младши.

— Значи баща му е…

— Редакторът в списанието, да. Франк Олдридж. Беше доста по-възрастен от мен и женен и се опасявам, че това е другото голямо разочарование за сина ми. Беше му доста тежко в училище. Тогава хората гледаха на тези неща по този начин.

— Кога го видя за последен път? Сина ти, имам предвид.

— Мисля, че беше… през осемдесет и седма. Годината, в която се ожени. Разбрах за щастливото събитие по-късно и му написах писмо, в което обясних колко съм наранена, че не ме е поканил, а той ми заяви съвсем недвусмислено, че отдавна съм изгубила правото да бъда част от живота му.

За момент останахме мълчаливи. Лицето й бе напълно непроницаемо и не можех да разбера какво си мисли и дали просто не гледа телевизия. Не знаех какво да й кажа. Не можех да намеря думи, които да подхождат на толкова голяма болка. Но после тя се обърна към мен.

— И това беше краят. Майка ми почина след няколко години, а тя бе основната ми връзка с него. Понякога се чудя как е той — дали изобщо е жив, дали има деца. Беше напълно прав, разбира се. Нямах никакви права над него, нито над живота му.

— Но той е твой син — прошепнах аз.

— Така е, но аз не се държах като типичната майка, нали? — Тя въздъхна пресекливо. — Имах много хубав живот, Луиза. Обичах работата си и общувах с чудесни хора. Пътувах до Париж, Милано, Берлин, Лондон много по-често, отколкото повечето жени по мое време… Имах прекрасен апартамент и страхотни приятели. Не се тревожи за мен. Не е вярно, че жените могат да имат всичко. Никога не сме могли и никога няма да можем. Жените винаги са изправени пред труден избор. Но да се занимаваш с онова, което обичаш, носи голяма утеха.

Мълчахме, потънали в мисли. После тя опря длани на коленете си.

— Скъпо момиче, ще ми помогнеш ли да ида до тоалетната? Чувствам се доста изморена и мисля да си лягам.

 

 

Онази нощ лежах будна и размишлявах над казаното от нея. Двете с Агнес, живеещи на метри една от друга, всяка обвита от собствената си мъка, в един по-различен свят биха могли да си бъдат утеха една на друга. Мислех и за високата цена, която жената трябва да плати, какъвто и избор да направи, освен ако нямаше много ниски очаквания. Но това вече го знаех, нали? Бях дошла тук и това ми бе струвало скъпо.

Често в малките часове на нощта чувах гласа на Уил да ме гълчи и да ми казва, че не бива да изпадам в меланхолия, а да си припомня всичко, което бях постигнала. Лежах в мрака и мислено изброявах постиженията си на пръстите на ръцете си. Имах дом — поне за известно време. Имах платена работа. Още бях в Ню Йорк и имах приятели. Имах нова връзка, макар понякога да се чудех как се бях озовала в нея. Бих ли постъпила по различен начин, ако имах тази възможност? Заспах с мисълта за възрастната жена в съседната стая.

 

 

На етажерката на Джош имаше четиринадесет спортни купи, като четири бяха по-големи от главата ми — за американски футбол, бейзбол, лека атлетика, както и детски трофей от олимпиада по правопис. Бях идвала в апартамента му и преди, но едва сега, трезва и без да бързам за никъде, успях да го разгледам и да оценя постиженията му. Имаше негови снимки в спортен екип, запечатали моменти на триумф, прегърнал съотборниците си, перфектната му усмивка разкриваше перфектните му зъби. Сетих се за Патрик и сертификатите по стените на апартамента му и се зачудих защо мъжете изпитват потребност да изтъкват постиженията си като пауни, които постоянно разперват лъскавата си опашка.

Когато Джош остави телефона, леко подскочих.

— Поръчах храна за вкъщи. Опасявам се, че съм толкова ангажиран на работа, че не ми остава време за готвене. Но ще хапнем най-вкусната корейска храна извън корейския квартал.

