Джоджо Мойс
Все още аз (22)

Двадесет и втора глава

Скъпа мамо,

Извинявай, че не съм ти писал скоро. Работим денонощно по сделката с Китай и често стоя буден по цяла нощ заради различните часови зони. Ако звуча замаяно, това е, защото така се и чувствам. Получих бонуса и се зарадвах (и изпратих голяма част от него на Джорджина, за да си купи колата, която искаше), но през последните няколко седмици разбрах, че в крайна сметка вече не се чувствам добре тук.

Не че не ми харесва начинът на живот — знаеш, че работата никога не ме е плашила. Просто ми липсват толкова много неща от Англия. Липсва ми хуморът. Липсва ми да чувам британски акцент, поне истинския такъв — няма да повярваш колко много хора се правят на по-изискани и от Нейно Величество. Искам да мога да отскоча до Париж, Барселона или Рим. А емигрантското общество тук е толкова скучно. В тесните златни среди на финансите накрая се оказваш все с едни и същи хора, независимо дали си в Нантъкет или Манхатън. Знам, че си мислиш, че си падам по определен тип жени, но тук е направо комично: руса коса, безумно слаби, с еднакви тоалети, ходят на едни и същи курсове по пилатес…

Помниш ли Руп? Старият ми приятел от клуба „Чърчил“? Каза ми, че в неговата фирма има свободно място. Шефът му ще долети след няколко седмици и иска да се срещнем. Ако всичко мине добре, може да се върна в Англия по-рано от очакваното.

Обичах Ню Йорк. Но всяко нещо с времето си, а мисля, че моето тук изтече.

С обич, Уил х

 

 

През следващите няколко дни звънях на няколко обяви за работа, но дамата с приятния глас, която се нуждаеше от бавачка, ми затвори телефона, когато чу, че нямам препоръки, а местата за сервитьори вече бяха заети. Позицията на продавач-консултант в магазина за обувки още бе вакантна, но мъжът, с когото говорих, каза, че липсата на опит в сферата на продажбите ще доведе до понижение на надницата ми с два долара на час, и аз пресметнах, че едва ще ми остават пари за пътни. Прекарвах сутрините си в закусвалнята, следобедите в библиотеката в Уошингтън Хайтс, която беше тиха и топла и където, ако не броим онзи охранител първия ден, никой не ме гледаше, сякаш очаква да запея пиянски песни или да се изпикая в ъгъла.

Понякога се срещах с Джош на обяд в нудъл бара до офиса му, за да го осведомя докъде съм стигнала в търсенето на работа, и се стараех да не обръщам внимание на факта, че редом с безукорното му облекло на преуспял човек аз се чувствах като все по-мърлява и безполезна неудачница.

— Ще се оправиш, Луиза. Само се дръж — казваше той и ме целуваше на раздяла, сякаш вече се бяхме разбрали да сме заедно. Не можех да мисля за значението и на това, затова реших, че не е задължително да е лошо както толкова други неща в живота ми, и следователно мога да го оставя настрани. Засега. Освен това ментовият му дъх бе приятен.

Не можех да остана още дълго в стаята на Нейтън. Предната сутрин се бях събудила прегърната от огромната му ръка, а нещо твърдо се притискаше в гърба ми. Преградата от възглавници явно се бе разместила и скупчила хаотично в краката ни. Замръзнах, опитах се дискретно да се отдръпна от съненото му тяло, а той отвори очи и ме погледна, след което скочи като ужилен, стиснал възглавница пред слабините си.

— Човече. Не съм искал… аз не се опитвам да…

— Нямам идея за какво говориш! — отсякох, докато си нахлузвах пуловера. Не можех да го погледна, в случай че…

Той подскочи от крак на крак.

— Аз само… не знаех, че съм… О, човече. Господи.

— Всичко е наред! И без това трябваше да ставам! — Хукнах и се затворих в тясната баня за десет минути, с пламнали страни, докато слушах как се облича и се блъска наоколо. Беше излязъл, когато се върнах в стаята.

Какъв беше смисълът да оставам в крайна сметка? Така или иначе можех да прекарам още една, най-много две нощи в стаята на Нейтън. Изглежда, най-доброто, на което можех да се надявам, дори и ако имах късмета да си намеря работа, беше минимална заплата и апартамент с хлебарки и дървеници, който да деля с някого. Ако се приберях у дома, поне щях да спя на собствения си диван. Може би Трина и Еди бяха толкова влюбени, че щяха да поискат да заживеят заедно, и тогава щях да разполагам с апартамента си. Опитах се да не мисля как ще ме накара да се почувствам това — празните стаи и връщането в положението, в което бях преди шест месеца, да не говорим за близостта на работното място на Сам. Всяка сирена на минаваща линейка щеше да е горчиво напомняне за онова, което бях изгубила.

Беше започнало да вали, забавих крачка, когато приближих сградата, и вдигнах поглед към прозорците на семейство Гопник изпод вълнената си шапка, като отбелязах, че още светят, макар Нейтън да ми беше казал, че са излезли на някаква галавечеря. За тях животът бе продължил гладко, сякаш никога не бях съществувала. Може би точно в този момент Илария чистеше с прахосмукачката или мърмореше заради разпилените по дивана списания на Агнес. Семейство Гопник — и този град — ме бяха засмукали и изплюли. Въпреки милите й думи, Агнес ме бе захвърлила категорично и решително както змия сменя кожата си — и то без дори да погледне назад.

„Ако не бях дошла тук — казах си ядосано, — можеше още да имам дом. И работа.“

Ако не бях дошла, още щях да имам Сам.

Мисълта помрачи и без това лошото ми настроение, свих рамене и пъхнах замръзналите си ръце в джобовете, готова да се прибера във временното си жилище, стая, в която трябваше да се промъквам крадешком, и легло, което споделях с човек, който се ужасяваше да ме докосне. Животът ми се бе превърнал в гротеска, неспирно повтаряща се несполучлива шега. Потърках очи, усетила студения дъжд върху кожата си. Още тази вечер щях да си резервирам билет и да се прибера у дома с първия възможен полет. Щях да се стегна и да започна отначало. Нямах друг избор.

Всяко нещо с времето си.

Тогава забелязах Дийн Мартин. Стоеше на покритите с килим стъпала, които водеха към сградата, трепереше без палтенцето си и се озърташе, сякаш се чудеше накъде да хукне. Приближих се още крачка, надникнах във фоайето, но нощният портиер беше зает с някакви пакети и не го беше забелязал. Госпожа Де Уит не се виждаше никъде. Реагирах бързо, наведох се и го грабнах, преди да се усети. Задържах извиващото се тяло на ръка разстояние и хукнах бързо по задните стълби, за да го върна на стопанката му, като кимнах на нощния портиер на влизане.

Имах си основателна причина да съм тук, но въпреки това се появих в коридора към апартамента на Гопник със страх: ако се върнеха неочаквано и ме видеха, дали господин Гопник нямаше да реши, че съм замислила нещо? Дали нямаше да ме обвини в нахлуване в чужда собственост? Важеше ли това и за коридора? Тези въпроси жужаха в главата ми, докато Дийн Мартин се извиваше яростно и се мъчеше да захапе ръцете ми.

— Госпожо Де Уит? — повиках я тихичко, хвърляйки поглед през рамо. Входната й врата бе открехната и аз пристъпих вътре и повиших глас: — Госпожо Де Уит? Кучето ви отново е излязло.

Чувах телевизора да гърми, затова направих още няколко крачки навътре.

— Госпожо Де Уит?

Не последва отговор, затова затворих внимателно вратата и оставих Дийн Мартин на пода, защото не исках да го държа повече, отколкото бе абсолютно наложително. Той мигновено изтича към всекидневната.

— Госпожо Де Уит?

Първо забелязах крака й, протегнат на пода до стола. Отне ми секунда да осъзная видяното. Заобиколих стола и се хвърлих на пода, притиснала ухо до устата й.