— Нямам нищо против — отвърнах. Не можех да преценя качеството на корейската храна поради липсата на опит. Просто се наслаждавах на възможността да го видя. Беше ми толкова приятно да вървя към центъра, без да се боря със сибирски вятър, дълбок сняг или проливен леден дъжд.

А и апартаментът на Джош не беше точно заешка дупка, както го бе описал, освен ако заекът не е решил да се пренесе в реновирана мансарда в район, който някога е бил средите на художници, но сега приютяваше четири бутика на „Марк Джейкъбс“, бижутерии, специализирани кафенета и луксозни магазини, на прага на които стояха мъже с микрофон и слушалка на ухото. Цялото жилище беше с варосани в бяло стени, дъбов паркет, модернистична мраморна маса и мек кожен диван. Наличието на няколко внимателно подбрани декоративни елемента и дизайнерски мебели свидетелстваше, че всичко е много грижливо премислено, издирено, подредено и че най-вероятно са били използвани услугите на интериорен дизайнер.

Беше ми купил цветя — благоуханен букет от зюмбюли и фрезии.

— По какъв повод? — попитах аз.

Той сви рамене, докато ме канеше да вляза.

— Просто ги видях, докато се прибирах от работа, и си помислих, че ще ти харесат.

— О, благодаря. — Вдишах дълбоко. — Това е най-хубавото нещо, което ми се е случвало от много време насам.

— Цветята ли? Или аз? — Той повдигна вежда.

— Ами ти също не си лош.

Лицето му помръкна.

— Невероятен си. И цветята са страхотни.

Сега се усмихна широко и ме целуна.

— Е, ти пък си най-хубавото нещо, което ми се е случвало от много време — тихо каза той, когато се отдръпна. — Имам чувството, че съм те чакал дълго, Луиза.

— Срещнахме се едва през октомври.

— Да, но живеем в епохата на мигновеното удовлетворение. И сме в града, където получаваш всичко, което поискаш, на секундата.

Личеше си, че Джош ме желае силно, и това ме изпълваше с невероятна мощ. Не бях съвсем сигурна с какво съм го заслужила. Исках да го попитам какво вижда в мен, но подозирах, че ще прозвучи патетично, затова се опитах да отгатна.

— Разкажи ми за жените, с които си излизал — подхвърлих от дивана, докато той вадеше чинии, прибори и чаши в малката кухня.

— Освен свалките по „Тиндър“? Умни, красиви, обикновено успели… — Наведе се да измъкне шишенце сос за риба от дъното на един шкаф. — Но честно казано, някак обсебени от собствената си персона — отбеляза той. — Не допускаха да ги видиш без грим и изпадаха в паника, ако прическата им не е идеална, а и държаха да качат всичко, което направят, в Инстаграм и социалните мрежи, и то представено във възможно най-добра светлина. Включително срещите с мен. Сякаш никога не можеха да се отпуснат напълно.

Той се изправи, вдигнал две бутилки.

— Искаш ли чили сос? Или предпочиташ соев? Излизах с едно момиче, което имаше навика да проверява в колко часа ще ставам и си нагласяше алармата с половин час по-рано, за да си оправи косата и грима. Така че винаги да я виждам само в безупречен вид. Дори това да значеше да стане в четири и половина.

— Добре. Държа да те предупредя, че аз не съм така.

— Знам, Луиза. Бил съм с теб в леглото.

Изритах обувките си и подвих крак.

— Предполагам, че е доста впечатляващо, че са полагали толкова усилия.

— Да. Но може да е и леко изтощително. И никога не се чувстваш съвсем… наясно какво се крие под външната обвивка. При теб почти всичко е ясно. Ти си такава, каквато изглеждаш.

— Като комплимент ли да го приема?

— Да. Ти си като момичетата, с които съм израснал. Откровена си.

— Семейство Гопник не смятаха така.

— Да вървят по дяволите. — Тонът му бе необичайно рязък. — Знаеш ли, мислех си за това. Можеш да докажеш, че не си направила онова, в което те обвиняват. Можеш да ги съдиш за несправедливо уволнение и накърнена репутация, накърнени чувства и…

Поклатих глава.

— Сериозно. Гопник се ползва с репутация на справедлив, старомоден и достоен човек в бизнес средите, а и винаги е много активен в благотворителните събития, но те е уволнил без основателна причина, Луиза. Загубила си работата и дома си без предупреждение и без компенсация.

— Той мислеше, че крада.

— Да, но явно е съзнавал, че не постъпва правилно, иначе щеше да повика полиция. Предвид положението му в обществото, съм готов да се обзаложа, че ще си намериш адвокат, който ще поеме случая с опция за заплащане само при спечелване на делото.

— Не искам да го правя, наистина. Не си падам по съдебните дела.

— Ами, да. Ти си твърде мила. В случая се държиш като типична англичанка.

На вратата се позвъни. Джош вдигна показалец, сякаш искаше да каже, че разговорът не е приключил. Изчезна в тесния коридор и го чух да се разплаща с куриера, докато аз довърших подреждането на масата.

— И знаеш ли какво? — продължи той, когато се появи с торбата в кухнята. — Даже и да нямаше доказателства, обзалагам се, че Гопник ще плати тлъста сума само да предотврати появата на тази история във вестниците. Помисли какво може да означава това за теб. Имам предвид, че само преди две седмици спеше на пода на приятел.

Не му бях казала, че съм спала в леглото на Нейтън.

— Това може да ти донесе приличен депозит за апартамент под наем. По дяволите, ако си намериш свестен адвокат, дори може и да си купиш апартамент. Знаеш ли колко пари има Гопник? Прочут е с богатството си. И то в град на много богати хора.

— Джош, знам, че ми мислиш доброто, но искам да забравиш за това.

— Луиза, ти…

— Не. — Сложих ръце на масата. — Никого няма да съдя.

Той замълча за минутка, вероятно подразнен от невъзможността да ме притисне повече, после сви рамене и се усмихна.

— Добре, хайде, време е за вечеря! Нали не си алергична към нещо? Хапни си пилешко. Ето, обичаш ли патладжан? Чилито им с патладжан е върхът.

 

 

Онази нощ спах с Джош. Не бях пияна, не бях уязвима и не бях загубила ума и дума от страст. Просто исках животът ми да се нормализира, бяхме хапнали и пийнали, приказвахме си и се смяхме до късно вечерта, а после той дръпна завесите и намали осветлението, и сякаш това беше естественото продължение или поне не намирах причина да не бъде. Той беше толкова хубав. Кожата му беше безукорна, скулите ясно изразени, а косата му беше мека и кестенява, с леко златисти кичури, дори и след дългата зима. Целувахме се на дивана, отначало нежно, а после страстно, той остана без риза, аз също и се принудих да се фокусирам върху този прекрасен, внимателен мъж, този принц от Ню Йорк, а не върху несвързаните неща, към които се отплесваше въображението ми, и тогава изпитах желание, като далечен и доверен приятел, докато накрая успях да забравя всичко освен усещането за тялото му върху моето, а по-късно и вътре в мен.

След това той ме целуна нежно и ме попита дали съм щастлива, после измърмори, че трябва да поспи, а аз останах да лежа, като се мъчех да не обръщам внимание на сълзите, които необяснимо бяха бликнали от очите ми и се стичаха към ушите ми.

Какво ми беше казал Уил? Трябва да уловиш мига. Да се възползваш от възможностите, когато се появят. Да бъдеш човек, който казва „да“. Ако бях отблъснала Джош, дали щях да съжалявам вечно за това? Обърнах се безшумно в чуждото легло и се загледах в профила му, докато спеше, в идеално правия му нос и устата, която толкова приличаше на тази на Уил. Замислих се за многобройните неща, които Уил щеше да хареса в него. Дори можех да си ги представя заедно, да се шегуват един с друг с лек привкус на съревнование. Можеше дори да са приятели. Или врагове. Бяха почти стряскащо еднакви.

Може би ми е било съдено да бъда с този мъж, казах си аз, макар и да стигнах дотук по странен и заобиколен път. Може би Уил ми бе изпратен отново. И с тази мисъл избърсах сълзите си и се унесох в кратък и неспокоен сън.