— Госпожо Де Уит? — повиках я аз. — Чувате ли ме?

Дишаше. Но лицето й бе бяло-синкаво като мрамор. Зачудих се от колко ли време е там.

— Госпожо Де Уит? Събудете се! О, Господи… събудете се!

Хукнах из апартамента да търся телефона. Беше в коридора, на една масичка, с няколко указателя до него. Набрах деветстотин и единадесет и обясних какво съм заварила.

— Екипът ни пътува към вас, госпожо — каза глас отсреща. — Можете ли да останете с пациента и да го посрещнете?

— Да, да, да. Но тя е много стара и немощна и изглежда, е в безсъзнание. Моля ви, побързайте.

Изтичах до спалнята за одеяло и я завих, мъчейки се да си спомня какво ми беше казвал Сам за подобни случаи. Една от най-големите опасности беше изстиването на тялото, след като е лежало неподвижно с часове, преди да бъде открито. А тя беше толкова студена въпреки централното отопление в сградата. Седнах на пода до нея и взех ледената й ръка в своята, погалих я нежно, като се опитвах да й покажа, че не е сама. Внезапно през ума ми мина мисълта, че ако умре, може да обвинят мен. Господин Гопник щеше да свидетелства, че съм престъпничка, нали така. За миг се замислих дали да не побягна, но не можех да я оставя.

Точно насред тези черни мисли тя отвори едното си око.

— Госпожо Де Уит?

Тя примигна, сякаш се опитваше да разбере какво е станало.

— Аз съм Луиза. От отсрещния апартамент. Боли ли ви нещо?

— Не знам… моята… китката ми… — немощно каза тя.

— Линейката идва насам. Ще се оправите. Всичко ще бъде наред.

Тя ме погледна неразбиращо, сякаш се мъчеше да се сети коя съм и какво изобщо й приказвам. После сбърчи чело.

— Къде е той? Дийн Мартин? Къде е кучето ми?

Огледах стаята. Кучето се бе разположило удобно в единия ъгъл и шумно ближеше гениталиите си. Вдигна очи, когато чу името си, и се изправи на крака.

— Тук е. Добре е.

Тя затвори очи с облекчение.

— Ще се погрижиш ли за него? Ако се наложи да постъпя в болница? Сигурно ще ме вземат в болница, нали?

— Да. Разбира се.

— Има папка в спалнята ми, която трябва да им дадеш. На нощното шкафче е.

— Няма проблем. Ще я взема.

Стиснах ръката й и докато Дийн Мартин ме гледаше подозрително откъм вратата — е, мен и камината едновременно — зачакахме мълчаливо пристигането на парамедиците.

 

 

Отидох до болницата с госпожа Де Уит, като оставих Дийн Мартин в апартамента, понеже не беше разрешено да се качва в линейката. След като нужните документи бяха подписани и тя бе приета в болницата, тръгнах обратно към „Лейвъри“, след като я уверих, че ще се грижа за кучето. Щях да се върна сутринта и да й докладвам какво прави. Малките й сини очи се бяха насълзили, докато с прегракнал глас ми обясняваше за храната му, разходките и какво точно обича и не обича, докато накрая лекарите не я помолиха да замълчи и настояха да си почива.

Взех метрото до Пето Авеню, едновременно изтощена до краен предел и изпълнена с адреналин. Влязох с ключа, който госпожа Де Уит ми беше дала. Дийн Мартин чакаше в коридора, застанал на четири лапи по средата на помещението, от цялото му телце се излъчваше подозрение.

— Добър вечер, млади момко! Искаш ли да вечеряш? — попитах, сякаш му бях стара приятелка, а не някой, който се опасява, че може да му бъде отхапан крака. С престорена увереност минах край него на път за кухнята, където се опитах да дешифрирам инструкциите за точното количество пилешко и гранули, които бях надраскала на опакото на ръката си.

Сложих храната в купичката му и я побутнах с крак към него.

— Ето, заповядай! Да ти е сладко!

Той ме зяпна, големите му изскочили очи бяха начумерени и гневни, а челото му бе набръчкано от тревога.

— Храна! Вкусно!

Продължи да ме гледа.

— Още не си гладен, така ли? — казах аз. Заднешком излязох от кухнята. Трябваше да реша къде ще спя.

Апартаментът на госпожа Де Уит бе приблизително два пъти по-малък от този на Гопник, но това не означаваше, че не е голям. Имаше огромна всекидневна с прозорци от пода до тавана и гледка към Сентръл Парк, която бе цялата в бронз и опушено стъкло, сякаш е била обзаведена по някое време от епохата на „Студио 54“. Традиционна трапезария, пълна с антични мебели, по които имаше дебел слой прах, който предполагаше, че не е била използвана поколения наред, кухня с меламинов плот и стари уреди, килер и четири спални, включително голямата спалня, към която имаше баня и прилична гардеробна. Баните бяха дори по-стари и от тези на Гопник и от крановете потичаха непредвидими потоци вода. Обикалях из апартамента с онова смирено благоговение, което те обзема в празната къща на човек, когото не познаваш добре.

Когато стигнах до голямата спалня, си поех дълбоко въздух. Всичките три и половина стени бяха пълни с дрехи, прилежно окачени в редици, покрити с найлонови пликове и висящи на подплатени закачалки. В гардеробната бе истинско пиршество на цветове и материи, допълнено отгоре и отдолу от рафтове с купища чанти, кутии с шапки и подходящи за тях обувки. Бавно обиколих навсякъде, като докосвах с пръсти платовете, спирах за малко да погаля нежно някой ръкав или да побутна внимателно някоя закачалка, за да разгледам тоалета.

И не бяха само тези две стаи. Докато малкият мопс топуркаше подозрително подире ми, минах през две от другите спални и открих още — редици рокли, костюми с панталони, палта и кожени яки в дълги и климатизирани гардероби. Имаше етикети на „Живанши“, „Биба“, „Хародс“, „Мейсис“, обувки от „Сакс Пето Авеню“ и „Шанел“. Както и етикети на дизайнери, които никога не бях чувала — френски, италиански и дори руски, дрехи от различни епохи: спретнати костюми с къси поли и широки рамене от епохата на Кенеди, свободно падащи кафтани, сака с подплънки. Надникнах в кашоните и намерих дамски шапки без периферия и тюрбани, огромни очила с нефритени рамки и нежни перлени нанизи. Не бяха подредени в определен порядък, затова просто се гмурнах в тях, вадех случайни неща, разгръщах меката опаковъчна хартия, пипах материите, тежестта на плата, вдъхвах наситения аромат на стари парфюми, изваждах ги, за да се полюбувам на кройката и модела.

На малкото празно място по стените над рафтовете се виждаха окачени в рамки кройки на рокли, корици на списания от петдесетте и шестдесетте с усмихнати и кокалести модели в безумно пъстри свободни или силно вталени рокли от епохата след Втората световна война. Сигурно бе минал поне час, преди да осъзная, че никъде не бях видяла друго легло. Но го открих в четвъртата спалня, покрито с различни дрехи — тясно, единично легло, вероятно от петдесетте години, с богато украсена табла от орехово дърво, също толкова красиво гравиран гардероб и скрин. Имаше и още четири реда със закачалки от по-обикновения вид, каквито се намират в съблекалните, а редом с тях кутии с аксесоари — бижута с изкуствени камъни, колани, шалове. Преместих няколко внимателно от леглото и легнах отгоре му, като усетих как матракът потъва, което свидетелстваше, че е стар, но нямаше значение. На практика щях да спя в гардероб. За първи път от много дни насам не се чувствах потисната.

Щях да прекарам поне една нощ в Страната на чудесата.

 

 

На другата сутрин нахраних и разходих Дийн Мартин, като реших да не се засягам от това, че мина по цялото Пето Авеню настрани, вторачил едното си око постоянно в мен, сякаш очакваше да направя някоя беля, а после тръгнах за болницата, нетърпелива да уверя госпожа Де Уит, че скъпоценното й куче е добре, макар и постоянно нащрек за атака. Вероятно нямаше да й кажа, че единственият начин да го убедя да си изяде закуската, бе, като настържа отгоре пармезан.

Когато пристигнах в болницата, с облекчение видях, че вече е с по-човешки цвят на лицето, макар и странно неугледна без обичайните си грим и прическа. Наистина си бе счупила китката и я бяха подготвили за операция, след която щеше да остане в болницата още седмица заради така наречените „усложняващи обстоятелства“. След като си признах, че не съм близък роднина, отказаха да ми кажат повече.

— Ще се грижиш ли за Дийн Мартин? — попита тя, а по лицето й бе изписана тревога. Той очевидно бе основната й грижа. — Може би ще ти позволят да се отбиваш от време на време да го видиш през деня? Мислиш ли, че Ейшък би могъл да го изведе на разходка? Ще бъде ужасно самотен. Не е свикнал без мен.

Мислех си доколко е разумно да й кажа истината. Но пък истината бе толкова рядко явление в сградата ни напоследък, че реших да бъда напълно открита.

— Госпожо Де Уит, трябва да ви кажа нещо. Аз… вече не работя за семейство Гопник. Уволниха ме.

Главата й леко потъна във възглавницата. Тя безшумно изговори думата, сякаш й бе непозната.

— Уволниха?

Преглътнах.

— Мислят, че съм откраднала пари от тях. Мога само да ви кажа, че не съм го направила. Но смятам, че е редно да знаете, защото може да решите, че не искате помощта ми.

— Виж ти — немощно отрони тя. И отново: — Виж ти.

Известно време мълчахме.

После тя присви очи.

— Но не си го направила.

— Не, госпожо.

— Намери ли си друга работа?

— Не, госпожо. Търся си.

Тя поклати глава.

— Гопник е глупак. Къде живееш?

Отклоних очи.

— Хм… аз… ами в момента спя в стаята на Нейтън. Което не ни устройва. Ние не сме… нали разбирате… романтично обвързани. И очевидно семейство Гопник не знаят…

— Е, на мен ми се струва, че нещата могат да се наредят и за двете ни. Искаш ли да се грижиш за кучето ми? И евентуално да продължиш да си търсиш работа от моята страна на коридора? Поне докато се прибера у дома?

— Госпожо Де Уит, за мен ще бъде удоволствие. — Не можах да сдържа усмивката си.

— Разбира се, ще трябва да се грижиш по-добре за него, отколкото досега. Ще ти дам наставления. Сигурна съм, че е ужасно разстроен.

— Ще направя всичко, което кажете.

— И трябва да идваш тук всеки ден и да ми казваш как е. Това е много важно.

— Разбира се.

След като това бе решено, тя се отпусна на възглавницата с видимо облекчение. Затвори очи.

— Няма по-голям глупак от стария глупак — измърмори тя.

Не бях сигурна дали говори за господин Гопник, или за себе си, или за някой съвсем различен човек, затова изчаках, докато заспи, и тогава се върнах в апартамента й.

 

 

Посветих цялата седмица на грижите за изцъкленото, подозрително настроено кисело шестгодишно куче порода мопс. Разхождахме се четири пъти дневно, стържех пармезан върху закуската му и само след няколко дни той престана да застава по средата на всяка стая, в която се намирам, и да ме зяпа с набърчено чело, сякаш чака да направя нещо неописуемо, а само лягаше наблизо и пъшкаше тихичко. Малко ме беше страх от него, но изпитвах и съжаление — единственият човек, който някога го бе обичал, бе изчезнал внезапно и нямаше как да го убедя, че ще се върне у дома.

Освен това бе доста приятно да съм в сградата, без да се чувствам като престъпник. Ейшък, който бе отсъствал няколко дни, изслуша разказа ми за събитията шокиран, възмутен и накрая зарадван.

— Боже, какъв късмет, че си го намерила! Можеше просто да избяга навън и тогава никой нямаше да разбере, че тя е паднала! — Той потрепери пресилено. — Когато се върне, ще започна да я проверявам всеки ден, да се уверя, че е добре.

Спогледахме се.

— Нищо не би могло да я разгневи повече — казах аз.

— Да, никак няма да й хареса — съгласи се той и се върна към задълженията си.

Нейтън се престори на натъжен, че отново ще бъде сам в стаята си, но пренесе багажа ми с неприлична бързина, за да ми „спести разкарването“ от близо шест метра. Мисля, че просто искаше да е сигурен, че наистина си тръгвам. Остави чантите ми и се огледа наоколо, зяпнал дрехите с недоумение.

— Ама че боклуци! — възкликна той. — Прилича на най-големия магазин за дрехи втора употреба. Боже, никак не искам да съм на мястото на хората от почистващата фирма, които ще трябва да разтребят, след като старата дама ритне камбаната.

Успях да задържа усмивката си, без да трепна.

Беше споделил с Илария, която почука на вратата ми на следващия ден, за да разбере какво става с госпожа Де Уит, а после ме помоли да й занеса кифличките, които беше опекла.

— Храната в тези болници може да те разболее — каза тя, потупа ме по ръката и си тръгна с бърза крачка, преди Дийн Мартин да я захапе.

Чувах Агнес да свири на пианото отсреща, веднъж нежна мелодия, която звучеше отпускащо и меланхолично, а друг път — бурно и измъчено. Спомних си за многобройните пъти, в които госпожа Де Уит бе докуцуквала до другия край на коридора и гневно бе настоявала да престане с шума. Този път музиката рязко спря без нейната намеса, когато Агнес явно тръсна длани върху клавишите. Понякога чувах спорове на висок глас и трябваше да минат няколко дни, докато тялото ми свикне, че адреналинът ми няма нужда да се качва с нивото на звука и че те вече нямат нищо общо с мен.

Веднъж се разминах с господин Гопник в централното фоайе. Отначало той не ме видя, после примигна насреща ми, явно готов да възрази срещу присъствието ми. Вдигнах брадичка и му показах каишката на Дийн Мартин.

— Помагам на госпожа Де Уит за кучето й — изрекох с цялото достойнство, на което бях способна.

Той погледна надолу към Дийн Мартин, стисна зъби, после се обърна настрани, сякаш не ме беше чул. Майкъл, застанал до него, ме погледна, после отново се вторачи в телефона си.

 

 

Джош дойде в петък вечер след работа, донесе храна и бутилка вино. Още беше с костюма си — работел до късно цяла седмица, както ми обясни. Двамата с един колега се борели за повишение и затова прекарвал в офиса по четиринадесет часа и възнамерявал да работи и в събота. Той се разходи из апартамента, повдигна вежди при вида на декора.

— Е, гледането на куче определено не беше сред вариантите за работа, които обмислях — отбеляза той, докато Дийн Мартин се влачеше по петите му с напрегнато изражение. Бавно обиколи всекидневната, взе в ръка пепелника от оникс, после статуетката на гъвкава африканка, върна ги по местата им, взря се внимателно в позлатените рамки на картините по стените.

— И аз не бих го поставила високо в класацията. — Направих пътечка от кучешки бисквитки до голямата спалня и затворих вратата й след кучето, докато се успокои малко. — Но наистина ми харесва.

— Е, как си сега?

— По-добре! — отвърнах и се запътих към кухнята. Бях решила да покажа на Джош, че съм нещо повече от опърпаната и понякога пияна търсеща работа жена, която бе срещал през изминалата седмица, затова се бях облякла в черната си рокля в стил „Шанел“ с бяла якичка и ръкавели, комбинирана с яркозелените ми мокасини от имитация на крокодилска кожа, а косата ми беше гладка и грижливо оформена със сешоара.

— Изглеждаш чудесно — каза той, следвайки ме. Остави бутилката и чантата встрани на масата и се приближи към мен, като застана само на сантиметри, така че лицето му изцяло запълни полезрението ми. — И не приличаш, нали се сещаш, на бездомник. Което винаги е плюс.

— Поне временно.

— Това означава ли, че ще се задържиш по-дълго тук?

— Кой знае?

Беше само на сантиметри от мен. Внезапно ясно си представих как бях заровила лице във врата му преди седмица.

— Леко се изчерви, Луиза Кларк.

— Защото си страшно близо до мен.

— Така ли ти въздействам? — Гласът му бе тих, повдигна вежди. Направи още една крачка, после облегна ръце на плота от двете страни на ханша ми.

— Явно — промълвих, но прозвуча почти като прокашляне. После той допря устни до моите и ме целуна.

Целуваше ме, а аз се облегнах на кухненските шкафове, затворих очи, наслаждавайки се на ментовия му вкус, на леко странното усещане за тялото му до моето, непознатите му ръце върху моите. Зачудих се дали това би било усещането да целуна Уил преди катастрофата. После ми хрумна, че повече никога няма да целуна Сам. А после си шах, че вероятно е проява на ужасно лош вкус да си мисля за целувките на други мъже, докато съвсем приличен млад мъж ме целува. Леко дръпнах глава назад, той спря и ме погледна в очите, опитвайки се да разбере какво означава това.

— Съжалявам — казах. — Просто… сякаш е твърде рано. Много те харесвам, но…

— Но току-що си скъсала с приятеля си.

— Сам.

— Който очевидно е глупак. И не те заслужава.

— Джош…

Той леко наведе глава, така че челото му се опря в моето. Не пуснах ръката му.

— Просто още всичко ми се струва толкова объркано. Съжалявам.

За миг затвори очи, после отново ги отвори.

— Ще ми кажеш ли дали не си губя времето?

— Не си губиш времето. Просто… минаха само две седмици.

— Много неща се случиха през тези две седмици.

— Ами да, кой знае къде ще сме след още две?

— Ние двамата?

— Много е възможно.

Той кимна, сякаш този отговор му хареса.

— Знаеш ли — каза той, сякаш говореше на себе си, — имам добро предчувствие за нас двамата, Луиза Кларк. А никога не бъркам за тези неща.

После, преди да мога да отговоря, той пусна ръката ми, отиде до шкафовете и започна да ги отваря и затваря в търсене на чинии. Когато се обърна към мен, усмивката му бе сияйна:

— Ще хапнем ли?

 

 

Научих много неща за Джош онази вечер. За детството му в Бостън, бейзболната му кариера, която неговият полуирландец баща бизнесмен го накарал да зареже, защото тя нямало да му осигури постоянен доход в дългосрочен план. Майка му, необичайно за нейните приятели и познати, била адвокат, работела през цялото му детство и сега, след като се пенсионирали, и двамата му родители свиквали постепенно да са заедно у дома. Явно го намирали за голямо предизвикателство.

— Ние сме семейство от дейни хора. Затова татко вече е поел ролята на изпълнителен директор в голф клуба, а мама преподава на децата в местната гимназия. Готови са на всичко, само и само да не седят у дома и да се гледат по цял ден.

Имаше двама по-големи братя, единият — мениджър на представителен салон на „Мерцедес“ близо до Уеймът, Масачузетс, а другият — счетоводител като сестра ми. Били сплотено семейство и много се съревновавали помежду си, така че той мразел братята си с цялата безпомощна ярост на измъчвания по-малък брат, докато напуснали дома, след което открил, че му липсват неочаквано и непоносимо.

— Мама казва, че е, защото съм изгубил аршина, спрямо който съм мерил всичко.

И двамата му братя сега бяха женени с по две деца. Семейството се събирало за ваканциите и всяко лято наемало една и съща вила в Нантъкет. Като тийнейджър това ужасно го дразнело, но сега очаквал тази седмица с все по-голямо нетърпение.

— Страхотно е. Децата, съвместните забавления, яхтата. Трябва и ти да дойдеш — каза той, докато разсеяно си сипваше още китайско. Говореше без притеснение и като човек, свикнал нещата да се получават по неговия начин.

— На семейно събиране ли? Мислех, че мъжете в Ню Йорк си падат по случайни връзки.

— Да, ами това вече съм го правил. А и освен това аз не съм от Ню Йорк.

Явно беше човек, който се хвърляше презглава във всичко. Работеше по милион часа седмично, беше амбициран да получи повишение и ходеше във фитнеса преди шест сутринта. Играеше бейзбол в отбора на офиса и възнамеряваше да почне да дава уроци в местната гимназия на доброволни начала, както правеше майка му, но се притесняваше, че дългите му работни часове няма да му позволят да се ангажира с точен график. Твърдо вярваше в американската мечта — работиш усилено, постигаш успех и после даваш на обществото каквото можеш. Мъчех се да не правя непрекъснато сравнение с Уил. Слушах го и се чувствах едновременно запленена и изтощена.

Той рисуваше пред мен картина на бъдещето си — апартамент във Вилидж, може би вила в Хамптънс, ако успее да се добере до големите бонуси. Искаше яхта. Деца. Да се пенсионира рано. Искаше да спечели милион долара, преди да навърши тридесет. Подчертаваше думите си с дървените пръчици и често подхвърляше: „Трябва да дойдеш и ти!“ или „Много ще ти хареса!“ и аз бях донякъде поласкана, но най-вече доволна от това, че явно не се бе засегнал от моята резервираност по-рано вечерта.

Тръгна си в десет и половина, понеже възнамеряваше да стане в пет, двамата стояхме в коридора до входната врата, а Дийн Мартин ни наблюдаваше на няколко крачки встрани.

— Е, ще успееш ли да вместиш в програмата си един обяд? При цялото това гледане на кучето и ходене до болницата?

— Може би бихме могли да се видим някоя вечер?

— „Може би бихме могли да се видим някоя вечер“ — имитира ме тихичко той. — Обожавам английския ти акцент.

— Нямам акцент — отвърнах аз. — Ти имаш.

— А ти ме разсмиваш. Малко момичета го могат.

— О, значи просто не си срещнал подходящото момиче.

— О, мисля, че го срещнах.

Замълча и погледна нагоре, сякаш се опитваше да се възпре да не направи нещо. После се усмихна, сякаш разбираше колко е нелепо двама възрастни, наближаващи тридесетте, да се въздържат да не се целунат на входа. Именно усмивката му ме убеди окончателно.

Пресегнах се и докоснах врата му много нежно. После се надигнах на пръсти и го целунах. Казах си, че няма смисъл да мисля за нещо, което бе отминало. Че две седмици определено са достатъчно време да взема решение, особено след като почти не съм виждала другия човек преди това и в общи линии съм била сама. Казах си, че е време да продължа напред.

Джош не се поколеба. Отвърна на целувката ми, ръцете му бавно се плъзнаха нагоре по гърба ми, завъртяха ме към стената, така че се озовах притисната приятно до него. Целуваше ме и аз си наложих да престана да мисля и да се отдам на усещането, на непознатото му тяло, по-слабо и малко по-кораво от онова, което познавах, на ненаситните му устни върху моите. Този красив американец. И двамата бяхме леко замаяни, когато спряхме да си поемем въздух.

— Ако не си тръгна сега… — промълви той, отстъпи крачка назад и примигна няколко пъти, вдигнал ръка към врата си.

Усмихнах се. Червилото ми сигурно се бе размазало по цялото ми лице.

— Трябва да ставаш рано. Ще се чуем утре. — Отворих вратата и след като ме целуна още веднъж по бузата, излезе в коридора.

Когато затворих вратата, Дийн Мартин още ме зяпаше.

— Какво? — попитах аз. — Какво? Свободна жена съм.

Той сведе глава възмутено, обърна се и затопурка към кухнята.